Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Берсеркерите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Berserker’s Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (07.07.2010)
Корекция
NomaD (07.07.2010)

Издание:

Фред Саберхаген. Планетата на Берсеркера

ИК „Офир“, Бургас, 1998

Редактор: Георги Димитров-Венин

Коректор: Мария Стоянова

Дизайн: Таня Петрова

Дизайн на корица: АЯ

Формат: 54/84/16

История

  1. — Добавяне

IV

Рано сутринта на втория ден ръководещият Турнира жрец Лерос поведе оцелелите трийсет и двама участници в лек петкилометров поход от равнината край реката нагоре, към доста по-висока ливада, проснала се в скута на Божата планина. На новото място изпратената напред група свещеници и работници вече се трудеше — приготвяха за битките нов ринг от изчистена и добре трамбована пръст, както и нов походен олтар за статуята на Торун, която бе докарана с каруца пред Лерос и воините. Робите се потяха здраво, за да изкарат дневната си дажба, тъй като броят им бе силно намалял, след като мнозина бяха изпратени да работят по други места. Естествено, сега вече само половината от воините се нуждаеха от обслужване, а както винаги, имаше много неща за вършене в града-крепост горе и във васалните земи под него.

Планът за Турнира, връчен на Лерос от Върховния жрец Андреас и неговия Вътрешен кръг от съветници, изискваше всеки следващ рунд от битките да се провежда по-високо в планината от предходния. В това, както бе обяснил Андреас, имаше символична цел. Ала Лерос забеляза сега, че планът си имаше и практически предимства. Боклукът от всеки лагер оставаше зад гърба им, походната тоалетна, остатъците от кухните, останките от погребалната клада.

Работата по подготовката на новото място приключи скоро след пристигането на воините и един прислужник подаде на Лерос новия, написан на тънък пергамент списък. Той събра мъжете и след като някой формалности бяха изчистени, зачете списъка:

Артур от Чеспа

Брам Безбрадия от Консилор

 

Брун от Бурзо

Чарлз Изправения

 

Кол Ренба

Ефим Самдевятов

 

Фарли от Айкоск

Джеф Симболор от Симболорвил

 

Джайлс Коварния от Ендрос Суомп

Гладуин Ванучи

 

Хал Копърсмит

Хоумър Гарамънд от Рънинг уотър

 

Джуд Исаксон от Ардстой Хил

Канрет Джон от Джонсплейс

 

Ленос от Хайландс

М’Тамба Мим

 

Месълс от Уинди Вейл

Октанс Бук от Пачука

 

Омир Келсумба

Отис Китамура

 

Пернсол Мулетаря от Уефс Плейн

Полидор Мръсния

 

Рафаел Сандовал

Рахим Сосиас

 

Рудолф Тадбъри

Шанг Ти Страховития

 

Синюжу от Евъргрийн Слоуп

Томас Сграбчвача

 

Травърс Сандакан от Тийвс Роуд

Ван Номада

 

Владерлин Бейн от Санфа Таун

Вул Нарбаес

Преди да даде знак за започването на първата битка от втория кръг, Лерос се поспря за миг, за да се огледа, да види своя свят. Доволен бе от твърде много неща в него. От високата ливада, където се намираше, се виждаше пейзажът на обработената земя долу — километър подир километър ниви и пасища, тук-там по някоя овощна градина, китка къщи, ивица гора или наниз от дървета покрай рекичка. Бе мирен и лесно подчиним свят, свят на селяни, на реколти, на занаятчии, които покорно служеха на господаря на насилието, който обитаваше върха. Е, съществуваше и Братството, което да хвърли петно върху този свят. Нищо ново не се бе чуло след вчерашното им послание… но още по-досадно бе съществуването на Вътрешния кръг, който изглеждаше недостъпен за Лерос, а оттам и службата на Върховен жрец — непостижима. От къде на къде свещеник като Лашез например, който бе повече занаятчия, отколкото воин, ще бъде член на Вътрешния кръг, докато Лерос и други по-заслужили ще бъдат държани извън него?

