Фред Саберхаген
Планетата на Берсеркера (7)

VI

На шестия ден след кацането на „Орион“ Лерос изведе шестнайсетте оцелели дотук претенденти в Турнира към нов лагер, още по-високо в планината. Там, след като привършиха с рутинните дела, прочете двойките за третия кръг от Турнира:

Брам Безбрадия от Консилор

Чарлз Изправения

 

Кол Ренба

Фарли от Айкоск

 

Джайлс Коварния

Хал Копърсмит

 

Джуд Исаксон

Ленос от Хайландс

 

Месълс от Уинди Вейл

Омир Келсумба

 

Полидор Мръсния

Рахим Сосиас

 

Рудолф Тадбъри

Томас Сграбчвача

 

Ван Номада

Вул Нарваес

Жрецът от Вътрешния кръг, който бе слязъл вчерашния ден от града, бе съобщил на Лерос и на воините, че могат да очакват появата на иноземни посетители за този кръг. Турнирът щеше да си продължи почти както обикновено, а към иноземците трябваше да проявят най-голяма учтивост. Ако се държат необичайно, да не им се обръща внимание. Сред тях е възможно дори да има жени; да не се обръща внимание и на това. На Лерос му бе наредено да заповядва чести спирания между битките за молитви и церемонии.

Воините нямаха много време да мислят за друго, освен за собственото си оцеляване в Турнира, тъй че идването на иноземците ведно с водача им, тъкмо когато Лерос бе по средата на списъка, не предизвика никакво прекъсване. Дойдоха четирима гости, от тях — две жени, ала Лерос с известно облекчение забеляза, че бяха скромно облечени. Бе чувал невероятни разкази за поведението на иноземците. Не му бе приятно да има такива зрители, ала навярно на Торун, по някакви негови си, Божи причини, му бе приятно. Във всеки случай заповедите си бяха заповеди, а и Лерос бе преживял далеч по-неприятни неща.

Този ден бойният ринг бе изтрамбован на върха на плосък склон, покрит с рядка горица. От него се виждаше ясно корабът на иноземците — на неколкостотин метра, кацнал връз срязаната каменна кула. Върху гладкото масивно кълбо от блестящ метал, което пренасяше хора между звездите, се виждаше една-единствена врата. Понякога се забелязваха още двама иноземци, дребни фигурки, седнали или изправени върху ръба на скалата пред кораба.

 

Атина, която стоеше до Шьонберг непосредствено до ринга и очакваше донякъде неспокойно да започнат двубоите, му прошепна:

— Сигурен ли си, че това ще бъде бой до смърт?

— Така каза водачът ни. Предполагам, че знае за какво става дума.

Шьонберг наблюдаваше приготовленията с голям интерес, дори не се обърна към нея, когато й отговори тихо.

— Но ако онова, което ни каза, е вярно, всеки от тези мъже вече е минал в турнира през два двубоя. А погледни — почти няма следи от рани по тях.

— Виждам няколко превръзки — прошепна й в отговор Шьонберг. — Но може би имаш право. — Замисли се по въпроса. — Би могло да е следното: тук очевидно не се бият яхнали някакво животно. Ето защо мъжете трябва да разчитат единствено на силата на мускулите си и не могат да носят много тежки брони. Ето защо един добър удар с каквото и да е оръжие ще нанесе сериозна рана, а не някакво незначително порязване. Повечето наранявания са тежки и първият от двамината, който бъде ранен, почти сигурно ще изгуби двубоя. Ерго, победителите не преминават в следващия кръг сериозно ранени.

Замълчаха, защото Лерос гледаше към тях и може би бе вече готов да даде началото. Двамина въоръжени мъже бяха застанали един срещу другиго в двата края на ринга. Де ла Торе и Селесте също бяха целите внимание.

Лерос се прокашля и обяви:

— Брам Безбрадия — Чарлз Изправения.

 

Застанал на миниатюрното плато до Барбара Уртадо и устремил поглед към ринга, Суоми бе твърде далеч, за да чуе как Лерос извиква имената, но с бинокъла си видя двамата мъже с вдигнати оръжия да се втурват един към другиго на ринга. Тогава свали бинокъла и се извърна, питайки се за какъв дявол се бе оставил да бъде въвлечен в тази гадна история. За лова на животни човек би могъл да намери или да съчини някаква причина или извинение, но не и за това — а ето че и Атина бе там, до самия ринг, и то като най-запалена зрителка.

— Някой би трябвало да направи антропологично проучване — му бе обяснила тя малко преди това, докато се готвеха да напуснат кораба. — Ако наистина се бият до смърт.

Бъдещият им водач — висок, облечен с бяла роба младеж, току-що им бе обяснил доста подробно правилата на Турнира.

— Но ти не си антроположка.

— Тук нямаме професионален антрополог. И все пак това е работа, която трябва да се свърши.

Тя отиде да се доприготви, закачи на колана си до холографската камера малък видеомагнетофон.

— И Шьонберг ли е тук, за да прави антропологични изследвания?

— Попитай него. Карл, щом мразиш Оскар толкова много и не можеш да понесеш да гледаш живота в цялата му суровост, защо изобщо дойде на това пътуване? Защо ме накара да помоля Оскар да те покани?

