Серия
Берсеркерите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Berserker’s Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (07.07.2010)
Корекция
NomaD (07.07.2010)

Издание:

Фред Саберхаген. Планетата на Берсеркера

ИК „Офир“, Бургас, 1998

Редактор: Георги Димитров-Венин

Коректор: Мария Стоянова

Дизайн: Таня Петрова

Дизайн на корица: АЯ

Формат: 54/84/16


II

През топлата утрин на източно-изгревния сезон в лагера до ленивата река, под покритите с гори хълбоци на Божата планина, най-сетне се бяха събрали всичките шейсет и четирима бойци. От тях не повече от четирима или петима се познаваха, защото всеки идваше от своя район, град, феодално владение, номадска група или остров, от всички кътчета на обитаемия свят. Някои бяха пътували дотук от бреговете на безкрайния Източен океан. Други идваха от границата на открай време обитаемите земи на север, където пролетта, продължила вече една шейсета от годините на възрастен мъж, освобождаваше от ледената прегръдка ледниковите зверове и сланистия червей. От север идваха най-могъщите ловци на този свят, създаден за ловуване. Други от воините бяха дошли от непреносимата, непроходимата, разлата пустиня, с която граничеше на запад светът на хората, трети пък — от плетеницата реки и блата на юг, които в крайна сметка се сливаха с океана и правеха невъзможно всякакво движение в тази посока.

Бойците, събрани през този ден за началото на Турнира в чест на Торун, бяха с най-различна физика — високи и ниски, слаби и набити, само неколцина бяха млади, ала и никой не бе много стар. Всички бяха буйни мъже в този свят на насилие, но докато се събираха, живееха мирно в стана; всеки безропотно приемаше при пристигането си отреденото му от Лерос или от някой по-нискостоящ свещеник място в лагера. В центъра на стана, върху полеви олтар — малка дървена платформа — бе издигната статуя на бога, с черна брада и златна диадема, положил замислено ръка върху ефеса на меча си. Нито един от воините не пропусна да остави своите дарове пред нозете му. Част от даровете бяха богати, тъй като някои от мъжете, дошли да се бият в Турнира, бяха заможни хора.

Независимо колко богат или могъщ бе участникът, той пристигаше сам, не го придружаваха прислужници или доброжелатели, понесъл единствено тежка роба за завивка и онези оръжия, които бе предпочел. Това щеше да бъде свещен турнир, смятан от жреците на Торун за толкова важен, че не се допускаха външни зрители, въпреки че едва ли би се намерил свободен човек на тази планета, който да не копнееше да присъства. Нямаше нужда от външни прислужници. Събралите се бойци и свещениците щяха да бъдат обслужвани от почти също толкова на брой облечени в сиво роби, чиито облекла издаваха принадлежността им към Божата планина; те бяха собственост на Торун и неговите слуги. В лагера не се допускаха жени.

През тази утрин, когато пристигна и последният боец, неколцина роби вече подготвяха отъпканата бойна арена, около десет крачки в диаметър. Други роби приготвяха обяда, слагаха настрани плодове и месо за онези, които биха искали да ги дарят пред олтара на Торун. Пушекът от огнищата, на които се готвеше, се издигаше в ясното небе, чиято синева наподобяваше донякъде синьото небе на Земята, но в него имаше и жълтеникав оттенък, и някаква безсрамна ожесточеност.

Иззад валмата пушек надничаше планината — непозната гледка за повечето от дошлите да се бият. Но те знаеха за нея от детството си, тя бе в сърцата и умовете им. На върха й, зад белите стени на свещения град, живееха жреците на Торун, ведно с техния бог и неговата власт. Там горе имаше жени и животни и разни други необходими неща; от време на време извикваха и роби, които да обслужват обитателите, но рядко, или по-скоро никога, робите се връщаха; онези, които работеха тази сутрин в крайречната ливада, бяха до един докарани за случая от васалните земи. Големите армии от Божата планина, с изключение на някои избрани части, никога не се отдалечаваха от столицата си отвъд подножието на планината. За обикновения народ върхът и градът-крепост върху него бяха недостъпни.

Самият Торун живееше там, както и полубогът Мьолнир, най-верният му рицар. И други божества се отбиваха от време на време: боговете на здравето, на правосъдието, на земята и времето, на растежа и плодородието; а и множество полубогове със спомагателни функции. Но това бе преди всичко планината на Торун, религията на Торун, светът на Торун — освен за онези, изтласкани по онова време из покрайнините на света, онези — хора, които не обичаха Торун или не харесваха факта, че толкова власт бе вменена от негово име на жреците от Божата планина. Хънтърс бе планета на ловци и воини и Торун бе бог на войната и на лова.

