Метаданни
Данни
- Серия
- Звънтящите кедри на Русия (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пространство любви, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Зоя Петрова-Тимова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 3. ПРОСТРАНСТВО НА ЛЮБОВТА. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Зоя Петрова-Тимова [Пространство любви, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 243. ISBN: 954-90765-9-8.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Ново цифровизиране
С какво да се съгласим, на какво да вярваме?
Срещата с академик Михаил Петрович Щетинин и запознаването ми с неговото удивително училище стана след втората ми визита при Анастасия. След посещението ми в това училище, в мене почти не остана съмнение относно изказванията на Анастасия за възпитанието на децата, относно нейните действия при общуването й със сина ни. Но тогава, в тайгата, в мене всичко се бунтуваше срещу нея. Не ми се искаше да вярвам. Най-малкото, не ми се искаше да вярвам на всичко.
Пиша тези редове и си представям как много от четящите ще кажат, кой на глас, кой наум: „Колко ли може да не се вярва? Та толкова пъти му се налагаше да се убеди в нейната правота и все едно, като дебил, не може да възприеме новото явление“.
Дъщеря ми Полина ми изпрати видеокасета от читателската конференция, аз видях как един учен от Новосибирск, Сперанский му е фамилията, направо от сцената казал: „Това, което говори Анастасия, Мегре не е в състояние напълно да осмисли. Няма с какво да го осмисли“.
Не му се сърдя, напротив, той много интересно говореше за всичко. Залата слушаше затаила дъх и благодарение на него можах да осъзная: че Анастасия е същност, самоосигуряваща се субстанция.
Защо да говорим за мене, аз съм се занимавал през цялото време с друга работа, а какво да кажем за тези, които са се увличали от науката за Земята, за децата и са мълчали или са говорели тихичко, все едно са писукали? Дори и децата пишат в писмата си да се отнасям по-внимателно към това, което говори и прави Анастасия.
Но уверявам ви, уважаеми читатели, че сега се отнасям много по-внимателно към нея и все пак не мога да не споря и да не се съмнявам. Не мога, защото не ми се иска да усещам себе си и цялото наше общество като пълни идиоти. Не ми се иска да вярвам, че ние вървим по пътя на дегенератите.
Затова се стремя да намеря поне някакво оправдание за нашите действия или за неприемливостта за нашата съвременност на нейното светоусещане. И ще се стремя към това, доколкото имам сили. Ами че нали, ако не се прави това, ще се наложи да се признае не просто нейната правота, а ужасяващата ситуация с възпитанието на децата. Ще кажа за себе си и за всички подобни на мен, и мисля, че те не са малко.
Учех се посредствено. Баща ми ме наказваше за всяка двойка. Наказваше ме, като ме не само лишаваше от възможността да се разходя по улицата с другите дечица, от покупката на поредната играчка, но и по-строго. И имаше страх. Голям страх, по-голям от боя с колана. Страхувах се от нещо голямо през цялото време. И отивах към дъската като към ешафод. И късах страници от дневника.
Училищни години чудесни,
С книжките, тетрадките, песните,
Как бързо те летят,
Не можеш ги върна назад.
Нима ще прелетят без следа?
Не. Никой не ще ги забрави Училищните години.
Помните ли думите на песента, която ни внушава колко прекрасни са училищните години? Внушават, внушават… Хайде да си спомним, особено ние, тройкаджиите, а нали ние сме повече, с каква радост захвърляхме по-надалече омразната училищна чанта, когато започваше ваканцията.
Как могат да бъдат чудесни ученическите години за дете, което физиологически се нуждае от движение, а от него се изисква да седи цели четиридесет и пет минути почти без движение в строго определена поза, поставяйки като всички двете си ръчички върху чина? Някой флегматичен, бавен ще издържи това, а този, който по природа е подвижен, темпераментен, импулсивен, на него какво му е? Но не, всички под един знаменател като роботи, безразборно — стой мирен, иначе…
И седи, старае се да издържи четиридесет и пет минути малкият човек, а след десетминутна почивка — нови четиридесет и пет минути. Така месец, година, десет години, единственият изход е да се примириш. А най-важното е да свикнеш въобще с това, че трябва цял живот да се примиряваш с нещо. Да живееш както е установено, да се жениш както е прието, да ходиш на война, щом такава е директивата. Да вярваш непременно в това, в което ти е казано да вярваш.
Леко се управляват съгласилите се да се смирят. Ех, би било добре те да са здрави физически, за да изпълняват разни работи. А те почват да пият, наркотици употребяват. Но не пие ли човек и не става ли наркоман, за да се откъсне поне за миг, да се измъкне от клетката на тоталното подчинение на нещо, което е неразбираемо за Душата и сърцето му? Да, не летят бързо те, училищните години, влачат се като изтезание, всеки четиридесет и пет минути.