Той пое дълбоко въздух.

— Вече говорихме за това.

— Отговори ми отново. Наистина бих искала да узная.

— Добре. Дойдох заради теб. Ти си най-привлекателната жена, която съм виждал. Имам предвид не само секса. И сексът влиза в сметката, разбира се, но аз желая онази част от теб, която Шьонберг притежава.

— Той не ме притежава, както се изрази ти. Работя вече пет години за Оскар и той спечели моето възхищение…

— Защо пък възхищение?

— Защото е силен. И у теб има някаква сила, Карл, по-различна, която също ми допада. Оскар спечели моята възхита, а често и компанията ми — защото ми харесва да съм с него. Аз и той няколко пъти се любихме и това също бе приятно. Но той не ме притежава. Никой не ме притежава. И никой няма да ме притежава.

— Един ден ще се превърнеш в нечий подарък.

— Никога.

 

Брам и Чарлз се дебнеха предпазливо в първия двубой за деня, никой от двамата не се решаваше още на решителен щурм. Бяха еднакви на ръст, но Чарлз Изправения бе доста по-слаб, с тъй изпънат гръб, че бе съвсем очевидно откъде идва прозвището му. Носеше широка дреха от фина кожа, тъмното му лице бе симпатично.

Атина си помисли, че той излъчва невероятно спокойствие, докато изчаква с дългия си и остър на вид меч в едната ръка, насочен към противника. В крайна сметка явно не става въпрос за битка на живот и смърт, помисли си тя. Независимо колко насериозно я вземаха, сигурно бе някакъв спектакъл, някаква игра, в която символичният победен ще отстъпи… и макар непрекъснато да си го внушаваше, усещаше, че нещата не стоят така.

— Хайде — шепнеше Чарлз, сякаш предизвикваше някакво животно. — Ела, ела. Сега!

И безбрадият Брам, самата младост и необикновена сила, нападна: направи крачка, сетне втора, а после в страховит устрем вдигна меча си и го стовари. Острите лезвиета звъннаха при кръстосването си, двамината изпъшкаха. Сред тълпата зрители се чу нестроен хор от възбудени възгласи. Чарлз отбиваше удар подир удар и отстъпваше. За миг се подхлъзна и щеше да изгуби равновесие, но веднага след това нанесе контриращ удар, който предизвика дрезгав тътен от одобрителни възклицания от страна на воините, които наблюдаваха с очите на познавачи. Брам избягна удара, без да бъде засегнат, но устремната му атака бе спряна. Атина за пръв път започна да разбира, че тук на трона ведно с бруталната сила властваше и финото умение.

Брам остана неподвижен за миг, намръщен, срещнал сякаш неочакваната съпротива на неодушевен предмет. Сетне изведнъж се втурна отново, по-буйно и отпреди, ако това изобщо бе възможно. Дългите мечове се кръстосаха и зазвънтяха, отделиха се, после пак се кръстосаха и запяха. Атина започна да разбира и темпото, и стратегията на ударите. Беше погълната изцяло от двубоя, отворила широко очи, а съзнанието й бе готово да попие всичко. В един миг кой знае как — въпреки пълното си съсредоточаване тя не успя да забележи как — мечът на Чарлз вече не бе в ръката му. Стърчеше от ребрата на Брам, ефесът му бе здраво забит в гръдната кост, а половин метър от острието излизаше окървавено и гротескно от широкия гръб на Брам.

Брам разтърси глава — веднъж, дваж, триж — изглежда, че можеше да повярва. Атина виждаше всичко това съвсем ясно и й се струваше, че бе някак си забавено. Брам все още въртеше своя меч, но, изглежда, вече не можеше да уцели току-що обезоръжения си противник, който стоеше точно пред него. И тогава някак несръчно Брам седна на земята, пусна меча и вдигна ръка към лицето си; разтърка го, сякаш изведнъж осъзнал, че никога няма да му порасте брада. Ръката му се отпусна, а самият той се наведе напред, главата му се склони върху гърдите. Тази поза изглеждаше невероятно неудобна, но той я понасяше без никакво оплакване. Чак когато облеченият в сиво роб закуцука, за да извлече тялото извън ринга, Атина осъзна с пълна сила, че мъжът… момчето… бе умряло пред очите й.

Чарлз Изправения изтегли меча си с рязко и силно движение и го подаде на друг роб да го почисти, а трети роб през това време пръскаше пясък върху мястото, където Брам бе изгубил живота си. Някъде отзад копаеха. Само за няколко мига светът се бе променил, или по-скоро Атина се бе променила. Никога повече нямаше да бъде същата.

— Кол Ренба — Фарли от Айкоск.

Мъжът, който пристъпи напред, когато обявиха името Кол Ренба, бе едър, с шоколадова кожа и рошава глава. Застана почти в центъра на арената, въртейки боздуган — обкована с шипове топка в края на къса желязна верига, — и очакваше Фарли да го нападне.

Оскар се опитваше да й каже нещо, но Атина нямаше време да слуша или да мисли, нямаше време за нищо друго, освен да гледа. Нямаше време дори за Оскар.

