Пол Дохърти
Убийствата на Граала (3) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава първа

След завръщането ни от Франция през лятото на 1521 година, великият кардинал Томас Уолси беше оставил своя племенник и мой господар Бенджамин Даунби известно време на мира. Чак после разбрахме, че съвсем други ядове са се струпали на главата на стария Том. Виждате ли, великият кардинал си имаше постоянен кошмар: как да държи под контрол краля. Говореше се, че използвал вълшебен пръстен, с който призовавал демони и че плащал на най-изкусната измежду магьосниците — някаква блудница, известна под името Мабел Бриг, да се подлага на „сатанински пост“, само и само за да властва напълно над краля.

Глупак си беше старият Уолси. Така му и казах, когато на смъртния си одър в абатството Лестър, проклинаше всички принцове наред и най-вече Хенри.

Хенри VIII, изчадието му адово, мислеше само с главата в гащите си, а пък в душата му цареше пълен хаос. Обърна се против Църквата, макар уж да беше верен католик; имаше отлично образование, но уби горкия Том Мор; горещото му приятелство се изпаряваше, щом приятелите му омръзнеха; на всичкото отгоре и любящ съпруг беше, докато окото му не зърнеше някоя нова хубавица.

Може и да сте чели как Хенри искал да има наследник и как е отхвърлил и двете си дъщери. Първата му дъщеря беше горката Мери. Оттам идваха и всичките й беди, да знаете. Във всички мъже Мери все търсеше баща си. Щом и в мен го търсеше, ясно е колко отчаяна е била. Великата Елизабет, дъщерята на Болейн, е втората. Нали е странно? В Ада сатаната сигурно се киска. Старият Хенри все искаше момче, а отхвърлената му дъщеря, Елизабет, се превърна в най-великия монарх, възкачвал се на трона на Англия. Обърнете внимание: Елизабет уж беше негова наследница. Истината не е съвсем такава и никой друг освен мен не я знае… Но ще дойде време и място и за тази история.

Хенри се подчиняваше сляпо на похотта си. Беси Блънт, Луси Роуз бяха само негови краткотрайни прищевки. През лятото на 1522 година обаче вкусът му към жените претърпя промяна. Благоразположението му се прехвърли върху жените от рода Хауърд: Елизабет Хауърд, майката на Ан Болейн, вече беше ощастливила с присъствието си ложето му, по-голямата й сестра, Мери, и тя. Тогава дойде ред на самата Ан — тази току-що завърнала се от Франция и пълна с кокетство мургава, сладострастна вещица. Носеше се в сатенени рокли, с фусти от фина дантела и виненочервени обувки с висок ток. Имаше тъмни като маслини очи, а изящните й ръце пърхаха като криле на пеперуда.

Хенри я пожела, но този път удари на камък. Ан беше отгледана в двора на най-големия развратник, раждал се някога на земята, Франсоа I. В неговия двор на прелъстяването, любовта и сърдечните въпроси се придаваше такова значение, каквото и на държавните дела. Ан беше наблюдавала как ухажват и съблазняват сестра й и как едва прелъстена я захвърлят като обикновена фуста, на която всеки мъж може да се качи. Ан не беше такава. Стремеше се единствено и само към едно: Хенри да я направи своя съпруга.

В сложната игра на шах, която се разиграваше с живи хора, вместо с обикновени фигури, Уолси играеше срещу Ан. Оплетен в играта, кардиналът ни остави на спокойствие, затова без помайване ние се прибрахме в имението ни в покрайнините на Ипсуич.

Бенджамин си падаше чудак. Ходехме заедно на училище. После започна работа при някакъв адвокат и работите така се стекоха, че ме спаси от съвсем излишно за житейския ми опит обесване. Умен и проницателен, майстор на шпагата, понякога господарят ми можеше да е влудяващо наивен. Не чак по детски, но почти. Различаваше се от другите земевладелци, не караше селяните да се пребиват от работа, нито съблазняваше дъщерите им. Съвсем не. Бенджамин с цялата си душа изповядваше човеколюбието. Въпреки възраженията ми, отмени всички налози, такси и дългове, които трябваше да прибира като истински господар. Селяните му получиха позволението му да обработват своите парчета земя и да отглеждат жито и за себе си. Построи малка болница и нае някакъв възрастен лекар — човек вежлив и с отзивчиво сърце, вещ в медицинската наука. Такъв лекар си е чудо невиждано! Докато дишам, вяра на лекар няма да имам. Мошеник ми викат, а я да погледнат който и да било от тия вещери! Ще ви мери пулса, ще се пули в урината ви, ще ровичка в нужника и ще се поглажда по брадата. Да не би да го е грижа за вас? Вятър! Чисто и просто пресмята каква сметка да ви представи.

