Пол Дохърти
Убийствата на Граала (9) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава седма

Позволете ми да ви опиша Темпълкъм. Първоначално тамплиерите го издигнали като укрепено имение, но по-късните поколения се постарали да го направят по-удобен за живеене. Триетажната масивна каменна сграда с покрив от сиви плочи се издигаше около обширен вътрешен двор. Старите, тесни като процепи прозорци все още стояха, но по-изтънчените собственици бяха добавили еркери, прозоречни ниши и украсени комини. Камъкът светеше сякаш току-що измит, някои от прозорците бяха със стъкла. Дори на оскъдната светлина по тях се виждаха ярки хералдически гербове в наситени цветове.

Посрещнаха ни с отворени врати. Слугите се събраха на стълбите и за известно време настъпи бъркотия. Икономите, управителите, готвачите, ловците и пажовете бързаха да поздравят семейство Сантер. Разбрах, че въпреки грубоватото си поведение сър Джон е почитан, дори обичан земевладелец. Слугите взеха багажа ни, конярите отведоха конете, а Сантер с гордост ни приветстваха с добре дошли в дома си.

Отвън Темпълкъм изглеждаше мрачен, но щом влязохме в него, разбрахме какъв скъпоценен камък е. Дървената ламперия и дърворезбите в преддверието грееха. Покритият с дърво под, грамадната извита стълба, перилата й и колоните, които я поддържаха бяха изработени от най-скъпи материали. Въведоха ни в главната зала — дълго помещение с таван от непокрити греди. В единия край на залата имаше еркерен прозорец със стъклопис, изобразяващ Божия Агнец. От двете страни на украсеното с работата на изкусни каменоделци огнище имаше големи прозорци, а под тях местата за сядане бяха покрити с възглавници. Над огнището имаше картина, на която се виждаха Адам, Ева и змията, която ги изкушаваше. В огнището буйно гореше грамаден пън. Восъчни свещи, поставени в метални свещници по стените, осветяваха залата. В другия й край под прозореца стоеше висока маса, поставена на подиум. Черни и бели мраморни плочи покриваха пода и създаваха илюзията за шахматна дъска, над тях имаше застлани дебели килими от Персия, Индия и Турция. Имаше ракли от кипарис и кедър, на малки масички бяха подредени подноси, сребърни чаши, метални бокали и гарафи. Тъкани, изпъстрени със златни нишки, и изящни гоблени украсяваха стените, ресните им стигаха чак до покрития с дърво под. Цялата наредба на залата говореше за властта и богатството на Сантер.

— Земите му са плодородни — прошепна Бенджамин, — а вълната от стадата му е прочута чак във Фландрия. Накъдето и да се обърне човек из тези земи, усеща присъствието му. Управителите на пристанищата по южното крайбрежие го познават много добре.

Богатият земевладелец, за когото говорехме, стоеше в средата на залата, чието великолепие говореше за богатството му. Слугите наредиха столове с високи облегалки пред огнището. Домакините настояха да седнем и да се постоплим с греяно вино и сладкиши. Дори умореният от ездата Мандевил се отпусна и изказа своето възхищение.

Най-променена от всички беше Рейчъл. Качулката на плаща и дори воалът й бяха отметнати назад и смолисточерната й коса се спускаше покрай грейналото й от доволство лице. Имах очи само за Рейчъл, докато смаяният от красотата на залата Бенджамин продължаваше да разглежда и да мърмори възхитено под нос.

— Елате — настоя с усмивка Рейчъл. — Докато по-възрастните и по-заслужилите се отморят, искам да ви разведа из нашия дом.

Поведе ни на обиколка из къщата, като не преставаше да бърбори оживено. Споменах вече, че къщата беше на три етажа, всеки от тях с формата на съвършен квадрат, обграден от четири бляскави галерии. На всяка от страните на галерията имаше по три врати, които водеха към стаи. Дори на последния етаж, където Рейчъл ни показа нашите стаи, имаше запалени мангали, над които се виеше дим от благоуханни треви. Полираната ламперия, цветните тъкани, вълнените килими, резбованите фигури за шах и столовете придаваха уют на осветената от свещите обстановка. Навсякъде цареше чистота. Дори таваните бяха наскоро боядисвани.

