Владимир Мегре
Кои сме ние? (24)

Чака ни вечността

Изгряващото слънце светеше през открития прозорец направо върху леглото и тъкмо то ме събуди. Чудесно се бях наспал! В мен сякаш кипяха някакви необичайни сили, дори ми се прииска да направя сутрешна гимнастика или по някакъв друг начин да се поразкърша. Настроението ми беше превъзходно. От кухнята се чуваше потракване на съдове. „Я виж ти, помислих си, нима Анастасия се опитва да приготви закуска? Нали тя не знае как трябва да се борави с уредите в кухнята и как да пусне газта? Може би има нужда от помощ?“ Облякох анцуга, отворих вратата в кухнята и, щом видях Анастасия, веднага сякаш ме обля гореща вълна.

За първи път видях Анастасия не в сибирската гора, не на полянката й в тайгата, не на морския бряг, а в най-привичната за всяка обикновена градска жена обстановка — в кухнята. Тя беше наведена над газовата печка и се опитваше да регулира газовия котлон. Ту усилваше, ту намаляваше силата на газта, но старата газова печка не се регулираше плавно.

В кухнята Анастасия изглеждаше като съвсем нормална жена. И защо вчера я изплаших с коленопреклонението си, сигурно съм изпил доста или съм бил много уморен.

Анастасия усети, че я гледам и се обърна към мен. Едната й буза беше изцапана с брашно, на леко изпотеното й чело беше прилепнал кичур коса, излязъл от кърпата. Анастасия се усмихваше. И гласът й… чудният й глас…

— Честит ти прекрасен, настъпващ добър ден, Владимире. Вече почти всичко за закуската е готово. Остана още малко. Ти докато се измиеш, всичко ще е готово. Ти се измий, не се безпокой, нищо няма да разваля, оправих се…

Не отидох веднага в банята. Стоях и гледах Анастасия като омагьосан. За първи път за петте години от познанството ни видях истински колко необикновено красива е тази жена. Не може да се опише тази красота — дори с изцапана с брашно буза, дори без прическа, с просто вързаната на конска опашка коса, и с най-обикновени дрехи, които не бяха модерни, тя пак беше необикновено красива.

Отидох в банята, старателно се избръснах, взех един душ, а Анастасия все не ми излизаше от главата с хубостта си. Излязох от банята и отидох в стаята, седнах върху оправеното вече легло и не отидох в кухнята, а кой знае защо продължавах с вълнение да мисля за нея, за Анастасия.

Пет години познавам тази жена — отшелницата от сибирскатат тайга. Пет години! Виждаме се рядко, а тя винаги сякаш е наблизо. И това е тя! Разбира се, благодарение на нея се оправиха отношенията с дъщеря ми. Сега имаме прекрасни отношения. И жена ми, макар да не съм бил вкъщи нито веднъж за пет години, щом й се обая, по гласа й усещам, че започва да говори с мен без студенина и обида. Разказва ми, че всичко е наред в семейството.

Анастасия… Та нали тя е тази, която ме излекува.

Лекарите не успяха, а тя успя. Самият аз разбирах, че мога да умра, а тя ме излекува, също тя ме направи известен. Сега ми предлагат големи хонорари за книгите, а в тях нали са нейните думи. И тя винаги говори ласкаво, никога не се ядосва. Разсърдиш й се, без да искаш, а тя пак не се ядосва. Разбира се, тя съществено промени живота ми, но го промени към по-добро. Тя е тази, която роди сина ми! Разбира се, че ситуацията е необичайна — моят син живее в тайгата на полянката, но на него сигурно му е хубаво с нея. Тя е много добра. Трябва да й кажа нещо хубаво и да направя за нея нещо добро. Само че какво? На нея нищо не й трябва. Да се чудиш какво се получава — дори да притежаваш половината свят, тя пак притежава нещо повече. Но въпреки това ми се прииска да й подаря нещо. Още преди доста време й бях купил огърлица от бисери. Не изкуствени, естествени, с едри бисерчета. Реших — ето сега ще отида и ще й я подаря. Извадих от куфара кутийката, извадих огърлицата, а вместо веднага да отида в кухнята, не знам защо, започнах да се преобличам. Вместо анцуга обух панталон, също си сложих бяла риза и вратовръзка. После пъхнах огърлицата в джоба на панталона, но от вълнение не можех да отида в кухнята. Застанах до прозореца и стоях, целият издокаран. После все пак се съвзех. „Какво ми става, мислех си, вълнението ми е някак глупаво.“ Отидох в кухнята.

Анастасия седеше в очакване на подредената за закуска кухненска маса. Тя се изправи да ме посрещне. Вече беше сресана и спретната. Изправи се и ме гледаше мълчаливо с ласкавия поглед на сиво-зелените си очи. А аз стоях и не знаех какво да кажа. После казах, не знам защо, на „Вие“:

— Здравейте, Анастасия. — Това „Вие“ съвсем ме обърка. А тя, сякаш не го забеляза, отговори сериозно:

— Здравей, Владимире. Заповядай, сядай, закуската вече те чака.

