Пол Дохърти
Убийствата на Граала (6) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава четвърта

Не съм някое наплашено псе, което би се съгласило да стои мирно во веки. И в по-напечени положения съм се оказвал, не се съмнявайте: бил съм на бесилката в Монфокон; диви зверове са ме преследвали из бордеите на Париж и лабиринтите на Франсоа I; спасявал съм си кожата с плуване в Босфора, а веднъж кръвожадни лютерани ме бяха хванали натясно в руините на античния Рим. Затова престоят ми в отбранителната кула на двореца Ричмънд далеч не ме хвърли в ужас, по-скоро само ме постресна. Повърнах само два пъти и панталоните ми скоро изсъхнаха. (Капеланът ми няма да се отърве с толкова малко, ако не престане да се кикоти и не започне да пише. Знаете ли, не мога да погледна лицето му, без да ме споходят мисли за пъкления огън!)

Най-после потънах в сън, а когато се събудих, бях премръзнал и гладен. Вперих очи в малката решетка високо горе на стената, видях, че нощта е паднала, и реших, че всички до един са забравили за мен. Не бяха, разбира се. Час по-късно вратата на килията се отвори и Бенджамин влезе, понесъл в ръка чаша горещо вино с мляко и подправки. (Да даде Бог покой на душата му, господарят ми беше предвидлив човек.) С извадени мечове в ръце след него влязоха и неколцина от свитата на кардинала. Под островърхите шлемове лицата им бяха навъсени.

— Хайде, Роджър — продума тихо Бенджамин. — Негово преосвещенство кардинала, а да не споменаваме и негово величество краля, искат да ни видят.

Не свали очи от мен, докато допивах чашата, а после подуши наоколо.

— Тук мирише особено — отбеляза той. — Несъмнено мястото не подхожда на човек като теб, Роджър.

(Бог да го благослови, беше толкова чистосърдечен!)

Облечените в ливреите на Уолси придворни ни съпроводиха нагоре по стълбите, по дългите облицовани с дърво коридори до кабинет, разположен високо в една от кулите. Стаята беше потънала в мрак, единственият източник на светлина бяха восъчните свещи, наредени на гладка овална маса. Негово дяволско преосвещенство искаше срещата ни да остане в тайна.

Облечен в пурпурен, подплатен жакет и с бяла риза от чиста коприна, обшита по маншетите и яката с брюкселска дантела, кралят седеше почти проснат начело на масата. Казвам „почти проснат“, защото ми се стори пиян. Затлъстялото му лице беше зачервено, а грубиянският, вторачен поглед на очите му изглеждаше по-опасен от всякога. (Помня тъмните очи на Ан Болейн. Какво, за Бога, е видяла в него? Два дни преди да изгуби главата си, Ан ми довери, че ако може отново да изживее живота си, по-скоро би се венчала за самата Смърт, захапала кост, отколкото и миля да извърви придружена от нашия тлъст крал. Съгласих се с нея.)

Хенри изглеждаше опасен, дори както се беше проснал начело на масата, дебелите му пръсти потропваха по масата и от движението им пръстените по тях потракваха по дървото в мъртвешки барабанен ритъм. Уолси седеше зад него, накипрен както обикновено в пурпурна коприна, с подстригана и намазана с благовония коса. Топчестото му лицето беше непроницаемо.

— Влезте! Влезте! — подкани ни негово преосвещенство и посочи към двата стола в противоположния край на масата. — Прескъпи ми племеннико, най-после се срещаме. Струва ми се, познаваш всички присъстващи?

Кардиналът махна с ръка към присъстващите.

Отляво на краля седяха Мандевил, Саутгейт и двамината им служители с вид на призраци. Срещу тях на масата, от страна на Уолси, разтревожени от среднощната среща, седяха семейство Сантер. Прелестната Рейчъл също присъстваше.

— Срещали ли сте се вече?

