Маркиз дьо Сад
Флорвил и Курвал (2) (или Фатализмът)

Историята на госпожица Дьо Флорвил

Сериозните намерения, които имате към мен, господине, не ми позволяват да ви мамя в каквото и да било; видяхте господин дьо Сент Пра, за който ви беше казано, че е мой родственик, и той също го потвърди, обаче всички ви подведоха. Не зная своя произход, не ми се отдаде да разбера на кого дължа съществуването си; била съм само на няколко дни, когато ме намерили в люлка от зелена тафта пред вратите на дома на господин дьо Сент Пра заедно с анонимно писмо, пъхнато в одеялцето ми, в което било написано само следното:

„В продължение на десет години, откакто сте женен, вие очаквате деца и силно ги желаете. Осиновете това момиченце; в жилите му тече най-чиста кръв, плод е на най-почтена връзка, а не на развратна разпуснатост, родено е в почтено ложе. Ако детето не ви хареса, наредете да го занесат в сиропиталище. Не правете никакви издирвания, те ще са безуспешни, няма да можете да научите нищо повече за нея!“

Благородните хора, при които съм била подхвърлена, ме приеха, възпитаха и обградиха с най-усърдни грижи и мога наистина да кажа, че на тях дължа всичко. Тъй като не е могло да се установи моето истинско име, госпожа дьо Сент Пра ми е дала това, което нося: Флорвил.

Навърших петнадесетгодишна възраст, когато ме сполетя първото нещастие: смъртта на моята наставница и покровителка. Трудно ми е да изразя мъката, която ми причини тази загуба. Бях й толкова скъпа, че умирайки, тя молела съпруга си да ми осигури четири хиляди лири рента и никога да не ме изостави; господин дьо Сент Пра изпълни най-точно и двете й молби, като прибави към своите благодеяния и това, че ме призна за братовчедка на своята покойна съпруга и като такава бях включена в контракта, който вие видяхте. Не можех обаче да остана повече в този дом: господин дьо Сент Пра ме накара да го почувствувам.

— Аз съм вдовец, все още млад мъж — ми каза този добродетелен човек. — Ако останеш да живееш под един покрив с мен, това ще породи подозрения, които ни най-малко не заслужаваме. Твоето щастие и твоята репутация ми са толкова скъпи, че не бих искал да ги застрашавам с нищо. Трябва да се разделим, Флорвил, разбира се, няма да те изоставя до края на живота си и не бих искал да губиш връзка с моето семейство; имам в Нанси овдовяла сестра, ще те изпратя при нея, гарантирам ти, че ще те приеме най-приятелски. По този начин ще останеш под моите грижи, ще мога и в бъдеще да следя твоето развитие, да ти подсигуря добро образование и да помогна при твоето устройване.

При тези думи сълзи избликнаха в очите му; почувствувах отново с пълна сила болката от голямата загуба със смъртта на моята наставница. Убедена обаче в правотата на господин дьо Сент Пра, реших да постъпя според съветите му. Заминах за Лотарингия в компанията на една дама, живееща в същата провинция, на която бях препоръчана и която ме предаде в ръцете на госпожа дьо Веркен, сестра на господин дьо Сент Пра, при която щях да живея.

Домът на госпожа дьо Веркен се различаваше коренно от дома на господин дьо Сент Пра; докато там царяха сдържаност, вяра и добри нрави, то тук леконравието, вкусът към удоволствията и независимостта бяха намерили сигурно убежище.

Още през първите дни госпожа Веркен ми каза направо, че моят скромен вид не й харесва и че е нечувано да пристигаш от Париж с подобни непохватни обноски… някаква смешна добродетелност и че ако искам да живея в съгласие с нея, трябва да възприема съвсем друг тон на поведение. Това начало много ме обезпокои. Искам да ви кажа най-искрено, че нито за миг не желая да се представям във вашите очи по-добра отколкото съм, но през целия си живот съм се отвращавала от всеки, който не зачита добродетелността, отстъпва от правия път на религията и добрите нрави, и заблудата, в която искаха да ме вкарат мимо волята ми, да донесе само угризения — признавам ви откровено, че всеки, който направи опит да променя моя свят, би ми направил лоша услуга. Не съм създадена за големия свят, аз съм дива и необщителна; най-добре бих се чувствувала в самотно и безлюдно място само с вълненията на душата си.

Разсъжденията ми, още неоформени поради незрялата възраст, в която бях, не можеха да ме предпазят от опасните съвети на госпожа дьо Веркен, нито от злините, в които нейните съблазни ме подтикваха. Светът, който виждах наоколо, измамните удоволствия, с които бях обградена, примерът, който имах пред очите си, разговорите, всичко това ме увлече. Уверяваха ме, че съм хубава, и за мое нещастие аз повярвах в това.

В Нанси по това време пребиваваше временно нормандски полк. Домът на госпожа дьо Веркен беше място за срещи с неговите офицери; тук се появяваха и всички млади дами, тук се завързваха, развързваха и отново завързваха всички любовни интриги на града.

Вероятно господин дьо Сент Пра не е имал и най-малка представа за тази страна от живота на госпожа дьо Веркен, защото при цялата суровост на неговите нрави как би могъл да се съгласи да ме изпрати при нея, ако всичко това му е било известно!? Тази мисъл ме възпираше да му напиша писмо с оплакване; трябваше ли да го уведомя за всичко? Всъщност и аз самата престанах да се измъчвам толкова; нечистият въздух, който дишах тук, замърсяваше и душата ми; като Телемах на острова на Калипсо не бях в състояние повече да слушам съветите на Ментор.

Безсрамната госпожа дьо Веркен, която отдавна желаеше да ме съблазни, един ден ме попита дали наистина съм дошла в Лотарингия с чисто сърце и дали не въздишам по някакъв любовник, изоставен в Париж?

— Наистина — отвърнах аз, — даже и понятие нямам за греховете, в които ме подозирате, а уважаемият ви брат може да го потвърди.

— И понятие нямате за греховете! — прекъсна ме госпожа дьо Веркен. — Извършила сте един и то най-тежкия: на вашата възраст да бъдете все още толкова наивна! Надявам се обаче, че ще се поправите.

— О, госпожо! Не схващам какво могат да означават тези думи, изречени от толкова уважавана особа.

— Уважавана ли? Скъпа моя, уверявам ви, че от всички сантименти, които мога да събудя у някого, най-малко държа на уважението. Предпочитам да разпалвам любов… На моите години, надявам се, все още не съм осъдена на уважение. Следвайте ме, скъпа, и вие ще намерите щастието… Апропо, забелязахте ли господин дьо Сеневал? — ми подхвърли тази измамчива сирена, припомняйки ми един млад, едва седемнадесетгодишен офицер, който често я посещаваше.

— Да, госпожо — отговорих аз, — но мога да ви уверя, че гледам на него напълно безразлично.

