Фред Саберхаген
Планетата на Берсеркера (14)

XIII

Гривата от черна коса бе прибрана на челото със златна превръзка. Коженото му наметало, колкото и голямо да изглеждаше, едвам покриваше планиноподобните му рамене. Страхотният меч, дълъг почти колкото копието на Томас, бе втъкнат в пояса му. Досущ както в легендите. Лицето му обаче…

Торун сякаш гледаше в нищото. Погледът му бе отправен над главата на Андреас, над Томас, през все още отворената външна врата (там куцият роб с чука бе застанал мирно, зяпнал, сякаш онези очи фиксираха него), и с ужасния си, немигащ взор изучаваше заобикалящия го свят. След като спря, Торун не помръдна, не промени положението си, не раздвижи и кутрето си, все едно бе някаква статуя.

Андреас не каза нищо повече или ако бе казал, Томас не го чу. Висшият жрец се поклони и се отдръпна мълчаливо и раболепно от пътя на могъщата фигура, макар изражението му все още да излъчваше известно задоволство.

Очите помръднаха, макар и главата да остана неподвижна: Торун сега наблюдаваше Томас. В очите му се виждаше някакъв вътрешен блясък, същият като в очите на животно, които отразяват насочена към него светлина нощем. Този блясък бе в червено и оранжево. Томас се озърна и установи, че погледът фиксираше единствено него, тъй като наоколо нямаше вече никого. Видя Лерос, до една стена на площада, проснат в дълбок поклон, досущ като мнозина още, находящи се покрай стените или на площада.

Десетки мъже бяха в очакване, мъже с бели роби или в сиви дрипи. Онези, които се намираха в центъра на площада, се измъкваха бързо-бързо, търсеха по-високи места за гледане, разчистваха терена. Страхопочитание бе изписано върху всички лица. Е, почти всички. Единствено Фарли не прекъсваше своето небесно съзерцание.

Торун пристъпи напред. Макар движенията му да бяха пластични и достатъчно естествени, дори грациозни, кой знае защо се запазваше впечатлението за движеща се статуя. Може би се дължеше на изражението на лицето, което бе абсолютно нечовешко, макар всяка негова отделна черта да бе правилна. Но то не бе и богоподобно — освен ако на божествата не им се полагаше да изглеждат по-малко живи.

Крачките на Торун обаче бяха големи и целеустремени. След като видя, че дългият меч излиза сякаш безкраен от ножницата си с приближаването на бога, Томас се раздвижи — и тъкмо навреме! Метна се назад и встрани от арката, която изписа мечът с тихо и гробовно свистене, докато се стоварваше със сила, достатъчна да разсече с един удар човек наполовина като крехка тръстика. Обрамчените с брада устни на бога на войната най-сетне се разтвориха и той изрева с оглушителен боен вик. Беше странен и ужасяващ звук, толкова неземен, колкото и огнените, непремигващи очи на мъртвешкото му лице.

След като успя да отмести копието си навреме, Томас механично го насочи напред, за да парира следващия удар на Торун. Когато мечът на бога се стовари, той усети вцепеняващо раздрусване и в двете си ръце, бронираното му копие едва не бе избито. Бе като истински кошмар: да бъдеш отново дете в битка срещу възрастен боец. Зрителите ликуваха. Който или каквото и да бе Торун, силата му далеч надхвърляше възможностите на който и да е човек.

Торун настъпваше методично, без да бърза. Оттегляйки се с кръгови маневри, Томас вече бе разбрал, че сега трябва да проведе най-страхотната битка в живота си.

Ала твърде рано проумя, че тя е безнадеждна. И най-яростните му атаки бяха отбивани с огромна лекота, докато ударите на Торуновия меч се стоварваха с такава смъртоносна сила и точност, че той вече знаеше — не можеше да ги парира или избягва дълго. От ударите на меча върху копието усещаше ръцете си изтръпнали и уморени. Бе стиснал здраво копието с две ръце като тояга и отстъпваше непрекъснато, като междувременно се опитваше да измисли някаква работеща стратегия, да открие някаква слабост в защитата на могъщия си противник. За момента Томас ни най-малко не се вълнуваше дали противникът му бе бог, човек или нещо съвсем друго.

