Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Florville et Courval (ou le Fatalisme), 1800 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Здравко Хатибов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Тази новела е №6 от сборника „Любовни престъпления“ (Les Crimes de l’amour, Nouvelles héroïques et tragiques, 1800)
История
- — Добавяне
* * *
Госпожица дьо Флорвил завърши своя разказ силно развълнувана. По природа жива, чувствителна и деликатна, тя не можеше да си припомни всичките нещастия, без да ги преживее отново.
Господин дьо Курвал, който не можеше да види в последните събития от нейния живот ни най-малки аргументи за отказ от своите намерения, най-настойчиво успокояваше любимата жена.
— Повтарям ви — каза той, — във всичко това, което ми разказахте, наистина има неща странни и фатални, но нито едно от тях не би могло да безпокои съвестта ви или да навреди на репутацията ви.
… Тази авантюра на шестнадесет години… наистина тъжна, но самите обстоятелства ви оневиняват… Младостта ви, влиянието на госпожа дьо Веркен… този млад човек, вероятно много красив… който сигурно повече не сте виждали, нали? — продължаваше господин дьо Курвал с известно безпокойство в гласа — и който сигурно никога повече няма да видите…
— О, никога, съвсем сигурно! — отвърна Флорвил, отгатвайки повода за безпокойство на господин дьо Курвал.
— Е, добре тогава, нека да стигнем до някакво разбирателство, да приключим всичко! Кълна се, госпожице, че във вашия живот няма нищо, което би могло в сърцето на един почтен човек да намали уважението, което заслужават вашите добродетели, нито да отнеме част от възхищението ми пред вашите прелести.
Госпожица дьо Флорвил помоли обаче да й бъде разрешено да се завърне в Париж, за да се посъветва за последен път със своя наставник, като обеща, че от нейна страна няма да има никакви трудности. Господин дьо Курвал не можеше да й откаже такова благородно задължение; тя замина и след осем дни се завърна заедно с господин дьо Сент Пра. Дьо Курвал го прие с нечувано гостоприемство, като му засвидетелствува по най-деликатен начин колко го ласкае връзката с момиче, което е расло под опеката на господин дьо Сент Пра, помоли го също да запази завинаги титлата на братовчед на тази прелестна особа. Сент Пра отговаряше също най-учтиво и продължи да му описва най-ласкаво положителните страни от характера на госпожица дьо Флорвил.
Дойде най-после толкова желаният от господин дьо Курвал ден; състоя се церемонията по бракосъчетанието и при четенето на брачния контракт младоженецът беше силно изненадан, когато се оказа, че господин дьо Сент Пра, без да предупреди никого, е прибавил към годишната рента на госпожица дьо Флорвил четири хиляди ливри, като й вписал също в завещанието си дарение от сто хиляди франка.
Това необикновено момиче се разплака, приемайки новите добрини на своя наставник, но дълбоко в душата си беше доволна, че ще може да предложи на човека, който така високо я оцени, богатство, поне толкова голямо, колкото досега е притежавал.
Сърдечност, най-чиста радост, взаимно уважение и привързаност от страна на двамата младоженци придружаваха този брак; фатален брак, над който вече се сгъстяваха застрашителни облаци.
Господин дьо Сент Пра, както и всички приятели на младоженците, прекара осем дни в дома на Курвал, но самите те отказаха да се завърнат веднага с него в Париж, решиха да останах в имението до зимата, докато уредят всички въпроси, свързани със стопанството, за да могат после да си позволят подходяща къща в Париж. Господин дьо Сент Пра беше натоварен със задължението да открие в съседство такава къща, за да могат да се посещават взаимно по-често. Радвайки се на надеждата за щастливото си бъдеще, семейство Курвал живееха заедно вече три месеца, даже вече очакваха и потомство, за което веднага съобщиха на господин дьо Сент Пра, когато непредвидени събития внезапно разбиха щастливия им живот и превърнаха розите от брачното ложе в надгробни кипариси.