Рейчъл обясни, че вторият й баща не се скъпял в грижите по наредбата на новия си дом. Тук-там пред очите ни се мяркаха следи от времето на тамплиерите: изрисувани по стените тамплиерски кръстове, които не бяха избледнели с времето, тесни процепи, през които се провиждаха покритите със сняг поля; малки страшилища по водоливниците, изобразяващи крилати змейове и дракони, или отдавна поминали се рицари.

Постепенно обаче, въпреки великолепието, топлината и удобствата, започнахме да долавяме зловещата и мрачна атмосфера, която се излъчваше от Темпълкъм. Рейчъл пърхаше от едно място на друго, но аз усещах и нечие чуждо присъствие, сякаш стаените в мрака призраци я наблюдаваха как прелита и после тръгваха по петите ни, дебнещи за някоя слабост, която може да използват. Раменете на Бенджамин потръпнаха, видях го как потреперва.

— Странно място — рече той едва чуто, докато Рейчъл вървеше пред нас. — Мъртвите от този дом не са намерили покой.

Най-после Рейчъл приключи с обиколката и въодушевено заяви, че има още много за разглеждане отвън. С Бенджамин скрихме раздразнението си, взехме плащовете си и я последвахме навън, където всичко беше покрито със сняг. Разгледахме домакинските постройки, конюшните, пивоварните, хамбарите. Хлъзгайки се, я следвахме, налегнати от сънливост, а Рейчъл пристъпваше пъргаво и гъвкаво като котка. Минахме през някаква тисова горичка и излязохме на полянка с малка църквица — проста, примитивна постройка с островръх покрив, покрит с плочи и невисока кула над входа. Рейчъл бутна вратата и ни повика с ръка.

Имението беше богато, но старата църква беше запусната. Кръщелният купел стоеше близо до вратата, ниски бели колони се редяха от двете страни на тъмните трансепти, минаваха край преградата и продължаваха към лишения от украси каменен олтар. Отстрани бяха разположени троновете с вдигнати седалки, на гърба на всяка от тях бе изобразена библейска сцена. Бенджамин ги погледна и възкликна удивено.

— Виж, Роджър! — посочи към една от облегалките, върху която преди векове дърводелецът беше гравирал мечка, поваляща дърво. Изображението беше толкова живо и достоверно, че сякаш мечката щеше да се раздвижи или дървото да се превие. Рейчъл седна на стъпалата към олтара и се загледа в нас.

— Обичам тази църква — продума като на себе си тя, погледът й обхождаше почернелите греди на покрива. — Толкова е просто, толкова чисто. Вторият ми баща искаше да я събори, но ние с майка ми не позволихме — усмихна ни се, а после лицето й придоби тържествено изражение и очите й се разшириха. — Тамплиерите са се събирали тук — добави тя. — Параклисът е бил техен.

Потръпна и се загърна в плаща си.

— Страховити хора — прошепна тя, — извършили са ужасни дела. Духовете им все още посещават мястото. Майка ми не спира да повтаря, че свещеник трябва да прогони духовете.

— Дали според вас са извършили тежките престъпления, в които ги обвиняват? — попита Бенджамин.

Рейчъл се изправи.

— Вероятно, но по тези места не са извършвали престъпления. Нека ви покажа още нещо.

Последвахме я вън от църквата, заобиколихме от задната страна и навлязохме сред дърветата. Горичката внезапно свърши, земята изчезна и пред нас се ширна езеро. Сред покритата с лед вода се издигаше обгърнат в мъгла остров, където, обградена от редки дървета, се издигаше ниска тъмна постройка. На гаснещата светлина тя имаше самотно и зловещо излъчване.

— Домът на тамплиерите — обясни Рейчъл. — Представлява просто една каменна зала, но легендите говорят, че тамплиерите са я използвали за загадъчните си обреди. Никога не съм ходила до това място.

Махна с ръка към една лодка, привързана сред вледенените треви.