Най-накрая, след сполучливо лъжливо движение, последвано от превъзходен удар, Томас заби острието на копието си в дебелата кожена куртка на Торун, колкото да усети как то се отплесва от някаква твърда броня под нея. Мигът на неочаквана надежда изтля тъй бързо, както се бе появил. Зрителите наоколо ахнаха, изненадани от неочаквания му успех, сетне всички въздъхнаха облекчени, след като светът, който се бе килнал за миг, зае отново мястото си. Торун бе непобедим.

Томас обаче хранеше искрица надежда. Щом веднъж бе съумял да нанесе удар с копието, значи можеше и да повтори. И ако защитените с козина гърди и корем са неуязвими, къде би трябвало да опита удар?

В лицето? Не. Би могъл да се задържи на известно разстояние — и това би било по-малко самоубийствено, — ако опиташе да атакува краката. Томас бе забелязал, че ставите на голите и явно незащитени крака на Торун не бяха покрити с гладка кожа като при хората; вместо това се виждаха ясно фини и добре очертани пукнатини, сякаш това бяха краката на добре изработена кукла. Отворът в колянната става бе малка и движеща се цел, но не и по-трудна от крилата на някое насекомо, а Томас бе успявал понякога на тренировки да улучи такива криле.

След като не роди никакъв друг план, Томас направи лъжливо движение нагоре, сетне надолу, пак нагоре, а сетне вложи всичката си сила и умение в удар ниско долу. Очите и ръцете му не го подведоха. Острият връх на копието намери малкия отвор в момента, когато тъкмо се стесняваше с изправянето на Торуновия крак.

Усети стържещото трептене на дръжката на копието, чу се звук като от чупенето на метал. Торун се олюля, но не падна. Все едно се бе затръшнала някаква врата — такава тишина настана над площада. Когато

Томасовото копие излезе от крака на бога, острието му просветна на мястото, където се бе строшило.

Все още властваше тишината, последвала залитането на Торун; коляното му сега бе замръзнало в полуклекнало положение. Владетелят на света бе ранен и нищо друго не се чуваше освен стърженето по земята на влачения от него крак, докато той продължаваше да настъпва. Напредваше по-бавно отпреди, но все така неумолимо. Томас — отново в отстъпление, зърна за миг Андреас, качен на една от стените. Лицето на Върховния жрец бе потъмняло като буреносен облак, бе протегнал една от ръцете си — досущ като птичи нокти, — сякаш искаше да се намеси, ала не смееше.

Накуцващият бог влезе отново в обсега на своя противник. И пак огромният меч на Торун засвятка с невиждана бързина, стоварваше се с неуморна ярост, отблъскваше Томас все по-назад и по-назад, караше го да се върти в кръг в ограниченото пространство. Решил да атакува отново раненото коляно, Томас направи лъжливо движение — горе, долу, отново горе, и едва не загина, съборен на земята от мощния удар на меча върху копието му. Торун не можеше да бъде излъган втори път с една и съща тактика.

Томас се претърколи в отчаян опит да избяга. Олюлявайки се, с гротескна скорост, Торун бе почти връз него. Томас успя да скочи на крака и да се оттегли навреме. Дали да не рипнеш и не сграбчиш, Томас? В никакъв случай, не и срещу този противник. Все едно да връхлетиш и да се сбориш с някой от ледниковите зверове — или със самия ледник.

Томас някак си успя да задържи копието си, и все още съумяваше да блокира ударите на меча с бронираната му дръжка, ала вече не можеше да събере достатъчно сили, за да нанесе удар. А мечът го отблъскваше непрекъснато назад и назад, заставяше го да се върти в кръг. Облечените с бели мантии отново се съвзеха достатъчно, за да се чуят гласовете им.