— Но нали точно от това трябва да се предпазвате, дете мое! Бих искала от сега нататък да поделяме завоеванията си… Трябва да имате този Сеневал, оставете това на мене, аз ще наглася нещата, той е влюбен във вас, значи трябва да го имате…

— О, госпожо! Оставете ме на мира. Наистина не ме интересува никой…

— Това непременно трябва да стане! Такова решение взехме с неговия полковник, който, както ви е известно, е мой дежурен любовник сега.

— Госпожо, заклинам ви, оставете ме на свобода да решавам своята съдба! Не чувствувам никаква склонност към удоволствията, които вие така много цените.

— О, сигурна съм, че един ден всичко ще се промени; ще ги заобичате не по-зле от мен самата; трудно се цени нещо, което не се познава. Но не трябва също да се отхвърля възможността то да се опознае, ако това доставя най-висше упоение. С една дума, всичко е предопределено; Сеневал, мила госпожице, тази вечер ще ви се обясни в любов. Надявам се, че няма да го оставите твърде дълго да въздиша безутешно по вас. Иначе ще се разсърдя и този път — съвсем сериозно.

Приемът беше устроен за пет часа след обяд; тъй като беше все още горещо, гостите бяха настанени в градината за игра на карти. Всичко беше така уредено предварително, че да останем само ние двамата с господин Сеневал единствени, които не взимаха участие в играта на карти; ето защо се наложи да разговаряме.

Безполезно е да крия пред вас, господине, че още щом този млад, толкова мил и пълен с духовна енергия мъж ми довери страстта си, изпитах към него влечение, което ми е трудно да ви опиша; когато се опитах да си дам сметка за същността на тази симпатия, стори ми се, че това привличане не е резултат от някакво обикновено чувство, сякаш някакъв воал се спусна пред очите ми и аз не можех вече да го виждам такъв, какъвто е. От друга страна, в същия миг, когато усещах, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще литне към господин Сеневал, някаква непобедима сила сякаш ме възпираше в тази суматоха… във вихъра на приливи и отливи на най-противоречиви чувства и мисли и аз не можех да се оправя дали съм на път да се влюбя в Сеневал или трябва да избягам от него завинаги.

Беше му предоставено достатъчно време, за да излее пред мене цялата си любов… за съжаление! Даже прекалено много време! В неговите очи изглеждах нежна и чувствителна, той се вълнуваше от моето вълнение и настояваше да му призная своите чувства; оказах се толкова слаба, че той успя да изтръгне от мене признанието, че ни най-малко не ме отвращава. Три дни по-късно той вече можеше да се радва на пълната си победа над мен.

Наистина изключителна е тази злостна радост, когато злодеянието триумфира над непорочността; не мога да ви опиша възторга на госпожа дьо Веркен, щом забеляза, че съм хваната в клопката, която тя ми беше устроила; подиграваше се с мене, забавляваше се за моя сметка и накрая ме увери, че деянието, което съм допуснала, е напълно в реда на нещата, най-разумно е, и че мога всяка нощ да приемам в нейния дом без колебание своя любовник… че тя нищо няма да вижда… Като прибави, че няма да престане да се възхищава на моята добродетелност, като се има предвид, че вероятно аз ще се огранича с този единствен любовник, а тя самата трябваше да се оправя с трима, което е доста далече от моята резервираност и скромност. Когато се осмелих да й отговоря, че такава свобода ми се струва отвратителна, че при нея е невъзможно да запазиш нито чувствата си, нито деликатността си на жена и че тя по нищо не се различава от животинската ласка, госпожа дьо Веркен избухна в смях.

— О, галска героиньо — каза тя. — Възхищавам ти се и съвсем не те упреквам. Разбирам, че на твоите години деликатността и чувствата са богове, пред чийто олтар с радост се жертвува физическото удоволствие. В моето положение обаче всичко изглежда другояче. Когато се освобождаваме от илюзиите, тези фантоми изгубват властта си над нас, реалните удоволствия застават над глупостта, на която сега с ентусиазъм служиш ти. И защо според тебе трябва да оставаме верни на хората, които повече от сигурно не ни се отплащат с взаимност? И без това сме слаби същества, трябва ли да бъдем и наивни? Луда е онази жена, която търси деликатност в отношенията си с мъжете. Казвам ти, миличката ми, разнообразявай удоволствията си, докато си млада и чаровна, забрави своето химерично постоянство, своето твърдо, непреклонно целомъдрие, което дори на теб не носи никакво удовлетворение и никога няма да убеди другите.

Потръпвах, слушайки нейните възгледи, но си давах сметка, че повече нямах право да споря с нея. Престъпните грижи на тази неморална жена ми бяха необходими сега, трябваше да бъда предпазлива. Една от най-фаталните последици от нашите деяния е фактът, че щом сме ги допуснали, попадаме в зависимост от хора, конто иначе бихме презирали дълбоко. И тъй аз се съгласих с всички нейни любезности; всяка нощ Сеневал ми даваше нови потвърждения за своята любов и шест месеца изтекоха в упоение така бързо, че нямах време да разсъждавам върху всичко случило се.

Фаталните последици от този начин на живот ми отвориха най-после очите; забременях и мислех, че ще умра от отчаяние, като виждах, че госпожа дьо Веркен се забавлява с всичко това.

— Въпреки всичко — каза тя, — трябва да запазим някакво благоприличие — не подобава да раждаш в моя дом, с полковника на Сеневал ще уредим всичко; той ще даде отпуска на младия човек, а ти няколко дни преди това ще заминеш за Метц, той ще те последва, там под негова опека ти ще дадеш живот на непотребния плод на своята нежност; после ще се завърнете тук един след друг, както при заминаването.

Трябваше да бъда послушна; казах ви вече, господине, че когато човек има нещастието да направи погрешната стъпка, той вече се предава на милостта на хората и на случайността и сякаш целият свят има права над него, става пленник на всичко живо, щом вече е станал пленник на своите страсти.

Всичко се уреди, както го беше предвидила госпожа дьо Веркен; след три дни се намирахме със Сеневал в Метц в дома на една акушерка, чийто адрес бях взела още в Нанси. Тук се появи на бял свят едно момченце. Сеневал, който се държеше с мен още по-нежно и по-деликатно, като че ли ме обичаше още по-горещо, заяви, че аз съм удвоила неговото съществуване. Тръпнех от радост, като го слушах. Той ме помоли да му оставя сина и се закле, че през целия си живот ще полага най-усърдни грижи за него и няма да се върне в Нанси, докато не изпълни клетвата си пред мен и не осигури най-добра съдба на детето.

Едва в минутите преди заминаването му аз се осмелих да му дам да разбере колко съм нещастна и тъй като и двамата сме виновни, бихме могли да поправим своята грешка, като свържем съдбите си пред олтара. Сеневал, който не очакваше подобно предложение, много се обърка.

