Владимир Мегре
Пространство на любовта (9)

Когато думите променят съдбата

Групата ни идваше на себе си след преживяното. Никой с никого не говореше. Стояхме по местата си и чак след известно време почнахме да се озъртаме, възприемайки околния свят някак по-различно, сякаш го усещахме за първи път. Тогава видяхме как откъм селските къщурки към нас идваха група техни обитатели. Местните жители бяха малко, дванайсетина души, цялото население на изоставеното в тайгата селце от шест къщи. Само старци. Сред тях имаше и съвсем немощни. Една бабичка, прегърбена на две, се опираше на тояжка, накуцваше, но вървеше. Тези, които можеха да вървят без тояжки, носеха различни „оръжия“ — весло, кобилица. Беше ясно — те идваха да защитят Анастасия. Старите и немощни вървяха срещу младите, здрави и въоръжени мъже. Вървяха без страх и с твърдото намерение да излязат в защита на Анастасия, независимо кой е пред тях.

Тяхната решителност плашеше. Когато се приближиха към нас, вървящият по-напред старец с гумени ботуши и весло в ръце се спря и групата застана зад него. Те ни игнорираха сякаш бяхме празно място. Старчето важно поглади брадата си и поглеждайки към Анастасия, с уважение произнесе:

— Добро здраве на теб, Анастасиюшка, от всички нас.

— Добър ви ден, добри хора! — отговори Анастасия като постави ръка върху гърдите си и се поклони на старците.

— Водата в реката сега рано си отива — продължи старецът — лятото тая година не е дъждовно.

— Не е дъждовно, — потвърди Анастасия. — Ще дойде дъждецът, ще се увеличи реката, ще си върне предишната сила.

Докато те си говореха така, от групата на старците излезе слабичко, бледожълто момиченце на около шест години. То беше облечено в старичко палтенце, преправено от някоя по-голяма дрешка, със закърпени чорапки на тънките си крачета и старички обувчици.

По-късно разбрах, че момиченцето се казва Анюта. Болно, с вроден порок на сърцето, на шест месеца майка му го докарала от града, оставила го на старците, но така и не се появила повече. Говорело се, че работи като мазач на някакъв строеж. Анюта се приближи към Анастасия, почна да я дърпа за полата, молейки:

— Наведи се, лельо Анастасия. Наведи се надолу.

Анастасия я погледна и приклекна пред нея. Момиченцето бързо свали от главицата си старата бяла кърпа, наслюнчи края й и започна внимателно да бърше спеклата се вече кръв, изтекла от раничката на слепоочието на Анастасия. То се стараеше, опитваше се за изтрие кръвта, и през това време говореше:

— Не идваш ти, леличко Анастасия, да поседнеш на твоето дръвче на брега. Дядо казва, че ти по-рано си идвала по-често. Седяла си на дънера, гледала си реката. А сега не идваш. Дядо ми показа дървото, на което по-рано си седяла, леличко Анастасия. Дядо ми го показа и аз сама почнах да ходя при твоето дръвце. Седях там сама и чаках кога ще дойдеш ти, леличко Анастасия. Много исках да те погледам. Имам да ти кажа нещо тайничко. А ти не идваш при твоето дънерче, за да поседиш на него, рекичката да погледаш. Може би защото е много старо вече? Аз молих, молих дядо и той домъкна ново дърво. Ето го там, до старото.

Момиченцето хвана Анастасия за ръка и започна да я дърпа към поваленото дърво.

— Хайде да отидем, леличко Анастасия, да поседим на новото дръвце. Дядо издълба на него две седалки. Аз го помолих, за да сядам до тебе, когато дойдеш.

Анастасия веднага изпълни молбата на момиченцето и те седнаха една до друга.