— Прескъпи ми чичо — отвърна му Бенджамин, — не сме се срещали единствено с теб.

Уолси долови упрека и се засмя.

— Държавни дела, държавни дела, прескъпи ми племеннико — отблъсна стола си назад и прекоси стаята. Надвеси се, сграбчи Бенджамин за раменете и го разцелува горещо по двете страни. — Бъди нащрек! Бъди нащрек, скъпи племеннико! — дочух шепота му. — Подчинявай се на краля безпрекословно.

Отдръпна се, усмихна се пресилено и се върна на мястото си до краля. (Иисусе, какъв лукав кучи син само беше! Ненаситните пипала на Уолси се вряха в чинията на всеки. Толкова мазен беше, че когато настъпи Апокалипсисът и пламъците на ада обхванат света, той ще гори още седмица, след като всичко друго е станало прах и пепел. Помнете ми думата!)

— Мастър Даунби — викна кралят, — желаете ли вино?

Щракна с пръсти и Агрипа изникна от мрака. (Само Господ знае къде се беше спотайвал през изминалите два дни.)

Добрият доктор сложи по чаша пред двама ни, напълни ги с вино и се върна обратно до вратата. Улових предупредителния му поглед, но нямаше защо да предупреждава стария Шалот. Дивият заек може и да имаше повече кураж от мене, затова пък умът ми сечеше по-бързо и от бръснач. Тлъстият Хенри също не ме изпускаше от очи.

— Небивала чест за вас, мастър Шалот. Изменниците не са добре дошли в покоите ни — ония, които си позволяват да убиват в наше присъствие.

— Ваше величество, предизвикаха ме.

Уолси се надвеси над рамото му и зашепна в ухото му. Хенри се ухили. Кралят щракна презрително с пръсти към мен. Като някакъв самодоволен свещеник, поучаващ глуповат енориаш, Уолси се усмихваше угоднически.

— Мастър Шалот — изрече с мъркащ глас кардиналът, — каква радост е отново да се срещнем с вас.

Притесних се още повече и набързо огледах стаята. Прозорците до един бяха със затворени капаци и нито една от факлите по стените не гореше. В мрака се раздвижи тъмна сянка и аз разбрах, че Агрипа не изпуска от око нищо и никого. Уолси кимна на краля, плесна с ръце и се приведе над масата. Господи, рекох си, здравата загазих.

— Скъпи племеннико, присъствахте ли на екзекуцията на Бъкингам?

Кралят подсмръкна и закри очи с дантеления си маншет.

— Скъп приятел — намеси се той — човек, скъп на сърцето ми. Как е могъл да предаде своя приятел и крал?

Седях и наблюдавах дебелия лицемер, а в същото време Уолси състрадателно го потупваше по ръката. Измежду всички актьори, чиято игра съм наблюдавал, старият Хенри беше един от онези, надарени с ненадминат талант. Лееше сълзи с бързината, с която изливаше бирата в гърлото си. Актьорските му изпълнения бяха на недостижимо ниво и съвсем правдоподобни. Само дето аз бях наясно колко покварено е сърцето му.

— Бъкингам беше предател — високо заяви Уолси — и смъртта беше участта, която заслужаваше. Прескъпи племеннико, Хопкинс беше подложен на разпит в Тауър и вече ти е известна прословутата гатанка. Как беше? А, да:

Над чашата Христова река Йордан тече,

над кивота е мечът; вовеки там да е!

— Да — промърмори той, — колко хитро.

— Агрипа я е открил — остро отговори Бенджамин.

— Да, да, той я е открил — измърка успокояващо Уолси, — но нека сега видим с какво разполагаме. Владенията на Бъкингам са в графствата Съмърсет, Девън и Дорсет в югозападната част на страната и се разпростират по протежение на уелските блата. Във вените му течеше кръвта на династията Йорк, а историята на рода му е пълна с предателства. Баща му също свърши на дръвника. А синът се е набъркал в предателство, когато е отишъл в Темпълкъм… — Уолси стрелна с поглед сър Джон Сантер. — Може би вие, сър, ще продължите по-нататък?