Нашите прадеди, дядовци и бащи са смятали, че така трябва да бъде, че детето не разбира. И насилието над него е за негово добро. Ето и сега, днес нашите деца, Ваньовци, Колъовци, Сашковци, Мимета също ходят на училище и ние днес също, както са смятали векове назад нашите предци, вярваме, че ги насочваме в името на тяхното добруване, че те вървят към знанието и Истината. Ето тук — стоп! Дайте да поразмислим.
Нашият дореволюционен период. На чиновете седят нашите прадядовци, тогава още непораснали деца. Преподават им закон Божи, история и кой как трябва да живее. Тези, които не са назубрили, и които не искат да възприемат както трябва представения им мироглед, учителят бие с линията по главата и по ръцете за тяхно добро.
Но ето стана революцията и вкупом възрастните признаха, че в училищата на децата са им внушавали безсмислици. Всичко старо — вън от класовете и се внушава на децата новото: законите Божии са пълна глупост, врели-некипели. Човекът е произлязъл от маймуната. Сложете си червените връзки, стройте се в редичка, четете стихотворения, прославяйте, прославяйте комунизма. И така пионерите прославяха, четяха, пресилвайки се и отдаваха чест на възрастните. „За детството щастливо наше, благодарим ти, Родино любима“. И отново тези, които особено не се стараеха, ги лишаваха, биеха и осъждаха публично.
Но изведнъж, в този, в нашия век, пред очите ни, нови постановки. Захвърлете връзките. Червената чума ни сполетя. Комунизмът изцяло е терор и лицемерие. Човекът произлязъл от маймуната? Та това е пълна безсмислица. Ние сме произлезли от нещо друго. Пазарът! Демокрацията! Ето я Истината!
Къде е Истината, къде е лъжливата догма, още не е ясно напълно. Но децата отново седят на чиновете без да шават. А на дъската — строгият учител…
Векове продължава духовният садизъм над децата. Като че ли някакъв лют звяр, невидим и страшен, се стреми да вкара по-бързо всяко новородено отново в някаква невидима клетка. Звярът има верни сподвижници, войници, кои са те? Кой издевателства духовно над децата, над всеки дошъл на този свят малък човек? Как е името му? Каква е професията му? И какво, да повярваме просто ей така, че името му е учител или родител? Така, изведнъж, не мога да повярвам, а вие?
Днес на учителите не плащат навреме заплатите. Учителите стачкуват: „Няма да учим децата“. Кажете зле или добре е, когато не плащат заплата на човека? Разбира се, че е лошо. Нали човекът все пак трябва да живее с нещо. Но ако сред стачкуващите действително има духовни садисти? Кажете: зле ли е това или добре, че не дават пари на този, който издевателства над вашето дете?
Изобщо, стачките на учителите ме насочиха към интересни размисли. Сега в големите градове има платени, частни училища. Организаторите им подбират най-даровитите учители и им плащат прилична заплата — примерно около два пъти по-голяма отколкото в обикновено училище. Не всеки родител би успял да уреди детето си в такова училище, дори да има възможност да плаща обучението, защото тези училища не достигат. А защо не достигат? Причината е проста — защото не достигат добрите учители. Организаторите не могат да ги намерят.
Още един въпрос. Учители не могат да се намерят дори и за добра заплата. Кой стачкува тогава? Това е въпросът. Само че повярвайте, моля ви, по никакъв начин не искам да отделя от цялото общество като каста само учителите. Говорейки за тях, аз имам предвид себе си. Нали и аз съм родител и съм карал дъщеря си да учи това, което са й преподавали в училище, а след това в началото на перестройката я питах: „Как е сега историята, какво ви говорят сега?“ — и в отговор чух: „Учителят говори, но сякаш мълчи“. А какво да кажа на дъщеря си след това? И какво й казах: „Е, не умувай. Давай, учи там.“
Ето, сега има стачки, но само на учителите ли? Стачкуват лекари, миньори, учени. Стачкуващите пишат на плакатите си: „Оставка на правителството, оставка на президента“. Всичко е логично, смятат стачкуващите. Щом няма заплата, значи властта не се справя със задълженията си.
— Днес всичко изглежда логично в подобно искане, а утре? Пак въпрос. Може би утре ще бъде ясно, че правителството и президентът са стояли от светлата страна, спасявали са Земята от посегатели, вампири. Неволно, може би самите те не подозирайки, под ударите на недоброжелателите, рискувайки да изгубят властта, не са давали пари на садистите, разрушителите и на човешките Души, и на плътта, и на Земята. А онези в истерия са се представяли пред всички за мъченици.