Тук перото ми пада от ръката… Длъжен съм да помоля читателите да се смилят и да се въздържат от по-нататъшно четене… да… да захвърлят веднага книгата настрана, ако не искат да потреперят от ужас… Тъжна е участта на човека на тази земя… жестоко си играе съдбата с него… Защо нещастната Флорвил, същество най-добродетелно и достойно за истинско щастие, при непонятно стечение на обстоятелствата ще се окаже най-отвратителното чудовище, което някога е сътворявала Природата?
Тази нежна съпруга, приседнала до мъжа си, четеше английски роман, изпълнен с невероятни коварства, една книга, която беше много нашумяла тогава.
— Наистина — каза тя, оставяйки книгата, — това е една история толкова трагична, колкото и моята собствена!
— Толкова трагична, колкото твоята! — извика господин Дьо Курвал, притискайки нежно съпругата си в своите обятия. — О, Флорвил, мислех, че си забравила вече своите нещастия! Виждам, че съм се лъгал… защо до сега нищо не си ми споделила?
Госпожа дьо Курвал се потопи безчувствена в размисъл; не отговаряше дори с дума на неговите ласки, в един миг тя го отблъсна несъзнателно с ужас и се отпусна на дивана, хълцайки. Напразно благородният й съпруг падна на колене пред нея, заклинайки любимата си жена да се успокои и да му обясни причината за своето отчаяние. Госпожа дьо Курвал продължаваше да го отблъсква и да отвръща глава, когато той правеше опит да изсуши сълзите й, до такава степен, че Курвал, убеден, че тъжните спомени за отдавнашната любов са се възпламенили отново, не можа да се въздържи да изрази горчивите си съмнения. Госпожа дьо Курвал го изслуша мълчаливо.
— Не — отговори тя най-после, ставайки, — не, не е това… грешиш, ако мислиш, че това е причината за моята мъка. Не спомените ме разтревожиха, а някакви смътни предчувствия… Аз съм щастлива с теб… много щастлива… но не съм родена за такова щастие. Невъзможно е то да трае дълго; родена съм под фатална звезда, зорницата на радостта е била за мене винаги светкавица, която известява гръм. Ето кое ме кара да потръпвам… Боя се, че не сме предопределени един за друг. Днес съм твоя съпруга, утре може би вече няма да бъда… Таен глас дълбоко в сърцето ми подсказва, че това мимолетно щастие за мен е само сянка, която ще се разпадне като цвете, прецъфтяло за един ден. Не ме обвинявайте в каприз или студенина, виновна е моята свръхчувствителност; нещастията ме научиха да гледам на нещата от най-пагубната им страна, жестоко следствие от всичките превратности на моята съдба.
Господин дьо Курвал, на колене пред своята съпруга, се мъчеше да я успокоява и утешава, когато изведнъж…
Наближаваше седем часът, здрачаваше рано… беше октомври… Лакеят влезе и съобщи, че някакъв непознат иска настойчиво да разговаря с господин дьо Курвал. Флорвил потрепера… неволни сълзи се стичаха по бузите й, тя залитна, искаше да каже нещо, но гласът й замря.
Господин дьо Курвал, притеснен от състоянието на своята жена, нареди да помолят госта да изчака и побърза да й помогне. Но госпожа дьо Курвал, която се страхуваше да не припадне от силното вътрешно вълнение, се стараеше на всяка цена да прикрие въздействието, което имаше върху нея съобщението, повдигна се с усилие и каза:
— Нищо… нищо ми няма… нека влезе.
Лакеят излезе и след миг се върна, следван от един мъж на тридесет и седем — тридесет и осем години, с приятна физиономия, която издаваше обаче дълбока скръб.
— Татко! — извика непознатият, хвърляйки се в краката на дьо Курвал. — Можеш ли да познаеш сина си, изгубен преди двадесет и две години и жестоко наказан за своите грешки от нещастия, които го сполетяваха непрестанно?
— Кой? Вие сте мой син?… Велики Боже! Пръст на съдбата ли е това?… Кой те накара да си спомниш за моето съществуване?