Фарли от Айкоск, рус и луничав, висок и добре сложен, макар и да не можеше да бъде определен като симпатичен, пристъпи котешки с обутите си в ботуши от фина кожа крака. Останалата част от облеклото му бе проста, но от скъпа, здрава тъкан. Присви очи от отблясъците, които слънцето хвърляше върху добре лъснатите му меч и кама. Стиснал оръжията в двете си ръце, той направи лъжлива атака, влезе в обсега на боздугана и кимна сякаш със задоволство, като видя колко бързо топката с шипове се изви в дъга към него на опънатата си верига и после се върна обратно.

Сега Фарли започна да кръжи, движеше се около Кол Ренба първо в едната, после в другата посока. Боздуганът го следваше, още по-бърз от преди, по-бърз, отколкото бе възможно, според Атина, и тя извика, без да се усети дори. И пак извика, този път с облекчение, като видя, че шиповете не улучиха гладкото, бледо тяло на Фарли.

За миг и двамата застинаха, сетне отново се размахаха оръжия — с такава бързина, че Атина трудно можеше да се ориентира. Помисли си, че вихрушката е преминала, когато върхът на един от шиповете на боздугана закачи ръката на Фарли и камата му изхвърча леко, ала някак несръчно настрани. Почти в същия миг дългият меч на Фарли отвърна на удара и Кол Ренба отстъпи на свой ред, като продължаваше да върти с дясната си ръка боздугана, а лявата му бе свита, сякаш искаше да се предпази сама от нов удар; ръкавът й бързо се пропиваше в червено.

Сега левите ръце и на двамата мъже кървяха, но ръката на Фарли изглеждаше по-безсилна. От външната й страна стърчаха белите краища на счупени кости. Лъскавото острие на дългата му кама се въргаляше в праха.

Когато въоръженият с боздугана видя какви поражения бе нанесъл и разбра, че собствената му лява ръка можеше поне да бъде опазена в това й състояние, той спря да отстъпва и захвана отново да атакува. Въртеше грозната тежест на смъртта около себе си в плавна елипса. Когато Кол приближи, Фарли започна да отстъпва, но само започна. След като боздуганът изсвистя край него, дългото острие на меча му светкавично и силно намери гърлото на напредващия Кол. Кол Ренба умря, боздуганът изхвърча от ръката му и описа широка дъга, завъртя се край крещящите мъже около ринга, които се отдръпнаха, за да се предпазят от него.

Доста след като стихнаха виковете на другите зрители, Атина все още пищеше. Чу се и млъкна; пусна Шьонберг, чиито ръка и рамо бе стиснала в спазъм, без да се усети. Оскар я гледаше с недоумение, а също и де ла Торе, който бе прегърнал презрамо Селесте на известно разстояние от тях.

Ала Атина веднага ги забрави. Воините се подготвяха за следващата битка.

— Джайлс Коварния — Хал Копърсмит.

Копърсмит бе по-слабият в тази двойка и далеч по-висок. Задоволи се да започне в защитен план, като държеше дългия си меч като сензорния орган на някакво гигантско насекомо. Джайлс Коварния бе със сламеноруса коса, излъчваше едно такова сериозно упорство, а и имаше (както е при повечето успели предатели, помисли си Атина) — открито, внушаващо доверие лице. Не бе едър, не изглеждаше и кой знае колко силен, но действаше с дългия си меч уверено и пестеше силите си. Острието му ту излиташе високо, ту се спускаше ниско, без Атина дори да разбере, че бе започнало да се движи. Хал Копърсмит, изглежда, имаше същите затруднения. Първом лакътят му бе наранен, сетне коляното, а после едрият бицепс на татуираната му ръка бе пронизан изцяло. Оттук нататък следваше единствено касапницата. Джайлс отстъпи назад, с изписано върху лицето отвращение. Един роб притича и замахна с чук, за да сложи край на тихата агония на Хал.

— Джуд Исаксон — Ленос от Хайландс.

Ленос се втурна в атака едва ли не преди да прозвучи сигналът за началото на двубоя; свирепото му, обезобразено от белези лице се понесе подобно на щит пред тялото му. Държеше меч и кама с широки лезвия, въртеше ги и те бляскаха, досущ като косите, монтирани върху главините на древните колесници. Дребният Исаксон, който подвикваше сякаш от радост, че му се е паднало да срещне толкова агресивен противник, също се втурна напред, достатъчно бързо, за да се сблъска с Ленос почти в средата на отъпкания ринг. Кръглият метален щит на лявата ръка на Джуд звънтеше като полудяла наковалня под водопада от влудяващи удари на противника му. Изглежда Ленос не бе в състояние да измисли, още по-малко пък да предприеме някакъв защитен ход. Обладан бе единствено от атаката си с две ръце, и то толкова маниакално, че противникът му комай не можеше да намери и частица от мига и пространството, в които да контраатакува.

При такова темпо битката не можеше да продължи дълго; така и стана. Едната ръка на Ленос изведнъж застина, прободена в миг от дългото, заоблено острие на Исаксоновия меч. Камата на планинеца продължи да бляска във въздуха, но издрасканият щит на Исаксон поемаше ударите. Сетне Джуд измъкна меча си от ранената ръка на противника, развъртя го и засече все по-бързо и по-бързо, с все по-усилваща се ярост. По-силна дори от яростта на Ленос, който, преди да умре, бе насечен на парчета.