Краят повече не може да се отлага, помисли си Томас. Уморен, губещ равновесие, той вдигна отчаяно ръце, за да посрещне поредния удар на меча върху несломимото си копие. И ударът отново го повали на земята. Светът около него закръжи бавно, бавно, докато се превърташе във въздуха и падаше и това му даде достатъчно време, за да се запита дали съществуваше в действителност истински Торун, докато този накуцващ измамник го убиваше.

Томас се удари лошо при падането и за миг не можа да помръдне. Най-накрая бе изпуснал копието. Оръжието му лежеше на педя разстояние в прахта на площада, ала сграбчването му бе едно от най-трудните и най-велики постижения в живота му.

Машината-убиец се поспря, накуцвайки, сякаш несигурна дали битката бе наистина спечелена. Сетне отново тръгна напред с рачешката си походка. Томас се изправи на коляно с насочено копие. И отново усети чрез внезапното секване на шумотевицата колко силно бяха викали зрителите за смъртта му.

Блесналите, ала безжизнени очи на Торун го преценяваха. Какво чакаше богът на войната? Томас се изправи с мъка на крака, знаеше, че следващият удар на меча, или най-много по-следващият, ще бъде последният. Сетне с периферното си зрение зърна облечена в сиво фигура, която приближаваше отстрани. Накуцваше, сякаш светотатствено имитираше походката на ранения Торун. Оловният чук на роба се извиси както обичайно, за да се стовари върху черепа на Томас.

Томас бе готов да срещне смъртта, но, в името на всички богове, това вече бе прекалено! Той още не бе паднал и не бе безпомощен! Обърна се с намерението да прободе роба, докато ошашавеният Торун все още се колебаеше какво да предприеме.

С напрегнати докрай мускули, готов за фаталното промушване, Томас за пръв път се вгледа в лицето на роба и моментално се смрази от видяното. А облеченият в сиво Джайлс Коварния отстъпи встрани, без изобщо да накуцва, и с цялата си сила на опитен боец стовари чука върху вече нараненото коляно на Торун.

Чу се трошене на метал. Бляскавата арка, която описа мечът на Торун при поредния му удар се изкриви неловко встрани и от Джайлс, и от Томас. Шумът от трошенето на метал продължаваше. Бавно и изгубил всякакво достойнство, звярът седна на земята, лявото му коляно бе изкривено под неправилен ъгъл. Остана седнал с изправен торс, вторачен в противниците си; лицето му бе непроменено, ала вече изглеждаше съвсем абсурдно.

— Томас! — извика Джайлс и отскочи навреме, за да избегне поредния удар, който седналият вече Торун насочи към него. — Докарай го помежду ни, Томас. Довърши го!

За пръв път от началото на битката Томас нададе боен вик — дрезгав и нечленоразделен — и бързо се придвижи, за да изпълни маньовъра на обкръжаването. С периферното си зрение бе видял, че никой от тълпата зрители нямаше да се намеси. Беше се надигнала безразборна врява, белите им одежди се тресяха безспирно, а гласовете се извисяваха в напрегнат, възбуден тон. Ето го Лерос, стоеше със скръстени ръце и привидно спокоен, на косъм разстояние от полесражението — съсредоточен до краен предел. Томас зърна и Андреас на стената. Върховният жрец махаше с ръце и, изглежда, издаваше някакви заповеди, ала неимоверната възбуда бе толкова голяма, че едва ли можеше да се чуе нечий отделен глас.

Дори тежко ранен, Торун бе почти равностоен на съперниците си. Нито копието, нито чукът можеха да избият огромния меч от неуморната му ръка, а и той въртеше тялото си в седнало положение с удивителна скорост, за да посрещне първо единия, а после и другия мъж.

Уловил погледа на Джайлс, Томас извика:

— Едновременно! Сега!