Жрецът на име Лерос, на средна възраст, свидетел на три предишни северни пролети, белязан от раните през младостта си, бе определен от Върховния жрец Андреас да ръководи Турнира. Лерос имаше висок ранг сред жреците на Торун, макар и да не бе член на най-тайния Вътрешен кръг. На млади години си бе спечелил почти легендарна репутация като воин и мнозина от най-добрите млади бойци благоговееха пред него. Лерос слезе до брега лично да посрещне последния пристигнал боец — някой си Чапмът от Рилиякс. Подаде ръка на Чапмът, за да слезе от кануто, пожела му добре дошъл на Свещения Турнир на Торун, след което с едно драсване сложи отметка върху последното име в списъка на бойците.

Малко по-късно тържествен бой на барабан призова всички да се съберат. Облечен в безукорно бяла роба, Лерос бе застанал в средата на изчистената нова арена и чакаше всички да се съберат около нея. Воините почти веднага се смълчаха, цялото им внимание бе съсредоточено в него. В някои части на арената се бяха скупчили повече бойци, но нямаше блъсканица или промъкване в търсене на по-добро място; нищо подобно — властваше единствено най-голяма почтителност.

— Ликуйте вие, избраници на боговете! — извика Лерос; гласът му все още бе мощен. Огледа целия кръг от бойци, сам той висок и силен колкото повечето от тях, макар вече не толкова бърз и уверен. Бяха минали много дни, около една шейсета част от живота на възрастен мъж, откак официалното съобщение пое от Божата планина и се разнесе из целия свят. Но от много по-отдавна, от последната северна пролет, всички знаеха за предстоящия Турнир. Мършавите тогава момченца сега бяха в разцвета на силите си, а значението на Божата планина и всичките й деяния оттогава бе нараснало неимоверно.

Мнозина от чакащите участници бяха полуголи, времето бе меко, телата им — само мускули, белези и косми. Дрехите на някои бяха съвсем груби, на други — меки и скъпи. Неколцина носеха частични брони или щитове от втвърдена кожа на ленивец или лъскаво желязо. Пълната броня бе непозната на Хънтърс, там хората се биеха пешком и никога не яздеха. Тези воини бяха синове на вождове, синове на селяни и синове на неизвестни бащи. Те бяха заслужили мястото си тук единствено с качествата, с уменията си да въртят меча, копието и бойната брадва. Лерос виждаше около себе си сини и черни очи, очи със и без епикантични торбички, дълбоки очи тук, луди очи там и чифт-два очи, невинни като на деца. Първите колонисти от Земята, пристигнали преди около шест стандартни века, са били подбирани еклектично от един свят на вече добре омешани раси и култури. Лицата около Лерос бяха кафяви, бели или черни, с черни, кестеняви или рижи коси, имаше един със стоманеносива, двамина бяха с бръснати глави. Имаше едно силно татуирано лице на ивици от край до край, а една усмивка разкриваше зъби, до един изпилени като игли. Но като изключим странностите, мнозинството от мъжете биха изглеждали прозаично като овчари, ако не бяха оръжията, запасани на поясите им. Освен че всички бяха мъже, имаха още нещо общо: необикновеното умение да убиват други мъже в един-единствен двубой.

— Ликуйте, избраници! — повтори Лерос, този път по-тихо. — Преди да залезе слънцето днес, половината от вас ще се възправят в голямата зала на нашия бог… — Той посочи към върха на Божата планина, скрит зад обраслите с гори гърбове на ниските й склонове. — И ще застанат лице в лице срещу Торун.

Лерос се готвеше да разкаже отново, а слушателите му — да чуят отново — обещанията на Божата планина, разпространени една стандартна година по-рано от Андреас и помощниците му.