— Какво ти става?

Атина разбра, че настоятелният глас бе повторил въпроса няколко пъти. Шьонберг я държеше здраво за двете ръце и леко я раздрусваше. Вглеждаше се отблизо в лицето й. След като погледът й се фокусира върху неговия, изражението му смени загрижеността си със странна смесица от забава и пренебрежение.

— Нищо ми няма. Какво имаш предвид? Добре съм.

Тя продължи да очаква следващия двубой и чак по-късно осъзна, че жрецът, който ръководеше Турнира, Лерос, или както там се наричаше, бе обявил почивка. Бавно се изпълни с усещането, че, потъвайки напълно във възбудата на битките, временно бе изгубила контрол върху собственото си поведение, сякаш бе смесила дрога със секс. Ала не, всичко бе наред. Почти бе стигнала дотам, но вече се владееше.

Шьонберг я погледна загрижено и рече:

— Най-добре да дадем възможност и на Карлос и Барбара да видят това-онова.

— Той ли? — Тя се разсмя рязко, презрително. — Това не е за него. Благодаря ти, че ме доведе, Оскар.

— Все пак мисля, че ти стига.

Де ла Торе надникна иззад рамото на Оскар.

— И на мен ми стига, поне засега. Да се връщаме на кораба, Атина.

— Аз оставам!

Тонът й бе такъв, че никой от двамата мъже не й възрази. Селесте междувременно се бе доближила до Шьонберг; гледаше повече него, отколкото онова, което ставаше на ринга.

— Е, тогава аз си отивам — рече Де ла Торе и тръгна.

 

След като подаде пушката си на новия постови Де ла Торе, Суоми се плъзна и се заспуска по стръмния склон от върха на платото, като се придържаше за въжето, което бяха провесили от върха, за да става качването и слизането по-лесно и безопасно. От тази страна скалата в по-голямата си част не бе чак толкова стръмна; имаше няколко петна покрита с дребни камъчета земя, някой и друг храст. Вече се виждаше донякъде отъпкана пътека.

Когато стигна до гората, Суоми се отправи право към мястото на Турнира. Атина бе там, и то не за да хвърли едно око, а бе останала сама, за да го изгледа целия. От чисто научен интерес? Антропология? До този ден не бе проявявала никакво любопитство към тази наука, поне не и пред Суоми. Може би в крайна сметка турнирът не бе толкова смъртоносен, колкото си го мислеше Суоми. Нито той, нито Барбара бяха гледали. След като се върна, Де ла Торе не каза нищо, а и Суоми не го попита. Може би бе тъй кървав, както ги бе предупредил водачът им, а тя стоеше там и го гледаше. Ако бе такава, то най-добре той да узнаеше това овреме.

Когато се появи от гората и приближи, на ринга не ставаше нищо ужасяващо. Хората просто стояха в очакване, докато един облечен с бяла роба мъж изпълняваше някаква церемония пред прост олтар. Като приближи, Шьонберг му кимна за поздрав. Атина го погледна, имаше вид на изцяло погълната от видяното. Бе и притеснена от нещо, забеляза той, ала не даваше признаци, че иска да бъде някъде другаде. Вниманието му скоро бе отвлечено от нея.

— Омир Келсумба — Месълс от Уинди Вейл.

Келсумба пристъпи напред с пружиниращите си, масивни като дънери крака, черната му кожа блестеше, брадвата лежеше като бебе в люлката на страховитите му ръце. Месълс, мършав и побелял, замислен, донякъде очукан от годините като старинната коса, с която възнамеряваше да се бие, се държа известно време на почтително разстояние от Келсумба, оттегляше се с пестеливи движения, докато изучаваше движенията на своя съперник. И ето че брадвата го връхлетя — Суоми се сепна от бързината на удара, при това с такава сила и маса, вложени в него, че на пръв поглед никакво човешко същество не би могло да го отбие. Месълс не сбърка, острието на косата му се озова на подходящото място да отклони брадвата, ала жестокият звънлив тласък, когато остриетата се пресрещнаха, едва не го събори на земята. Нов удар на брадвата се стовари върху косата, сетне — още един. Месълс не успя да заеме позиция, за да отвърне на атаката. След четвъртото или петото отбиване на ударите лезвието на косата се строши. От кръга зрители се понесе придружен със стонове ропот и Суоми чу, че в него участваше и Атина. Видя унесеното й лице с овлажнени устни; бе погълната изцяло от боя, забравила за него и за всичко останало.

Все още стиснал здраво строшеното си оръжие, чийто счупен връх продължаваше да бъде опасен, Месълс запазваше спокойствие и демонстрираше по-голяма пъргавина, отколкото човек можеше да предположи при вида му. Известно време избягваше да бъде избутан в края на ринга. Нито на него, нито на някого другиго от останалите воини би им минало някога през ум да пресекат тази линия и да излязат от ринга — все едно там съществуваше някаква невидима стена.