Сантер прочисти гърлото си.

— Господарят ми лорд Бъкингам — започна той и се закашля, — имам предвид, предателят Бъкингам, дойде в къщата ми една петъчна вечер през късната есен на миналата година. Стори ми се странно, макар да поддържахме връзка по въпроси, свързани с имението. Той много рядко идваше толкова далече на юг, въпреки че ми бяха известни близките му отношения с отец Хопкинс.

— Колкото до свещеник Хопкинс, той е роден в Лондон — продължи Сантер, — монах от бенедиктинския орден в Гластънбъри, но е бил освободен от монашеския си обет, за да поеме поста капелан на Темпълкъм, и да служи като свещеник на отдалечените земеделски стопанства в земите на абатството в Гластънбъри — Сантер сведе поглед към масата и към нас. — Хопкинс беше чудак, занимаваше се със старинни предмети и история. Знаеше всички легенди от Съмърсет и Девън и можеше да разкаже до една легендите за крал Артур.

— Споменавал ли е светия Граал или Екскалибур? — прекъсна го Бенджамин, без да обръща внимание на ядосаното смръщване на чичо си.

— Случвало се е да го прави, докато седяхме на масата, но прекарваше повече от времето си или в своята стая, или в така наричаните от него „пътешествия“, по време на които посещаваше стопанствата или издирваше нови тайни.

— Какви тайни? — попитах.

— Тайни около крал Артур и местонахождението на неговия Граал. Стаята му беше винаги пълна с ръкописи.

— Къде са сега ръкописите? — попита Бенджамин.

— Унищожени са — безстрастно отговори Сантер, недочакал края на въпроса. — Лудият свещеник ги изгори до един, преди да дойде в Лондон.

— Продължавай, Джон — заповяда Уолси.

— Прескъпи ми чичо, един последен въпрос, може ли?

Уолси кимна ядосано.

— Сър Джон, добронамерено ли се държеше с вас и семейството ви Хопкинс?

— Не — отвърна разпалено Сантер. — Вече го обясних. Държеше се настрани от всички ни. О, да, изпълняваше задълженията си на свещеник, отслужваше литургиите, изповядваше, но се виждаше, че не влага никакво сърце в тези си действия. За него те бяха повече задължение, отколкото част от призванието му — сър Джон погледна към жена си и дъщеря си. — Май не харесваше жените. Аз самият го виждах рядко, а жена ми и дъщеря ми не си спомнят да са разговаряли с него повече от десет минути.

— Така е — намеси се кротко Рейчъл и в маслинените й очи се появи усмивка, която ме накара да забравя начаса, че седя на една маса с ненадминат убиец.

— Продължавай! — Хенри затропа по масата.

— Вече знам — припряно продължи Сантер, — че Хопкинс често е посещавал моя господар Бъкингам и когато херцогът беше на посещения в Темпълкъм, той ме помоли да се срещнем в покоите ми. Херцогът беше силно развълнуван, твърдеше, че Хопкинс му е разкрил, че Граалът и мечът на Артур все още съществуват, че изгаря от желание да ги намери и че според Хопкинс, ако свещеникът разгадаел някакъв таен код, тези безценни реликви можели да бъдат негови, на Бъкингам.

— Този таен код — намеси се Бенджамин — е гатанката, която умиращият в Тауър Хопкинс е казал и която чухме преди малко от негово преосвещенство кардинала.

— Да, да — потвърди Сантер.

— И къде я е открил Хопкинс?

— Изглежда, е била написана на листче, изпаднало от някаква книга — стара хроника в библиотеката на абатството в Гластънбъри.

— Не знаем дали това е истина — рече Мандевил, — но може да се провери.