Торун, бойният главатар на боговете (така започваше съобщението), бил доволен от духа, показан от човешката раса през последната поредица от войни, разширили властта на Божата планина над по-голямата част от обитаемия свят. Богът с удоволствие предоставя на човечеството честта да се бие за място до дясното му коляно: състезанието е отворено за участие на шейсет и четири от най-славните герои на века. За да се постигне целта, обитаемият свят бе разделен произволно на шейсет и четири области, като местните управници на всяка област бяха поканени да изпратят — подробностите по селекцията бяха оставени изцяло на тях — най-могъщия си воин. Всички участници в Турнира на Торун, освен един, ще загинат, а този един, победителят, ще получи статута на полубог и ще заеме мястото си от дясната страна на Торун. (Някъде из провинцията някой логично и неуместно ще попита жреца, донесъл съобщението: ами какво ще стане с Мьолнир, ще трябва ли той да отстъпи настрани? Съвсем не, племеннико. Не ще и дума, че той и победителят в Турнира ще споделят честта да седят до Торун. Не ще и съмнение, че биха могли, когато пожелаят, да се бият кой да заеме мястото в определен за целта ден.)

Всички сведения сочеха, че в Залата на Торун навръх планината им доставяло голямо удоволствие да се бият. Там великият бог и повече или по-малко обожествените мъже, избитите герои от войни и битки в миналото, се колеха отново и отново всекидневно, единствено заради удоволствието от това и всяка вечер раните им чудодейно се изцеляваха, за да се насладят на чудесното месо и напитки на трапезата на Торун, на приказните разкази, предадени с безсмъртно красноречие в компанията на боговете, и на неизчерпаемите запаси от девойки, винаги превръщани в девици за радост на мъжете. (Там, в провинцията, онзи, дето е задал въпроса, въздъхва успокоен; едва ли един прост воин би могъл да знае как да продължи спора; ако ли пък не е чак толкова прост, тогава би прозрял, че няма да успее да сломи жреца на неговото бойно поле — полето на думите.)

И тази ясна утрин Лерос официално съобщаваше още веднъж онова, което слушателите му вече знаеха:

— Онези от вас, които паднат в първия кръг на боя, първи ще пируват с Торун — но вечно в най-далечната част на масата. Следващите шестнайсет загинали във втория кръг ще получат места по-напред. Осем ще умрат в боя на третия кръг и ще седнат още по-близо и всеки от тях ще притежава за вечни времена четири хубавици, чиято красота е несравнима с нищо на света, две с кожа като слонова кост, две — с кожа като абанос, и те ще задоволяват всяко негово желание, дори преди да го е произнесъл още.

След като завърши четвъртият кръг, ще са останали живи само четирима воини. Четиримата, които загинат в четвъртия кръг на борбата, ще получат щитове и оръжия, сияйни като сребро, ала по-твърди и по-остри от най-добрата стомана, както и винени бокали от същия метал, и всеки ще притежава завинаги по осем още по-прекрасни девици на свое разположение. Тези четирима ще седят много близо до Торун.

В петия кръг на дуелите ще трябва да паднат още двамина; те ще седят на високи дъбови столове, украсени със злато, още по-близо до Торун. На тях ще им се дадат златни винени бокали, щитове и оръжия, и всеки ще бъде обслужван от по шестнайсет девици с неописуема красота; двамината ще получат всичко в далеч попълни измерения, отколкото онези по-надолу около масата. В този ден само двамина от вас ще са останали живи извън залата, където пируват боговете.

Единственият дуел на шестия кръг от борбата ще бъде последният и най-големият. Онзи, който изгуби, ще бъде отличен още по-добре от споменатите дотук. А когато боят приключи, когато Турнирът завърши, един ще бъде победителят. И той единствен ще влезе в плът и кръв в свещените покои на бог Торун и мястото му винаги ще е от дясната страна на Торун; и от своето високо място този мъж ще стои над останалите шейсет и трима — толкова високо, колкото те самите се издигат над слабите, тленни хора, които пълзят тук долу.

Лерос завърши с въздишка. Той вярваше в тези обещания и се вълнуваше от завист и благоговение всеки път, когато си помислеше за тях.

От известно време един от воините — огромен чернокож — се бе навел напред с израз на очакване върху лицето, сякаш искаше да заговори. И ето че Лерос, след като огледа хората, го забеляза.

Мъжът попита:

— Господарю Лерос, кажи ми…

— Не се обръщай повече към мен с „Господарю“. Твоят статус от този ден нататък е по-висок от моя.

— Добре. Приятелю Лерос, тогава. Кажи ми: когато някой спечели този Турнир, получава ли той всичкото могъщество и права, които боговете имат? Имам предвид не само могъществото в боя, но и изкуството да лекува?