— Съжалявам много — каза той, — но как бих могъл да се реша на такова нещо? Аз съм още непълнолетен и ще трябва да поискам съгласието на баща си. Нашият брак не може да мине без тази необходима формалност. Впрочем нека най-напред да размислим дали аз съм за теб най-подходящата партия. Като братовчедка на госпожа дьо Веркен (така му бях представена в Нанси) ти би могла да претендираш за нещо много по-добро. Повярвай ми, Флорвил, по-добре ще е да забравим нашите грешки; ти можеш да разчиташ на моята дискретност.

Тези негови думи, които наистина не очаквах, ме накараха да почувствувам огромната грешка, която съм допуснала. Гордостта не ми позволи да му отговоря, но болката ми стана още по-горчива. Ако нещо все пак смекчаваше ужасната ми ситуация, повярвайте ми, то беше надеждата, че някога можем да поправим грешката си, като се оженим с моя любим. Доверчиво момиче! Не можех да си представя, въпреки цялото коварство на госпожа дьо Веркен, която несъмнено е трябвало да ме просвети, че може да се забавлява с прелъстяването на едно нещастно момиче и после да го изостави на произвола на съдбата. Не можех да проумея, че честта на жената, това безценно съкровище в очите на мъжете, няма никаква стойност за нас самите и нашата слабост само оправдава оскърбленията, които мъжете понякога рискуват да заплатят с кръвта си. Аз бях не само онеправдана, но и измамена от човека, за когото хилядократно бих дала живота си. За малко това сътресение да ме вкара в гроба. Сеневал не ме изостави нито за миг, грижовността му към мен се удвои, но нито веднъж не спомена нищо за моето предложение, а аз бях прекалено горделива, за да повторя разговора за моята надежда. Когато оздравях напълно, той си замина.

Бях твърдо решена да не се връщам повече в Нанси и нещо ми подсказваше, че виждам любимия за последен път в своя живот; в мига на раздялата сякаш се отвориха неизлечими рани в душата ми; била съм все пак доста силна, за да понеса и този последен удар. Каква жестокост! Той заминаваше, изтръгваше се от моите обятия, а в очите му нямаше нито една сълза…

Ето какво остава от всичките любовни клетви, на които с цялата си лудост вярваме! Колкото сме по-предани, толкова по-бързо ни напускат нашите прелъстители… Коварни двуличници! Изоставят ни точно поради силното ни желание да ги задържим.

Сеневал взе със себе си детето и го настани някъде на село, където ми беше невъзможно да го открия. Така той ме лиши от щастието да отгледам и да възпитам нежния плод на нашата връзка. Сигурно е искал да забравя всичко, което още би могло да ни свързва; и аз се опитах или по-точно си внуших, че вече нищо не помня…

Реших да замина веднага от Метц и въобще да не се завръщам в Нанси; не исках обаче да обидя госпожа дьо Веркен; каквото и да се беше случило, тя беше близка родственица на моя благодетел и аз трябваше да я щадя до края на живота си. Написах й писмо с възможно най-сърдечен той, за да й обясня защо не искам да се върна в този град под претекст, че там ще се срамувам от деянията си, и накрая й исках разрешение да се прибера в Париж в дома на нейния брат. Тя ми отговори незабавно, че съм господарка на съдбата си и мога да правя каквото си пожелая и че тя ще запази завинаги най-искреното си приятелство за мен. Между другото подхвърляше, че Сеневал още не се е завърнал, че те не знаели нищо за неговото бягство и че би било глупаво да се измъчвам заради всички тези неприятности.

Веднага след като получих това писмо побързах да замина за Париж и се хвърлих в краката на господин дьо Сент Пра. От мълчанието и сълзите ми той разбра моето нещастие; внимавах много и обвинявах само себе си, никога не споменах нито дума за прелъстителството на неговата сестра. Като всички почтени хора и господин дьо Сент Пра не подозираше нейната развратност и я смяташе за една от най-почтените жени; аз не наруших илюзиите му и моето поведение, за което госпожа дьо Веркен бързо научи, запази приятелството ми с нея.

— Дете мое — се обърна той към мен с благ тон, на който е способна само една нежна душа, толкова отдалечена от ужасната престъпност. — Скъпо мое момиче, сама виждаш колко ти струва излизането от правия път… Добродетелта е така тясно свързана с нашето съществуване, така необходима ни е, че ако се откажем само за миг от нея, веднага си навличаме най-грозното нещастие. Сравни само душевното спокойствие на невинността, в каквото беше ти, напускайки дома ми, с тревожната раздвоеност, в която сега се връщаш. Дали нищожните удоволствия, които си опитала по време на твоето падение, ще могат да те възнаградят за мъките, разкъсващи сърцето ти сега? Дете мое, щастие може да се постигне само в лоното на добродетелта; и всичките софизми на нейните врагове не могат да заменят и най-малката от нейните радости. Ах, Флорвил, всички, които отричат подобно щастие, които се опитват да пренебрегват удоволствията на добродетелната душа, тези дълбоко вълнуващи и сладостни радости, всички те го правят, бъди сигурна, единствено от завист и варварска страст да въвлекат и другите в безкрайната вина и нещастие, в което те самите се намират. Те са заслепени и искат всички да ослепеят; те са измамени и искат и другите да измамят; ако можехме да надникнем в глъбината на техните души, щяхме да открием само болка и отчаяние; всички тези проповедници на престъплението са хора зли и безнадеждни; няма да се намери нито един сред тях, ако може да бъде откровен, който да не признае, че техните вонящи трактати и опасни писания са винаги вдъхновявани от необузданите им страсти. Кой от тях би се наел да твърди хладнокръвно, че основите на морала могат да бъдат разтърсвани без никакъв риск? Кой би се осмелил да отрича, че истинското послание на човека е да желае добро и да твори добро? И как човек, който разпространява злото около себе си, може да се надява да бъде щастлив в едно общество, което непрестанно се стреми да умножава доброто? И дали този апологет на престъплението няма сам да потрепери, ако наистина успее да изкорени от човешките сърца инстинкта за самосъхранение и сигурност? И кой би попречил на слугите да унищожат имането на своя господар, ако внезапно изгубят вяра в смисъла на добродетелта? Кой би възпрял собствената му жена да го осрами пред света, ако тя повярва, че добродетелта и непорочността не струват нищо? Кой би дръпнал ръката на убиеца, посегнал на неговите собствени деца, ако в в опозореното му сърце е убито семето на доброто? И дали неговата свобода и собственост ще бъдат зачитани, ако той заяви на големите в този свят: безнаказаност цари в него, добродетелта е само химера? Който и да е този нещастник, съпруг или баща, богат или беден, господар или роб, отвсякъде ще го дебне страшна опасност, от всички страни ще се вдигнат срещу него камите на убийците. Ако той се осмели да заглуши гласа, който потиска вроденото коварство у човека, несъмнено сам нещастникът ще стане жертва, рано или късно, на своята страшна система.^[1]