Във всеки случай поне Турнирът вървеше добре. А това бе най-важното. Навярно ако преминеше с голям успех, а нямаше причини да не следва гладко своя предначертан план, Лерос ще бъде най-сетне повишен. В края на Турнира голямата порта на града ще се отвори за победителя, девойки ще постелят цветя пред него и ще го поведат победоносно по улиците към Храма; вратите ще се разтворят и за Лерос; сетне вътрешните завеси от метални брънки ще се разтворят — никога не се бяха вдигали за Лерос, — после и тайните врати; и победителят щеше да бъде допуснат там, където самият Лерос никога не бе попадал: мястото, където боговете се разхождаха с падналите герои, някога смъртни мъже, където само Върховният жрец и хората от Вътрешния кръг можеха да идват, за да посредничат между тях и света на хората.

* * *

За Лерос религията не бе просто въпрос на вяра. Веднъж бе зърнал Торун във вътрешния двор на Храма — по-висок от всеки смъртен мъж, той вървеше с Върховния жрец през една нощ, раздирана от бури и проблясващи светкавици…

Сведе глава в миг на лична молитва, сетне се върна при очакващите го мъже и към отговорностите си и извика имената на участниците в първия двубой за деня:

— Артур от Чеспа — Брам Безбрадия от Консилор.

Артур бе мъж на средна възраст и със среден ръст.

В компанията на воините изглеждаше дребен. Набит, упорит на вид, с големи мустаци, той влезе в кръга, излъчващ напълно безизразна увереност, и с непоклатимо спокойствие заби поглед в приближаващия Брам Безбрадия с едно намерение — да го убие.

Брам, изглежда, бе безбрад поради изключителната си младост. Макар да бе висок и с широки рамене, лицето му изглеждаше на не повече от една хънтърска година, петнайсет или шестнайсет шейсети от човешкия живот. Брам не бе спокоен, но вълнението му се дължеше по-скоро на радост, отколкото на уплаха, когато атакува с енергичен замах на дългия си меч. Артур парира удара доста добре и сякаш не бързаше сам да нападне.

Брам продължи атаката си; младостта и енергията му не допускаха, че може да бъде победен. Замахваше отново и отново, докато Артур все така отстъпваше благоразумно, като изчакваше най-добрия момент за контраатака. И пак Брам нападаше с все по-голяма скорост и с ужасяваща сила. Артур още не бе решил как най-добре да се противопостави, когато го връхлетя удар, който не можа да парира. Изгуби едната си ръка от рамото. Завършващият мах дойде бързо.

— Брун от Бурзо — Чарлз Изправения.

Брун бе едър и рус, изгорял на слънцето. В едната си яка ръка държеше късо копие по такъв начин, че бе ясно — предпочиташе да прободе с него, отколкото да рискува да го хвърли. Той пое инициативата, макар и предпазливо, започна да се движи в бавни кръгове срещу часовниковата стрелка около Изправения Чарлз. Самият Чарлз, дългурест като щъркел, който би изглеждал по-доволен, ако стои на един крак, се бе възправил неподвижен, хванал меча си с две ръце, готов да противостои на онова, което Брун би предприел. Ударът на копието бе силен и бърз, но отговорът на Чарлз бе по-добър; отсеченото острие на копието падна на земята. Русокосата глава на Брун не закъсня да го последва.

— Кол Ренба — Ефим Самдевятов.

Тези двамата си приличаха — малко над средния ръст и с кестеняви рошави коси. Кол Ренба въртеше къса верига с дървена дръжка, накрая с желязна топка, осеяна с шипове. Самдевятов бе готов с меча и камата си. И двамата се втурнаха в атака едновременно, ала топката с шиповете изби меча от ръката, която го държеше, и в следващия миг пръсна по земята мозъка, който я бе направлявал.

— Фарли от Айкоск — Джеф Симболор.

Отново — прилика: този път по-скоро в поведението, отколкото във външния вид. И двамата претенденти бяха добре облечени и притежаваха скъпи оръжия. По дръжките на сабята и камата на Джеф блестяха дори скъпоценни камъни. Фарли бе светъл, брадата и косата му бяха почти рижи. Голите му ръце, с изпъкнали вени и мускули, бяха по-скоро изпъстрени с лунички, отколкото обгорели от слънцето. Джеф Симболор бе по-мургав и с половин глава по-нисък от Фарли, но изглеждаше равностоен по тегло и сила. Битката им бе бавна. Силите сякаш бяха напълно изравнени, докато по-високият ръст на Фарли не му позволи да забие меча си в рамото на Джеф. След като ръката, която държеше меча, бе ранена, по-ниският от двамата скоро получи нова рана. Фарли не рискува безразсъдно; противникът му отслабна от загубата на кръв и едва тогава той нападна яростно, за да го довърши.

