Серия
Берсеркерите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Berserker’s Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (07.07.2010)
Корекция
NomaD (07.07.2010)

Издание:

Фред Саберхаген. Планетата на Берсеркера

ИК „Офир“, Бургас, 1998

Редактор: Георги Димитров-Венин

Коректор: Мария Стоянова

Дизайн: Таня Петрова

Дизайн на корица: АЯ

Формат: 54/84/16


V

Оскар Шьонберг, Атина Поулсон и Гус де ла Торе излязоха на лов отново на следващия ден, след почти фаталния сблъсък на Суоми с ледниковия звяр, докато Барбара Уртадо и Селесте Серветус участваха само формално в лова. Суоми бе решил да остане на кораба. Оскар, Атина и Гус — и тримата преживели известни вълнения през първия си ловен ден, но завърнали се с празни ръце — този път се прибраха с холограмните си трофеи от големи хищници, записани на малки кристални кубове за по-сетнешно репродуциране и излагане.

Седнала в салона, Атина разтриваше уморените си нозе и се оплакваше, че ще е трудно да намери място, където да изложи своя ледников звяр.

— За тебе няма проблеми, Оскар, но моят апартамент е твърде малък. Ще се наложи да изнеса половината обзавеждане, за да сторя място за това, ако изобщо реша да го изложа.

— Защото си се сдобила с трофея в забранена за лов зона ли? — засмя се Шьонберг. — Ако някой те обезпокои, просто му кажи, че аз съм ти го подарил. Да дойде да се разправя с мен.

— Ще трябва да го държа изключен през повечето време и да го показвам само при специални случаи. Предполагам, че ще изплаши повечето от обичайните ми посетители.

Чак сега тя се усети и потърси с поглед извинение от Суоми, но сетне се извърна.

Вчерашния ден, след като всички се бяха завърнали на кораба, изслушаха с известно притеснение разказа му за това как се гипсирал от паника и как Шьонберг хладнокръвно му спасил живота. Атина бе може би по-притеснена от самия Суоми. Де ла Торе изглеждаше вътрешно развеселен, а Барбара демонстрира известно съчувствие.

Суоми се питаше дали спътниците му — особено Атина — очакваха от него да поиска пушка и възможността да излезе отново на лов, за да се самодокаже.

Ще има да чакат, ако бе наистина така. Добре де, наистина бе ужасен. Може би ако излезеше отново и животното го нападнеше, вече нямаше да се вцепени. Или пак щеше да е същото. Отговорът на този въпрос не го вълнуваше. Нямаше какво да доказва. Докато всички останали ловуваха през втория ден, той седеше върху спуснатата рампа на кораба и се наслаждаваше на въздуха. За всеки случай имаше пушка подръка, но ако се появеше нещо застрашително, възнамеряваше просто да влезе в кораба и да затвори люка.

След като всички, които желаеха, се сдобиха с ловни трофеи, Шьонберг повече не си губи времето на север. Ловният сезон щеше да продължи дълго, докато мистериозният Турнир очевидно щеше да е кратък и той не искаше да го изпусне. Когато Суоми спомена пред момичетата за Турнира, нито едно от тях нямаше ясна представа за какво става дума. Той самият предполагаше, че става дума за някакъв вид физическа борба.

Шьонберг явно знаеше пътя към Божата планина, макар да бе споменал, че никога не е бил дотогава там. При полета на юг летя много по-бавно и по-ниско, отколкото преди, като внимаваше за земните ориентири. През повечето път следва речна долина, отпървом чрез радара поради приземната мъгла, а после и визуално, след като мъглата се разсея. Когато след няколко часа стигнаха до целта си, стана ясно, че не може да я сбъркат. Божата планина — гористо възвишение, се издигаше самотна сред окръжаващата я равнина с ниви, градини и пасища. Планината бе широка и доста висока, но не особено стръмна. Върху обезлесения връх бе издигнат комплекс от бели каменни стени и сгради с размерите на град — виждаше се така ясно, сякаш бе построен да служи за аеронавигационен фар.

След като направи кръг около планината на почтително разстояние, Шьонберг намали още скоростта и започна да се снишава към нея. Но не и към града-крепост на върха й; той дори не посмя да прелети над него.

На неколкостотин метра под стените на белия град, подобна на кула скала се издигаше в гората — приличаше на миниатюрен гол палец от подобната на боксова ръкавица планина. След като я забеляза, Шьонберг приближи бавно, направи кръг близо до нея, сетне увисна точно над скалата, за да я изследва внимателно със сензорите, скрити в корпуса на „Орион“. Бе висока между двайсет и трийсет метра и изглеждаше почти недостъпна за катерене. Нямаше признаци човек или звяр да са си правили труда да стигнат плоския й връх.

