Владимир Мегре
Кои сме ние? (20)

Сривът

Два пъти изслушах доклада на непознатия ми човек, чийто глас звучеше от аудиокасетата. Беше ми абсолютно безразлично кой е той. Направените от него изводи толкова силно ми повлияха, че не само отпадна желанието да продължавам да пиша, но и самият живот ми се стори безсмислен.

Концепцията на Анастасия за значимостта на човека, за това, че всеки човек е любимо дете на Бога, че той може да бъде щастлив тук на Земята беше започнала да ми харесва. Необходимо е само да разбере своето предназначение. Повярвах на Анастасия и за възможността да променя към по-добро днешния ни живот чрез смяна на начина на живот, чрез построяването на новите селища. Цялата ми вяра се срина след чутото от касетата. Работата е там, че посочените от докладчика факти за произтичащите с мен случайности, които по думите му се подреждаха в закономерност, бяха достоверни. Всичко беше точно така в действителност. Имаше и факти, известни само на мен, които те не са успели да разберат.

Всичко беше точно така, а това означаваше, че съм просто пионка в нечии ръце. Не е важно в чии — на Анастасия или на още някакви сили, енергии, не е важно. Важното е, че като човек в действителност съм нищо, аз не съществувам. Съществува моята, с лекота управлявана от някого посредством подредените „случайности“, плът. Добре би било, ако такова управление е възможно само върху мен, но напълно е възможно да има и други управлявани от някого отгоре хора, или може би някой отгоре управлява цялото човечество и то е играчка за някой невидим и не осъзнаван от човешкия ни ум.

Не ми се искаше да бъда нечия играчка, но фактите, посочени в доклада, неоспоримо доказваха — ти си нищо, теб те управляват и това е силно изразено, това се доказва от неоспорими, и на теб самия добре известни, факти.

Всичко, което се случи с мен в Кипър, не беше лошо, по-скоро обратното — беше хубаво. Но не това е важното! Ако някой невидим е подредил верига от прекрасни съвпадения, то утре на някой друг невидим ще му дойде в главата да подреди друга, и то съвсем не прекрасна верига от случайности. Така човек става като играчка. А цялото човечество? И как по-рано не разбрах, че някои сили си играят с цялото човечество както децата с оловни войничета.

Когато в тайгата Анастасия говореше за Бога, за сътворението, от очите ми сякаш падна някаква завеса.

За първи път си представях Бог не като нещо аморфно, неясно, същество или старец, седящ върху облаче, а личност, способна да чувства, да преживява, да мечтае и съзидава. Усещанията от разказа й бяха по-ярки и по-разбираеми, отколкото всичко, което ми се беше случвало да чета и да чувам на тази тема по-рано. И още нещо — когато тя говореше, ми беше хубаво на душата и по-малко самотно. Значи, Той съществува! Той е разбираем и Той действа. Той е мъдър и добър. И като потвърждение на това наоколо са Неговите творения — кедри, трева, птици и зверове. Там, в тайгата, на полянката на Анастасия те всички са добри, не са агресивни. А ние толкова сме свикнали с Неговите творения, че като че ли и не ги забелязваме, все чрез нещо друго се опитваме да съдим за него — чрез някои си, уж, тайни учения. И се мятаме по планетата в търсене на съкровени места, в търсене на учители, в търсене на учения. Направо някакъв абсурд. Пълно отсъствие на логика. Ако ние говорим за Бога като за добър наш Баща, то как може да се предполага, че Той би крил нещо хубаво от децата си? А Той не е криел от хората — Неговите деца, не е укривал от тях нищо. Винаги се старае да бъде наоколо. Каква сила тогава Му противостои? Каква сила е замъглила съзнанието ни до такава степен, че с начина си на живот сме докарали цялата планета, от Него подарената ни прекрасна Земя, до заплаха от катастрофа? Каква сила си играе с нас?