Лерос трябваше да помисли малко, преди да отговори. Този не бе от обичайните и очаквани въпроси, като например няма ли да се препълни залата на Торун след всичките тези воини, или какво месо от жертвоприношенията ще предпочете богът днес. Накрая заговори:

— Благородната богиня на изцелението със сигурност ще изпълни всяко желание на този мъж. — Въздъхна леко. — Боговете се вслушват повече един в другиго, отколкото в хората. Но в крайна сметка правят онова, което пожелаят, освен, разбира се, ако не са се обвързали с официално обещание, както Торун направи с този Турнир.

Мъжът кимна сериозно.

— Това е всичко, което бихме могли да очакваме — рече той и зае отново мястото си в кръга.

Всички бяха потънали в мълчание. Някъде по-далеч един роб цепеше подпалки за първата погребална клада. Лерос ги подкани:

— Вървете тогава, вървете всички и се подгответе както знаете. Скоро ще започне първият двубой.

Още щом хората се разпръснаха, един от по-нисшите свещеници издърпа Лерос настрани и когато се оказаха в относително уединение, разви малък свитък и му го показа.

— Господарю Лерос, намерих това, окачено на дърво, недалеч оттук. Засега нямаме никаква представа кой го е окачил.

Думите в свитъка бяха изписани с обикновен молив или въглен. Ето какво гласяха:

Богове и хора, направете своя залог. Кой от 64-та ще бъде най-добрият воин? Един ще бъде, не ще и дума. Но дали той сетне няма да завиди на онези, които е изклал, и да прокълне Божата планина и нейните лъжливи жреци? И докато парите ви са заложени, опитайте се да заложите и на това: дали владетелите на тази планина са годни да управляват нашия свят?

Братството

Стиснал устни, Лерос кимна към подписа.

— Изпрати ли съобщение за това горе, в планината?

— Разбира се, господарю.

— Е, толкова можем да направим засега. Трябва да усилим патрулите на войската в този район.

Писмото обаче можеше да е донесено и от някой в зоната на Турнира. Може би някой от робите — или дори някой от претендентите — не е такъв, за какъвто се представя.

— Трябва да си държим очите отворени на четири, разбира се, и да не допуснем нещо да изложи на опасност провеждането на Турнира. Дискредитирането му ще бъде голяма победа за Братството.

Братството бе някакъв неопределен съюз на недоволни и навярно включваше повечето от враговете на Божата планина, които бяха разпръснати и относително безсилни по покрайнините на обитаемия свят. Може би в сърцевината му имаше силна и опасна организация; разумно бе това да се предположи и непрекъснато да се предупреждават хората и войниците.

По-нисшият свещеник изрази съгласието си и се оттегли. Лерос се замисли: възможно ли е агентът, който е оставил писмото, да е някой нелоялен жрец? Не му се струваше вероятно. Но не би могъл да бъде напълно сигурен.

Междувременно Турнирът трябваше да започне. Нямаше знак от върха на планината, че Върховният жрец Андреас или някой от Вътрешния му кръг ще дойдат да гледат. По дългия път, който се виеше из гористите склонове от върха надолу, се появи товарен керван; но когато приближи, Лерос забеляза, че край животните не крачеха хора от ранг; беше обичайният снабдителен керван, който се връщаше разтоварен от върха.

Напред, тогава. Обърна се към очакващия вестоносец и му даде знак да бъде надут бойния рог, който да призове всички претенденти за последен път в света на живите човеци. Когато се събраха, той извади от джоба на фината си бяла роба свитък от нов пергамент, върху който свещеникът писар бе нанесъл имената с елегантния си калиграфски почерк. Бяха записани по азбучен ред[1] и с указание за времето и всяко от оръжията, които щяха да бъдат използвани:

Артур от Чеспа

Бен Тарас от Бетъл Акс

 

Голямата лява ръка

Брам Беззбрадия от Консилор

 

Брун от Бурзо

Байръм от Лонг Бриджис

 

Чапмът от Рилиякс

Чарлз Изправения

 

Чун Хе Пинг Силния

Кол Ренба

 

Давид Вълка от селото на Монга

Ефим Самдевятов

 

Фарли от Аикоск

Минамото Фермера

 

Джино Ръката-чук

Джеф Симболор от Симболорвил

 

Гиб Ковача

Джайлс Коварния от Ендрос Суомп

 

Гладуин Ванучи

Гюнтер Камурата

 

Хал Копърсмит

Хърк Стамблър от Бърчтаун

 

Хоумър Гарамънд от Ръниннг уотър

Иън Офали Дървосекача

 