— Сърцето ми… моето каещо се сърце, което никога не е преставало да те обича! Изслушай ме, татко… изслушай ме, имам толкова неща да ти разказвам, седнете, ако обичате… и вие, госпожо — говореше младия Курвал, обръщайки се към съпругата на своя баща. — Извинете ме, че още при първата среща съм принуден да разкрия пред вас страшните нещастия, сполетели нашето семейство, които е невъзможно повече да крия от моя баща.
— Моля, говорете, господине — прошепна госпожа дьо Курвал със сподавен глас, отправяйки блуждаещ поглед към младия мъж, — езикът на нещастието ми е познат още от детинство.
И пътникът спря поглед тогава на госпожа дьо Курвал и отвърна с неволна възбуда:
— Нещастна, вие… госпожо? О, небеса! Не е възможно да са се стоварили върху вас такива, каквито върху нас. Всички седнаха… Трудно е да се опише състоянието на госпожа дьо Курвал… тя ту повдигаше поглед, ту го забиваше в земята… дишаше тежко. Господин дьо Курвал изтриваше сълзите си, синът му се опитваше да го успокои, молеше го да го изслуша с внимание. Най-после подеха разговор.
— Толкова много неща имам да ти разказвам, татко — започна младият Курвал, — че ми разреши да отмина детайлите и да ви съобщя най-важните. Дайте ми дума и вие, госпожо, че няма да ме прекъсвате, докато не завърша цялата история.
— Татко, с тебе се разделих, когато бях на петнадесет години; последвах майка си, която в заслеплението си обичах повече от теб. Тя те беше напуснала преди много години. Открих я в Лион, но нейната развратност ме ужаси до такава степен, че ако исках да запазя остатъците от уважението, което й дължах като майка, трябваше колкото се може по-бързо да избягам от там. Заминах за Страсбург, където се беше установил един полк от Нормандия…
Госпожа дьо Курвал го погледна с ужас, но успя да се овладее.
— Успях да заинтригувам със своята съдба командира на полка, един полковник — продължаваше младия Курвал — и той ме назначи младши лейтенант; след около година се намерихме в гарнизона на Нанси заедно с целия полк… Там се влюбих в братовчедката на някоя си госпожа дьо Веркен; прелъстих съвсем младото момиче и имах син от нея, а после най-недостойно я изоставих…
При тези думи госпожа дьо Курвал потрепера; глух вопъл се изтръгна от гърдите й, но тя не помръдна и остана неподвижна във фотьойла.
— Тази нещастна авантюра беше причина за всичките ми неволи. Дадох детето за отглеждане на някаква жена, която живееше наблизо до Метц. Тя ми обеща да го отгледа най-грижовно. След време се завърнах в своя полк. Всички осъждаха моето поведение, тъй като тази госпожица не се показа повече в Нанси и върху мене се стовариха обвиненията за нейното изчезване. Тя беше толкова хубава, че от нея се интересуваха много мъже в този град, всички до един готови да ми отмъстят. Трябваше да се явя на дуел с един от тях, убих своя противник, а после заминах за Торино заедно с моя син, който взех, преминавайки покрай Метц. Дванадесет години служих на краля на Сардиния. Няма да ви разказвам за нещастията, които ме сполетяваха, бяха наистина безбройни. Едва когато напусне Франция, човек започва да я цени! Междувременно моят син растеше и ставаше все по-обещаващо момче. В Торино се запознах с една французойка, която беше компаньонка на една от нашите принцеси, омъжена в тамошния кралски двор; тази многоуважаема дама се заинтересува от моите нещастия; аз се осмелих да я помоля да заведе моя син във Франция, където да може да продължи образованието си, като й обещах да оправя финансите си и след шест години да отида и да си взема момчето. Тя прие и заведе в Париж моето нещастно дете, не жалеше средства за неговото образование и редовно ме уведомяваше за неговия напредък.