Наскоро някакъв мошеник, който се наричаше лекар, дойде да ме посети, та го разбрах. Донесе гърне с някакъв цяр, направен от изсушена кожа на тритон, жабешка глава и парченце от крило на прилеп. Измъкнах камата си и му рекох първо той да пие от цяра. Знаете ли какво стори негодникът му с негодник? Покашля се, погледна ме по-отблизо и рече, че като поразмислил малко, повечко кларет и един здрав сън през нощта щели да ме изправят на крака. Слушайте съвета на стария Шалот: на доктор и на адвокат никаква вяра нямайте! Един-единствен достоен за доверие съм видял, и той висеше обесен на ешафода.

И така, Бенджамин уреди малка болница, че и училище, и то в самата господарска къща. Всички, мърляви селянчета от близките села можеха да го посещават безплатно. Бенджамин нае учител — истински учител, а не някое от ония освирепели псета, които се захващат с тоя занаят, за да тормозят колкото могат всяко дете, озовало се под опеката им. Не, говоря за образован човек, учил с Колет и Еразъм^[1]. Можеше да преподава както математика, така и география, говореше свободно латински, старогръцки, френски и италиански. Добра душа беше старият Бенджамин. Никак не беше практичен, но в негова памет следвах примера му и предприех същите стъпки и в своите владения.

За управлението на имението отговаряше стиснат иконом на име Бейкър, моят началник на стражата е негов внук. О, да! Държа на роднинските връзки. Даже и това нищожество, капеланът ми, по когото прахосах толкова обич и грижа, се пада внук на племенника на онзи учител, когото някога Бенджамин нае. С две думи, докато господарят ми преглеждаше делата на иконома си и останалите, на които беше поверено имението, аз се отегчих, затова се отправих обратно в Лондон, където започнах уроци по фехтовка при учителя на моя господар — португалец, измъкнал се на косъм от Инквизицията в своята родина.

— Имаш точно око и бърза ръка — веднъж ми рече португалецът. — Пъргав си в защита и лукав при нападение, но нещо не достига.

— Не достига и още как! — отвърнах му — Нито искам да убивам, нито да ме убият!

Елегантно опрян на шпагата си, учителят по фехтовка почеса късата си козя брадичка.

— Много добре! — измърмори. — Тъкмо по това се познава истинският майстор на шпагата!

Размаха пръст насреща ми.

— Един ден ще проумееш думите ми. Когато кръвта кипне в жилите ти, ще почувстваш какво означава да жадуваш отчаяно да убиеш или да те убият. Цялото ти същество на живот и смърт ще се устреми към такъв изход от схватката.

Реших, че дърдори небивалици, само и само да ми измъкне цял шилинг. Но думите му се оказаха верни. Години по-късно, на един покрит със златист пясък бряг, аз и Бенджамин се бихме на живот и смърт с шпага и нож, всеки срещу свой противник за жена с лице, красиво като на Елена от Троя и душа по-черна от тази на самия сатана. Това обаче е история за друго време и друго място.

В скоро време поовладях изкуството на шпагата и започнах да скитосвам насам-натам из столицата. Лондон несъмнено е възхитителен град! Всякаква измет намира убежище в него: комарджии, измамници, разбойници, джебчии, главорези, просяци, мошеници и фалшификатори! Изобщо плувах в свои води. Не ще и дума, Бенджамин не ме изпускаше от поглед и настояваше да не нощувам повече от три последователни дни в Лондон. Обичаше да сяда зад писалището си в голямата дневна на горния етаж, в господарската къща на селското си имение и заканително да клати насреща ми пръст.

— Приятелю Роджър, налиташ на поразиите като муха на мед. Или ти ще се прибереш, или ще дойда да те прибера сам. Да ти е ясно, нали така?

