Франсоа Вийон
Голямото завещание (20)

CXXVI–CXXXIX

CXXVI

Понеже вече нямам време,

а и представа от живота,

младокът Мерл^[1] от днес да вземе

да ми поеме оборота!

На близък и на чужд с охота

кон за кокошка той да дава,

че влюбеният във живота

такава радост заслужава.

CXXVII

Научих аз, че моите трички

деца на бедността^[2] без мен

растат пред погледа на всички

и поумняват ден след ден.

Едва ли някой друг, освен

тях, тъй усърдно днес се труди.

И най-големият кретен

не би помислил, че са луди.

CXXVIII

При Ришие^[3] ли ще сполучат,

изучил не едно момче?

Ще си дадат ли труд да учат?

Да дават, хич не ги влече…

Умът им, зная, ще сече,

тъй както се секат пари.

Не може да се отрече:

ще са отличници дори.

CXXIX

Да учат ли? Такъв регрес

не мисля, че им пожелах.

На кредит кредото е днес —

в очите детски хвърлен прах.

Разделям плаща си пред тях —

с продадената половина

ще влезе лесно всеки в грях,

тъй както в младостта мнозина.

CXXX

Желая аз — и още как! —

да бъдат в крак с добрите нрави —

и с пръчка да ги бият чак,

ако остават твърдоглави,

ще късат нервите ви здрави

с „Какво? Не съм… Не, аз не бях…“

И хората ще бъдат прави,

че много си ги бива тях.

CXXXI

Не съм забравил Дьо Витри,

не съм забравил и Котен^[4] —

на тези две чада добри

отдавна аз съм задължен,

но казах им, че не от мен

паричките (дали ме чуха?)

ще си получат някой ден,

ами от тоя, дето духа.

CXXXII

Макар че палави са те,

от друго нямам миг покой,

че знам: щом минат трийсетте,

ще станат други, боже мой.

Дори с белите си безброй

добри са днес и ще е грях

да вдигнете ръка за бой —

големи хора дремят в тях.

CXXXIII

Дочуят ли монетен звън,

ще бъдат винаги нащрек,

а щом не карат зимен сън,

и джобът няма да е лек…

Добре е младият човек

да бъде буден в младостта —

преди да легне във ковчег,

ще си подремне в старостта.

CXXXIV

За тях и в църквата света

молба от мен ще се открие.

Не оценят ли щедростта,

дръпнете им ушите вие!

Все някой, знам, ще ми натрие

носа, че давам пет пари,

ала такива сме си ние

към непознатите дори.

CXXXV

Мишо Кюл д’У^[5] с Шарло Таран^[6]

с какво ли аз да ги подхвана?

Сто су да хвърля с щедра длан,

за тях ще е небесна манна…

И чифт обувки ми остана —

обуят ли ги, нямам други,

но нека ходят с тях при Жана^[7]

или при своите съпруги.

CXXXVI

На властелина Дьо Грини^[8]

(с Бисетр, крепост тъй значима!)

му давам кулата в Бийи,

пък ако тя прозорец има,

да се потруди и за трима,

но да я стегне някой ден —

пари на заем той да взима,

обаче да не търси мен.

CXXXVII

На Дьо ла Гард^[9], Тибо… Тибо ли?

Сгреших. Та той се казва Жан.

Какво да дам? Май все неволи

останаха на преден план.

От мен да мине: в „Буре-хан“^[10]

дай боже да избегне мрака —

Пиер Жоньовоа^[11] пиян

отдавна вече там го чака.

CXXXVIII

Да бъде, както съм решил:

с Мотен^[12], а също тъй с Роснел^[13],

да цъфне като карамфил

Базание^[14] при Дьо Руел^[15].

И вече към съда поел,

дарявам тази китка цвете

на Д’Естутвил^[16] — добър и смел,

и най-достоен сред мъжете.

CXXXIX

Предлагам му една балада

като любовен еликсир —

това е моята награда

за неговия сватбен пир.

Сразил Рьоне д’Анжу^[17] в турнир,

той тъй спечели свойта дама —

такъв герой, такъв кумир

и в митологията няма.