Една година преди уговорения срок аз се върнах във Франция, потърсих веднага тази дама, изпълнен със сладостната утеха, че ще прегърна своя син, Този плод на предадената любов…, която още тлееше в сърцето ми. Твоят син не е вече между живите, ми каза най-неочаквано моята благородна приятелка, обливайки се в сълзи. Той стана жертва на същата страст, която е донесла нещастие и на неговия баща. Бяхме го взели с нас на село, в едно имение; там той се влюби в едно красиво момиче, чието име се заклех да пазя в тайна; повлечен от неудържимата си страст, той искал насила да изтръгне това, което бранила нейната добродетел… един удар на нейната ръка, предназначен само за да изплаши нападателя, го засегнал право в сърцето и причинил смъртта му.
Госпожа дьо Курвал изпадна във вцепенение, което като че ли застрашаваше живота й; очите й останаха неподвижни, кръвта застина в жилите й. Господин дьо Курвал, който прекомерно добре разбираше трагичната връзка между нещастните събития, прекъсна сина си и се притече на помощ на жена си. Тя от своя страна се върна в съзнание и с героична решителност извика:
— Остави го да говори, може би все още не съм стигнала до края на моите нещастия.
Истина е, че младият Курвал не разбираше защо тази жена приема така мъчително фактите, които — както той съдеше — я засягаха само косвено, но отгатвайки нещо необичайно в поведението на съпругата на своя баща, той я гледаше с нарастващо безпокойство. Господин дьо Курвал стисна ръката на сина си и отвличайки вниманието му от отчаяната Флорвил, му нареди да продължи разказа си, като се спира само на най-същественото и премълчава подробностите, защото неговата история съдържа тайнствени обстоятелства, които трябва да бъдат изяснени.
— Отчаян от смъртта на сина си — поде отново разказа си пътникът, — без никого във Франция, който би могъл да ме задържи… освен баща ми, който не смеех да видя, страхувайки се от неговия гняв… реших да замина за Германия. О, мой нещастни татко — извика младият Курвал, покривайки ръцете му със сълзи, — събери всичката си смелост, моля те, очакват те най-жестоките факти от моя разказ… Току-що бях пристигнал в Нанси, когато научих, че някоя си госпожа Дебар… а това беше фамилното име, което беше приела майка ми само за да повярваш в нейната смърт… научих, че тази госпожа Дебар била хвърлена в затвора, защото е пронизала с кама своята съперница и на следващия ден ще бъде изправена на ешафода.
— Виждаш ли — извика госпожа дьо Курвал, като се хвърли в обятията на своя мъж, обляна в сълзи, — ето и краят на моите нещастия.
— Да, скъпа, разбирам всичко — прошепна господин дьо Курвал. — Заклинам те, позволи на сина ми да завърши своя разказ.
Флорвил замлъкна, дишайки тежко, лицето й застина в гримаса на най-страшно напрежение.
— Като научих тази новина — продължи младият Курвал, — първо проверих дали няма някаква грешка в името. За съжаление оказа се, че убийцата е моята майка. Поисках свиждане, властите ми разрешиха и аз попаднах в нейните прегръдки. „Умирам виновна, ми каза тази нещастна жена, но има нещо фатално в обстоятелствата около осъждането ми на смърт. За това убийство можеше да бъде осъден друг, той беше издирван даже, всички улики бяха против него; но някаква жена и нейната прислуга, които случайно били тогава в хотела, видели моето престъпление, въпреки че аз самата, изпаднала в голяма възбуда, не съм ги забелязала. Техните показания станаха единствена причина за моята смърт. Какво да се прави! Нека не губим повече време в напразни оплаквания! Имам да ти доверя много важна тайна, сине!