— Има хора, които ходят до там, но на мен и кракът ми няма да стъпи, ако ще да е и сред лято! Островът ме плаши — лицето й се просветли и тя добави: — Хайде, сигурно сте изтощени, а аз не преставам да дърдоря. Скоро ще поднесат вечерята.

Отведе ни обратно до къщата, където един прислужник ни съпроводи до стаите, определени за нас. Всеки имаше самостоятелна стая. Моята беше между стаите на Козма и Бенджамин. Мандевил, Саутгейт и Деймиън бяха настанени в стаи, разположени по другия коридор. Вероятно стаите преди векове са били килии на тамплиерите, но сега бяха разкошно наредени. Във всяка от тях имаше легло с балдахин, дъбова ракла, маса, стол и столче. Тесните процепи в стените бяха разширени и запълнени с цветно стъкло. В огнищата пращяха запалени грамадни цепеници, а зад вратата горяха покрити мангали. В стаята ми беше топло и благоухаеше като в летен ден. Поседях на леглото, после дойде Бенджамин. Имаше уморен и объркан вид и без да изчака покана, започна да обобщава случилото се до този момент, като броеше на пръсти:

— Първо: Хопкинс е бил монах, бенедиктинец от Гластънбъри, но е служел и като капелан в земите на Темпълкъм и Сантер, и околните стопанства.

— Второ: живо се е интересувал от легендите за крал Артур, изучавал ги е и издирвал разкази и за светия Граал, и за Екскалибур. Натъкнал се на древен ръкопис в библиотеката в Гластънбъри, съдържащ странни рими, които никой не може да разбере.

— Трето: Хопкинс е казал на Бъкингам, че може да получи светите реликви. Милорд Бъкингам пристига в Темпълкъм с идеята, че може би реликвите са скрити тук или пък за да може да разбере дали приказките на Хопкинс са истина. Посветил е в намеренията си и сър Джон Сантер, но той губи присъствие на духа. Вярва, че търсенето на реликвите от Бъкингам прикрива някакво коварно предателство и предупреждава шпионите. Тогава Бъкингам пише на Таплоу в Лондон, но писмото е заловено от добрите ни приятелчета Мандевил и Саутгейт. Бъкингам е арестуван, обезглавен е, а нещастникът Таплоу умира на кладата в Смитфийлд. Семейство Сантер са разследвани, но всяко подозрение към тях отпада — Бенджамин замълча. — Какво остава?

— Ами убитите агенти?

— А, да. Четвърто: двама от агентите на Мандевил, промъкнали се в свитата на Бъкингам и първи предупредили истинските си господари за предполагаемото предателство на Бъкингам, са удушени с въже, както е убита и сестрата на Хопкинс. Не разполагаме с никаква следа, която да ни насочи към убиеца. Пето: съществува тайно общество или таен заговор, свързани с древния орден на тамплиерите, които също издирват светия Граал и меча на Артур. Един Бог знае кои са тези хора всъщност. Абатът и монасите в Гластънбъри? Джон Сантер? Или още по-лошо — Мандевил или Саутгейт? Все пак съществува подозрение, че съучастник на ордена е приближен на краля.

— Шесто, изпратени сме тук, за да открием Граала и Екскалибур — възможността това да се случи е почти нищожна — както и да помогнем на нашите двама наподобяващи призраци спътници да унищожат тези тамплиери. Нека не забравяме и предупрежденията на дъртата вещица. Защо ни наговори подобни безсмислици? Кой й е казал да го направи? Дали не са били монасите от Гластънбъри?

— Господарю, тя е вещица.

Бенджамин поклати глава в знак на несъгласие.

— Ами, Роджър! Не вярвам в тези неща — той стана и закрачи из стаята.

Такъв си беше моят господар: щом някаква загадка или мистерия завладееха ума му, той се изпълваше с живот, непрекъснато я нищеше, докато не откриеше решението. Бенджамин Даунби беше истински ренесансов човек. Не вярваше във вещици, вещери и магьосници. Аз вярвах. Когато срещнете някоя от посестримите на Мабел Бриг, бързо ще разпознаете измежду тях онази, която е влязла в съюз с дявола и владее тъмните сили! Красив демон беше Мабел! Стигаха й три дни пост и да съсредоточи мислите си, за да съсипе живота на врага си и да го убие. Наблюдавал съм я как го прави и знам какви нещастия струпа на главата на един от най-могъщите благородници в Англия, но и тази история ще оставим за по-подходящо време.