Да оставим за миг настрана религията и да разгледаме — както някои искат — самия човек. Ще се намери ли такова безумно същество да повярва, че някой, който нарушава всичките закони на обществото, ще бъде оставен на мира? Не е ли в интерес на човечността и правата, които тя формулира, за да запази своята сигурност, да бъде унищожен веднага такъв, който ги нарушава или отрича? Някакво положение в обществото или богатство могат да осигурят на злия човек мимолетен проблясък на успех; но колко кратък ще бъде той? Разпознат и демаскиран, той скоро ще стане предмет на публична ненавист и всеобщо презрение; ще се намерят ли тогава защитници на неговите простъпки или поне такива, които да го утешат в неговото падение? Никой няма да признае, че е имал нещо общо с него, щом вече няма какво да им предложи, всички ще го изхвърлят като ненужен баласт, нещастия ще се струпат на главата му от всички страни, ще унива той в несрета и срам и загубил и последното убежище в окаяното си сърце, скоро ще бъде изоставен и отчаян. Имат ли някаква стойност абсурдните разсъждения на нашите противници?

Защо са всички тези напразни усилия да се омаловажи добродетелта и аргументите, че всичко, което не е универсално, е само химера, и, разбира се, добродетелта, която съвсем не е всеобщо явление, в действителност не съществува? И какво от това? Няма добродетелност, защото всеки от народите има своя представа за нея, така ли? Защото различният климат и различните темпераменти налагат на хората различни спирачки? Понеже добродетелта е размножена в хиляди най-различни форми, тя би трябвало тогава да изчезне от земята? По същия начин можем да се усъмним в съществуването на реката, когато тя се раздели на хиляди притоци и ръкави. Ах! Какво по-добре доказва съществуването на добродетелта, ако не нуждата на човешкото сърце да се ръководи от нейните закони в условията на различни обичаи и нрави? Нека ми посочат поне един народ, който живее без добродетелност, едно общество, което да не признава справедливостта и доброто за основа на своята нравственост. Дори нещо повече, нека ми посочат даже едно общество от престъпници, което да не е обединено около някакъв принцип на добродетелта… Тогава бих се отказал от своята вяра. Но тя съществува и ползата от нея се вижда навсякъде; няма народ, държава, общество, даже отделен човек, които да живеят без добродетелта, с една дума — няма човешко щастие и сигурност без нея, не съм ли прав, мило дете? Ето защо така горещо те моля, никога да не се отклоняваш от нейния път. Виж какво, Флорвил — продължаваше моят благодетел, — виждаш докъде те доведоха твоите първи заблуди и ако простъпките ти още те мамят, и ако в твоята слабост и поквара ти готвят ново падение, помисли добре за досегашните си нещастия, помисли и за мен, човека, който те обича като собствена дъщеря… и чието сърце е разкъсано от болка, и аз съм сигурен, че ти ще намериш в себе си сили, конто изисква култът към добродетелта, и ще й останеш вярна цял живот.

Господин дьо Сент Пра, изповядващ все същите принципи, и този път не ми предложи гостоприемството на своя дом. Но той ми предложи да се преселя при една негова родственица, жена, известна със своето голямо благочестие, както госпожа дьо Веркен със своите недостатъци. Госпожа дьо Леренс ме прие въодушевено; пренесох се при нея още през първата седмица на моето пристигане в Париж.

Ох! Скъпи господине, не мога да ви опиша колко тази достопочтена жена се различаваше от моята предишна наставница! Ако при първата царуваше покварата и престъплението, то сърцето на тази жена беше изпълнено с добродетел. Колкото първата ме ужасяваше със своята развратност, толкова втората ме възхищаваше с възвишените си принципи. Слушайки госпожа до Веркен, трупах в душата си горчивини и угризения, докато общуването с госпожа до Леренс ми носеше радост и утеха… Ох, моля да ми позволите, господине, да ви опиша по-подробно тази възхитителна жена, която ще обичам винаги, сърцето ми й дължи тази почит, заради нейната добродетелност не мога да устоя на това желание.

Тогава госпожа дьо Леренс беше четиридесетгодишна, но изглеждаше още съвсем млада; чистосърдечието и скромността повече разкрасяваха чертите на лицето й, отколкото съвършените пропорции, с които я беше дарила Природата. Поради благородството на своя характер може в първия миг да ви се стори непристъпна и горделива, но това впечатление се стопяваше веднага, щом тя проговореше. Това беше хубава и чиста душа, излъчваща благост и съвършено спокойствие, така проста и искрена, че общуването с нея у всички будеше удивление и най-нежни чувства. Религиозната й вяра не беше прекалена, нито суеверна, тя се проявяваше в изключителната й чувствителност към всичко, свързано с нея. Мисълта за съществуването на Бога, дължимият култ към Най-висшето Същество бяха най-живите радости за тази чудесна душа.

Често споделяше пред всички, че тя би била най-нещастното създание, ако някаква коварна сила унищожи у нея силната любов и уважение към нейния култ — християнската религия. Някаква висша морална сила я привързваше към вярата повече, отколкото към ритуалите и церемониите й; тя се ръководеше от принципите на един съвършен морал във всички области на своя живот. Никога клевета не можеше да омърси устните й, тя не си позволяваше даже шеги, които можеха да засегнат ближните й. Беше изпълнена с нежност и съчувствие, смяташе, че хората са достойни за уважение дори с всичките си грешки и заблуди, най-грижливо се стараеше да ги прикрива и да възприема с благост техните постъпки. За нея нямаше по-голямо удоволствие от това, когато срещнеше нещастен, да го утеши и да облекчи неволята му. Тя не чакаше някой да я умолява за подкрепа, тя го издирваше и цялата сияеше от радост, когато успяваше да утеши вдовица или да настани сираче, да облекчи някое бедно семейство, винаги, когато със собствени ръце разкъсваше веригите на несретата. Но едновременно с това тя никога не беше нито строга, нито сурова; ако й се предлагаше някакво забавление, тя го приемаше с цялата си чистота и невинност, даже понякога сама го създаваше от страх да не е скучно в нейна компания. Тя беше разумна и озарена в разговорите с моралист… задълбочена, когато разговаряше с теолог, можеше да вдъхнови писател или поет, да учуди юрист или политик, но също така чудесно ръководеше игрите на дете. Тя притежаваше всички достойнства на духа, но особено се отличаваше с необикновената грижа да разкрива подобни таланти у другите и да ги намира винаги и навсякъде. Живееща в усамотение, обградена от няколко добри приятели, госпожа дьо Леренс — истински модел на съвършенството за двата пола — даряваше своето обкръжение със спокойно щастие, онова сладостно небесно усещане, на което са способни само хора справедливи, отдадени на Бога, чието най-добро превъплъщение беше тя самата.

Не бих искала да ви досаждам, господине, с монотонни подробности от моя живот в продължение на седемнадесет години, но аз бях щастлива да живея под един покрив с толкова съвършено създание. Разговори за вярата и морала, още повече дела, свързани с благотворителност в границите на нашите възможности — ето на какво посвещавахме нашия живот.