Днес се представят за мъченици от днешните позиции и постулати. Но утре ще дойдат с нови постулати и кой какъв ще се представи още не е ясно. Анастасия казва:
— Лъжливият път си избира всеки сам. И винаги разплатата не идва после, а сега, в този живот. Но всеки ден, с изгрева на Слънцето, на всеки шанс се дава да осмисли пътя си, Истинността, и изборът е твой, на теб, е даден той! Ти си свободен, избирай накъде! Ти си човек! Осмисли ти същността си своя. Ти си човек, роден да бъдеш в Рая.
Аз питам:
— Къде е той? Раят. Кой ни отведе в някакво блато?
А тя в отговор:
— Сам за себе си твори човекът всичко.
Вие само разберете какво говори тя. Тя например твърди, че сега е дошло времето за ускоряване на някакви процеси във Вселената. И тези, чиито начин на живот не съответства на естествените закони на битието, отначало ще бъдат подложени на изпитания с най-обикновен метод, понятен и явен, и тези изпитания за тях ще бъдат като добър знак за осмисляне на постъпките им, на техния път. Тези, които не съумеят да осмислят, ще преживеят още несгоди, а след това ще трябва да си отидат от живота, за да се преродят здрави чак след девет хиляди години.
И се получава така, че миньорите, разкъсващи жилите на Земята, лекарите, представители на съвременната медицина, нахлули в генното инженерство, учените, изобретили редица смъртоносни производства, вече са получили първия си знак като отхвърлянето им от обществото и материалната им неудовлетвореност. Тези от тях, които днес притежават материални блага, още повече страдат от морално неудовлетворение, чувствайки подсъзнателно, че тяхната дейност е вредна и не носи никому никакви блага. Аз се опитвах да възразявам, обяснявайки, че въглищата са необходими за заводите, а тя каза:
— Кои заводи, които димят, изгарят въздуха, предназначен за дишането на човека, и леят метал, за да се направят автомати и патрони.
С други думи, тя твърди, че създадената от нас система на изкуствено осигуряване на живота е толкова несъвършена, че сега всичките й постижения ще се превръщат в катаклизми.
Изровената при изграждането на големите градове Земя, където естествените подземни ручейчета и бликащата от недрата чиста изворна вода бяха заменени със система от тръби и кранове, не може да се самовъзстанови и гние, а после пренася тази гнилоч с водата във всеки дом. И още казва Анастасия:
— Ще настъпи време, когато човечеството ще разбере. И най-големият учен ще отиде при бабината зеленчукова градина изгладнял, той ще се помоли за домат, за да се нахрани. Ученият и неговите въображаеми творения не са необходими на онази бабичка. Тя не ги знае и не иска да ги знае. Тя си живее спокойно и без учения. А той без нея не може да живее. Той се намира в илюзорен, безплоден, за никъде не водещ свят. Тя живее с естествената Земя и с цялата Вселена. Тя е необходима на Вселената, не той.
Аз се опитвах да възразя, че ако ние не произвеждаме оръжия, а се занимаваме само със Земята, ще станем слаби и ще могат лесно да ни окупират технически развитите държави, притежаващи оръжия.
— При тях настъпва проблемът как да се опазят от собствените си оръжия и породените от тях социални катаклизми.
— Ами, ще захвърлят всичко и ще хукнат с картечниците към зеленчуковите градини, при нашите бабички, към твоите летовници, а бабичките нямат картечници, за да се отбраняват.
— А дали ще успеят да стигнат, как смяташ? Няма ли да се изпотрепят помежду си заради бабичките?
И ето какво се получава, ако не спориш с Анастасия и се отнесеш с доверие към това, което говори. Ще трябва да се признаеш за кръгъл идиот, червей, вмирисващ плода. Не ми се ще да призная това!
И така разбирайки, е, може би не всичко, казано от Анастасия, аз се опитвам все пак да намеря оправдание за това, което създаваме, творим. Ами ако не намерим разумни оправдания, а признаем необосноваността на пътя си, тогава?… Тогава какво? Дайте да помислим. А може би си струва да дадем на нашите деца шанс да израснат без поступати. И да попитаме децата накъде и как трябва да вървим.
Анастасия говори, че децата, духовно неосакатени от нас, ще намерят възможност да спасят и себе си и нас, по-точно да открият нам дадения изначално Рай.