— Джайлс Коварния — Гладуин Ванучи.

Джайлс бе среден на ръст, но жилав, с почерняло от слънцето лице и с руса коса, със светли и невинни очи. Ако наистина бе коварен, то днес това не му потрябва. С дългия си меч набързо довърши ниския и набит Гладуин, който бе избрал за оръжие бойна брадва.

— Хал Копърсмит — Хоумър Гарамънд.

Хал Копърсмит бе много висок, с отпуснати рамене и дълги ръце, изпъстрени с изкусни татуировки. Дългият меч потрепваше неспокойно в ръката му, досущ като антена, която следваше движенията на противника. Хоумър Гарамънд изглеждаше опечален от предстоящата му задача, макар да бе почти толкова млад, колкото и сияещият от възможността да убива Брам Безбрадия. Хоумър държеше небрежно меча и камата в силните си ръце, когато Хал се втурна в атака. И макар Хоумър да се отмести, не го стори достатъчно бързо.

— Джуд Исаксон — Канрет Джон.

Джуд, свиреп дребосък с невероятно дълги мустаци, излезе пъргаво на ринга; към лявата му ръка бе привързан кръгъл метален щит. С дясната си държеше къс меч. Канрет, може би най-възрастният сред оцелелите в първия кръг, го изчакваше с подхождащо на годините му търпение. Той бе въоръжен с късо копие с дебела дръжка; начинът, по който го държеше, подсказваше, че може да го използва и като тояга, и да прободе с него. Дойде мигът на истината и тогава копието срещна само щита на Джуд, докато Канрет Джон бе свален с удар на меча в коляното. След това краят му дойде бързо.

— Ленос от Хайландс — М’Тамба Мим.

Лицето на Ленос бе изпъстрено с белези и след като излезе на ринга, движенията му — бе приведен и гъвкав, с широка крачка — изглеждаха повече животински, отколкото човешки. Приближи с меча и камата си М’Тамба Мим, огромен чернокож, въоръжен със същите оръжия. Земята под краката им се опръска с кръв, преди Ленос да надделее; но дори тогава, пак като животно, той се озъби на робите, дошли да се погрижат за раните му.

— Месълс от Уинди Вейл — Октанс Бук от Пачука.

Челото на Месълс бе набраздено като на писател или учен. Облечен бе в селски дрехи и се биеше със селска коса. Октанс бе мършав, а окъсаните му одежди му придаваха вид на прегладнял бандит. Ала мечът му се оказа по-бавен от косата и той бе покосен.

— Омир Келсумба — Отис Китамура.

Широкото черно лице на Келсумба излъчваше колкото безгранична решителност, толкова и силна ярост. Докато гледаше, Лерос си спомни, че той бе попитал дали ще получи изцелителните способности на бог. Воините се сближиха и Келсумба развъртя бойната си брадва с невероятна сила — удар напред, сетне бързо развръщане и подготовка за нов удар; в ръцете му брадвата изглеждаше лека като пръчица. Първо мечът на Китамура отхвърча настрани, а сетне и челюстта му. Той падна на четири крака и си остана така. Келсумба остави довършителните работи на оловните чукове на погребалната команда.

— Пернсол Мулетаря — Полидор Мръсния.

Мулетаря бе възрастен мъж, който заработи внимателно с късо копие и дълъг нож. Възрастта на Полидор не можеше да се определи, но иначе не бе по-мръсен от всекиго друг и излезе със стар меч — доста очукан и назъбен. Но старият меч си свърши работата успешно и Пернсол умря кротко, сякаш доволен да види края на житейските си борби и да заеме скромното си място край масата на Торун.

— Рафаел Сандовал — Рахим Сосиас.