И двамата връхлетяха върху Торун от две противоположни посоки. Мечът посрещна Томас, ала той успя да го парира, но само защото седналият Торун не можа да вложи цялата си маса в замаха. И въпреки това Томас си помисли за миг, че ръката му се е счупила в сблъсъка. Междувременно обаче Джайлс бе приближил и замахвайки като пилотонабивачна машина, стовари с все сила чука върху врата на Торун.

Ударът би пръснал черепа на всеки смъртен. Гривата на Торун се развя, огромната му глава се килна, тялото му трепна, а ръката с меча бе разколебана. И в този момент върхът на Томасовото копие се заби в дясното му око и то изгасна като свещ, чу се хрущящ звук като от натрошено стъкло. Чукът отново се стовари — този път върху ръката с меча. Торун не го изпусна, ала той вече беше изкривен под по-различен ъгъл спрямо китката му.

Гигантът умираше бавно, постепенно, повече безразличен, отколкото смел, без да издава викове или да кърви. По-скоро ставаше дума за постепенна, стъпка подир стъпка, загуба на сили в резултат на ужасяващото разрушение, наложено от чука и копието: развиващо се във времето разкритие на уязвимостта на Торун, постепенно разпадане, при което тялото му се превърна в изпотрошен метал, стъкло и козина.

Но дори когато огромното тяло бе в безнадеждно състояние и смазаното лице на бога унизително бе натикано в прахта до фонтана, ръката с меча продължи опитите си да се съпротивлява, нанасяйки случайни, но смъртно опасни махове. Удар на копието разтвори пръстите й и гигантският меч падна на земята с глух тътен. Ръката със строшени пръсти все още замахваше към нищото в спазми, когато Томас и Джайлс се спогледаха, свалиха оръжията си и се обърнаха да приемат поздравленията на наобиколилите ги зрители.

Шумът бе стихнал и се бе възцарила пълна тишина, тишина, която се видя безкрайна на Томас. Забеляза, че Андреас вече го нямаше, неколцина други също бяха изчезнали. Повечето обаче продължаваха да гледат, сякаш хипнотизирани, безпомощните, но упорити движения на Торуновата ръка. Томас отиде и изрита меча далеч от обсега й.

Погледите сега се насочиха към Лерос, който бе най-старшият останал на мястото свещеник. Явно обзет от силни чувства, той направи две крачки напред и протегна ръка към падналия великан; ала Лерос бе все още твърде обезсилен, за да проговори, и затова само сви в юмрук протегнатата си ръка, след което я отпусна до тялото си.

В крайна сметка Томас тури край на мълчанието. Сочейки съсипания великан, той извика:

— Това същество не е вашият любим Торун. Не може да бъде! Андреас и неговият Вътрешен кръг са ви измамили всички!

В рева на тълпата, който последва като отговор, се долавяше голяма доза съгласие. Ала един глас се извиси към Джайлс:

— Кой си ти, дето се намеси и направи всичко това? Агент на братството! Шпионин!

Джайлс вдигна ръка и постигна тишината, необходима, за да даде отговор.

— Много добре, да речем, че съм агент, че съм шпионин, каквото си поискате. Ала онова, което ви показах тук, е самата истина. Наричайте ме както щете. Но бихте ли ме нарекли бог, победил в битка друг бог? И що за бог съм, че да надделея над Торун? — Той вдигна глава към ясното небе и направи свещен знак. — Велики Торуне, отмъсти на богохулниците, които измислиха тази измама!

И отново посочи с ръка към смазания Торун, чиято ръка още помръдваше пародийно, сякаш вземаше участие в битка.

Неколцина мъже с извадени ками — не се виждаха по-сериозни оръжия сред тълпата — обкръжиха Джайлс. Отнеха му чука и застанаха на пост край него, но, изпълнявайки командата на Лерос, не сториха нищо повече. А Лерос, след като известно време наблюдава изумен станалото, извика неколцина от присъстващите първенци, с които се оттегли в единия ъгъл на площада. Веднага се впуснаха в сериозен разговор. Мнозинството зрители, слисани и спорещи, започна да се тълпи около падналата фигура на доскорошния си бог.