Ясно ми беше. В тоя свят Бенджамин беше човекът, от когото нямах и капчица страх, но и когото никога не съм излъгал. Или поне не съм излъгал без основателна причина. Място за съмнения няма — мухите имат слабост към меда, а Шалот — към поразиите.

И така: попаднах на лоши другари — скитници, които се спотайваха на сигурно място, в двора на катедралата „Сейнт Пол“ далеч от ръката на закона. Главатар им беше разпопен свещеник. Как се казваше, съм забравил, но му викахме Мишия задник. Имаше лице на ангел и най-омайното дар слово, изливало се от нечия уста някога. Можеше всеки да убеди, че черното е бяло и че не е ден, ами нощ!

Мишия задник ме склони да взема пари от оня скъперник, нашия банкер Уолър, та да отвори бордей с млади проститутки на една от преките на Кок Лейн. Бордеят нямало да е за кого да е, ами място, където безделните благородници да се отморяват, отдадени на удоволствия. Естествено, Мишия задник взе парите и повече не го видях. Искам да кажа — жив. Две години по-късно, на минаване край бесилките на Хампстед Хийт, видях, че горкият най-позорно е намазал въжето. Изрекох късичка молитва за душата му. Злодей си беше, ала сърцат.

Както и да е, старият Уолър ме надуши като ловджийска хрътка див заек. Същият следобед, в който мислех да се омета от града, стана така, че той ме сграбчи за ръката на Патерностер Роу.

— Шалот! — ревна той. — Къде са ми парите?

(И у други банкери сте го забелязали, нали? Щом имате пари — ще ви дадат и в заем. Нямате ли, стисват устни и поклащат глави в знак на отказ.)

Изгубен бях. С поглед търсех спасителен изход и изведнъж съгледах стария Тънстол, епископа на Лондон. Спускаше се с коня си към „Сейнт Пол“ за ежедневното си словесно изстъпление пред Всемогъщия. С Тънстол вече се бяхме срещали, когато заедно с Бенджамин посетихме двора, затова улових Уолър за ръката.

— Виждаш ли кой е там? — извиках.

— Кой? — отвърна ми негодникът.

— Негова светлост епископът на Лондон. Той се съгласи да стане гарант за парите, които изхарчих, за да пратя болните и бедните на поклонение в Сантяго де Компостела!

Също като пепелянка преди нападение, Уолър отдръпна навъсеното си лице.

— Не ти вярвам! — грубо ми рече той.

— Само гледай — рекох му и събух ботушите си. — Ти ги дръж, пък аз ще ида при него и ще ти докажа думите си.

Уолър взе ботушите ми, а аз пресякох на пръсти калдъръма и отидох при епископа.

— Ваша светлост, милорд! — сподавено го повиках — ваша светлост!

Епископът, заобиколен от цяла свита лакеи, дръпна юздите на коня си и сведе поглед към мен.

— Какво има, синко?

— Имам молба към вас, милорд. Молба. А дали ме помни ваша светлост?

Дъртият лицемер мрачно се взря в мене и в същото време събра поводите, сякаш се канеше да продължи пътя си.

— Аз съм слугата на Бенджамин Даунби, племенника на Великия кардинал.

Сега вече дъртият негодник наистина спря. Усмихна ми се насила. (Правило ли ви е впечатление как го правят свещениците? Сякаш са самият Господ, а ние, останалите, сме прости отрепки, нали?)

— Каква молба имаш, синко?

Посочих към Уолър, който ме чакаше като глупак с ботушите ми в ръце.

— Милорд, случихте се наблизо, тъкмо когато с онзи човек там влязохме в разгорещен спор, относно природата на Светата Троица — започнах да лъжа аз. — Славата ви на теолог е известна всекиму. Предложих в нашия спор вие да сте ни съдник. Приятелят ми няма вяра в мен, затова му оставих ботушите си като залог, че ще склоните да го приемете и ще го извадите от заблудите в съжденията му.

Тънстол се поизпъчи и велемъдро кимна.

— Милорд, известно ми е, че сте много зает с делата си — продължих, останал без дъх, — но ще бъдете ли благосклонен да определите кога и къде ще го приемете…?

Негова светлост отново кимна и махна с ръка към Уолър да се приближи.

Старият глупак доприпка при нас и се поклони.

Тънстол го изгледа с укор.

— Върни на своя приятел ботушите — нареди му той. — Очаквам те в покоите си, утре в десет, когато ще уредя въпроса.