Сосиас приличаше повече на шивач, отколкото на боец, не бе особено едър и пъчеше малко, домошарско шкембенце. Ала извитата му сабя си беше тъй на мястото в дланта му, както дланта бе продължение на косматата му ръка. Сандовал бе особено грозен, и то не от белезите си, а по природа. Той надменно въртеше боздуган с шипове. Веригата на боздугана обви сабята на Рахим и я изтръгна от ръката му, ала преди Рафаел да успее да разплете собственото си оръжие от сабята, Рахим извади скрит нож и преряза гърлото на противника си.

— Рудолф Тадбъри — Шанг Ти Страховития.

Тадбъри имаше вид на военен, както и на боец. Лерос си помисли, че у този мъж имаше нещо генералско, което го отличаваше от обикновените воини край него, ала не знаеше нищо за произхода му. Повечето от участниците в Турнира бяха толкова непознати за Лерос и останалите свещеници, колкото и един за другиго.

Здрав като канара, с къси и дебели пръсти на огромните си ръце, Рудолф Тадбъри излъчваше сила и самочувствие. Шанг Ти бе наистина страховит, а сравнително малката му глава бе поставена на такова гигантско тяло, че изглеждаше почти гротескно. Мечът на Шанг Ти отговаряше на размерите на тялото му. Мечът на Рудолф бе по-дебел от обичайното и достатъчно дълъг, за да стигне до сърцето на Шанг Ти.

— Синюжу от Евъргрийн Слоуп — Томас Сграбчвача.

Синюжу бе почти мършав, по-слаб от останалите живи воини. Носеше меч за две ръце и той изглеждаше прекалено тежък за него до момента, в който показа колко бързо може да го върти. Томас бе едър и свиреп на вид, малко по-дребен от Шанг Ти, но с по-хармонични пропорции. Кръстоса копието си с меча. Копието се оказа по-дълго.

— Травърс Сандакан — Ван Номада.

Сандакан излезе с брадва с тънко острие и яка, армирана дръжка. Върху лицето му бяха изписани бръчките и белезите на много битки. Ван Номада, облечен с дълъг и безформен пуловер, характерен за пастирите от високите пасища, въртеше дългия си меч с демонична енергия. Сандакан изобщо не му бе прилика и когато Травърс умря, Ван отряза едното му ухо и рече:

— Ще му го върна в залата на Торун — ако е истински мъж, то нека приеме това от мен.

Този жест бе новост за Лерос, който се позамисли, но накрая се усмихна колебливо в знак на одобрение. След като и последният труп бе изтеглен от ринга, той официално обяви имената на двойката за последната схватка.

— Владерлин Бейн — Вул Нарваес.

Около кръста на Бейн бе увит дълъг камшик, за чието предназначение никой от учтивост още не бе посмял да попита. В ръцете си Бейн държеше меч и кама. Нарваес — с весело, глуповато изражение, въоръжен единствено с вила, приличаше на току-що завърнал се от нивата селянин. Но като добър жетвар той заби шишовете на вилата точно там, където целеше, и Владерлин умря, преди още да се свлече на земята; така и не се разбра предназначението на камшика около кръста му.

Слънцето още не бе стигнало зенита си. Битките от втория кръг бяха завършили.

 

Шестнайсетте останали живи воини се оттеглиха, за да се насладят на приготвената за тях храна. През цялото време бъбреха и се шегуваха като добри приятели. Същевременно обаче внимателно оглеждаха раните на съперниците си и преценяваха къде да потърсят слабостта им в утрешните двубои. Те бяха наясно, че трябва да се използва и най-малкото предимство. Всички от оцелелите бяха изключително опасни — и всички можеха да се похвалят, че сред жертвите им имаше убийци с превъзходни качества.

Докато почиваха след обяда си, забелязаха от планината да се спуска бързешком някакъв пратеник. Новината, която донесе, накара Лерос да вдигне рязко глава към небето. Но от мястото на лагера под дърветата не можеше да се види много. Воините също бяха любопитни, но не особено. Турнирът, в който участваха, бе по-важен от каквото и да е друго, което да отвлече вниманието им.

По-късно, когато един жрец от Вътрешния кръг слезе долу да разговаря сериозно с Лерос, сред воините се разнесе новината, че кръгъл, сребрист кораб отвъд света е дошъл на посещение в Божата планина. Повечето от любопитство опитаха да зърнат кораба — едва забележим, кацнал между дърветата на един хълм в далечината.