— Хората не биха се плашили от религията, скъпа моя — ми казваше госпожа дьо Леренс, — ако неспособни духовни пастири не им показваха само веригите и тежестта, като пренебрегват ползата от вярата и сладостната й страна. Може ли да съществува човек толкова безразсъден, че, отворил веднъж очи към целия този свят, да отрича, че всичките му чудеса са дело на единния и всемогъщ Бог? И ако почувствува със сърцето си тази най-велика правда, той ще бъде окончателно убеден. Колко жесток и какъв варварин трябва да е човек, отричащ се от почитта си към Бога, който го е създал. Някои се безпокоят от разнообразието на религиозни култове, някои даже търсят фалшиви доводи срещу вярата, като се позовават на нейното многообразие. Що за софистика? Неопровержим довод за съществуването на Бог ни дава именно единомислието на народите, тяхната вяра и почит към някакво божество, дълбоко загнездило се в сърцето на всеки човек, и свидетелствуваща по-ясно от възвишените чудеса на Природата. Нали? Човек не може да съществува, без да приема Бога, не може да прониква в своето естество, без веднага да почувствува доказателства за неговото действие, не може да отвори очи, без навсякъде да открие следи от неговата ръка, може ли да посмее да се съмнява? Не, Флорвил, никой не може да бъде атеист, ако е наистина искрен; гордостта, упорството, човешките страсти — ето оръжията срещу вярата в Бога, същият този Бог, който е в сърцето на всеки човек, който ръководи разума му. И ако всеки удар на сърцето, всяка озаряваща мисъл, просветлила ума ми, дължа несъмнено на това Същество, то бих ли могла да не му отдам своята почит, да му отрека свещената дан, която моята слабост може да му отреди благодарение на неговата доброта! Как бих могла да не се смиря пред неговото величие и да не го умолявам най-покорно за всеопрощение пред нищожеството на моя живот, ако не му въздам хвала и по този начин да се докосна до Славата му. Как бих могла да не воювам за щастието да се потопя във вечното лоно на Бога, като иначе рискувам да потъна в бездните на безкрайните мъчения само затова, че отричам доказателствата за съществуването на Най-висшето Същество, с които то ме обгражда отвсякъде! Дете мое, тази ужасяваща алтернатива не ни разрешава даже миг колебание. О, Вие, които с упорство гасите жарта, разпалена от Бог в дълбочините на вашите сърца, поне за миг бъдете справедливи и от милост към себе си признайте неоспоримия аргумент, който се крие в мисълта на Паскал: „Ако няма Бог, какво ви пречи да вярвате в него, какво зло може да ви причини такова предположение? Защото ако Бог съществува, вие се излагате на страшна опасност, отказвайки му своята вяра!“ Признайте ми, томаневерници, че ви е трудно да подберете каква почест сте длъжни да отдадете на Бога, защото съществуването на много религии ви обърква и заслепява. Добре тогава, защо не проучите всички и едва тогава отсъдете коя вяра е най-възвисена и най-задълбочена. Християни, отречете, ако можете, че точно това вероизповедание, в което сте имали щастието да се родите, превишава всички останали със стойностите на своята святост и благородство! Къде другаде всъщност можете да откриете такива големи тайнства, толкова чисти догми, такова утешение в морала? В коя друга религия бихте могли да се докоснете до такава жертвоготовност на божеството по отношение на своето творение — човека? Къде ще намерите по-добри обещания, по-привлекателно бъдеще, по-съвършено и по-възвишено възприемане на Бога? Не, модни философе, няма да можеш, не си способен на това, ти, робе на удоволствията си, чиято вяра се променя според физическото състояние на нервите ти, безбожнико, те в огъня на страстта изгарят, лековерни човеко, щом само я успокоиш, ти не си способен на постоянно мнение. Чувството ти постоянно доказва съществуването на Бога, против което се бунтува твоят разум; той е винаги с тебе, дори и тогава, когато затъваш в своите заблуди. Разбий оковите на злодеянието и никога повече могъщият и величествен Бог не ще напусне храма, който е издигнал в глъбините на твоето сърце! Защото точно там, в сърцето, а не в разума, скъпа Флорвил, трябва да се търсят доказателствата за съществуването на Бога, за да можем да разберем, че всичко в този свят ни го доказва и показва. И всъщност сърцето ни внушава необходимостта от култ, на който да се посветим, и само от него можеш да узнаеш, скъпа приятелко, че най-благородният и най-чист от всички е този култ, в който сме се родили. Нека се отдадем с въодушевление и радост на нашата вяра, изпълнена със сладост и утеха, за да преживеем с нея най-прекрасните мигове и, достигнали по пътя на любовта крайния предел на живота си, да положим в лоното на Вечността душата, получена от Него и сътворена, за да носи радост от опознаването на Бога, от възхищението и вярата в Него.

Ето как ми говореше мадам дьо Леренс, ето как възвисяваше духа ми със своите съвети, как обогатяваше душата ми със своето благословено наставничество. Обаче, както ви обещах, ще отмина с мълчание дребните детайли от моя живот в този дом, за да спра вниманието ви на същественото. Трябва да споделя с вас, човек благороден и чувствителен, своите падения и грешки, а затова, че небесата ми дариха мир и спокойствие в този дом и ми показаха пътя на нравствеността, трябва да им благодаря и да замълча.

През цялото време не престанах да си пиша с госпожа дьо Веркен; получавах редовно два пъти в месеца вести от нея и въпреки че бях длъжна да се отрека от това си познанство без колебания, новият ми начин на живот, новите принципи изискваха в определен смисъл окончателното скъсване с нея, обаче благодарността ми към господин дьо Сент Пра и още повече — ще си призная най-откровено — тайните чувства, които ме свързваха със скъпи на сърцето ми места, пък и надеждата, че някой ден ще мога да получа вест от моя син, всичко това ме караше да поддържам приятелството си, което от своя страна госпожа до Веркен старателно поддържаше. Опитах се да я склоня да промени нравите си, като възхвалявах сладостите от моя начин на живот, но тя ги считаше за химери и не преставаше да ми се подиграва и да ги пренебрегва, държейки неизменно на своите възгледи. Тя ме уверяваше, че нищо на света не е в състояние да я накара да се откаже от своя светоглед; пишеше ми за свои нови забавления, поставяше ги много по-високо от моето покорство, тази перверзна жена представяше многобройните си падения като малки триумфи, които й носеха истинско упоение, особено удоволствието да покварява млади сърца подслаждаше огорчението й, че не всичко, което й подсказва въображението, може да бъде осъществено. Често молех госпожа дьо Леренс да ми помогне с красноречивото си перо, за да поразя моята противница, и тя се съгласяваше с истинска радост; госпожа дьо Веркен винаги ни отговаряше и нейните софизми, понякога много силни, извикваха у нас разумните доводи на чувствителното сърце, в което най-вече вярваше госпожа дьо Леренс, и ние откривахме неоспорими аргументи, които отхвърляха порока и се противопоставяха на безверието. Молех от време навреме госпожа дьо Веркен да ми съобщи нещо за съдбата на човека, когото продължавах да обичам, но тя или не можеше, или не искаше нищо да ми напише.