Малко остана Уолър да се просне на земята от благодарност. Епископът ни благослови надве-натри с ръка и се отдалечи. Грабнах си ботушите и до час си бях обрал крушите от Лондон.

Върнах се в Ипсуич ни лук ял, ни лук мирисал и уверих Бенджамин, че слагам край на благотворителността си в полза на бедните в Лондон, като мисля, че занапред вероятно ще е най-добре да му помагам в управлението на имението. Изгледа ме особено, в честните му сиви очи се прокрадна усмивка и после се върна към сметките, които преглеждаше.

Наблюдавах мургавото умно лице, обкръжено от тъмни коси и отчаяно се чудех дали господарят ми е най-хитрият човек, когото някога съм срещал или е самото въплъщение на наивността.

Времето минаваше и в един от онези последни златни есенни дни, точно преди Вси светии, когато слънцето припича и на човек му се струва, че лятото се е завърнало, бях в една купа сено с някакво девойче от селото — жизнерадостна и преливаща от щастие мома, миловидна и с гореща кръв. Тъкмо я уверявах, че връзките на корсажа й са твърде здраво завързани, а тя през смях току ме перваше леко по нахалните пръсти. Съпротивата й отслабваше, вече се заливаше в смях, когато изведнъж чух, че Бенджамин ме вика:

— Роджър, Роджър. Ела бързо!

Хвърлих поглед от купата сено. По бяла риза, отворена на врата и с тесни панталони до коляното, господарят ми подскачаше от един крак на друг, сякаш се опитваше да напъха крака в ботушите си.

— Тук съм, господарю!

— Какви ги вършиш, Роджър?

Просъсках на фустата да не вдига шум, смъкнах се надолу и наперено заявих, че съм се опитвал да проследя хода на слънцето.

— Толкова си любознателен, Роджър — измърмори той, — умът ти непрестанно търси отговора на разни въпроси.

Господарят ме забута нагоре по тревистия хълм, върху който се издигаше къщата.

— Какво има? — попитах.

Бенджамин посочи към прашната пътека, която слизаше към главните порти.

— Ездачи, Роджър. Според мен са пратеници на скъпия ми чичо.

Засених очи с ръка и видях облаци от бял прах, веещ се от вятъра флаг, ярките дрехи на конниците и облеченият изцяло в черно ездач, който ги предвождаше. Сърцето ми се сви. Дългата ръка на скъпия чичо отново ни беше достигнала. Щом изпращаше личния си секретар и съветник, магьосника доктор Агрипа, налице бяха кървави дела.

Приехме посетителите в просторната зала, наскоро боядисана и облицована с дърво, на стената висяха щитове с фамилните гербове на Шалот и Даунби. Отведоха конниците, отряд наемници на Уолси, облечени с алените ливреи на кардинала в кухнята, за да утолят жаждата и да зяпат влюбено слугините.

Облеченият от глава до пети в черно доктор Агрипа потупваше с широкополата си шапка крака си, в очакване прислужниците да му поднесат студено бяло вино и сладкиши. През цялото време, докато с усмивка обменяхме незначителни новини, студените му, безцветни очи ме гледаха изпитателно.

Странен човек беше доктор Агрипа. И преди съм го споменавал. Непрекъснато му беше студено и не съм го виждал да се поти дори в най-нетърпимата жега. Истински магьосник. Макар с това негово кръгло и лъчезарно като на херувим лице, къса черна коса и усмивка, която така и не стигаше до очите му, да приличаше на благ селски свещеник. Изобщо не старееше, а след смъртта на Уолси се сдоби с дарбата да изниква на най-неочаквани места.

Онзи пират Роли, който продължава да кръстосва моретата благодарение на моето злато, веднъж ми каза, че срещнал Агрипа в Джеймстаун, Вирджиния. Как се е добрал до Новия свят знае само Бог и никой друг! Имаше донесение от някакъв шпионин, че го видял в Мадрид; години по-късно, когато бягах от удушвачите на Сюлейман, зърнах лицето му в навалицата, докато ме преследваха из потъналите в мръсотия улици на Константинопол. Само преди петнайсетина години го видях в двора, появи се в Бърфъм и изглеждаше на годините, на които беше в младостта ми. Попитах го по какъв въпрос е там. Той само се подсмихна и ме предупреди, че Мери, кралицата на Шотландия, затворена във Фодърингей, заговорничи за смъртта на Елизабет. После изчезна.