Джайлс Коварния погледна към Томас и изведнъж се ухили с усмивка, твърде весела за човек в неговото съмнително положение.

— Господарю Томас — приветства го той, — излиза, че освен на хората, сега си шампион и на боговете.

— Е, мисля, че нямаш претенции за наградата, каквато и да се окаже тя? — Томас приближи към Джайлс, с когото се бе почувствал близък.

— Аз? Никога. Ти спечели състезанието честно и аз нямам никакви претенции.

Томас кимна, доволен дотук. Ала си имаше други тревоги. Изправен до Джайлс, той неспокойно се огледа. Почувства, че като шампион на Турнира и като признат победител над фалшивия Торун, трябваше да направи нещо, за да утвърди авторитета си. Може би трябваше да се присъедини към Лерос и групичката му и да накара жреците да се вслушат в него. Ала какво да им каже? И едва сега осъзна, че не бе наясно със същността на случилото се. Реши, че ще е по-добре, ако стои близо до Джайлс, който сигурно щеше да се нуждае от някаква помощ, ако започнеше преговори. А и във всеки случай Томас предпочиташе разговорите с друг боец, отколкото със свещениците.

— Защо се озова тук и как? — попита той по-ниския мъж. — Доколкото си спомням, те видях да умираш.

Усмивката на Джайлс застина още в зародиш с едно потрепване на устните.

— Ти видя как Джуд ме напада и как се търкулвам по склона на хълма.

— И не си бил дори ранен?

— Не. Виждаш ли, убедих Джуд, че всичко, което искам, е да получа възможност да напусна Турнира и да се махна. Той бе доволен от шанса да спечели незаслужена победа и се съгласи да следва плана, който бях начертал. Трябваше единствено по малко да задържа ударите си като мен. Мечът му само разкъса дрехата ми, преди да се строполя по склона. Предварително бях забелязал, че робът с чука е с моя ръст и цвят на кожата, оттам се зароди целият ми план. Когато робът се спусна долу, за да се увери, че съм мъртъв, аз го чаках скрит в храстите и свърших собствената му работа. Навлякох парцалаците му, завързах въжения му колан, взех чука и накуцвайки като него, го повлякох нагоре, за да го погреба в хубавите си дрехи. По това време, както и очаквах, вие, останалите, продължавахте двубоите…

След това рядко бях в лагера ви. Другарят ми роб бе ням и толкова тъп, че не забеляза промяната; или пък е бил достатъчно хитър, за да не обърне внимание на интригата, ако я е забелязал. Вие, останалите, не ме удостоявахте с никакво внимание, след като навлякох сивите парцали — и ти включително, до момента, в който си помисли, че идвам за теб с чука.

Томас поклати изумен глава.

— Предприел си ужасен риск.

— Не и по-голям, отколкото ако трябваше да се изправя срещу теб, или може би Келсумба, или Фарли, в открита битка. Вече бях решил, че тъкмо такъв риск би бил прекалено голям.

— И все пак, това е странна игра — рече Томас. — Защо я предприе? Защо…? — и той посочи с ръка към развалината, която някога беше Торун.

— Исках да разкрия истината за това какво представляваше това страшило. Или по-скоро — какво представлява, защото ние унищожихме само една малка част от него.

Джайлс се огледа. Публиката, която, преди да започне разговора си с Томас се състоеше от двамина въоръжени с ками охранители, сега бе далеч по-многобройна.

— Е, вече всички знаем, че страшилото никога не е било Торун. А е било създание на нещо друго. Нещо, чието присъствие на планетата Хънтърс ще донесе презрение и присмех от страна на целия останал свят, ако го узнае.

— Каква е тая срамотна работа, за която говориш?

Въпросът дойде от Лерос, който бе приключил съвещанието си с другите високопоставени жреци и от известно време слушаше Джайлс.