Вече е време, господине, да преминем към втората катастрофа в моя живот, към тази Кървава история, споменът за която всеки път разкъсва сърцето ми и която ще ви даде да разберете на какво ужасно престъпление съм способна, за да се откажете несъмнено от ласкателните си намерения спрямо мен.

При цялата суровост на нравите, които владееха дома на госпожа дьо Леренс, която вече описах, тя приемаше само няколко приятели. Госпожа дьо Дюлфор, дама в напреднала възраст, някога близко свързана с княгиня Пиемонт, която често ни посещаваше, един ден помоли госпожа дьо Леренс да й представи един млад човек, препоръчан й, когото тя искаше да въведе в знатен и почтен дом, където безбройните примери на добродетелност биха повлияли благотворно на сърцето му. Моята наставница искаше да се извини с факта, че никога не приема в дома си млади мъже, но после се поддаде на горещите молби на своята приятелка и прие да се запознае с кавалера дьо Сент Анж. Така той се появи в нашия дом.

Дали беше предчувствие или нещо друго, трудно ми е да кажа, но още щом погледнах този млад мъж, побиха ме тръпки, причината обаче не можех да отгатна. Всеки миг можех да припадна. Без търся мотивите за това странно чувство, отдадох всичко на здравословното си неразположение и Сент Анж престана да ме интересува. Ако обаче този млад човек от пръв поглед ме развълнува така силно, то аз самата бях произвела подобно впечатление у него — както по-късно научих от неговата уста. Сент Анж беше приет с толкова голямо уважение в този дом, че не се е осмелил по никакъв начин да прояви огъня, който е пламнал в сърцето му. Минаха три месеца, докато той се осмели да ми проговори, но очите му говореха така силно, че не можех да сгреша. Бях решила да не повтарям никога постъпката, която някога стана причина за моето нещастие, и твърдо придържайки се към най-добрите принципи, може би повече от двадесет пъти бях готова да предупредя госпожа дьо Леренс за чувствата, които отгатвах в този млад човек; възпираше ме само опасението, че мога да го обидя, и аз запазих мълчание. Това фатално решение скоро стана причина за ужасяващо нещастие, за което искам да ви разкажа.

Всяка година имахме навика да прекарваме шест месеца в хубавото имение на госпожа дьо Леренс надве мили от Париж. Господин до Сент Пра често ни посещаваше там, за мое нещастие, същата година го беше налегнала подаграта и той не можа да дойде на село. Казвам за мое нещастие, защото съвсем естествено изпитвах към него по-голямо доверие, отколкото към неговата братовчедка и сигурно бих му признала всичко, което не се решавах да кажа на другите, а такава изповед би предотвратила трагедията, която скоро след това се случи.

Сент Анж помоли госпожа дьо Леренс да ни придружи по пътя и понеже и госпожа дьо Дюлфор също настоя за това, той накрая получи съгласие.

Най-настойчиво се стараехме да разберем кой всъщност е този млад човек. Произходът му не беше нито много ясен, нито някак определен; госпожа дьо Дюлфор ни го представи като син на някакъв благородник от провинцията, който бил неин роднина; той самият, забравяйки понякога за това, какво е говорила госпожа дьо Дюлфор, споменаваше за себе си като за пиемонтец, което би могло да бъде истина, като се вземе предвид това, че говореше добре италиански. Не се занимаваше още с нищо, въпреки че беше вече на възраст, в която би трябвало нещо да прави, струваше ни се, че не се е решил още за нищо. Впрочем той се открояваше с хубава фигура, беше много красив, поведението му беше благоприлично, изразяваше се като благородник и беше ясно, че е получил чудесно образование, но към всичко това трябваше да се прибави неговата изумителна живост, буйният му, сприхав характер понякога ни плашеше.

Щом господин дьо Сент Анж се оказа с нас на село, чувствата му се разпалиха до такава степен, че въпреки старанието му да ги обуздава, не можеше да ги скрие пред мен. Треперех от страх… но все пак успявах да се овладея и да му покажа само съчувствието си.

— Наистина, уважаеми господине — казах му аз, — или не сте в състояние да прецените кой заслужава вашето внимание, или имате много време за губене, щом го прахосвате, като въздишате по една жена, която е два пъти по-възрастна от вас. Да допуснем даже, че бих могла да бъда толкова луда да ви изслушам, какви смешни надежди можете да имате спрямо мен?

— Надежди да се свържа завинаги с вас, мила госпожо, с най-светлите връзки на брака; толкова зле ли ме оценявате, че можете да допуснете нещо друго!

— Нямам намерение, скъпи господине, да представям в обществото една дама на тридесет и четири години, на която й се е приискало за съпруг едно дете на седемнадесет!

— Ах! Божествена жена! Дали бихте забелязали тази диспропорция, ако в дълбочината на своето сърце таехте поне една хилядна искрица от огъня, който гори в моето?

— Истина е, що се отнася до мен, че съм напълно спокойна… спокойна от години и се надявам да остана такава толкова дълго, колкото Бог реши да ме остави на земята.

— Отнемате ми значи и надеждата, че някога може да се смилите над мен?

— Нещо повече, осмелявам се да ви забраня отсега нататък да ми говорите за лудешките си помисли.

— Ах! Хубава Флорвил! Значи искате да останете нещастието в моя живот?

— Желая ви и щастие, и спокойствие.

— Без вас това е невъзможно!

— Да… ако не сподавите в сърцето си нелепите чувства, които никога не трябва да си позволявате, опитайте се да ги победите, да ги овладеете и спокойствието ви ще се възвърне.

— Няма да мога.

— Защото не го желаете; тогава ще трябва да се разделим, за да намерите уравновесеност. Ако поне две години не се виждаме, разпалените страсти ще угаснат у вас, ще забравите за мен и ще бъдете отново щастлив.

— Не! Никога! Никога! За мен няма друго щастие, освен на колене пред вас…

В този момент към нас се присъедини останалата компания и нашият първи разговор спря до тук.

Три дни по-късно Сент Анж намери случай да се срещне с мен насаме и поиска да подновим неотдавнашния си разговор. Този път му отвърнах със сурово мълчание, така че от очите му обилно потекоха сълзи. Той си тръгна внезапно, като ме увери, че го хвърлям в безнадеждност и че скоро ще се самоубие, ако продължавам да го третирам така. После се извърна и затича към мен като луд.