Бенджамин спря да кръстосва стаята.

— Съгласен ли си с мен, Роджър?

— Ама разбира се, господарю. Станало е точно така, нали?

— Не можем да бъдем сигурни.

— Щом казвате, господарю.

Бенджамин се приближи и седна до мен.

— Остави сарказма, Роджър. Знаем само това, което са ни казали или са ни накарали да видим. Откъде да сме сигурни, че Бъкингам е извършил предателство? Откъде да знаем, че той е написал онези писма до Таплоу?

— Защото нещастният луд призна пред нас! — прекъснах го аз. — Видяхме Таплоу в затвора, а после наблюдавахме смъртта на бедния окаяник!

Бенджамин се намръщи.

— Не. В затвора не се срещнахме с Таплоу, а с друг човек — усмихна се, когато пренебрежително изсумтях. — Спомни си, Роджър! Сети се как изглеждаше онзи затворник, яките му ръце и крака. Е, беше цял покрит с мръсотия и майсторски рецитираше репликите си, но допусна грешка. Таплоу би трябвало да е лютеран, но затворникът заяви, че вярва в Чистилището. Един лютеран не би изрекъл подобни думи.

— Виж, когато бяхме в Смитфийлд, зърнах за малко умиращия Таплоу. Косата му беше със същия цвят както на мъжа в затвора, но беше много по-изпит.

Затворих очи и си припомних вече видяното. Таплоу в затворническата килия, с яки ръце и крака, едрото му и добре охранено лице под мръсотията, думите му, че душата му ще иде в Чистилището, огънят в Смитфийлд, слабото, превито тяло, което видях на кладата. Господарят ми имаше право.

— Но защо? — попитах.

— Да оставим случая на Бъкингам настрани от нашето разследване — отвърна Бенджамин. — Той беше благородник с голяма власт и във вените му течеше кръвта на династията Йорк. Херцогът е допуснал глупостта непредпазливо да се захване с издирването на някои безценни реликви и агентите на краля са го хванали натясно. Подозирам, че писмата на Таплоу, използвани по време на процеса, са подправени. Както и че самият Таплоу и неговите рехави връзки с Бъкингам са използвани за съмнителното обвинение. Знаеш какъв е благородният ни крал. Таплоу, горкият нещастник, както ти би го нарекъл, е изтезаван и бит, за да каже това, което са искали да чуят. Но после Мандевил е искал да се подсигури, за да не може Таплоу да разкаже истината и го преместват в друга килия, а на негово място довежда свой човек. Мандевил е решил, че няма да ровим повече. И през ум не му е минало, че ще идем да гледаме екзекуцията или пък ако го направим, ще се приближим толкова близо до горящия стълб, та да разберем, че човекът на кладата не е онзи, когото сме разпитвали в Нюгейт. Така и нямаше да заподозра нищо, ако подставеният Таплоу не беше споменал Чистилището. Затова…

— Затова — довърших вместо него — можем да забравим всичко, което кучият му син ни разказа в Нюгейт!

— Да, куп лъжи — Бенджамин си пое дълбоко въздух, — но щом наученото до тук е лъжа, откъде да сме сигурни, че останалото е истина? Ами ако няма никакъв Граал, нито Екскалибур, или пък тайно общество на тамплиери? А и защо са били убити онези шпиони?

— Може Мандевил да ги е убил — предположих аз. — Може да са се възпротивили на премахването на Бъкингам и мрежата от лъжи, в чието създаване са участвали?

— Възможно е — промърмори Бенджамин. — Възможно е.

Стана и ме потупа по рамото, но мислите му бяха другаде.

— Хайде, Роджър, трябва да се измием и да слезем на пищното угощение, приготвено от готвачите на Сантер в наша чест.