Джон Речовития от Трипъл форк

Джуд Исаксон от Ардстой Хил

 

Канрет Джон от Джонсплейс

Корл Трошача на крака

 

Ленос от Хайландс

Лосън Гриш

 

М’Тамба Мим

Муни Подарсез

 

Месълс от Уинди Вейл

Муул от Рексбан

 

Никое Дарси от Лонг Плейн

Октанс Бук от Пачука

 

Омир Келсумба

Мануел Едноокия

 

Отис Китамура

Рал Сетоф от Уайтроудс

 

Перн-Пол Хосимба

Пернсол Мулетаря от Уефс Плейн

 

Фил Сенхриас

Полидор Мръсния

 

Проклус Нан Линг

Рафаел Сандовал

 

Рахим Сосиас

Рико Китикечхорн от Тайгърс Лейър

 

Рудолф Тадбъри

Руен Редалдо

 

Сенсай Хагенадерф

Шанг Ти Страховития

 

Синюжу от Евъргрийн Слоуп

Тай Корбиш Кандри

 

Томас Сграбчвана

Търлоу Вълтий от Хай Краг

 

Травърс Сандакан от Тийвс Роуд

Юрумчи

 

Ван Номада

Преподобния Минг Касапина

 

Владерлин Бейн от Санфа Таун

Уот Франко от Дийп Ууд

 

Вул Нарваес

Зел от Уиндчастий

След като приключи с четенето, Лерос погледна към все още високото слънце.

— Днес ще има време за доста битки. Нека започваме.

Той подаде свитъка на по-нисшия свещеник, който извика силно:

— Артур от Чеспа — Бен Тарас от Бетъл Акс.

Двамата навлязоха в кръга, направиха свещените жестове в молба за благоразположението на Торун и почнаха. Бен Тарас едвам бе поел десетина пъти дъх, когато бойната брадва отхвърча от ръката му и се заби с тъп звук в притихналата, гостоприемна земя; в същото време мечът на Артур потъна точно и дълбоко в тялото на Бен Тарас. Голата, заравнена земя на бойния ринг пиеше кръвта на Бен, сякаш бе отдавна зажадняла за нея. Двамина роби с опърпани сиви туники извлякоха тялото му от ринга и го помъкнаха към мястото, където други роби приготвяха кладата. Подредените сухи дърва надхвърляха вече човешки бой, но още не бяха достатъчни. Днес трийсет и двама мъже щяха да се присъединят към боговете, за да захванат вечния си пир с Торун.

— Голямата лява ръка — Брам Безбрадия от Консилор.

Този двубой продължи малко по-дълго; сетне и двете ръце на Голямата лява ръка (изглеждаха еднакво големи) застинаха, след като мечът на Брам разпра корема му. Робите отново се появиха да извлекат трупа, но Голямата лява ръка се размърда и пририта леко, докато го изнасяха. Очите му бяха отворени и живи, макар ужасната рана да бе очевидно смъртоносна. Един накуцващ роб извади от пояса си къс, но масивен оловен чук и строши черепа на умиращия мъж с къс, методичен удар. Лерос за втори път произнесе ритуалните слова, предназначени да ускорят пътешествието на загубилия двубоя към Торун, и кимна към помощника си, който държеше свитъка.

— Брун от Бурзо — Байръм от Лонг Бриджис.

Така продължи следобедът — с малки паузи между боевете. Някои от битките бяха дълги, а един от победителите бе изгубил толкова много кръв, че едва стоеше на крака, преди да успее да отнеме последния дъх на победения. След края на всеки двубой се появяваха бързо роби: да спрат кръвотечението от раните на победителя (ако имаше рани), да го отведат да яде, да пие и да почива. На онези, които бяха омаломощени в първия кръг, щеше да им бъде доста трудно във втория.

Когато се състоя последният дуел, слънцето вече червенееше близо до хоризонта. Преди да се оттегли, Лерос даде заповед рано сутринта лагерът да бъде преместен. Първоначално възнамеряваше да изчака до обед, преди да започне нарочно бавния си поход нагоре в планината, но пушекът от погребалната клада, изглежда, се задържаше ниско тук долу, а станът, пропит с кръвта на героите, привличаше земноводни гадини от реката.

Бележки

[1] Списъкът е подреден според английската азбука, някои от имената са придружени или се състоят изцяло от прозвищата на воините, някои са обикновени имена — б.пр.