Брадвата сега следваше Месълс като неясна бляскава сянка. Най-накрая го улучи в гърба в момент, когато се опита да се извърти и да я избегне. Тялото му се свлече на земята, но продължаваше да се гърчи, да потръпва, да се движи. Един роб пристъпи напред с чука, за да нанесе последния удар.

Стомахът на Суоми се сви, разбунтува се, жалкият, и изхвърли в спазъм онова малко количество храна, което бе поел за закуска. „Трябваше да взема успокоителни“ — помисли си той. Ала вече беше късно. Извърна поглед от ринга, но не можеше да направи нищо, за да предотврати повръщането. Ако по този начин оскверняваше свещена земя — ами, тогава щяха да го убият. Ала като се изправи, забеляза, че май изобщо никой не му бе обърнал внимание. Дали бе от деликатност, или от липса на интерес — това не можеше да разбере.

— Полидор Мръсния — Рахим Сосиас.

Суоми почувства, че вече може да гледа. Полидор, не по-мръсен от останалите си съперници, размахваше очукан меч с очебийна сила и енергия. Сосиас бе пълен и нисък, ала някак си успя да нарани пръв противника с ятагана си — направи грозен разрез на лявото му рамо. Полидор бе по-скоро стимулиран, отколкото отслабен от раняването и осъществи такова мощно нападение, щото в следващите няколко мига изглеждаше, че ще надделее. Ала неочаквано нанесе несръчен удар отдалеч и с почуда видя как собствената му дясна ръка, отсечена до лакътя, падна в краката му. Направи гримаса и плю срещу Сосиас малко преди ятаганът да се върне отново, за да отнеме живота му.

Облеченият в бяло жрец бе пак в кръга и, изглежда, нямаше да има повече почивки. Не че това имаше някакво значение за Суоми. Той се извърна, този път преднамерено. Бе разбрал, че би могъл да гледа каквото и клане да предстоеше; ала въпреки това предпочиташе да не го прави.

Приближи към Шьонберг и Атина, успя да улови неговия поглед, но не и нейния, и рече:

— Връщам се на кораба.

Погледна и към Селесте, но тя му отвърна с отегчено изражение и се премести по-близо до Шьонберг.

Суоми им обърна гръб и пое бавно през гората. Приятно бе да е отново за малко сам, ала тази чуждоземска гора не бе мястото, където да спре и да поразмисли.

Когато стигна в основата на платото, забеляза, че въжето за изкачване бе прибрано. Тъй като не бе в настроение да се катери без него, Суоми извика. Секунди по-късно на върха на склона се появиха главата и раменете на Де ла Торе.

— Какво има? — извика той.

— Нагледах се. Пусни въжето.

— Добре.

И след миг въжето се заизвива като змия надолу.

 

Като се изкачи горе, Суоми видя Барбара да лежи гола върху дунапренов дюшек, разположен толкова близо до пътечката за изкачване, че Де ла Торе можеше да седи върху него и да си върши прилично работата на постови. Суоми забеляза още и един бинокъл, поставен на триножник така, че полегнал мъж (може би и върху жена) бе в състояние да наблюдава непрекъснато какво става на бойния ринг.

Де ла Торе очевидно бе приключил засега с бинокъла, с дюшека и с момичето; бе навлякъл вече чифт шорти и продължаваше да се облича. Гласът му бе мек и ленив.

— Тогава ще ти връча пак пушката, Карлос, и ще се спусна долу.

И още преди Суоми да нагласи ремъка на оръжието на рамото си, Де ла Торе вече бе тръгнал. Суоми го изгледа как изчезва от полезрението му, сетне се обърна към Барбара, която лежеше уморена, свита на кълбо на дюшека.

— Как са нещата при теб?

Тя се поразмърда и отвърна тихо:

— Поносими.

Никога досега не бе виждал Барбара тъй очевидно потисната. Беше спал с нея няколко пъти по време на дългото пътуване, също толкова — и със Селесте. Но не и с Атина; по време на пътуването не можеше да се държи непринудено с нея. Но сега вече би могъл.

Барбара единствена от всички бе отказала изобщо да наблюдава турнира. Затова, разбира се, садистът Де ла Торе бе решил да я избере за своя цел, за вместилище на своите страсти… На Суоми му се искаше да й каже нещо мило, но не можа да измисли нищо. В следващите дни голотата й би могла да възбуди неговата собствена похот, но сега, така, както лежеше по очи, тя изглеждаше само беззащитна и будеща жалост. Е, бе решила да предприеме луксозно космическо пътуване с милиардер и желанието й се бе изпълнило. Сега си плащаше.

Нямаше нужда да обикаля като часови около кораба; имаше само един път за изкачване към него. Застанал на края на пътечката, Суоми можеше да види над върховете на дърветата и без бинокъл как Де ла Торе приближава бойния ринг. Следващият двубой явно още не бе започнал; доколкото Суоми можеше да прецени по разположението на фигурките в далечината, още четирима мъже очакваха да влязат в бой. Бинокълът бе подръка, но не му се щеше да го взема. Май не искаше да узнае повече подробности за ставащото.