… Още щом затворя очи завинаги, ще заминеш при моя мъж и твоя баща; ще му кажеш, че между многобройните мои престъпления има едно, за което никога не е узнал и което искам да му призная… Ти имаш сестра, сине… Тя дойде на бял свят една година след тебе… Толкова те обожавах, че се изплаших да не би това момиченце да намали твоите права някога, когато се омъжи, и да пожелае част от имуществото, което трябваше да ти принадлежи. За да запазя всичко само за тебе, цялото наследство, използувах отсъствието на баща ти и се освободих от това момиченце; постарах се и в бъдеще моят мъж да няма никакво потомство от нашия брак. Моята разюзданост ме хвърли скоро след това в други злодеяния, които предотвратиха моите намерения, но ме накараха да извърша още по-ужасни престъпления. Що се отнася до това момиченце, бях решила без никаква жалост да я умъртвя. Бях се заела вече да извърша това срамно дело заедно с дойката, на която плащах богато, когато тази жена ми каза, че познава един мъж, женен отдавна, който обаче напразно очаква желаното потомство. Тя предложи да ме освободи от дъщеря ми, без да се налага да извършваме престъпление, и то по начин, който да й гарантира щастливо бъдеще. Съгласих се без колебание; още същата нощ момиченцето беше подхвърлено пред вратата на този човек с едно писмо, скрито в люлката й… Веднага след смъртта ми побързай за Париж, измоли от баща си прошка и го помоли да не ме проклина и непременно да открие и вземе при себе си детето.“
При тези думи майка ми ме прегърна, опитвайки се да успокои смущението и раздвоението, в което изпаднах, научавайки всичко това. На следния ден тя бе екзекутирана! Опасна болест за малко не ме вкара в гроба; две години бях между живота и смъртта. Нямах нито сили, нито смелост да ти пиша. Веднага, щом възвърнах здравето си, трябваше да изпълня поръката, да се хвърля в краката ти и да измоля прошка за нещастната ти съпруга и да ти съобщя името на човека, от когото можеш да научиш всичко за моята сестра; това е господин дьо Сент Пра…
Господин дьо Курвал падна в несвяст, напуснаха го всички душевни сили… положението му беше наистина сериозно.
Флорвил, разкъсвана от нетърпение повече от четвърт час, внезапно стана и със спокойствие, което издаваше окончателната й решителност, заяви: — Е, скъпи мой! — каза тя на Курвал. — Сега вече вярваш ли, че няма на света по-ужасна престъпница от нещастницата Флорвил?… Погледни ме, Сеневал! Познаваш ли собствената си сестра? Момичето, което прелъсти в Нанси? Убийцата на нашия син, съпругата на собствения си баща, гнусно създание, което изпрати на ешафод собствената си майка… Да, господа, страшни са моите престъпления. Към когото и от вас да обърна очи, побиват ме тръпки от ужас… Виждам любовник в собствения си брат, съпруг в лицето на родния си баща, а обърна ли взор към себе си, не мога да не видя отвратително чудовище, което прободе с нож сърцето на своето дете и осъди собствената си майка на смърт…
Ще стигнат ли всичките мъчения на ада, за да ме накажат? Или може би смятате, че ще смогна да живея с огромната мъка, която терзае сърцето ми? О, не! Има още едно престъпление, което все още не тежи на съвестта ми, но което ще отмъсти за всички вас…
За един миг нещастницата се хвърли върху пистолетите на Сеневал, измъкна оръжието му и невъзмутимо стреля в главата си, без да можеше който и да било да й попречи. Тя издъхна, без да каже нито дума повече.
Господин дьо Курвал изгуби съзнание; синът му, потресен от страшната сцена, викаше отчаяно за помощ. Но за Флорвил нямаше вече спасение; сянката на смъртта се спусна на лицето й, в изкривените му черти можеше да се прочете ужасна смесица от мъчителното сътресение, причинено от насилствената смърт и конвулсиите на безнадеждността… тя плуваше в собствената си кръв.
Господин дьо Курвал беше пренесен в леглото си; два месеца той прекара на ръба между живота и смъртта. Синът му също преболедува, с много грижи и нежност той успя да възвърне силите и здравето на своя баща. След всичките жестоки удари на съдбата те двамата решиха да се оттеглят от света. Пълното усамотение ги скри завинаги от любопитството на приятелите; там, в лоното на добродетелта и вярата, те завършиха своя трагичен и тъжен живот, отдадени един на друг, убедени, както и всички, които ще прочетат тази печална история, че човек може да намери спокойствие само във вечната тъмнина на гроба, там единствено той е освободен от злината на себеподобните си, от собствените си страсти и преди всичко от фатализма на съдбата.