— Госпожице — извика той, — не познавате душата, която пренебрегвате. Да, не ме познавате… Знайте, че съм способен на най-лошото… на такива действия, които даже не можете да си представите! Да, готов съм хилядократно да стигна до крайност, но не и да се откажа от щастието да бъда ваш.

И той се оттегли дълбоко покрусен.

Никога не съм изпитвала по-голямо изкушение, както тогава, да разкажа всичко на госпожа дьо Леренс, но ме плашеше, повтарям ви, да не навредя нещо на този млад мъж, така че мълчах. През следващите осем дни той старателно ме избягваше, едва отвръщаше нещо, отдръпваше се от мен на масата, в салона, на разходките, без съмнение единствено, за да провери дали промяната в държанието му ми е направила някакво впечатление. Ако аз споделях неговите чувства, този метод би бил сигурен, но аз бях толкова далеч от това, че си давах вид като че ли едва забелязвам неговите маневри.

Накрая той се приближи към мен в дъното на градината.

— Госпожице — обърна се той към мен с неочаквано възмущение, — най-после успях да се успокоя, вашите съвети ми помогнаха, виждате колко съм спокоен сега… исках да ви видя насаме, за да се сбогувам… да, имам намерение да избягам от вас завинаги… искам да избягам и вие никога повече няма да видите човека, който толкова ненавиждате! О, да, никога повече няма да ме видите!

— Вашият план ми доставя удоволствие, радвам се, че възвърнахте разсъдъка си. Но — добавих аз с усмивка — тази промяна не ми се струва много искрена.

— По какъв начин мога да ви убедя в своето безразличие към вас?

— Като се държите съвсем различно, отколкото досега.

— Когато вече няма да бъда тук… когато няма да ви измъчвам само с появяването си, може би тогава ще повярвате вече в промяната, която с толкова усилия се стараехте да предизвикате у мен?

— Истина е, че само такава стъпка би могла да ме убеди, отдавна ви съветвам да го направите.

— Ах! Толкова ужасен ли ви изглеждам?

— Вие сте едно много мило момче, но би трябвало да потърсите подходящи за вас момичета и да оставите на мира жена, която не е в състояние да ви изслуша.

— Ще ме изслушате обаче! — извика гневно той. — Да, жестока жено, ще ме изслушате, дори и да не искате, всичките пламенни чувства, избухнали в моята душа, ще чуете клетвата ми, че няма на света нещо, на което не бих се осмелил… за да ви заслужа, за да ви притежавам! Вие не вярвате — каза той несдържано — в моето мнимо заминаване, нали? Престорих се, за да ви изпробвам! Аз да замина… да напусна мястото, където сте вие… хиляди пъти бих посегнал на живота си, отколкото да направя това! Проклинайте ме, коварна жено, проклинайте ме, щом такава е моята нещастна съдба, но не се заблуждавайте, че ще успеете да победите любовта, която изпитвам към вас.

Произнасяйки тези думи, Сент Анж беше изпаднал в такова състояние, като че ли предизвикано от фаталността, която никога няма да мога да разбера, че това ме трогна до такава степен, та трябваше да се обърна, за да скрия сълзите си; оставих го в дълбочините на гъсталака, където преди миг ме беше спрял. Не тръгна след мен; чух само, че падна на земята в пристъп на някакъв ужасен делириум. Аз самата, въпреки че не питаех никакви любовни чувства към този младеж, бях толкова развълнувана, дали от съчувствие или от спомените, че не можах да удържа риданието си.

— За съжаление — си казвах аз, отдавайки се на болезнен размисъл, — също така се беше обръщал към мен и Сеневал някога… със същите думи изразяваше пламенните си чувства… Беше също в градината… в такава същата като тук… казваше, че ще ме обича вечно… и все пак така жестоко ме измами! О, небеса! Боже справедливи! Беше на същата възраст! Ах! Сеневал, Сеневал, още веднъж ли искаш да ме лишиш от покой? За втори път се явяваш пред мен в прелъстителния образ на този младеж, за да ме хвърлиш в пропастта, така ли? Бягай оттук, подлецо, бягай, отвращавам се даже от спомена за теб!

Избърсах сълзите си и се затворих в стаята си чак до вечерта, тогава слязох долу, но Сент Анж не се появи на масата, предал да съобщят, че се чувствува неразположен, а на следния ден беше вече така овладян, че на лицето му можех да прочета само спокойствие. Наивната аз, повярвах му, че наистина е преодолял у себе си нещастната страст. Заблуждавах се! Какво коварство! Нямам право да го обсипвам с хули… той заслужава само моите сълзи и вечните ми угризения на съвестта…

Сент Анж беше намерил сили в себе си да се успокои, само защото сигурно бе съставил окончателния си план за действие. Минаха два дни, на третия ден вечерта той извести публично за своето заминаване; уговори се със своята покровителка госпожа дьо Дюлфор за някои подробности от общите им неща в Париж.

Всички си легнаха да спят… Моля да бъда извинена, господине, за вълнението, в което ме хвърля мисълта за тази страшна катастрофа… не мога да се връщам към тези си спомени, без да потръпна от ужас.

Нощта беше необичайно гореща и аз лежах в леглото си почти гола. Камериерката излезе, аз загасих свещта… За нещастие бях оставила едно панерче с ръкоделие до леглото си, защото току-що бях свършила изрязването на един воал, който ми трябваше за следващия ден. Едва бях притворила очи, когато чух някакво шумолене… Подскочих в леглото и седнах… когато внезапно почувствувах, че нечия ръка ме прегръща…

— Няма да ми избягаш, Флорвил — чух Гласа на Сент Анж (защото това бе той!). — Извини моята извънмерна страст, не прави опит да се изтръгнеш от прегръдката ми… трябва да бъдеш моя.

— Подъл прелъстител — извиках аз, — веднага се махай оттук или се страхувам, че ще направя нещо ужасно в гнева си…

— Аз се страхувам само от едно: че не мога да те имам, жестоко момиче! — ми отвърна разпаленият младеж, като ме стегна в прегръдката си така ловко и с такава сила, че само след миг можех да бъда негова жертва, без да мога да му окажа каквато и да било съпротива. Побесняла от неговата дързост, бях решена на всичко само и само да не допусна по-нататъшни страдания от това, което щеше да последва; успях да се освободя дотолкова, че да посегна и да взема ножицата, която беше до краката ми, и въпреки яростта си, аз се овладях и потърсих в тъмнината раменете му, за да го улуча, повече за да го изплаша със своята решителност, отколкото, за да го накажа заради вината му. Усещайки, че мога да се измъкна, той удвои стремленията си за насилие.

— Бягай оттук, изменнико! — извиках аз, удряйки го, както си мислех, в рамото. — Махай се веднага и се засрами от престъплението си!