Високата маса беше покрита с чиста коприна, над която се лееше светлината от восъчните свещи. Пламъците им танцуваха и хвърляха отблясъци по сребърните съдове, гарафи, стъклени чаши и ножове с прекрасни метални дръжки. Храната беше превъзходна: ястия от говеждо и еленско месо, различни вина, кървавочервен кларет, светло и сладко рейнско вино.

Заради умората ни от пътя разговорът на масата не вървеше. Мандевил обаче заяви, че на другия ден ще хвърли мрежата си. Сър Джон трябвало да отговори на някои въпроси и после трябвало да се върнем в абатството Гластънбъри. Престанах да обръщам внимание на зловещия кралски шпионин и пих бързо и много с очи, впити в Рейчъл. Носеше морскосиня рокля и подходящ воал към нея. И роклята, и воалът бяха украсени със седефи. Изглеждаше прелестна.

(Гледам, че капеланчето ми се подхилква, защото се сеща, че вече съм говорил за нея. Е, добре, нищожеството ме подсети как стояха в действителност нещата, затова ще я кажа и на вас.)

Да, ревнувах, затова се напих. Не можех да не забележа как Рейчъл хвърля нежни погледи към Бенджамин, а този пожар, ревността, който лумва мигновено, най-трудно се укротява. Напих се много бързо, станах кисел, казах, че не ми е добре и се затътрих към леглото. Исках да намеря облекчение за болката си и да прикрия грубото си поведение. Легнах си в леглото с балдахина, готов да се окайвам за случилото се, но в следващия миг се обърнах и съм потънал в непробуден сън. Един Бог знае кога е приключило угощението. Помня, че се пробудих и в просъница видях господарят да стои надвесен над мен.

— Добре ли си, Роджър? Да не ти прилоша от храната?

— Да, да — изломотих неясно, все още сънлив, — от храната е.

Следващото ми събуждане беше далеч по-грубо. Тъкмо сънувах любимия си сън, стоях в кулите, отпивах от чашата с кларет, докато мъчители с маски разпъваха и подлагаха Тлъстия Хенри на най-жестоки изтезания. Усетих дима и чух ужасени писъци. Изведнъж се разсъних напълно, дадох си сметка, че това не е сън. Димът се просмукваше изпод врата ми и въпреки дебелите стени до мен достигаха смразяващи кръвта викове и грохот.

— Милостиви Боже, пожар! — извиках аз.

Отворих вратата и излязох. Коридорът беше пълен с дим, неясните викове и шумът от бушуващия пожар идваха откъм стаята на Козма. Какъвто си бях съобразителен, започнах да крещя:

— Пожар! — после се шмугнах обратно в стаята си с една-единствена мисъл в главата си. Основополагащият камък във философията на Шалот: дебне ли те опасност, събирай си партакешите и дим да те няма. Хукнах да намеря господаря си, който се оказа все още напълно облечен.

— За Бога, Роджър — каза той, — какво става?

— За Бога, господарю! — ревнах в отговор. — Не е ли очевидно? Глупакът в съседната стая се е подпалил, а аз нямам намерение да споделям съдбата му!

Бенджамин втренчи поглед в плаща ми, натъпкан с всевъзможни джунджурии и най-ценните ми притежания.

— Роджър, не можеш да разбиеш вратата така!

Грабна плаща от ръката ми и го хвърли на леглото. От другата страна на вратата се чуваше отваряне на врати и шум от тичащи стъпки. Бенджамин ме повика и аз му помогнах да вдигне един дървен сандък. Запристъпвахме неуверено и заудряхме със сандъка по залостената врата.

Появиха се Мандевил и Саутгейт, след тях дойде и Деймиън. Бледото му лице стана още по-призрачно, докато наблюдаваше огъня, който опустошаваше стаята на брат му. Махаше с ръце във въздуха и надаваше викове, които разкъсваха сърцето. Господ ми е свидетел, Мандевил прояви към него такава нежност, каквато само една майка би проявила към детето си. Сграбчи нещастника за врата и го придърпа към себе си, после ни хвърли пълен с ярост поглед.

— Хайде, жалки страхливци такива! Разбийте проклетата врата!