— Сега ще седна… Първо исках да ти кажа… Да ти кажа ето какво… — но думите не идваха.

— Ами, ти говори, Владимире.

Но аз забравих какво исках да кажа. Отидох много близо до Анастасия и я целунах по бузата. А цялото ми тяло пламна, сякаш от жар. Бузите на Анастасия се покриха с руменина и тя замига с миглите си по-бързо от обичайното. Проговорих сякаш с чужд, глух глас:

— Това е от всички читатели за теб, Анастасия. На теб много хора ти благодарят.

— От читателите ли? Голяма благодарност на всички читатели. Много голяма благодарност — тихо прошепна Анастасия.

И тогава бързо я целунах по другата буза и казах:

— А това е от мен. Ти си много хубава и добра, Анастасия. Ти, Анастасия, си много красива. Благодаря ти, че те има.

— Ти ме смяташ красива, така ли, Владимире? Благодаря. Така ли смяташ?

Тя също се вълнуваше. Не знаех какво да правя по-нататък. Но после си спомних за перлената огърлица в джоба ми. Бързо-бързо я извадих от джоба си, започнах да откопчавам закопчалка.

— Ето това е подарък за теб, Анастасия. Това са перли… истински са… не са изкуствени. Знам, ти не обичаш изкуствени работи, но това са истински перли.

Закопчалката не се отваряше, издърпах я, нишката се скъса и върху кухненския под се изсипаха всичките перли, търкулнаха се в различни посоки. Приклекнах да ги събера, Анастасия също започна да събира. Тя го правеше по-бързо. Гледах как тя пълни шепата си с перличките. Разглеждаше всяка внимателно. Залюбувах се на движенията й. Седях на пода, подпрян на стената и гледах като омагьосан. Седях и си мислех, колко е обичайна обстановката в стандартната кухня, но колко необичайно и прекрасно е в Душата ми. Защо? Сигурно защото в тази кухня се намира тя — Анастасия. Тя е много близо, но да я прегърна — не ми достига кураж. Тази жена, която в началото, в тайгата, още преди пет години, ми се стори не съвсем нормална отшелница, сега изглеждаше звезда, слязла за минутка от небето. Тя е много близо, а е недосегаема като звезда. И годините ми… Ех, годинките ми… Гледах, без да откъсвам поглед, как Анастасия се изправи, как слагаше в малката чинийка на масата събраните перли. После тя обърна главата си към мен. А аз, очарован, продължавах да седя върху кухненския под, подпрян на стената и да гледам в сиво-зелените й очи. Тя не отклоняваше ласкавия си поглед.

— Ето, ти си близо. Анастасия, а не мога да те докосна сега. Усещането е, сякаш си далечна звезда в небето.

— Звезда ли? Така ли ме усещаш? Защо? Ето! В краката ти е тя, звездичката е станала обикновена жена.

Анастасия бързо коленичи и седна до мен на пода. Сложи и двете си ръце върху рамото ми и нежно си притисна главата. Чувах как тупти сърцето й, но моето биеше много по-силно. А косата й миришеше на тайга. Дъхът й — сякаш топъл ветрец, омайваше с аромата на цветя.

— Ех, защо ли, Анастасия, не съм те срещнал на младини? Колко си млада, а аз ей на колко години съм вече. Вече съм изживял почти половин век.

— Аз към блуждаещата ти Душа с векове съм се приближавала, сега не ме прогонвай от себе си.

— Скоро ще стана стар, Анастасия. И животът ми ще свърши.

— Но докато остаряваш, ще успееш да засадиш родовото си дърво, ще заложиш с хората основите на града на прекрасното бъдеще, на чудесната градина.

— Ще се постарая. Жалко, че няма да мога да живея дълго в тази градина. Докато тя расте, ще измине не една година.

— Ако успееш да я създадеш, винаги ще живееш в нея.

— Винаги ли?

— Разбира се. Тялото ти ще остарее и ще умре, но Душата ти ще полети.

— Душата на умрелия ще полети, това го знам. Щом полети Душата — край.

— О, колко е прекрасен днешният ден! За какво ли ти, Владимире, сътворяваш унило бъдеще? Самият ти го сътворяваш за себе си.

— Не съм този, който сътворява. Такава е обективната реалност. Идва старост, после смърт за всички. И дори ти, милата ми мечтателка, не ще измислиш друго.

Анастасия цялата потръпна, леко се отдръпна, веселите й добри очи гледаха в моите и сияеха, сияеха с радостна убеденост, напук на всичко.

— Няма защо да измислям, винаги има една истина. Има смърт за тялото. Това на всички е ясно. За тялото! За останалото смъртта е сън, Владимире.