Очертаваха се няколко дълги дни занапред, докато Турнирът не преминеше през кървавата баня до края си, а сетне предстоеше дългият път до дома. Ала всичко това си имаше и предимства. Беше станало ясно, че онова, което ужким се бе зародило между него и Атина, на практика не съществуваше. Не че бе свършило — то просто не бе съществувало.

Барбара се бе надигнала и прокарваше пръсти през косата си, все още без настроение да говори. Суоми се обърна и погледна в северна посока от високото си място, видя, или му се стори, че вижда, гигантските ледници на ловните полета да се мержелеят току на хоризонта, досущ като виснали в небето облаци.

Що за звук пък бе това сега? На пътеката нямаше никого. Значи бе някое малко животно или птица. Няма значение.

Е, по обратния път общуването нямаше да е лесно, но си струваше нещата помежду им да се уредят, инак щяха да се влачат бог знае още колко. Човек би могъл да приеме това като благоприятен завършек. Ако бяха…

Дали имаше кълвачи тук? Не можеше да забележи птицата, но звукът беше почти постоянен. Сигурно бе някъде долу, сред дърветата. Откъм мястото на Турнира се носеше далечен полифоничен рев, очевидно крещяха доста силно, за да се чува толкова надалеч, ала той не се опита да разбере какво се случва там.

Барбара се бе изправила с дрехи в ръце.

— Ще вляза да взема душ, Карлос.

— Добре.

Изгледа я как се отдалечава. Жени. Великолепни, но кой би могъл да ги разбере?

А пък щом стана дума за великолепие, то бе и в онова животно, ледниковия звяр, чиято сила и красота бе накарала Суоми да се вцепени от възхита и от ужас, когато то връхлетя върху него. За своя собствена изненада, изпита леко разочарование, че не го бе убил сам. По-добре щеше да е, разбира се, ако можеше да го оставят живо… ала какво бе писал Торо? В живота на народите, както и в живота на отделните хора, има моменти, когато най-добри мъже са най-добрите ловци. Нещо от сорта беше. Народът на междузвездните хора, разбира се, отдавна бе минал този етап. Както и самият Карлос Суоми в личен план. Или поне би трябвало. Шьонберг, от друга страна, макар и далеч да не бе обикновен садист…

Досадните почуквания се свързаха в съзнанието му с визуален спомен — как твърдият метал обработва камъка, по-точно казано — как Шьонберг издълбаваше стъпала по склона, увиснал на въже, с алпинистки инструменти в ръце. Досега Суоми не бе направил тази асоциация, защото звуците, които чуваше в момента, бяха твърде бързи. Никой не би могъл да върти чук с такава бързина. А в същото време чукането бе твърде неритмично, за да бъде в резултат на автоматичен инструмент.

На склона, по който можеше да се изкачи скалата, нямаше никого. Суоми тръгна да обиколи кораба и да огледа другите склонове, спускащи се от платото, когато изведнъж съзря пред себе си някого, нещо, което се прехвърляше внимателно над ръба на скалата. Огромна глава с буйна, рошава, черна коса, привързана със сребриста лента. Под нея — надигащото се над ръба масивно тяло на борец, облечено с груби кожи и развято черно наметало. Като се вгледаше човек по-внимателно, фигурата бе толкова грамадна, че съзнанието му трудно би я възприело за реална.

 

Катерачът претърколи едрото си тяло върху плоската повърхност на платото, надигна глава и погледна право към Суоми. Непроницаемото лице, чиято долна част бе скрита от буйна черна брада и мустаци, пасваше по размери на главата, ала въпреки това в него имаше нещо необичайно. Не че бе обезобразено от белези или причудливо деформирано. Макар да не бе маска в обичайния смисъл на думата, то все пак бе изкуствено. Прекалено изкусно направено, досущ като творбата на някой луд художник, убеден, че може да преметне хората да си помислят, че този робот, това чучело е човек.

Фигурата се изправи грациозно на крака и Суоми забеляза нещо, което тялото й бе прикривало. На самия ръб в скалата бе забита алпинистка халка. Към нея бе завързано въже, което се спускаше опънато право надолу. И ето че лицето на втори катерач, този път с нормален вид, се появи в полезрението му.

Междувременно водачът гигант се бе изправил в целия си ръст. Суоми не бе виждал по-висок човек. След като се изопна, той мушна алпинисткото чукче в торбата на кръста си и със същата ръка изтегли огромен меч.

Суоми бе замръзнал на място, не бе вцепенен от страх, както пред ледниковия звяр, а просто не бе в състояние да намери удовлетворително обяснение за онова, което сетивата му възприемаха.

Първото, което му хрумна, бе, че това е някаква грозна, но изпипана шега, дело на Шьонберг и Де ла Торе, ала осъзна още преди да се замисли по-надълбоко, че те едва ли биха сметнали за необходимо да си правят чак такъв труд, та да го изплашат. Поне Шьонберг имаше достатъчно мозък в главата си, да не вика „бау“ на възбуден човек със заредено оръжие в ръце.

Второто обяснение, което му хрумна, бе, че на Хънтърс, както навсякъде другаде, сигурно имаше хулигани и някои от тях бяха решили да видят какво биха могли да задигнат от кораба на извънземните.