— Както и да е — продължи Сантер, доловил по потропването на пръстите по масата нетърпението на краля. — Попитах господаря си лорд Бъкингам за какво са му притрябвали подобни реликви и той ми отвърна: кой знае? Кой знае докъде може да се издигне човек, щом в ръката си държи меча на Артур и пие от чашата, от която е пил и самият Христос?

— Скъпи чичо — преднамерено меко рече Бенджамин — нима това е предателство? Лорд Бъкингам е бил като всички останали мъже с власт. Впрочем и негово величество кралят, и вие сте запалени колекционери на реликви.

— Но не са предатели — пресече го Мандевил. — Виждате ли, мастър Даунби, Бъкингам не знаеше, че двамина от моите хора, опитни в изнамирането на доказателства за предателство, бяха членове на свитата му.

Бенджамин се усмихна.

— Говорите за Колкрафт и Уорнам, които по-късно са били удушени с въже?

За миг Мандевил изгуби част от самообладанието си. Ехидната му усмивка се стопи и той захапа ядно върха на палеца си.

— Да — кимна той, — да, мастър Даунби, Колкрафт и Уорнам, които по-късно бяха убити, но този въпрос ще почака. Достатъчно е да кажа, че в Темпълкъм те са се добрали до сър Джон Сантер и са го разпитали за разговора с Бъкингам. Лорд Темпълкъм е проявил достатъчно прозорливост и е засвидетелствал верността си, като е казал истината.

— И после? — попита Бенджамин.

— Установихме — продължи Мандевил, — че Хопкинс често е предавал съобщения до някой си мастър Таплоу, в Лондон. Лютеран и шивач, Таплоу е имал връзки с определени благородници, които на свой ред са пращали съобщения до лорд Бъкингам относно случващото се в кралския двор и в града. Понастоящем мастър Таплоу е в затвора Флийт. Направил е самопризнания, че в писмата, които Бъкингам е писал до него, а Хопкинс му носел, били описани намеренията на херцога предател да открие свещените реликви и да ги използва за организирането на кръвопролитен бунт срещу краля. Открихме писма с подобно съдържание. Бъкингам беше обезглавен, Таплоу ще увисне на бесилката, а Хопкинс вече плати за престъпните си деяния.

— Чиста работа, чиста работа — измърмори под носа си Бенджамин. — Ами каква е тази история с тамплиерите?

Уолси, който не сваляше поглед от племенника си, махна с ръка, за да въдвори тишина и зашепна на ухото на краля. Хенри, който до този миг лакомо поглъщаше с очи Рейчъл Сантер, повдигна рунтавите си вежди, ухили се самодоволно и кимна.

— Прескъпи ми племеннико — започна на свой ред Уолси, — тамплиерите са били орден от монаси-воини, посветили се на защитата на Светите земи. Натрупали огромни богатства в тази и в други страни. На 13 октомври, петък, 1307 година всички тамплиери във Франция били задържани под стража, земите им били отнети, а богатствата конфискувани в името на крал Филип IV и с благословията на папа Климент V. Подобни арести е имало и в тази, и в други страни. Част от тамплиерите оцелели. Спасили се с бягство през Ла Рошел, други са изчезнали в неизвестност, намерили убежище най-вече в Шотландия, където получили закрила от Робърт Брус^[1]. Тамплиерите се заклели да отмъстят на всички кралски династии, които са взели участие в това предателство, а между тях са и онези, които носят короната на Англия. До ден-днешен тамплиерите имат следовници, изповядващи техните стремежи и са обединени в тайни братства — Уолси замълча и се подсмихна. — Думата „братство“ не трябва да се приема в истинския си смисъл. Някога тамплиери са били само мъже, положили клетва за безбрачие, но днес знаем, че обществото им включва както духовници, така и светски лица, млади и стари, омъжени и безбрачни, мъже и жени, англичани и французи, благородници и простолюдие. Има хора, които твърдят, че принцовете от династията Йорк, враговете на наше величество краля, вероятно са членове на това братство.