Де ла Торе, стиснал перилата зад креслото на пилота, предложи:

— Бих рекъл, че този връх е достатъчно голям, за да ни издържи, Оскар, дори ще остане местенце да се поразходим около кораба.

Шьонберг изсумтя утвърдително.

— Това е и моята идея: да го приземя тук. Ще трябва да изсечем стъпала или да пуснем въже, за да можем да слезем долу. Но от друга страна, няма да имаме посетители, освен ако не ги поканим.

След като завърши с проучванията отблизо (само от няколко метра) на малкото плато, Шьонберг спусна „Орион“ върху него. „Краката“ за приземяване се изнесоха и се нагласиха така, че да поддържат кораба изправен. Наистина на скалистата „масичка“ имаше достатъчно равна площ да поеме спокойно кораба, а оставаха и няколко квадратни метра човек да се поразтъпче. Всички на борда се възползваха веднага от това. Дори на такава височина въздухът в този тропичен пояс бе доста топъл, но жените бяха пак плътно облечени поради несигурността си за изискванията на местния морал и обичаи. Шьонберг бе наредил да оставят всички оръжия в кораба.

Проучването потвърди, че скалата би могла да се изкатери от човек само от едната страна. Но дори там имаше места, където и на най-чевръст катерач щяха да са необходими изсечени стъпала или може би въже, за да се качи или да слезе относително безопасно.

— Къде е народът? — почуди се на глас Селесте, взряна над морето от върхове на дървета към белите градски стени на върха, който се намираше малко над тях.

Де ла Торе бе извадил бинокъл и се взираше в друга посока, надолу, към склона.

— Виждам трийсет-четирийсет мъже в някакъв лагер. Ей там. Мога да различа някои от време на време между дърветата.

За известно време нямаше по-добър отговор на въпроса на Селесте, нямаше признаци, че пристигането на „Орион“ или присъствието му върху стърчащия, отрязан скалист „пръст“ бе забелязано. Гъстата гора, която покриваше планината, разбира се, би могла да скрие и доста очебийно иначе движение. Дърветата, забеляза Суоми, изглеждаха като аналози на обичайните земни видове. Може би първите колонисти са донесли със себе си някакви близки мутанти. Стволовете им бяха съответно по-дебели от стволовете на повечето земни дървета, а клоните бяха разперени под прав ъгъл.

Бе изминал около половин стандартен час след приземяването им и шестимата пришълци, въоръжени до един с бинокли, наблюдаваха околността, когато неочаквано една от портите във високите стени на града се отвори, от нея излезе малка група облечени в бели роби мъже, която веднага потъна в гъстите дебри.

Шьонберг имаше инфрачервен уред, с който можеше да проследи пътя им под дървесния покров, но не си направи труда да го използва. Вместо това прибра бинокъла в калъфа му, облегна се назад и запали пура. Малко по-рано, отколкото Суоми бе очаквал появяването й отново, делегацията от града излезе из горите — в просеката, прокарана по дирята на падащите камъни от кулата, върху която бе кацнал „Орион“.

Шьонберг хвърли пурата и отиде до края на платото с вдигнати ръце, за да поздрави мъжете под себе си. Вдигнали глави нагоре, те отвърнаха на жеста му със същата лекота. Бяха половин дузина. Белите роби на двама или трима бяха украсени с пурпурно поръбване в различни отсенки.

Тъй като разстоянието бе твърде голямо, за да говорят, без да викат, хънтъреците приближиха бавно. Едрият им водач дойде до подножието на кулата и започна да се катери. Отначало напредваше стабилно, без особени затруднения. На половината път обаче един отвесен скат го спря. Сега пришълците вече забелязаха, че бе възрастен мъж, макар и да се движеше пъргаво.

Погледна към Шьонберг, който стоеше с разтворени ръце на десетина метра над него, и извика:

— Иноземци, Торун и другите богове на Хънтърс ви приветстват с добре дошли.

Шьонберг се поклони леко.

— Благодарим на Торун и на другите славни богове на Хънтърс, като искаме да изразим благодарността си в такава форма, каквато ще приемат за най-учтива. Благодарим и на теб, който се обръщаш към нас като техен говорител.

— Аз съм Андреас, Върховният жрец на царството на Торун на този свят.