Ала огромният водач на мародерите не се вписваше и в двете хипотези. Умът на Суоми блокира при вида му, сетне се опита да заобиколи препятствието и да продължи работата си.

Обладан от някакво смътно намерение да сплаши бандитите, Суоми започна да сваля пушката от рамо. Докато правеше това, гигантът пристъпи две крачки напред с вдигнат меч, сетне спря, сякаш доволен от заетата позиция.

В това време вторият катерач, хънтърски воин, млад и як на вид, вече се бе изкачил на върха и с изваден меч се насочи към отворения люк на кораба. Трети, също с нормален ръст, го следваше.

— Стой! — извика Суоми и усети несигурността в тона си. Почувства се глупак, след като никой не спря, макар пушката да бе сега в ръцете му.

На платото вече имаше двамина нашественици с човешки вид, освен човекоподобния гигант, а в полезрението му се появи и още един. Люкът на кораба бе отворен — и ако изключим Суоми — незащитен. А вътре бе Барбара.

Вдигна пушката срещу им и извика „Стой!“, този път далеч по-убедително. Огромната фигура мигновено връхлетя срещу него, с бързина, която не бе по силите на човек. Мечът-убиец бе вдигнат високо, готов да се стовари. Суоми натисна спусъка, ала след като пушката не трепна, осъзна, че не бе вдигнал предпазителя. Инстинктивно отстъпи крачка назад, за да избегне стоварващия се меч и усети как единият му крак увисва във въздуха. С лявата си ръка потърси отчаяно опора и улови въжето за спускане и качване; това го спаси от смъртоносното падане. Погрешната стъпка го отпрати на малко разстояние от ръба на платото, но въпреки това ходилото му се стовари върху скалата с такава сила, че кракът и гръбнакът му потръпнаха от болка. При падането ръката му се усука и въжето се изплъзна от нея. Изгуби опора, претърколи се върху дребния чакъл и се спря о издадена скала с удар, от който дъхът му секна. Въпреки това се намираше все още на половината път по пътеката, най-стръмната й част оставаше току под него.

Опрял гръб на скалата, която го бе спряла, полуседнал, полулегнал, сега бе с лице към върха. Замаян осъзна, че не бе сериозно наранен и че с дясната си ръка все още стискаше пушката. Пръстът му вече намери малкото лостче на предпазителя до задната част на цевта и го превъртя. Кой знае как се сети дори да нагласи оръжието на пълната му мощ.

Гигантското човекоподобно с вдигнат меч се появи горе. Когато забеляза Суоми, то се спусна по стръмния склон с грациозността на танцьор. Слизаше с насочен към него меч, като запазваше съвършено равновесие — един дълъг скок, втори…

 

Пушката затрещя в ръцете на Суоми. Размахващата меча ръка на чудовището изригна в пръски от сухи на вид частици и дим, човекоподобното се завъртя в невероятен пирует, по-грациозно от което и да е друго ранено животно. Изгубила равновесие и отклонена от пътя си от тласъка на силния заряд, високата фигура се плъзна покрай Суоми надолу по склона.

Не падна обаче. В следващия миг възстанови равновесието си и спря да се пързаля. Сетне се обърна и спокойно се заизкачва като препускаща планинска коза. Въртящият се и блестящ меч отново бе насочен към Суоми, а лицето под него бе сякаш маска на лудо спокойствие.

Суоми издаде стон-ридание — смесица от ужас и отчаяние. Пушката в ръцете му заподскача и зарита в непрекъснат откос. Суоми се опитваше да не изпуска целта. Облеченото с кожи чудовище, с безизразно лице под сребристата лента на косата, спря на място. Вследствие на огнения вал от него се разхвърчаха кичури козина, отломки и парчета от непозната материя. Сетне огънят го запрати надолу по хълма; то все още се мъчеше, залитайки, да се задържи на крака, черното му наметало ту се увиваше около него, ту се развяваше. Продължаващият непрекъснат огън на Суоми го забоде в дъното на пътеката върху дънера на едно дърво като насекомо, подскачащо в диви конвулсии.

Мощният заряд разкъса сребристата лента и половината лице на чудовището се превърна в сива, безкръвна маса. Мечът отхвърча от ръката му. С непохватен, последен скок нагоре фигурата се строполи. Претърколи се на земята и остана неподвижна. Чак тогава Суоми отпусна спусъка.

И изведнъж всичко утихна. Небето, платото — всичко се въртеше пред очите на Суоми. Осъзна, че се бе проснал опасно върху стръмния склон, краката му бяха доста по-високо от главата. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу. Дишаше накъсано, на малки, подобни на стонове глътки. Много внимателно, стиснал здраво скъпоценната пушка, той се изправи най-сетне на крака. Сега вече почувства болката от десетина охлузвания и натъртвания, получени при падането.

Трябваше да се върне горе и да защитава кораба. Ала бе невъзможно да се изкатери по склона. Как ли бе оцелял при падането си тук? Значи бе по-жилав, отколкото бе смятал. При претъркулването си надолу се бе отклонил от пътеката за качване и слизане. Не можеше да стигне до нея и по страничен път. Налагаше се да слезе чак долу и да се заизкачва по обичайния начин.