С помощта на Саутгейт и двама полуоблечени и сънливи слуги, удряхме вратата докато със скърцане и трясък не я откачихме. После отстъпихме назад и счупихме и резето. От горящата стая излезе дим, който ни обви целите и ние изпуснахме сандъка. Бенджамин хукна обратно към стаята ни и донесе напоени с вода кърпи, подхвърли ни по една и ни нареди да покрием с тях устата и очите си. Появиха се още прислужници, Сантер ги водеше. Отвориха някаква стая и разбрах, че като много други мъдри стопани и Сантер използва едно помещение, за да държи в него големи количества вода, в случай на тъкмо такъв пожар, срещу който се борехме в този миг.

Двамата с Бенджамин влязохме първи в стаята. Господарят ми стигна, олюлявайки се, до най-близкия прозорец и го отвори, за да излезе димът. Видяхме, че бушуващият огън поглъща от всички страни леглото с балдахина.

Никога не ми се беше случвало по-странно нещо. Помните, че Темпълкъм беше съграден от камък и стаите на третия етаж не бяха облицовани с дърво, по което да се разпространи огъня. Е, на каменния под тлееха два килима, но огънят не беше обхванал помещението. Изглеждаше така, сякаш само леглото се е превърнало в огнено кълбо.

След дадените от нас нареждания, слугите започнаха да гасят пламъците с помощта на кофите с вода, но и тогава си знаех, че има нещо нередно. И двата мангала до вратата бяха непокътнати. От огъня в огнището беше останала купчинка бяла пепел. Откъде тогава се бяха взели пламъците? Реших, че съм сторил достатъчно и тъкмо се канех да се измъкна неусетно, когато един от слугите пъхна голяма кофа с вода в ръцете ми и видях, че под ръководството на Сантер присъстващите се бяха подредили във верига. Отначало не се виждаше никаква полза от водата, но накрая пламъците постепенно бяха изгасени, дотогава обаче от леглото беше останало само купчина тлееща пепел.

Мандевил се приближи първи и сред останките от леглото видяхме овъгленото тяло на Козма. Беше напълно изгоряло. Чертите на лицето му бяха променени до неузнаваемост. Видях бели зъби и провиснала челюст, но гледката на пълните с течност очни кухини и овъглената плът по ръцете на мъжа ми дойдоха в повече. Хукнах обратно към моята стая и повърнах. Долу в залата Сантер крещеше заповеди да се отворят прозорците, да се донесат платнища и рязко помоли жена си и Рейчъл да се приберат в стаите си.

Сред смразяващите кръвта стенания на скърбящия брат на загиналия се чуваха проклятията на Мандевил. Накрая престана да ми се повдига, избърсах ръцете и лицето си с парче плат. Обърнах се и заварих Бенджамин да стои в стаята.

— Откъде е дошъл огънят? — сподавено попитах аз.

— Смърт от огън! — повтори господаря ми. — Не е било никаква случайност, Роджър. Козма е убит. Изгорял е жив!

Бенджамин нямаше какво друго да добави. Приключих с почистването на устата и ръцете си и се върнах в стаята на мъртвия. Пламъците бяха изгасени, прозорците на горния коридор бяха отворени и димът започваше да се разнася. Двама прислужници, обвили лицето си с парцали, отнесоха останките на Козма в платнище. Натрошиха овъгленото легло и го изхвърлиха през прозореца долу в двора. Бенджамин съсредоточено разглеждаше мангалите, пълни с въглени и ровичкаше с ботуша си сред бялата пепел от огнището, мърмореше си и твърдеше, че не могат да бъдат открити никакви следи.

Върнахме се обратно в леглата призори. След няколко часа Бенджамин ме събуди.

— Хайде, Роджър, трябва да закусим. Мандевил ни чака в залата долу, приказва нещо за Божие отмъщение, което се превръщало във възмездие.

Потърках очи.

— Още ли мислиш, че е било убийство? — попитах. — Защо?

— Вратата беше заключена отвътре — отвърна ми Бенджамин. — Козма е бил увит в постелята и запален. Имаше само една свещ, която не стига, за да лумне такъв пожар, а дървата в огнището се бяха превърнали в бяла пепел.