Уолси млъкна, понеже кралят се размърда на стола си. Кардиналът беше бръкнал в отворената рана на Хенри — потомъкът на дребен уелски благородник ненавиждаше всеки намек за по-основателните претенции на принцовете от рода Йорк върху короната и преди да умре (в дневниците си съм оставил не едно доказателство), дъртият му кучи син успя да унищожи и последния потомък на този род.

— Хопкинс — блъсна настрани чашата си Уолси — вече призна, че тайно се е присъединил към тамплиерите. Каза, че негови съмишленици имало и сред приближените на краля.

Свинските очички на Хенри проблеснаха към нас, седналите около масата, и по тялото ми запълзяха тръпки.

— Кардиналът има право — тихо, но съвсем ясно каза той. — Сред приближените ми има членове на това тайно братство, това гнездо на предатели, тук, в кралския двор. И ако може да се вярва на мастър Хопкинс, те също издирват Граала и меча Екскалибур. Бъкингам — изрече името му, сякаш се изплю — несъмнено се е числял към това сборище, а нашите доверени агенти, Уорнам и Колкрафт, платиха с живота си за верността си към своя крал.

Хенри удари с юмрук по масата.

— Но стига вече! — той насочи пръст към Бенджамин и мен. — Ти, мастър Даунби, и този, когото наричаш свой слуга, ще отпътувате за Гластънбъри с верните ми слуги Мандевил и Саутгейт. Ще отседнете в Темпълкъм. Ще разнищите до край делата на тези предатели и ще откриете за мен, вашия крал, Граала и меча на Артур. Ясно ли е?

— Ваше величество, имам няколко въпроса?

— Нека ги чуем!

— Прескъпи ми чичо, кое ви кара да мислите, че тамплиерите са толкова дейни на югозапад? — попита Бенджамин.

— Те са дейни навсякъде — отвърна Уолси. — В Мадрид, в Рим, в Париж, в Лондон, но най-вече в югозападната част на Англия. Старите спомени умират бавно, особено из земите, които някога са били притежавани от тамплиерите, какъвто е случаят с именията на Сантер.

Погледнах сър Джон и съпругата му. Те седяха строги и застинали като восъчни фигури, а зад тях, тиха като монахиня, беше Рейчъл.

— Темпълкъм е бил владение на тамплиерите? — попитах, изричайки въпроса, който бе на устните и на господаря ми.

Лейди Сантер ни отправи поглед, изпълнен с печал.

— Бил е, а ние се страхуваме от ордена толкова, колкото се прекланяме пред негово величество краля. Моминското ми име е Беламонте. Един от предците ми бил наместник на краля в Съмърсет и Дорсет, отговарял е за задържането на тамплиерите и конфискуването на земите им — измърмори и още нещо, което не чух.

— Говорете по-високо, милейди! — заповяда кралят. — Кажете ни какво ви е известно.

— Разправят — подхвана отново лейди Сантер, — че родът Беламонте е прокълнат и че няма да види добро заради заграбването на тамплиерските владения. Първият ми съпруг загина по време на езда — тя сграбчи ръката на втория си съпруг. — Приех името Сантер. Може пък това да отклони проклятието.

— Няма никакво проклятие, милейди — проговори Мандевил. — Под небето няма нещо, което да не може да се проследи, залови и унищожи. Тук си имаме работа с предателски заговор.

Господарят ми рязко смени посоката на разговора.

— Казахте, че Хопкинс е роден в Лондон?

— Да — отвърна Мандевил.

— Има ли родственици тук?

— Да, по-възрастна сестра. Някога е била заможна. Сега живее скромно. И не, мастър Даунби, бързам да ви уверя, че тя не е участвала в предателските действия на своя брат.

Господарят ми се намръщи.

— Защо питаш? — попита Уолси, вирнал войнствено брадичка.