Агрипа беше магьосник с дарбата да вижда бъдещето и веднъж ми каза, че смъртта ми ще бъде най-неочаквана и неговите думи са една от причините да не изпускам от поглед това нищожество капелана. Странен човек. Дали пък Агрипа не беше самият Скитник Евреин, осъден да броди по земята надлъж и нашир за вечни времена? Веднъж попитах няколко равини за легендата. Изгледаха ме сърдито и заклатиха глави.

(Между другото, евреите ми допадат. Много ми напомнят на ирландците. Обичат да спорят, държат на честта, на семейството и имат тънко чувство за хумор. Впрочем, публикувах трактат, в който доказвах, че в действителност не други, а ирландците са изгубеното племе на Израил. Основното ми заключение гласеше така: когато напускали Египет, Мойсей и Аарон събрали всички негодници заедно и ги наредили на края на колоната. След като израилтяните прекосили Червено море, съдбата на негодниците се обърнала и пътят им ги отвел в Ирландия. Трактатът е безкрайно занимателен, няма да е лошо да го прочетете.)

В онзи отдавна отминал златен есенен ден много по-належащи въпроси тревожеха Агрипа. Изчака Бенджамин да отпрати прислужниците и изведнъж се отпусна на кресло с висока облегалка пред студеното огнище. Мина покрай мен и долових необичайния му парфюм, напомняше мириса на скъпо мазило, разлято в нагорещен тиган. Очите му промениха цвета си и погледът му стана тъмен и непоколебим. От усмивката му не остана и помен. Впери очи в Бенджамин и мен, отпи от виното и едва отхапа парченце марципан.

— В името на Бога, седнете! — изрече той смирено и посочи празните столове. Протегна се и раздвижи врата си в опит да облекчи стегнатите си мускули след дългата езда.

— Започна се — промърмори той.

— Кое? — с раздразнение попита Бенджамин.

— С убийствата — отвърна Агрипа. — Появи се Изверга — той протегна ръка с разперени пръсти. — Всеки сам избира пътя си. Крал Хенри също. Можеше да стане най-великия монарх, когото Англия е имала някога, но той избра да бъде Изверга, Принца на мрака, който потопи кралството си в кръв.

— Доктор Агрипа — намесих се в същия тон и аз, — бъдете по-точен.

— Ще бъда. След два дни Едуард Стафорд, херцог на Бъкингам, ще изгуби главата си на хълма Тауър.

Бенджамин гледаше втрещен и даже аз, който понятие си нямах от дворцовите интриги, зяпнах изумен. Стафорд беше пряк потомък на Едуард III и един от най-богатите земевладелци в Англия, син на Бъкингамския херцог, участника в заговор срещу Ричард III, обезглавен малко преди Хенри Тюдор да успее да убие Узурпатора в Босуърт.

— Какво се е случило? — попита Бенджамин.

Агрипа сви рамене.

— Стафорд винаги е бил трън в очите на вашия чичо — в усмивката му имаше опит за извинение. — Другояче освен „онзи нахален селяндур от Ипсуич“ или „обикновен шарлатанин, спотайващ се зад мантията на кардинала“ не го е наричал — намръщи се Агрипа. — И така, преди няколко седмици Стафорд беше в двореца. Стоеше близо до Хенри и както е прието, поднесе на краля сребърен съд, в който да измие ръцете си. Когато кралят се изми, Уолси също натопи ръцете си да се измие в сребърния съд. Вбесен, Стафорд изля водата върху мантията на кардинала.

Агрипа замълча, отупвайки прахта от черните си панталони.

(Нали е странно, как великите мъже могат да загубят главата си заради капка вода?)

— Чичо ви беше разярен — продължи докторът, — разкрещя се, че щял да вземе мантията на Стафорд и на тръгване разплиска още вода, с което се направи на още по-голям глупак.

Само сведох глава и поблагодарих Богу, че не съм бил там. Да видя как кардинал Томас си тръгва като малко момче, подмокрило се в панталонките си, щеше да ме накара гръмко да се разсмея.

— Останалите от придворните присмяха ли му се? — попита Бенджамин.

