Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Testament, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2009)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Франсоа Вийон. Стихотворения

Френска. Първо издание

Илюстрации: Алекси Начев

Оформление: Стефан Груев

Редактор: Иван Теофилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Стефка Добрева

ISBN 954-04-0024-4

ДФ „Народна култура“, София

 

François Villon. Œuvres. Editions Rencontre Lausanne, 1968

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)

I–XVI

I

На трийсетте прекрачил прага[1],

преглътнах всякакъв позор.

Мъдрец ли? Шапката ме стяга,

че върху моя кръгозор

поупражни нелек надзор

отец Тибо от Осини[2]

Той светлост е за нечий двор,

но черен бе за моите дни.

II

Не ми е господ, ни владика,

че аз обора му да рия,

не съм му лика, ни прилика,

ни дивеч в негова кория.

Вода съм газил, без да пия,

аз цяло лято, Боже мил —

да сърба (ама че циция!)

каквото ми е надробил!

III

Потърсят ли теле под вола

и кажат, че кълна на глас,

против съм — истината гола

е в туй, че не злословя аз.

И ето — казвам го без бяс:

ужасно милостив бе той,

но Бог е затова над нас —

да му плати за всичко в брой.

IV

Ако пък бил е по-жесток,

отколкото се премълчава

от мене тук, то нека Бог

му вземе мярка по̀ такава.

Мен църквата ме поучава

да моля милост и за враг,

за туй позорната му слава

е, Господи, пред твоя праг.

V

Два заека с един куршум:

и Жан Котар[3] във този миг

почитам също тъй наум —

алкохолик до католик!

Като фламандски еретик

(във Лил и във Дуе[4] така е!)

държа зад зъбите език —

какво се моля, дявол знае.

VI

Молитвата ми е без мъст,

а щом си трая за злините

и всичко казвам с честен кръст,

ще си затвори той очите.

Псалтирът ми съвсем разшит е,

че пак стиха го вадя тук:

„Дано му бъдат кратки дните

и мястото му вземе друг!“

VII

Сина на Бога моля аз —

дано ми чуе той молбата,

че са във неговата власт

и тялото ми, и душата;

простил ми неведнъж вината,

аз него вечно ще го хваля

ведно със Майката пресвята,

а с тях, разбира се — и краля!

VIII

На Яков[5] челядта безчет

и Соломоновата слава[6]

да има кралят ни напет,

че той това го заслужава;[7]

във свят, осъден на забрава,

да доживее този крал

(напълно ще му подобава!)

до възрастта на Матусал[8].

IX

Деца дванайсет нека има

и всичките — с кръвта на крал;

да бъде той велик за трима,

какъвто бе самият Карл[9];

като светеца Марсиал[10],

епископ първи на Лимож,

накрая в рая този крал

да найде пълния разкош!

X

Безсилен съм, но в този миг

умът ми още е наред.

На Господ само съм длъжник.

И в плен — на моя мироглед.

Да бъде по законен ред

това, което завещая,

е волята ми на поет,

напълно спазил обичая.

XI

Написах всичко през шейсет

и първа. Бях затворник в Мьон.

Спаси ме кралят ни напет

и ме дари със небосклон.

Ще славя неговия трон,

че зная истина една:

дължа му най-смирен поклон —

не се забравя добрина.

XII

И всъщност болка, плач, беда —

ей тъй, листец подир листец —

ведно със мъка, скръб, вражда

на чувствата ми са венец;

в тях има повече живец

от книжни коментари, тоест

каквото пише като спец

към Аристотел Авероес[11].

XIII

Във джоба без ези-тура,

бях се наситил на омраза.

Исус с ръката си добра

(съвсем като в библейска фраза!)

град толкоз хубав ми показа,

изпълнен със надежда свише…

Но вироглаво там да вляза,

аз знам, че лошо ми се пише.

XIV

Че аз съм грешник — знам, но Бог

не би ми пожелал смъртта;

към никой той не е жесток,

а вдъхва само доброта.

Умра ли в грях, на милостта

му се осланям — вярвам в Бога!

А щом ме мъчи съвестта,

на прошка да разчитам мога.

XV

Като в прочутия „Роман

за Розата“[12] и аз с насмешка

да кажа тука съм призван:

докле е младост, няма грешка,

а ако има, е човешка,

че мъдростта е в старостта.

Но аз във тази въртележка

ще стигна ли до мъдростта?

XVI

Да кажем, че смъртта ми може

за вас да бъде като лек,

аз бих умрял, Велики боже,

че все живях на самотек.

Но знам, че жив или в ковчег,

еднакво мен не ме цените —

заради бедния човек

не мести никой планините.

Бележки

[1] Вийон пише Г.З. в края на 1461 г.

[2] Тибо д’Осини (?.—1473) — епископ на Орлеан от 1447 г.

[3] Жан Котар (?—1461) — пиявица, капелан в храма „Св. Богородица“, адвокат в Парижкия църковен съд; споменава се в CXXV и в „Баладична заупокойна молитва за Жан Котар“.

[4] Лил и Дуе — градове в Северна Франция.

[5] Яков — библейски патриарх, баща на 12 синове.

[6] Соломон — цар на израилтяните от 971 до 932 г. пр.н.е., известен с мъдростта си.

[7] Вийон възхвалява Луи XI, дал амнистия през 1461 г.

[8] Матусал — библейски патриарх, живял 969 години.

[9] Карл Велики (724—814) — крал на франките.

[10] Св. Марсиал — живял в средата на III в.

[11] Авероес (1126—1198) — арабски философ, прочут със своите „Коментари“ върху трудовете на Аристотел.

[12] „Роман на Розата“ — средновековна поема в две части; първата част е написана около 1236 г. от Гийом дьо Лорис, а втората — между 1275 и 1280 г. от Жан дьо Мьон.