— Сън ли?

— Да, сън е.

Анастасия застана на коленете си и започна да говори, гледайки ме право в очите. Но някак така заговори, че радиото в кухнята замлъкна, замлъкнаха гласовете и шумът зад прозореца, когато с тихия си глас Анастасия изрече:

— Любими мой! Вечността ни чака нас с теб. Животът винаги навлиза в правата си. Дойде ли пролетта, слънчев лъч ще блесне, в нова премяна, ще се облече Душата. Но и тленното тяло не напразно ще се слее в прегръдка със земята. Свежи цветя и треви от телата ни ще поникнат през пролетта. Вечно ще чуваш ти песните на птиците, ще пиеш капките дъжд. В синьото небе вечните облаци ще те радват с танца си. Ако ли из необятната Вселена ти се разпръснеш на прашинки, запазвайки неверието си, от прашинките, лутащи се във вечността, ще те събирам, любими мой. И засаденото от теб дърво ще ми помогне, през ранната пролет с клонче то ще се протегне натам, където Душата ти пребивава в безчувствен покой. И комуто на Земята си дарявал добрина, ще си помисли за теб с любов. Ако ли цялата земна любов не стигне за твоето въплъщение отново, то една жена, ти я познаваш, тя ще пламне във всички вселенски измерения на битието с едно едничко желание: „Въплъти се, любими!“ И за миг самата тя ще умре.

— Това ще си ти, Анастасия, нали? Сигурна ли си, че ще можеш да направиш така?

— Всяка жена е способна да направи така, ако успее да събере чувствата си в Логоса^[1].

— А какво ще стане с теб, Анастасия? На теб кой ще ти помогне да се върнеш на Земята?

— Аз ще мога сама, никого няма да затрудня.

— А как ще те позная? Нали животът вече ще е съвсем различен.

— Когато ти се въплътиш на Земята отново и станеш момък, ще видиш в съседната градина сополиво, рижавко момиченце. Кажи на мъничето, с леко кривите крачета, добра дума, обърни внимание на момичето. Ти ще пораснеш, младеж ще станеш, ще започнеш да изпращаш с поглед красавиците. Не бързай да свързваш съдбата си с тях. В съседната градина расте момиче, цялото в лунички, не е красавица засега. Един ден ти ще видиш как тя те наблюдава скришом. Не й се смей, не я прогонвай, когато, смутена, тя дойде при теб, за да те отвлече от съзрялата красавица. Само три пъти ще дойде пролет и съседското момиче ще се превърне в красива девойка. Щом веднъж я погледнеш, ще пламнеш от любов към нея. Щастлив ще бъдеш ти с нея. Щастлива ще е и тя. Владимире, в онази твоя избраница щастлива ще живее моята Душа.

— Благодаря ти за прекрасната мечта, Анастасия, разказвачке мила моя.

Внимателно я обгърнах за раменете и я притеглих към себе си. Искаше ми се да слушам как горещо бие сърцето й, да усещам как ухае косата на прекрасната жена, вярваща само в доброто, в безкрайността. А може би ми се искаше да се държа като за сламка за невероятните й мечти. От думите й за бъдещето всичко наоколо ставаше по-радостно.

— Дори това, което говориш ти, Анастасия, да са само думи, все едно, те са прекрасни и по-радостно ми става на Душата, когато ги слушам.

— Думите на мечтата — те задвижват велика енергия. С мечтата си, с мислите си човекът твори сам бъдещето си. Повярвай ми, Владимире, всичко ще ни се случи точно така, както нарисувах с думите си за двама ни. Но и ти имаш воля в мечтата си и всичко можеш да промениш, казвайки думи други. Ти имаш воля, ти имаш свобода и всеки е творец сам на себе си.

— Анастасия нищо от твоите думи няма да променям. Ще се постарая да вярвам в тях.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че не разруши вечността за двама ни.

В онзи прекрасен слънчев ден ние се къпахме в морето, пекохме се на пустинния морски бряг. Вечерта Анастасия си тръгна. Както винаги ме помоли да не я изпращам. Стоях на терасата и гледах как върви по тротоара, със забрадена глава, с простички дрехи, с ръчната си платнена чанта. Вървеше, стараейки се да не се откроява сред другите минувачи, жената, сътворила прекрасното бъдеще на цялата страна. То непременно ще дойде, хората ще материализират мечтата й и ще заживеят в прекрасен свят.

Преди да се скрие зад ъгъла, Анастасия спря, обърна се към мене и ми помаха с ръка. И аз помахах на Анастасия за сбогом. Вече не различавах лицето й, но бях сигурен — тя се усмихваше. Тя винаги се усмихва, защото вярва и твори само добро. Може би така и трябва? Аз също й помахах с ръка и си казах наум: „Благодаря ти, Настенка.“