— Имам предвид един от древните врагове на нашите предци, наречен берсерк — отсече накъсо Джайлс и накратко разказа за разговора си със Суоми в гората. — Ако Андреас все още не е накарал иноземците в Храма да замлъкнат, те ще потвърдят, че е откраднал кораба им. Може би ще могат да ни кажат и защо.

— Защо трябва да повярваме на иноземците, а не на Върховния жрец? — извика някой предизвикателно.

Джайлс отново извиси глас.

— Не иноземците донесоха тук това чучело, имитиращо Торун. Андреас и Вътрешният му кръг го използват от години, за да мамят верните поклонници на Торун. Никой занаятчия на Хънтърс не би могъл да го измайстори сам, все едно е да построи междузвезден кораб. Още по-малко пък беше истинско въплъщение на бог, инак Томас Сграбчвача не би могъл да го повали. Какво друго тогава би могло да бъде, освен берсерк или част от него? Ако не е берсерк, може би Върховният жрец или някои от неговия Вътрешен кръг могат да ни обяснят какво е. Бих ги попитал веднага, ако бяха тук. Но те избягаха, когато се видя, че хитроумната им машинка е обречена.

Лерос кимна мрачно.

— Време е, ако не е и късно, да зададем няколко трудни въпроси на Андреас.

Одобрителният рев бе кратък, защото хората искаха да чуят какво още ще каже Лерос. Той продължи:

— Мисля обаче, че не е твоя работа да ни учиш какво да питаме. Чий агент си ти, коварнико?

Джайлс сви рамене и с готовност призна:

— Изпратен съм тук от онова, което вие наричате Братството. Но какво от това, честни ми Лерос? Днес аз ви казах и ви показах единствено истината. Сега разбирам, че ние от Братството наистина нямаме никакви спорове с хората от Божата планина, а само с Вътрешния кръг и с неговия предводител.

Лерос изсумтя, може би леко объркан от словесния поток, наполовина убеден от думите, наполовина отблъснат от лекотата, с която се изливаха. Преди да отговори обаче, вниманието му бе отклонено от завръщането на един мъж, който очевидно бе пратен да види какво става в Храма. Пратеникът съобщи, че вратите и портите, водещи към Храма, са заключени и залостени отвътре, а дворецът е охраняван от войници под прякото командване на Върховния жрец. Андреас не пожелал да се покаже, но дал да се разбере, че всички шпиони, предатели и техните подмамени жертви скоро ще затреперят пред гнева му.

— И няма да отговаря на разумни въпроси? — попита Лерос. — Няма да обясни защо е посмял да ни хързулне този… това нещо… вместо бог?

— Не, господарю Лерос, няма.

— Тогава е ясно — извика високо Лерос, — че Андреас повече не говори от името на Торун! Велики Торуне, бъди с нас сега! Бъди с нас, когато се готвим в битка да докажем кой може да ти служи най-вярно!

Последва нов изблик на викове и молитви, настана всеобща врява и бъркотия, мъжете хукнаха да се въоръжават, обсъждаха се набързо скроени планове, спореха дали да не извикат някои от командващите войските в полето и да прогонят Андреас от Храма. Това предложение бе отхвърлено. Томас прецени, че войниците в Храма бяха твърде малко, за да го удържат срещу възбуденото гражданство. Е, нека стратезите да спорят; той знаеше какво трябва да стори, когато дойде ред до битка.

Озовал се за момент насаме с Джайлс, Томас рече:

— Благодаря ти, че ми помогна срещу чудовището; няма да го забравя.

Томас вече бе започнал да разбира колко умен е Джайлс, както и да схваща, че сам се нуждаеше от умни съвети, за да установи властовите си позиции сред тези хора.

— Няма защо да ми благодариш, господарю Томас, за каквато и да е помощ.

— Братството защо те изпрати тук?

Джайлс поклати неопределено глава.