Светят вечер прозорците на многоетажните ни блокове. Зад всеки прозорец тече нечий живот. А колко са те — истински щастливите животи на този свят? Говорим за морал, за любов и култура, всеки се опитва да изглежда благопристоен. А в действителност? В действителност най-малко всеки втори външно благопристоен мъжага тайно гледа чуждото; тайно, от външно, уж благополучното си семейство. Едни от най-доходоносните стоки в държавата ни кои са? Водката и цигарите. Държавата все бди върху монопола по продажбата им. А кой пие? Алкохолиците, които се въргалят до оградите и по входовете? И те също пият, разбира се. Но те нямат чак толкова много средства, че да осигурят процъфтяване на стотици заводи, произвеждащи реки алкохол. Основните консуматори са външно благопристойните и уважаваните.

Издържаме огромен щат милиция, всевъзможни охранителни служби и служби за издирване. За какво? За да събират алкохолиците, скандалджиите? Безсмислици! Та те с такъв щат на МВР за един ден могат да ги съберат всичките. Борбата се води съвсем не с тях, а с външно благопристойните.

Като се замисли човек, съществува цяла армия от спец служби, и тя не седи без работа. Значи, съществува цяла армия, която им се противопоставя; значи, тече неспирна война и ние всичките сме на границата на тези бойни действия. Ние финансираме и двете воюващи армии. Ние се опитваме да подобрим техническото равнище на едната страна — нашите органи на реда, но другата страна тутакси също подобрява своята осигуреност и взима средствата за въоръжаването си пак от нас. Парите винаги имат един източник — човешкия труд. И войната продължава, но на по-високо техническо ниво; продължава не година, не две, продължава хилядолетия. И не е ясно, къде е началото на тази война и кой може да й сложи край. А ние сме в центъра на тези бойни действия и нито един от нас не е неутрален — ние всички сме замесени в тях; ние всички сме замесени в неспирна война — кой непосредствена, кой съзнателно или несъзнателно (като я финансира), кой произвеждайки за нея оръжие. Но иначе се движим под маската на благопристойност. Говорим за наука, за техника, за култура говорим.

Ние, развиващата се интензивно разумна цивилизация, изричаме с умен вид думи за научнотехнически прогрес. А защо тогава от крановете ти тече воняща вода, умна цивилизацийо? Как си измислила да се докараш дотам, и то с умен вид, че водата за пиене трябва да се купува? И тази вода става все по-скъпа с всеки изминат ден.

Ние не искаме да сваляме маските на благопристойност от лицата си. Но защо? Защо толкова неизбежно от година на година усложняваме живота си? Защо толкова необратимо се движим към някаква зловонна дупка? Движим се и не искаме да си признаем това. Защо никой не спре това движение?

Имаме множество религиозни течения, но нито едно от тях не може да спре това движение. Възможно е да не може да го спре изцяло, но все пак поне забавя ли го? Ако е така, то това е вече садизъм, удължаващ периода на мъченията. Ние продължаваме да се смятаме за умна и благопристойна цивилизация, но защо в тази умна цивилизация у жените изчезва желанието да раждат деца? И вече статистиката говори за това, че нацията измира. Какви сили правят тогава от човека пълен глупак?!

Измина цяла седмица в пълна депресия и апатия към всичко. Тази седмица аз просто я прекарах в леглото, без да ям почти нищо. Към края на седмицата изведнъж ме връхлетя злоба или дори ярост. Прииска ми се да направя поне нещо, въпреки тези сили. Не е важно какви — светли или тъмни. Само да е напук на някои си, управляващи ни… Да им докажа, че човек може да излезе от техния контрол. А какво може да се направи напук? Ако те или Анастасия с тях, искат да пиша, тогава аз няма да пиша. Не може да се яде месо, а аз ще ям месо, ще пуша и ще пия. Съдейки по действията им, това не им харесва. Какво пък, нека се опитат да ми попречат. Употребявах алкохол всеки ден цял месец. В състояние на опиянение бях по-добре, но на сутринта изтрезнявах и пак всякакви обидни мисли ме изгаряха. Защо ли писах? Стараех се да бъда откровен, а станах просто смешна играчка в нечии ръце.

Вече пиян, стигах по стената до леглото. И как ми се искаше да извикам, и то така, че да чуят те, внуците ми и правнуците ми. Да чуят и да разберат. Да разберат! Писах защото, ме отвращава маската на лъжата. Търсех различен път!