— Да не би да е барут?

— Какво имаш предвид?

— Да не би да са насипали тънка следа от барут от вратата до леглото и после да са го запалили?

Бенджамин завъртя неуверено глава.

— Не видяхме следи от барут по пода.

(А, писарчето ми си клати кратуната и сам се киска. Този ненадминат майстор на съзаклятията счита предположението ми за глупаво. В такъв случай ще ви разкажа една кратка история. Години по-късно ме изпратиха при Мери, кралицата на Шотландия, по онова време тя палуваше с Ботуел. Изобщо не я упреквам. Съпругът й Дарнли беше толкова обезобразен от едрата шарка, че трябваше да си крие лицето под бял воал. Като и да е, разказах на Мери как загина Козма и после забравих цялата история. Няколко месеца по-късно обаче, докато Дарнли и неговият паж били в двореца Кърк о’Фийлдс, загинали при взривяване на барутен погреб. Винаги съм се чудил дали аз не подсказах идеята на Мери. Точно така, някой път ще ви разкажа и тази история.)

Смъртта на Козма напълно беше объркала Бенджамин. Той се съгласи, че много рядко телата на човешките същества се възпламеняват просто така. (Тогава идеята ми се видя нелепа, но след доста години посетих църквата в Холбърн, където викарият, след една внушаваща ужас проповед, изведнъж беше обхванат от пламъци. Дотогава не бях виждал църква да се опразва толкова бързо.) Да продължа: в онази снежна сутрин, докато с Бенджамин навлизахме все по-навътре в Долината на смъртта, убиецът на Козма си оставаше загадка. Разполагахме само с една следа. Бенджамин каза, че пред вратата на Козма е имало изгоряло петно, като следа от факла, но според него било старо. Освен тази следа, нямаше нищо друго, което да привлече вниманието ни. Бенджамин отчаяно размахваше ръце.

— Кой знае? — въздишаше той. — Може да е било Божие дело.

Станах, измих се и се облякох. После двамата с Бенджамин слязохме по великолепното извито дървено стълбище. Дочухме, че в голямата зала разговарят на висок глас, но Бенджамин настоя първо да идем до главната порта и да глътнем малко утринен въздух. Стоях на най-горното стъпало, леденият вятър отвя и последните следи от съня от лицата и очите ни, докато се взирахме в покритите със сняг поля. Враните програкваха сред черните клони на дърветата, които растяха около къщата и ми се стори, че сред клоните им гнездят демони, които в този миг ни се надсмиват. Саутгейт излезе през портата и дойде при нас.

— Сър Едмънд Мандевил ви очаква.

— Боже! — присмях се. — Бог може да чака, но не и сър Едмънд!

И все така насмешливо настроен, влязох забързано обратно в къщата. Бенджамин ме следваше, без да бърза толкова. Саутгейт се изравни с мен и влязохме заедно в залата, където Сантер и останалите седяха около масата.

— Един ден — изсъска в ухото ми Саутгейт — вашето чувство за хумор ще ви отведе на ешафода, мастър Шалот. Или ще се нанижете на нечий меч!

— Един ден, един ден! — срязах го аз. — Чувал съм го вече, мастър Саутгейт, не е ли странно. А още по-странното е, че жестока смърт сполита онези, които са го казвали — обърнах се и го погледнах право в лицето. — Не ме заплашвайте — придадох си смелост и добавих: — Бива ме с меча!

(Господи, какви лъжи наговорих!)

— Кривоглед сте, ама това май не ви пречи — сопна се Саутгейт.

(Точно така, непрокопсаник, но ловях око — висок, тъмнокос, с матова кожа, но едното ми око е кривогледо. Винаги съм си мислел, че ми придава излъчване на смелост и безразсъдство.)

Забелязах, че Саутгейт е сложил ръка на дръжката на меча си. Преглътнах с мъка и погледнах през рамо, за да се уверя, че Бенджамин върви след мен.

— Щом приключим със задачата — обърнах се иронично към Саутгейт, — измъкни меча си. Но сега казваш, нашият Господ Бог, сър Едмънд Мандевил ни очаква!