Шьонберг представи хората от своята група, Андреас — придружителите си. След продължилата размяна на любезности, в които Шьонберг намекна, че иска да направи някакъв дар на Торун, веднага щом разбере какъв ще е най-подходящият, той хвана бика за рогата.

— Както е известно на всинца ни, Хънтърс е планета, която се слави в цялата вселена с качествата на своите бойци. Разбрахме, че най-добрите воини на планетата сега са събрани на Божата планина за голям Турнир.

— Напълно вярно — отвърна Андреас. За чуждо ухо речта му бе с далеч по-недоловим акцент от речта на Кестанд.

Шьонберг продължи:

— Молим за благосклонността на Торун да ни разреши да присъстваме на Турнира, или поне на част от него.

Андреас не погледна към спътниците си, които го очакваха смълчани долу, а над върховете на дърветата към града, сякаш очакваше да получи някакво съобщение.

— Говоря от името на Торун. За него е удоволствие да удовлетвори молбата ви. Турнирът е вече в ход, но най-важните кръгове от двубоите предстоят. Следващият е утре.

 

Андреас поговори още малко с иноземците и обеща другата сутрин да им изпрати водач, който да ги отведе до бойния ринг навреме, за да наблюдават събитията през деня. Обеща им също, че по някое време на престоя им ще бъдат поканени в града и ще бъдат приети в храма на Торун, както подобава на видни гости. Той благодари за обещания от Шьонберг подарък за Торун. След това жреците и иноземците се сбогуваха вежливо.

По време на краткия път обратно до града Андреас бе замислен и отчужден повече от обичайното. Подчинените му, които го следваха, забелязаха настроението му и не му се натрапваха.

Той бе възрастен мъж по хънтърските стандарти, носеше белезите на десетки тежки рани, бе оцелял в стотина битки. Вече не бе онзи храбър воин, мускулите му страдаха от годините и отпускането. Чевръстото изкатерване му струваше повече усилия, отколкото би желал да проличи. Черепът му бе изпъкнал изпод опънатата кожа на лицето и показваше всяка шейсетина от човешкия живот — онова, което иноземците биха нарекли стандартна година.

Но тази прогресивна промяна в изражението на лицето му не го безпокоеше особено.

Макар да чувстваше умора в краката си, той успяваше да поддържа бърза крачка и твърде скоро групичката му се завърна в града.

Там той отблъсна подчинените си, които възнамеряваха да го засипят със стотици въпроси и разнопосочни мнения за посетителите. Тези мъже, под равнището на Вътрешния кръг, не разбираха нищо. Останал сам, Андреас закрачи бързо и все така замислен из лабиринта от тесни, но светли улици. Слуги, занаятчии, войници и аристократи — всички му сторваха път. На стълбите пред високите външни порти на Храма на Торун неколцина аристократи от Вътрешния кръг с поръбени с пурпур роби прекъснаха разговора си, за да се поклонят учтиво — поздрав, на който Андреас отвърна с леко кимване. Куртизанка, която слизаше от носилката си, се поклони още по-дълбоко. Очевидно бе държанка на някой безбрачен свещеник на по-ниско равнище от Вътрешния кръг. Андреас изобщо не й обърна внимание.

Във външната част на Храма осветлението бе добро, ярка слънчева светлина нахлуваше през отвора 6 покрива; тук тихото пеене на бойни песни, придружено от приглушен барабан, идеше от групичката псалти, коленичили пред олтара, отрупан с вражески черепи и пленени оръжия. Въоръжен пазач, който стоеше пред входа към Вътрешния Храм, отдаде чест на Андреас и отстъпи встрани, докато му отваряше голямата порта. Широки стълби се спускаха надолу. Залата, към която водеха, бе просторна, вкопана донякъде под равнището на облените от слънце улици навън.

Тук, във Вътрешния храм, осветлението бе косо и мъждиво, светлината се процеждаше през множество малки входове. Андреас отмахваше завеса подир завеса от метални брънки, за да си проправи път към огромната зала. Мина покрай място, където бе коленичил самотен богомолец — боец с щит и меч в ръка, жрец-генерал, облечен изцяло в бяло, който се молеше мълчаливо пред висока каменна статуя. Силно стилизирана, тя представляваше мъж с плътно прилепнала чуждоземска носия, който носеше кръгъл и почти безличен шлем, имаше мрачно, безбрадо лице — това бе Карлсен, полубог от далечното минало с меч в дясната си ръка и с подобно на пръчка иноземно оръжие в другата. Андреас леко се намръщи. Знаеше се, че махането на статуята щеше да донесе неприятности. Карлсен все още бе популярна личност за голяма част от народа.