— Аз бях най-добрият воин, когото можаха да намерят. Дойдох за Турнира от област, която е до голяма степен контролирана от братята. Надяваха се, че бих могъл да спечеля Турнира и след това да действам срещу Божата планина от позицията на известна власт вътре. Ала далеч преди Турнирът да свърши, разбрах, че няма да успея. Ти и някои от другите воини явно бяхте по-добри от мен. Тогава измислих плана, като използвах Джуд Исаксон… ала кажи ми, господарю Томас, ти защо си тук?

— Аз ли? — изненада се Томас.

— Да. Нима си вярвал, че тук ще има истински Торун, който да те възнагради с безсмъртие? Аз ти разкрих истинските си мотиви за участие в Турнира; но какви бяха твоите?

— Хмм. Ами, битките са моята работа. Опасно беше, вярно е, но всяка истинска битка е опасна; все пак смятах, че ще спечеля. Досега никога не съм срещал мъж, който да ми се опре в двубой.

Джайлс бе впечатлен.

— Никога ли не си помислял, че всеки от нас, 64-мата, бихме могли да предявим подобни претенции? Всеки от 64-мата в началото…

Томас премигна.

— Да — отвърна след известно време. — Да, не съм спрял да разсъждавам за това…

И изведнъж той си спомни за изумлението, изписано върху голобрадото лице на умиращия Брам. Във втория или в третия кръг бе това? Не се сети, ала му се стори, че бе много, много отдавна.

Вдигна ръка през рамо да попипа тежкото копие, което бе препасал на гръб. Щеше да му потрябва ново. На това не само острието му бе строшено, но и дръжката му бе очукана и отслабена, след като стоманените й ленти бяха изпонакъсани и изкривени от ударите на Торуновия меч.

— Исках място във властта, исках да бъда един от мъжете, които управляват света от върха на тази планина.

Джайлс му подсказа:

— Ти си мислил, че провеждат Турнира, защото искат най-добрият воин да се подреди тук, да стане шампион на Божата планина. И като такъв да получиш огромна власт и богатство.

— Да. Точно тъй е.

— Логичен отговор. Аз също се надявах, че Турнирът ще има подобни цели, макар и да имаше неща, които не разбирах… както и да е, оказа се, че сме грешили. Така или иначе Андреас и Вътрешният кръг са измамили всички ни. Простите воини — с простата история за боговете, а и нас, след като ни подведоха да си помислим, че са достатъчно мъдри да управляват.

Томас изруга жестоко, като намеси в клетвата си всички богове, за които се сети в момента.

— Тогава защо изобщо организираха този Турнир? Андреас и бандата му не ни гледаха, за да аплодират уменията ни, или да се възползват от страданията ни. Никому не бе позволено да гледа, освен на неколцина свещеници и на иноземците. Защо, защо тогава ни убеждаваха и ни подтикваха да се изколим един другиго?

— На тях им бе необходимо безсмисленото клане — рече Джайлс, — защото те всъщност не боготворят Торун, който носи в себе си живот и чест и има други цели, различни от унищожението. Те не биха могли да принудят хората да боготворят техния истински бог, който не е нищо друго освен самата Смърт. Торун се наслаждава на жените и на виното, на хубавия лаф и на добрата храна. Той особено цени храбростта, която прави възможни всички останали добродетели. Обаче те боготворят Смъртта, а берсерките са олицетворение на безцелната, безчестна смърт, смъртта сама за себе си. Джайлс замълча, погледна косо към останките на Торун, който бе забил лице в калта до фонтана, недалеч от взрения в небесата труп на Фарли. Сетне Джайлс додаде: — Не, това не е достатъчно обяснение. Прав си, защо Андреас и другите не гледаха Турнира, защо не се насладиха на смъртта, защо не допуснаха други да го гледат? Позволиха единствено на иноземците… и докато гледаха, корабът им бе откраднат. Така ли е? Най-великите герои на нашата планета се биха и загинаха, за да бъдат подмамени онези.

Надигна се невъобразим шум, но не само на площада, а из целия град. Корабът на иноземците бе изплувал във въздуха.