— О, да. Заливаха се от смях. Дворецът се тресеше от смеха им. Стафорд само влоши положението. На следващия ден дойде облечен в прост жакет и панталони. Кралят го попита защо е облечен така, а той отвърна, че е за да не вземе кардиналът мантията му — Агрипа разпери ръце. — Подигравките станаха още по-жестоки.

— Но ако един човек може да загуби главата си, защото се е подиграл на кардинала — отговорих аз, — тогава Хенри би трябвало да остане без поданици.

Бенджамин се усмихна криво, защото, макар и да беше много привързан към всемогъщия си чичо, не хранеше никакви заблуди относно този мъж, съумял да се издигне сам от низините до поста кардинал и канцлер на Англия.

— Е! — Агрипа се приведе напред, сякаш се страхуваше, че зад дървената ламперия на стените има пролуки за подслушване. — Познавате чичо си, мастър Даунби. Никой не може да го обижда, а пък и открай време мрази Стафорд. Господарят ми, кардиналът, винаги е твърдял, че отмъщението е ястие, което се сервира студено.

Агрипа заразглежда пръстите си и промърмори:

— Пренебрегна съвета ми и се възползва от тайните страхове на Хенри. Все същата история, все същите приказки и старата песен. Какво като Хенри бил син на Елизабет от рода Йорк, негов баща си оставал Хенри Тюдор, нищо и никакъв уелски земеделец. Немският реформатор Мартин Лутер присмехулно го нарича ескуайър^[2] Хари. Хенри открай време тайно се страхува, че такива като Стафорд имат по-голямо право от него да седят на трона.

— Сега — додаде Агрипа — Тюдорите жадуват да създадат династия. Бащата на настоящия крал положи усилия да използва уелските си корени и нарече своя първороден син Артур, в опит да създаде мит, който свързва рода му с крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Известни ли са ви легендите за крал Артур?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Съвсем не. Невежа съм.

— Ами — Агрипа поглади с ръка брадичката си — съществува легенда, че след смъртта на великия Артур навсякъде из западната част на страната се разпространили пророчества как един ден той ще се завърне, яздейки коня си по заник слънце, за да въздаде справедливост за всички. На Великият скъперник му се щеше да изкара себе си и рода си като потомци на самия Артур, но по-големият му син умря и ето че на трона е Хенри. Все пак блянът или кошмарът на Тюдорите е все така жив.

— Я стига! — прекъснах го аз. — Да не би да ни казвате, че благородният ни крал се е уплашил от някакъв си крал от легендите, който препуска на кон към Уестминстър начело на рицарите на Кръглата маса?

Агрипа присви очи.

— Съвсем не, но е уплашен от йоркистите, от Плантагенетите, от онези, които имат по-основателни претенции върху трона от него самия! А нали знаете колко е суеверен! Какво би станало, ако Стафорд или някой от другите принцове от династията Йорк извади светите реликви? Мечът на Артур, Екскалибур или още по-лошо: светия Граал — бокалът, от който е пил сам Иисус на Тайната вечеря и който е стоял на масата на Артур?

(Само не се смейте. Знам, че живеем във времената на здравия разум, но по мое време станах свидетел на най-невъобразими събития: хората под строй вървяха след парче плат или след онези, които вярваха, че късчета от истинския кръст ще ги предпазят от стрелите и куршумите. В какви удивителни неща вярва народът, ако иска, нали?)

— Сега да не започнете да разправяте — присмях се аз, — че Бъкингам притежава реликвите!

— И да, и не — отвърна Агрипа. — След като Бъкингам нанесе такава обида на кардинала, легионът от шпиони на Уолси се разтършува усърдно. Кардиналът скалъпи някаква история, че уж Бъкингам заговорничел срещу краля и се стремял да сложи ръка на свещените реликви, с цел да набере бунтовнически войски.

— Нелепо е! — намеси се Бенджамин. — Помня, че преди столетия тялото на Артур е било открито при Гластънбъри^[3], но според легендата Екскалибур е хвърлен в някакво езеро, а местонахождението на Граала и до днес е неизвестно.

— Да, но Уолси има доказателство — отвърна му Агрипа. — Агентите му са задържали монах от бенедиктинците, Никълъс Хопкинс, който в момента е под стража в Тауър. Този Хопкинс е от манастира в Гластънбъри. Същият е и капелан на имението Сантер в Темпълкъм, Съмърсет. Хопкинс твърди, че му е известно къде са и Граалът, и мечът на Артур, както и че ги е предложил на Бъкингам. По думите му, херцогът възнамерявал да ги използва, за да вдигне бунт, да свали от трона Хенри и да го екзекутира, а после сам да стане крал.