Бенджамин отвърна на погледа му без да трепне, а аз не изпусках от поглед мъжете наоколо, чиито сърца бяха пълни с дързост и гордост: краля и Уолси — дяволи, облечени в коприна, Мандевил и Саутгейт, от чиито уста се лееше змийска отрова и семейство Сантер, които седяха като издялани от дърво.

В какво се забъркваш, мислех си. Защо ме бяха предизвикали на този дуел? И какво ли ни чакаше? Дали пък нашият тлъст крал не гледаше на нас като на примамка за зверове?

— Зададох ти въпрос, скъпи племеннико, е?

— Чудех се — отвърна Бенджамин — казахте, че Бъкингам е писал на Таплоу, нали?

— Казах.

— Тогава Таплоу на свой ред трябва да е предавал съобщенията на някой друг, нали?

— Както вече казах, скъпи ми племеннико — Уолси нави нагоре ръкавите на копринената си мантия, — дори тук, в кралския двор може да има членове на тайния орден на тамплиерите.

— Навярно те са отговорни за смъртта на Колкрафт и Уорнам?

— Нищо чудно.

— По всичко личи, че са те — продължи Бенджамин безжалостно. — Тук, в Лондон, някой убива двама агенти като отмъщение или защото не са преставали да ровят.

Уолси се усмихна.

— Нямаш равен — промърмори той. — Да, да, Уорнам и Колкрафт вярваха, че в близкото обкръжение на негово величество има тамплиер, но не знаем кой е. Признанията на мастър Таплоу, който беше подложен на най-жестоки изтезания при разпита, не са ни от полза.

— Тогава защо да ходим чак до Темпълкъм? — попита остро Бенджамин. — Прескъпи ми чичо, разполагате със своите агенти — той кимна към Мандевил и Саутгейт. — И как ще ни уверите, че няма да ни сполети съдбата на Уорнам и Колкрафт?

Кралят се навъси буреносно.

— Защото аз искам да идете там! — светкавично се намеси Уолси и после затегна примката. — Ще бъдете възнаградени, не се съмнявайте. Що се отнася до обвинението към мастър Шалот в измяна, в участие в дуел почти пред очите на краля, то ще бъде отменено! — Уолси разпери ръце. — Впрочем, помилването вече е в сила.

Ако тлъстият му кучи син не продължаваше да се взира в мене, щях да избухна в луд смях. Бенджамин, благословен да е от Бога, само въздъхна, виждайки как хитро Том Уолси ни беше вкарал в клопката.

Усмихна се изнурено.

— В такъв случай, скъпи чичо, ние сме твои покорни слуги.

Настроението в стаята се повиши. Мандевил, този лешояд, се надвеси към нас.

— Присъствието ви е чест за нас, мастър Даунби. Помощта ви, не се съмнявам, ще бъде безценна.

Уолси подхвърли на масата пред племенника си свитък, завързан с червена панделка.

— Тук има още подробности около случая. Можеш да ги проучиш, когато ти е удобно.

Появи се още един по-тънък свитък.

— А това, мастър Шалот, е вашето помилване за убийството на Робърт Брогнар — Уолси сви рамене. — Бил е обикновен уличен побойник и няма да липсва на никого — после ми се усмихна.

О, не, рекох си, клетникът Брогнар няма да липсва никому, кардиналът го беше използвал за мръсната работа: обвинението ми в измяна е било готово още в мига, в който съм извадил меча си. Не ми донесе кой знае каква утеха мисълта, че хитрият Уолси вероятно е искал Брогнар да ме направи за посмешище, както и да ми навлече обвинение в предателство. Вместо това аз го убих и така пресякох всеки присмех, затова пък „престъплението“ ми стана още по-тежко.

Уолси се усмихна и плесна с ръце.

— Вече обсъдихме всичко, прескъпи ми племеннико. Може да се оттеглите.