Известно време седяха мълчейки. Без да обръщат внимание на никого. Все едно, че нямаше никого. Всички стояха мълчаливо, не помръдваха. По едно време детето промълви:

— На мен баба много ми е разказвала за теб, леличко Анастасия. А когато баба умря, аз молех дядо. Той също ми разказваше за теб. Когато дядо разказва, аз си мисля за моята тайна. За тебе Дядо разказваше, че когато съм била малка, сърчицето ми хич не го бивало. Биело неравномерно. Веднъж почнало да бие съвсем неравномерно. Тогава с лодка докарали една леля доктор. Лелята доктор казала: „Нищо не може да се направи с това слабичко сърчице, никого няма да послуша. И скоро съвсем ще умре“.

Дядо ми разказваше как ти, леличко Анастасия, тогава си седяла на старото дърво и си гледала реката. После си станала и си влязла в нашата къща. Взела си ме на ръчички, на тревичката на двора си ме сложила, а самата си легнала до мен и си сложила своята ръчичка на моите гърдички. Ето тук си я сложила, където се чува как бие сърчицето. Ето тук. — И момиченцето притисна ръчицата си към лявата част на слабичките си гърди. — Дядо ми каза, че ти, леличко Анастасия, си лежала до мен като мъртва, защото твоето сърчице почнало да бие бавно-бавно, като моето. После твоето почнало да бие по-бързо и завикало моето след себе си. Послушало моето сърчице твоето, и те заудряли както трябва. На мен дядо ми разказваше. Той всичко правилно ли ми е разказвал? Точно ли, леличко Анастасия?

— Да, Анечка. Правилно ти е говорил дядо ти. Сега твоето сърчице винаги ще бъде добре.

— Значи твоето сърчице е повикало и моето е послушало. Послушало е, нали?

— Да, Анечка, послушало е твоето сърчице.

— Сега аз ще ти разкажа тайната, леличко Анастасия. Много! Много важна тайна!

— Разкажи ми своята важна тайна, Анечка.

Анюта се изправи, застана срещу Анастасия, притискайки слабите си ръчички към гърдите. После тя изведнъж… Изведнъж малката Анюта падна на колене пред Анастасия и нейният детски глас със сподавено вълнение произнесе:

— Леличко Анастасия, миличка леличко Анастасия, помоли се на твоето сърчице! Помоли се! Нека твоето сърчице извика сърчицето на моята майчица. Нека да пристигне моята майчица при мене. Поне за един ден да дойде майчицата ми. При мен. Ето каква е тайната. Нека твоето сърчице… маминото… сърчице… сърч…

Анюта се задави от вълнение, замълча, гледайки настойчиво Анастасия.

Примижалият поглед на Анастасия се устреми далеко покрай малкото, стоящо на колене момиченце. След това отново го погледна и спокойно, като на възрастен, му отговори:

— Моето сърчице, Анечка, няма да успее да извика твоята майчица. Тя е далеко в града. Тя се е опитала да намери щастието и не го е намерила. Тя няма свой дом, няма пари за подаръци за тебе. А без подаръци не иска да идва. Трудно й е в града. Но ако тя някога дойде при вас, ще й стане още по-трудно. Горчиво и мъчително изтезание ще бъде за нея срещата с теб. По-труден и по-страшен ще й бъде животът, защото ще те види болнава, лошо облечена. Ще види как се рушат къщите във вашето село, колко е вехто и мръсно в къщата, в която живееш. Още по-трудно ще стане за майка ти, защото тя вече не вярва във възможността да направи поне нещичко добро за тебе. Не вярва. Смята, че е изпитала като че ли всичко и такава съдба й е предопределена. Тя се е предала на измислената от самата нея безизходица.

Малката Анюта слушаше страшната истина, слабичкото й телце трепереше.

Струваше ни се, че е безкрайно жестоко да се говори така на едно дете. Струваше ни се, че е по-уместна и необходима лъжата. Да поглади нещастното дете по главичката, обещавайки скорошно пристигане на майка й. Щастлива среща.

Но Анастасия действаше по друг начин. Тя каза на безпомощното дете цялата горчива истина. След това, известно време, гледа как трепери телцето му и заговори отново:

— Аз знам, Анечка, че обичаш своята майка.