Ах, господин дьо Курвал! Сякаш фатална ръка е ръководела ударите ми. Нещастният младеж извика и се свлече на пода. Аз запалих свещ и се наведох над него… Боже, милостиви! Бях го ударила в сърцето — умираше. Хвърлих се към кървящото му тяло и го притиснах до гърдите си обезумяла… долепих устни до неговите, сякаш исках да му вдъхна живот, сълзите ми оросяваха неговата рана. О, скъпи мой! Чието единствено престъпление беше голямата ти любов към мене — виках в умопомрачение, — и с какво заслужи това наказание? Трябваше ли да загубиш живота си от ръката на жена, на която беше готов да се посветиш? О, нещастно момче… образ и подобие на човека, когото някога съм обожавала… ако можеше моята любов да ти върне живота, то чуй в тази жестока минута, когато не можеш повече да ме чуеш… чуй, ако трепти у тебе поне искрица живот, че бих искала сега да те съживя, дори ако трябваше да ти дам остатъка от моите дни на земята; чуй, че никога не си ми бил безразличен, че не можех да те гледам, без да потръпвам от най-сладостно вълнение, а чувствата ми към теб сигурно бяха много по-благородни от напразната любов, която гореше в сърцето ти!

При тези думи аз изпаднах в безсъзнание върху трупа на нещастното момче; камериерката чула шум, влязла в стаята и започнала да ме свестява. Направила усилия да възвърне към живот бедния Сент Анж. Жалко! Всичко напразно! Избягахме от тази фатална стая, като я заключихме, и взехме ключа; заминахме веднага за Париж при господин дьо Сент Пра. Помолих да го събудят и му връчих ключа от тази злокобна стая, като му разказах ужасната случка. Първо ме окая, после се опита да ме утеши и въпреки болестта си тръгна незабавно за имението на госпожа дьо Леренс, което не беше далеч от Париж, така че той успя да уреди всичко още същата нощ. Моят наставник пристигна при своята братовчедка на разсъмване, когато вкъщи слугите не бяха още станали и още нищо не беше излязло наяве. Най-добри приятели, най-близки роднини не биха постъпили толкова благородно като тях, които бяха толкова далече от глупостта и жестокостта на хора, в подобна ситуация разгласяващи всичко, за тях самите унизително и срамно; съжителите ни не бяха още разбрали, какво се беше случило в този дом…

— И тъй, господин дьо Курвал — каза госпожица дьо Флорвил, прекъсвайки разказа си заради буцата, заседнала в гърлото й, — бихте ли се оженили за жена, способна на такова убийство? Бихте ли търпели в прегръдките си същество, което заслужава най-тежко наказание? Една нещастница, която се измъчва непрекъснато от спомена за престъплението си? И която от този жесток миг нататък не е спала спокойно нито една нощ? Да, господине, нито една нощ, в която нещастната жертва да не ми се яви, обляна в кръв, която аз направих да изтече от сърцето й.

— Моля те успокой се, заклинам те! — отвърна господин дьо Курвал, като не скриваше сълзите си пред тази необикновена жена. — Като познавам чувствената ти натура, напълно разбирам угризенията на съвестта ти. Но мисля, че този фатален случай не носи белега на престъпление; без съмнение това е едно страшно нещастие, но само нещастие. Не си замисляла предварително някакво убийство, не си се ръководила от някаква жажда за кръв, искала си да се защитиш пред това грозно посегателство… с една дума, едно случайно убийство в момент на самозащита… Хайде, разведри лице, успокой се, умолявам те! И най-суровият съд не би направил нищо друго, освен да изсуши сълзите ти. Ох! Колко се лъжеш, ако смяташ, че тези нещастни събития биха те лишили от всички права в моето сърце, които заслужаваш, заради твоите достойнства! Не, прекрасна Флорвил, този случай, вместо да те опозори пред мен, издига в очите ми твоите добродетели; и те прави достойна за моята ръка, която ще те подкрепи и утеши и ще те накара да забравиш скръбта.

— Всичко това, което имате добрината да ми кажете — отвърна госпожица дьо Флорвил, — ми каза същото господин дьо Сент Пра. Но прекомерната доброта и на единия, и на другия не може да сподави моите угризения на съвестта, да ме утеши в страданията ми. Няма значение, нека продължа по-нататък, сигурно сте нетърпелив да чуете края на тази история.

Госпожа дьо Дюлфор изпадна в отчаяние; този млад мъж я интересуваше и й беше така горещо препоръчан, че дълбоко скърбеше за неговата смърт. От друга страна обаче, тя разбираше необходимостта от запазването на тайната и знаеше, че разгласяването й би могло да ме погуби, но няма да върне живота на нейното протеже, така че мълчеше. Госпожа дьо Леренс, въпреки цялата строгост на своите принципи и изключителната порядъчност на своите нрави, постъпи още по-благородно, защото благоразумието и милосърдието бяха отличителни черти на нейния характер; съобщила пред всички вкъщи, че ме е обхванал някакъв странен каприз да замина за Париж през нощта, за да се порадвам на свежестта на нощния въздух по пътя, и че съм я предупредила още вечерта за екстравагантната си идея, и че сега вече се чувствувам по-добре и тя има намерението да побърза за столицата, където ще остане на вечеря; под този претекст тя освободила прислугата за вечерта. Когато останали насаме с приятелката си и с господин дьо Сент Пра, тя изпратила да извикат свещеник; пасторът бил, както и тя самата, човек благоразумен и свят; той издал без затруднение смъртен акт, в който вписал естествена смърт и лично погребал при пълна тайна, в присъствието на двама свои хора, нещастната жертва на моя гняв.

След като свършили това, всички се заклели да пазят пълна тайна, а господин до Сент Пра побърза да ме успокои, като ми съобщи всичко, което е извършено, за да може моето деяние да потъне завинаги в забрава. Той ме уговаряше да се върна при госпожа дьо Леренс най-нормално… тя била готова да ме приеме…, но аз не се реших на това; тогава той ме посъветва да предприема някакво пътуване. Госпожа дьо Веркен, с която поддържах редовна приятелска кореспонденция, както вече казах, отдавна настояваше да я посетя и да прекарам при нея няколко месеца; казах за това на нейния брат и той се съгласи, така че осем дни по-късно аз заминах за Лотарингия; за жалост споменът за моето престъпление вървеше с мен навсякъде и никой не беше в състояние да ме успокои. Събуждах се посред нощ от стенанията и виковете на нещастния Сент Анж, които чувах насън, виждах го все така облян в кръв, повален в краката ми, струваше ми се, че горчиво ме упреква за моята жестокост и ми се кълне, че споменът за това ужасно деяние ще ме преследва чак до гроба, и сякаш едновременно скърбеше, че не опознах сърцето, което пронизах с острието на смъртта…

Една нощ пред мен се яви Сеневал, нещастният ми любовник, когото не можех да забравя, защото само той ме свързваше още с Нанси; той ми показа два трупа: на Сент Анж и на някаква напълно непозната жена.^[2] Той ги обливаше със сълзите си и ми показа недалеч от тях ковчег, застлан с тръни, който като че ли беше отворен за мене.