Е, какво повече мога да добавя? Двамата с Бенджамин забързахме към нашата кула, като добре обучени кучета. Сигурен съм, че след като и Сантер са си тръгнали, Хенри и Уолси са разтресли стаята от смях. Щом се озовахме на сигурно място в стаята ни, дадох пълен израз на гнева си.

— Изобщо не го е грижа проклетият ви чичо, нали? — креснах. — Така ли се отнася със своята плът и кръв? За стария Шалот, разбира се, не дава и пукнат петак! — додадох горчиво. — Аз чисто и просто съм буца тор, от която ще се отърве, щом му се прииска.

Бенджамин се усмихна.

— Едно от многото неща, които харесвам у теб, Роджър, е, че рядко се оплакваш. Отношението на чичо ми явно те е наранило. Приеми извиненията ми.

(Господи, каква чиста душа само носеше!)

Не позволих да бъда умилостивен.

— Знаете ли — ревнах насреща му, — говорих веднъж с някакъв моряк, който се канеше да отплава на север към Нюфаундленд. Твърдеше, че виждал огромни острови от лед да се носят по морето, но колкото и грамадни да били на повърхността, скритият под водата лед бил още повече. Проклетият ти чичо е същият като тези ледени острови — дрезгаво зашептях. — Грамадна, тлъста, носеща се на повърхността ледена скала!

— Прав си, прав си, Роджър, вижда се и по историята, в която ни въвлече тази вечер. Както казва викарият за женския скут: в него е скрито повече, отколкото окото може да види — Бенджамин ме погледна. — Някой ми го каза като шега. Така и не я разбрах.

— Няма значение, господарю — изломотих аз, — усмивчиците и шегите няма да ни измъкнат от това положение.

Бенджамин развърза червените панделки и разви свитъците, подхвърлени му от кардинала. Прочете първия и ми го подаде — помилването ми за убийството на Брогнар. Вторият беше бележка от някакъв безименен писар, в която се разказваше за старите легенди от Гластънбъри: как няколко години след смъртта на Христос, Йосиф Ариматейски^[2] и други бегълци от преследванията на римляните по време на ранното християнство трябвало да избягат и да се укрият в Англия. Йосиф се установил край Уеъри Хил, близо до Гластънбъри. Забил тоягата си и тя разцъфнала — оттогава там цъфти дива бяла роза, от която всяка Коледа се изпраща отрязан цвят на Короната.

Застанал до мен, Бенджамин потупа по пергамента.

— Това няма да се понрави на благородния ни крал — измърмори той. — Всяко споменаване на бели рози, символът на династията Йорк, го докарва до лудост.

— Господи! — измърморих и продължих да чета.

Легендите, изредени от писаря, твърдяха, че Йосиф донесъл със себе си и Граала, чашата, използваната на Тайната вечеря, за която се вярвало, че е заровена някъде в земите около абатството Гластънбъри.

Втората част на документа беше извадка от писанията на живелия през дванайсети век хроникьор Джералд от Уелс, в която се описваше как през 1184 година монасите открили в земите на абатството телата на Артур и Гуиневир в дъбов ковчег. Мястото било обозначено с кръст с надпис: „Тук, на остров Авалон, са погребани прославеният крал Артур и Гуиневир, втората му съпруга.“ По черепа на Гуиневир все още имало следи от руса коса, а когато някакъв монах се опитал да го вземе, черепът се разпаднал на прах. Писарят добавяше, че тези останки били погребани отново през 1278 година под мраморна плоча пред олтара в църквата на абатството в Гластънбъри.

— Вярвате ли на тези писания? — попитах аз. — Рицари от Кръглата маса, магически мечове и мистични чаши?

Бенджамин легна на леглото си и придърпа плаща около себе си.

— На небето и на земята, скъпи ми Роджър, има много повече неща, отколкото мисълта ни може да обхване.

Хубави думи, нали? Дадох ги на стария Уил Шекспир, за да ги използва в пиесата си „Хамлет“.