Всичко е просто и не много просто в нашия свят. Така се оказва. Защо, кажете ми, защо да не се разпространи опитът от училището на академик Щетинин? Защо да не се направи поне по едно такова училище във всеки областен център? Излиза, че не е просто. Помолих Щетинин да организира такова училище в Новосибирск. Той даде съгласието си. Но кой ще помогне за помещенията? Въпрос. Попитах Щетинин:
— Ако в другите градове се намерят хора и се осигури база, вие ще можете ли да организирате поне по едно подобно училище?
— Така, изведнъж, не е възможно всичко да се реши, Владимире.
— Защо?
— Няма да намерим толкова учители за училищата.
И отново си мисля: „Ама че работа! Какво е това — «Няма учители», а кой стачкува тогава?“.
Училището на академик Щетинин е държавно, не е частно. То е безплатно училище към Министерството на образованието на Руската федерация. Защо тогава се намира в една клисура в планините? Защо? И защо стреляха по академика? Защо убиха брат му? И защо помагат казаци да се охранява училището? На кого не му харесва то? На кого пречи?
Поканиха ме в Държавната Дума, в Комитета по образование. Били прочели „Анастасия“ и „Звънтящите кедри на Русия“. И в Държавната Дума и в Комитета по образование са се намерили хора, споделящи и разбиращи казаното от Анастасия. Добри хора. Аз им разказах за Щетинин, те го познават и се изказват за него с уважение.
— Тогава какво става? — се питам. — Защо нищо не се променя в образованието на страната? По старому децата страдат, отиват на дъската като към ешафод и седят без движение на чиновете. Отговорът беше много тъжен за мене. И за съжаление, — трагичен за тези, които са все още деца в днешно време. Парадоксално е, но именно учителите, самите учители са станали непреодолима преграда, както разбрах, когато чух онзи тъжен отговор.
— Кажи, къде ще денем всичките звания на учени, степени, безчислени дисертации на тема за възпитанието на децата? Къде ще денем институтите? Нали системата е разработена от тях. Машината е пусната и маховикът не може да се спре изведнъж. Всеки кандидат на науките, а още повече със звание професор, естествено се стреми да защити своите възгледи.
Разбрах и друго: някаква жена, депутат в нашата Дума, след посещението си в училището на Щетинин била съкрушена: „На мен не ми е ясно всичко в това училище, то е такова едно необикновено, прилича на някаква секта“.
Аз не знаех какво означава конкретно думата секта. По-късно я намерих в речника. Там е казано: Секта от лат. secta — учение, направление, школа:
— 1. Религиозно общество, група, отцепила се от господстващата църква;
— 2. Обособена група лица, затворена в своите ограничени групови интереси.
Не ми е ясно какво е имала предвид депутатката, но си мисля, че нито първото, нито второто определение подхождат за училището на Щетинин. А ако той се е обособил, заради какво, от добро или лошо? Мисля, че той се е отделил заради садистичното отношение към децата. А що се отнася до Думата, чиито депутати правят такива изявления, нищо не мога да кажа. Нека читателите да преценят в каква степен подхожда към някои фракции в Думата определението: „Обособена група лица, затворила се в собствените си тесни групови интереси“. Секта значи, а?
По Щетинин стреляха. Но той е мъж. Сега казаците може би някак си, поне малко, ще помогнат. И Анастасия каза, че ще пази новите кълнчета. Вече разбрах: нека и тя не излиза засега от своята тайга. Да беше по-агресивна, да цапардоса с Лъча си дисертациите, званията и всяка подобна гнилоч. Ама не. Трябва, казва, по-спокойно. Трябва да се променя съзнанието.
Ето така. Каквото мислех за възпитанието на децата, за съвременните училища, това и написах. Но вероятно излиза някак си хаотично и не много искрено. А не е много искрено, защото, ако ме питате, много ми се искаше за нашето училище да напиша с една яка руска псувня. Но откакто общувах с Анастасия, се появи някакъв нов стил в писането ми, не всички думи му прилягат.
Ще ми се още нещо да кажа на учителите, на онези, които въпреки системата са успели, макар и мъничко, да дадат на децата добрина, както казваше Щетинин „Да се впишат в естествения космически процес“. Благодаря ви! Поклон до земята!
И друго разбрах от това, което Анастасия говореше за възпитанието на децата. На първо място е осъзнаването: детето е личност. За разлика от възрастните, от нас, детето разбира се, е по-слабо физически, но то е неизмеримо по-добро, по-непорочно и не е притиснато от постулати. И преди да му набиваме в главата всякакви нравоучения, следва самите ние да разберем нещичко за света. Сами! Сами да помислим! И поне за малко да забравим чуждите постулати.
А ние, предприемачите, сами ще трябва да търсим учители във всеки град, да помогнем при създаването на училищната база и там да учим децата и внуците си.