За да го стори, трябваше да препаше пушката презрамо и да използва двете си ръце, за да се задържа за скалата. При сегашното си състояние той изобщо не се замисли за паданията и плъзганията надолу, които сигурно биха строшили глезените му, ако бе предприел по-спокойно слизане.

Вече долу, той не изпусна от очи фигурата на падналия си противник. Свали пушката от гърба си, но не му потрябва. Огънят й бе отцепил от ствола на голямото дърво сума трески, които ведно с нападалите листа и клонки образуваха на земята шарен килим. Върху този килим лежеше една гигантска кукла, запратена там от неговата собствена ярост.

Суоми — убиецът — все още не бе в състояние да разбере; не бе в състояние да отмести погледа си и приближи. И този път, досущ както и с ледниковия звяр, имаше разпръсната козина, макар тази да бе отдавна мъртва, тъмнокафява, за разлика от красивия оранж на звяра.

Бутна го с дулото на пушката, протегна ръка и отмахна разкъсаното наметало. Лицето, или онова, което бе останало от него, бе извърнато настрани. И масивното тяло под кожените дрехи бе разкъсано — оголена лудост, осветена от слънцето. Този път нямаше кръв и кости, а плънка от материя, с която биха натъпкали една кукла. В нея се виждаха разкривени метални пръти и разкачени зъбчатки, тук-там по някоя лъскава кутия или тръба, и всичкото това — опасано със сложна плетеница от метални кабели и изолирани жици — несиметрична, сякаш правена от човек. А това пък — някакъв енергиен източник? Водородна лампа? Не, ядрена горивна клетка, предназначена не специално за захранването на робот, но несъмнено вършеща добра работа.

Бе убил и в същото време не бе убил. Този труп никога не е бил жив — това бе сигурно. Сега вече можеше да наблюдава по-спокойно. Докосна бузата над брадата — на пипане бе като гладка животинска кожа. Козината не бе покривала кожа, а черупка от ръчно изработена броня. Леката неправилност на формата и дебелината на бронята напомни на Суоми за бойния щит, който бе видял долу, на Турнира. При стрелбата от близко разстояние високоенергийната пушка бе разтрошила грубата броня като черупка на яйце. Вътре бяха частите на структурата — също ръчно изработени, — които мистериозно се смесваха с няколкото капсуловани кутии, гладки и съвършени по форма и изработка, очевидно със съвсем друг произход от останалите.

Сграбчи колана си. Комуникаторът му го нямаше и той слисан установи, че сигурно бе изтръгнат или бе изпаднал по някое време при падането му.

— Карлос! — Бе гласът на Барбара, пронизан от ужас, долиташе някъде отвисоко. — Карлос, помощ!… — Писъкът й веднага и рязко прекъсна.

Суоми изтича до основата на пътеката и погледна. На върха се виждаше главата на единия от хънтърсците, които бяха изкатерили скалата. Суоми направи крачка нагоре; в полезрението му веднага се появиха ръцете на мъжа: държеше къс, дебел лък със запъната стрела. Суоми започна да вдига пушката и стрелата бръмна покрай ухото му. За миг изпита истински страх, ала не отвърна с огън. Нямаше да има полза, ако убиеше единия там горе. Макар и да разполагаше с превъзхождащо по силата си оръжие, Суоми нямаше да може да стори нищо за Барбара или да си върне кораба без помощ.

Трябваше да потърси помощ. Обърна се и се затича, като пренебрегна болката от разранените си и окървавени нозе и скования си гръб. Бягаше към мястото на Турнира, за да даде тревога. Пушката не вдигаше шум и навярно никой нямаше да го чуе, ако стреляше още.

Не бе изминал и петдесет метра в гората, когато пред него се появи редица от униформени мъже с лъкове и копия, разположени под прав ъгъл на пътя му, за да го отрежат. С тях бе облечен с бяла роба жрец. Униформените войници на Божата планина; те не идваха да помогнат на чуждоземеца в борбата му с бандитите, а бяха насочили оръжията си срещу него.

— Опитайте се да го хванете жив — изрече ясно жрецът.

Суоми още веднъж рязко смени посоката, пое надолу по хълма, за да добие по-голяма скорост, да се отклони и от войниците, и от кораба. Чу зад себе си подобни на сигнали свирки и прилични на птичи грак викове.

Зад гърба му кънтяха само чифт стъпки, бързо го застигаха. Суоми си представи още един робот-чудовище. Спря и се обърна, видя, че всъщност бе войник човек, ала въпреки това стреля на месо. Не улучи, отцепи парчета от дървесен клон над главата на преследвача си. Дали ранен от треските, дали замаян от ударната вълна, или чисто и просто изплашен, мъжът залегна, за да се укрие, и се отказа от преследването. Суоми избяга. В далечината мъжете продължаваха да си подсвирват и да си сигнализират един другиму, ала звуците ставаха все по-слаби, колкото повече тичаше. Когато най-сетне, останал без дъх, се втурна в гъст, с преплетени клони гъсталак, вече не чуваше нищо подире си; долавяше само шума на собствените си измъчени дробове и учестения пулс на кръвта във вените си.