Нататък Андреас пое по път, недостъпен, дори неизвестен, освен за малцина. Мина през още няколко завеси от метални брънки и сви в ъгъл, от който започваше небиещ на очи коридор. Отново имаше стълбище надолу, с по-тъмни и по-тесни от предишните стъпала. Там, където свършваха, в ниша на стената светеше газена лампа — светлината й позволяваше на човек да се движи, без да опипва стените, но не и повече. Тук бяха високите и масивни порти, които водеха към залата на Торун. Иззад тези врати от време на време проблясваше светлина, чуваше се звукът на арфа, рог и буен смях. В такива случаи на новодошлите им разрешаваха да останат с широко отворени очи на стълбите и за малко да погледат и послушат отдалеч как боговете и героите пируват вътре.

Андреас носеше единия от двата ключа за портите на Торун. Другият бе у Лашез — главният занаятчия на Храма и, разбира се, член на Вътрешния кръг. След като завъртя ключа по правилния таен начин, портите се разтвориха пред Андреас, той бързо се вмъкна вътре и притвори плътно вратата подире си.

 

Голямата зала на Торун, изкопана от скалата под Храма, бе може би пет метра дълга, три широка и три висока — във всеки случай доста скромна за господаря на света. Стените, подът и таванът бяха груби — от гол камък; залата на Торун не бе завършена. И навярно никога нямаше да бъде завършена. Работата по нея бе започнала преди почти двайсет хънтърски години, пет пъти повече от човешкия живот. Малко нещо бе сторено по време на властването на предишния Върховен жрец. Ала след това плановете се промениха. Залата бе вече достатъчно голяма, за да изпълнява единствената си истинска функция — да мами новодошлите. Имаше вентилационен отвор на тавана, за да могат да горят ярки факли и да осветяват вратите отдолу и отстрани, в единия ъгъл бяха струпани музикални инструменти. А що се отнася до гръмогласния, божествен смях — и Торун, и Мьолнир можеха да го изпълнят.

Торун бе в залата, седнал зад маса, която почти изцяло заемаше малкото помещение. Толкова бе едър, че дори седнал, очите му бяха на равнището на очите на високия жрец, изправил се пред него. Буйната му, тъмна и рошава коса бе прибрана със златиста превръзка, коженото му наметало висеше на гигантските му рамене. Славният му меч, толкова голям, че никой човек не можеше да го повдигне, бе препасан на кръста. Грамадната му дясна ръка, както винаги скрита в кожена ръкавица, лежеше върху масата до масивна метална чаша. На мъждивото осветление лицето на Торун с дългата му тъмна брада би могло да бъде взето за човешко, само че бе прекалено неподвижно и твърде едро.

Торун не помръдваше. Нито пък полубогът Мьолнир, седнал от другата страна на масата, със сребриста препаска на главата, загърнат в тъмно наметало. Почти толкова едър, колкото и бога на войната и на лова, Мьолнир споделяше пира на Торун без ядене и пиене в някакво мрачно братство.

След като влезе в залата Андреас изчака малко, застанал неподвижен, цял внимание — искаше да се увери, че нито един от двамата няма да бъде предизвикан да се раздвижи от влизането му. Понякога го правеха. И човек трябваше да е предпазлив. Успокоен, той заобиколи високата маса и отиде зад стола на Торун. Там, в стената, имаше малка тайна врата, за която не бе нужен ключ. Андреас я отвори, като натисна на подходящото място. Зад вратата се виждаше стълбище, водещо надолу.

Този път слизането му отне повече време. На последното стъпало Андреас се обърна първо наляво. След три или четири крачки в тази посока излезе от тесен тунел в дъното на огромна яма, издълбана в скалата до Храма. Изкопаването й бе отнело труда на поколения роби; бе започнало по време на властването на петия Върховен жрец, предхождащ Андреас. Толкова далновидни и великолепни бяха плановете на истинския бог, чиито плодове едва сега зрееха! В горната си част ямата бе обрамчена с белокаменни стени и покрита така, че гледана отвън, наподобяваше на сградите в Храмовия комплекс, по никой начин не изпъкваше в лабиринта от постройки, а те всички малко или много си приличаха.

Андреас се върна в тунела и продължи пътя си вдясно от последното стъпало. Преди да влезе в залата без врата, до която го изведе тунелът, той се спря, затвори очи в благоговейно наподобяване на Смъртта и прошепна кратка лична молитва. Съвсем не към Торун. Торун бе създание, един инструмент, част от необходимата измама за пред масите, измама, която Андреас бе изоставил зад гърба си в Храма. Онова, което сега бе пред него, бе върховната — и единствената — реалност.