— Об… Обичам я. Обичам я и нещастна… моята майчица, — отговори сриващият се в ридания детски гласец.

— Хайде, направи своята майчица щастлива. Само ти, самата, само ти на цялата Земя можеш да я направиш щастлива. Това е много просто. Ти ще станеш здрава и силна, ще се учиш. Ще бъдеш певица. Твоят великолепен и чист глас ще пее заедно с твоята Душа. Твоята майка може да се срещне с тебе след двадесет години и ще стане щастлива, когато те види. Но майка ти може да дойде и следващото лято. Дотогава ти трябва да бъдеш здрава и силна. За нейното пристигане. Приготви сама подаръците за майчицата си. Покажи й своята сила и красота. И ти ще направиш своята майчица щастлива. Щастлива ще бъде вашата среща.

— Но аз никога няма да мога да бъда здрава, да бъда силна.

— Защо?

— Леля доктор. Тя е в бяла престилка. Леля доктор каза на баба. Аз чух как тя каза: „Момичето винаги ще бъде хилаво.“ Защото не съм кърмена. Майка ми не е могла да ме храни с млечице от своите гърди. В мамините гърди нямало млечице. А децата, когато са малки, винаги пият млечице от гърдите на своите майки. Гледах, когато една леля дойде в селото с малко детенце. Ходех в къщата, където тя идваше. Много исках да видя как малките дечица пият млекце от майчините гърди. Стараех се да седя много тихо, но винаги ме гонеха. Лелята — майка казваше: „Какво ме гледа така, и не мига“. А аз се страхувах да мигам, за да не изпусна нещо, когато гледах.

— Ти мислиш, Анечка, че леля доктор не е сбъркала, като е казала, че никога няма да бъдеш здрава и силна?

— Как може тя да сбърка? Тя е в бяла престилка. Всички я слушат и дядовците, и бабите. Тя знае всичко. И че съм „изкуственица“ знае.

— А за какво ходеше да гледаш как хранят бебенцето от гърдата?

— Мислех си, ще погледам колко му е хубаво на бебенцето, когато яде от майчината гърда. Ще видя колко му е хубаво и на мен ще ми стане по-добре.

— Ще ти стане по-добре, Анечка. Ти ще бъдеш здрава и силна, — спокойно и уверено каза Анастасия.

И като каза това, Анастасия започна да разкопчава бавно копчетата на блузката си и оголи гърдите си. Като омагьосана, сякаш онемяла от изненада, Анюта гледаше оголената гръд на Анастасия. Появиха малки капчици майчино мляко.

— Млечице… Майчино млечице! Леличко Анастасия, ти също ли кърмиш бебенце? Ти мама ли си?

— Аз кърмя с това млечице малкото си момченце.

Капчиците майчино мляко ставаха все по-големи и по-големи: Една капчица трепна от ветреца и той я откъсна от гърдата на Анастасия.

Слабичкото телце на Анютка като стоманена пружинка мълниеносно се хвърли към тази капчица майчино мляко. И тя… Представяш ли си, слабичката, болнава Анютка ловко хвана капчицата.

Падайки на земята, Анютка подложи своите малки длани и хвана малката капчицата майчино мляко.

Падайки, тя я хвана до самата земя. Застана на колене, поднесе към лицето си свитите си длани, разтвори ги и загледа мокрото петънце. После протегна ръце към Анастасия.

— Ето. Хванах я. Ето я. Не падна млечицето за вашето синче.

— Ти спаси капчицата, Анюта. Сега тя е твоя.

— Моя?

— Да. Само твоя.

Анюта поднесе към устните си мокрото петънце. Със затворени очи слабичкото момиченце дълго държа дланите си притиснати към устните. После ги отпусна, погледна Анастасия и шепнейки, преизпълнена от благодарност, произнесе:

— Благодаря!

— Ела при мен, Анечка.

Анастасия хвана детето за раменете и го притегли към себе си. Поглади го по косата, след това го сложи на коленете си, наклони го към себе си като кърмаче и тихо запя.

Устните на Анютка бяха близо до Анастасиината гърда. Като в полусън Анютка бавно приближи устните си, докосна влажно зърно, леко трепна и започна жадно да сучи от препълнената с мляко гръд. Съдейки по диктофона, тя се събуди след девет минути. Вдигна глава и скочи от коленете на Анастасия.

— Аз… леле… Какво направих? Изпих млякото на вашето бебенце.

— Не се безпокой, Анечка. На него му стига. Ти пи само от едната гърда, а в другата има още. Има и за него. Моето синче може да яде и нектар от цветя. Ако иска. А ти сега получи всичко, за да не се страхуваш да бъдеш силна, красива и щастлива. Вземи своето щастие от живота, от всеки негов ден.

— Аз ще бъда силна и здрава. Ще мисля как да посрещна маминка, за да не страда, когато ме види, а много да се радва. Само че няма да мога да й попея. По-рано ние с баба си пеехме. Но тя умря. Моля дядо, моля го, но той не пее. Само като си пийне водка, ми пее, а аз му пригласям. Само че е трудно да му припявам, много му е дрезгав гласът. Пробвах и с радиото, но много пращи нашето старичко радио, думите не се разбират.

— Ти, опитай, Анечка, да пееш засега без думи, повтаряй след птичките, когато ги чуеш, след водата, когато ромоли, след шепота на листата и вятъра, когато той е силен и завие в клоните. И тревичката си има много звуци. Ще чуеш много чисти звуци наоколо, ако искаш да ги чуеш. Опитай се да им подражаваш със своя глас. Те ще бъдат твоите най-добри учители. Аз ще тръгвам, Анечка, сбогом! Време ми е.

Анастасия стана от дървото. Анютка остана седнала, прислушвайки се към обкръжаващия я свят на звуците. Анастасия се приближи към стрелялия по нея млад охранител. Той, както и преди, беше бледен, ръцете му трепереха. Пистолетът му се търкаляше на земята до него. Анастасия му каза:

— Не се обвинявайте, не терзайте Душата си. Тя не участваше във вашите действия. Това е инстинкт. Вие сте се научили, без да се замисляте за ситуацията, да защитавате това, което е заповядано. Ето как сте си изработили инстинкт. Не е добре, когато инстинктът вземе връх над всичко в човека. Когато инстинктът е най-важен, тогава човекът не е най-важен. Тогава не се получава човек. Помислете, може би е по-добре да се върнете към себе си — към човека.

От спокойната интонация в гласа на Анастасия ръцете на бодигарда спряха да треперят, от лицето му изчезна бледността. А когато тя свърши, лицето на охранителя беше почервеняло до крайчетата на ушите му.

Анастасия се сбогува със старците от селото и тръгна в посока на тайгата. И тогава чуха необикновено чист детски глас.

Седнала на дървото Анюта пееше някаква старинна, вероятно чута от баба си, песен. И как пееше! Чистият й глас вземаше невероятно високи тонове, изпълваше пространството и омайваше Душата.

Дъждецът, се лее,

Братът сестра си люлее,

Братът сестра си люлее,

Песничка си пее.

Анюта свърши песента и започна настойчиво да гледа нашата група, стояща все още неподвижно. После се изправи, взе от земята тънка пръчица и каза:

— Лоши чичковци сте вие. Такива големи и все пак лоши.

След тези думи тя тръгна срещу нас с малката тояжка в ръце. След нея мълчаливо потегли групата на стариците и старците. И тогава ние всички почнахме да отстъпваме пред тях. Отдръпнахме се чак до кораба и блъскайки си, бързо се качихме на борда. Тъкмо щяхме да вдигаме трапа, когато капитанът видя, че на борда са и двамата летци.

— А вие къде сте се качили? Вертолетът на кого оставихте? — викна от рубката капитанът.

Летците скочиха от кораба и хукнаха към техниката си.

Отивахме си, оставяйки на брега варелите с гориво и палатките. Никой и не помисли да ги разглобява.