Залата, в която Андреас влезе, бе стара, колкото първите неща, построени от хората на Хънтърс. Осветяваше я мъждива светлина, която се процеждаше косо през някаква шахта на покрива с тежки решетки, които до голяма степен спираха слънчевите лъчи. Бе малко по-голяма от залата на Торун над нея. Можеше да побере стотина души, но това никога не се бе случвало. По-малко от десетима знаеха изобщо за съществуването й.

До стената срещу единствения вход имаше ниска дървена маса, върху която стояха половин дузина сандъчета от блестящ метал. Всяко от тях бе с различна форма, всяко бе положено в специално издълбано ложе в плота на масата. Външната повърхност на сандъчетата бе много прецизно обработена и оформена, явно продукт на далеч по-съвършена технология от тази, с която разполагаха местните ковачи на мечове. Лабиринт от сиви тръбички и кабели свързваше различните сандъчета.

Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че дървената рамка, върху която бяха поставени сандъчетата, всъщност не бе маса, а нещо, което повече приличаше на носилка или на паланкин, макар и оформено не така, че да поеме човешко тяло. От двата края на носилката стърчаха яки прътове с изрязани дръжки, тъй че шест или осем души биха могли да носят цялата конструкция. Дръжките бяха излъскани от дългогодишна употреба, ала носилката, както и всичко останало в залата, бе много чиста.

Светлият плочник на пода блестеше дори на мижавата светлина. Единствено ниският каменен олтар в средата на залата бе потъмнял от стари и неизличими петна, от ръждата на скованите железни халки, към които са се привързвали някога крайниците на жертвите, с ръждиво-кървави петна на местата, където някога са се вадели органите им. Пред носилката бе поставена купа за плодове, пълна с детски черепи. Приношения от цветя лежаха пръснати на малки купчинки, но не и във вази. Почти всичките бяха увехнали.

След като влезе в залата, Андреас коленичи, сетне се просна в цял ръст на пода — главата и разперените му ръце сочеха към олтара, и отвъд него — към носилката с металния й товар.

 

— Изправи се, Андреас — рече твърд, нечовешки глас. Той идваше някъде откъм металните сандъчета, където малка дървена рамка бе поставена легнала и върху нея бе опъната кожа на барабан. В средата на кожата блещукаше метална пластинка. Гласът, който излизаше от барабана, рядко бе силен; подобно устройство бе поставено и в Торун, за да реве и да се смее. Този глас обаче, тихият глас на Смъртта, на Андреас повече от всичко му приличаше на барабанен бой, макар и да не бе съвсем като тътен на тъпан.

Андреас се изправи, заобиколи олтара, приближи носилката, още веднъж се поклони дълбоко на сандъчетата върху нея, този път обаче — само на едно коляно.

— О, Смърт — рече той с тих и почтителен тон, — това наистина е звезден кораб и пилотът му е избрал да кацне на онази скала, на която ти с мъдростта си предвиди, че би могъл да кацне такъв кораб. След малко ще отида да подготвя Мьолнир за задачата му и да избера воините, които ще отидат с него. Дотук изпълних докрай всички твои заповеди.

Гласът-барабан попита:

— Колцина са иноземците, които пристигнаха с кораба?

— Видях шестима и няма признаци на борда да има и други. Чудодейна е мъдростта ти, о, Смърт, с която предвиди, че такива хора ще бъдат съблазнени да прекосят небето, за да наблюдават нашия Турнир. Чудодейна и…

— Споменаха ли нещо за човека, за лошия човек на име Йохан Карлсен?

— Не, Смърт.

Андреас бе леко озадачен. Естествено, човекът на име Карлсен би трябвало отдавна да е мъртъв. Но бог Смърт бе по-мъдър от всяко човешко промишление; Андреас отдавна се бе убедил в това. Бе застинал почтително в очакване на следващ въпрос.

Той дойде подир кратка пауза.

— И това са частни ловци? Бракониери, според собствените им закони?

— Да, господарю Смърт, говорителят им каза, че ловували. Никой от тяхното иноземно правителство не знае, че са тук.

Подпомаган от допълнителни въпроси, Андреас продължи разказа си, като спомена някои подробности, които досега бе успял да научи за посетителите и техния кораб.

Бе сигурен, че корабът не бе чак толкова голям, та да не се събере в ямата до Храма.