— А Бъкингам повярвал ли е, че тия боклуци са тъкмо реликвите? — засмях се аз. — Да се хване на брътвежите на някакъв изкуфял монах!

— Ами семейство Сантер? — попита Бенджамин. — Замесени ли са?

— Не. Те са само негови васали. Добрият херцог посетил Темпълкъм, за да се срещне с Хопкинс и се опитал да привлече към заговорниците Сантер. Няма място за съмнение, че Сантер е отказал на Бъкингам, понеже в свитите и на единия, и на другия има агенти на Уолси. Добрият херцог със сигурност е проявил интерес към реликвите, понеже е изпратил съобщения до свой агент в Лондон, че щом ги получи, ще организира бунт.

— Има и още, нали? — попита Бенджамин.

Агрипа потри лицето си с ръце.

— Има. И други търсят меча на Артур и Граала.

— Кои? — рече господарят ми.

— Тамплиерите — троснато отвърна Агрипа.

— Кои? — попитах аз.

— Тамплиерите — продължи той, — са били орден на монаси-воини, създаден през дванайсети век, и мисията им е била да защитават Светите земи. Получили обширни владения в Англия и Франция — замъци, земя, имения. Придобили тайно познание и притежавали много свети реликви като Христовата плащаница, светия Убрус — кърпата, с която Христос попил потта и кръвта от лицето си на път към Голгота и, ако може да се вярва на легендата, Светия Граал и меча Екскалибур.

— И какво общо имаме ние с цялата тази история? — попита Бенджамин.

(Колко безхитростен беше господарят ми. Аз самият почти се досещах какво ще последва.)

— Негово величество кралят и моят господар кардиналът искат от вас да заминете за Съмърсет, да откриете Граала и Екскалибур и по възможност да унищожите до един тамплиерите.

— Съществуват ли още? — попитах.

— И още как — Агрипа потърка едната страна на лицето си. — Не съм довършил историята си. На тринайсети октомври, петък, 1307 година, тамплиерите из целия християнски свят били изловени, изтезавани и осъдени на смърт, обвинени в идолопоклонство, содомия и черна магия. Повечето от тях умрели на кладата или на бесилката, но някои се измъкнали и създали тайни общества. Тези тамплиери са готови на всичко, за да не допуснат Хенри, когото считат за въплъщение на злото, да се сдобие с Граала и Екскалибур.

(Схватливи са, не ще и дума, мина ми през ума.)

Агрипа се прокашля.

— Доказано е, че някои от йоркистите членуват в тайния орден. Несъмнено Хопкинс е един от тях, а вероятно и Бъкингам.

— Благородният ни крал вярва ли на цялата тази история?

Агрипа се намръщи.

— Хопкинс направи признания, Уолси осведоми краля и Стафорд нямаше кой знае каква възможност да се защити. Арестуваха го на Лондонския мост и го отведоха в Тауър. Не отрече, нито се възпротиви на твърденията на Уолси.

Докторът допря върховете на пръстите си.

— На всичкото отгоре Бъкингам имал глупостта да сподели някои бунтовнически мисли със своята сестра, лейди Фицуолтър.

Бенджамин се усмихна едва-едва и си дадох сметка колко ловко е действал кардиналът: Хенри беше съблазнил сестрата на Бъкингам, който от своя страна побеснял, че се отнасят със сестра му като с нищо и никаква уличница. Ударът на Уолси не закъснял: безпомощната жена се оказала призована на съд при закрити врати и под клетва той я накарал да изрече думи, които лесно извъртял както му изнася.

— Какво се случило после? — попита Бенджамин.

— Бъкингам беше изправен пред съда в Уестминстър Хол. Съдебния състав беше от перове, начело с херцога на Норфолк. Присъдата им беше предварително решена. Трябваше да бъде влачен до мястото на екзекуцията, да бъде съсечен още докато е жив, срамните му части отсечени и хвърлени в огъня, вътрешностите му да бъдат изгорени пред очите му, главата му отсечена, а трупа му разчекнат и разкъсан по волята на краля.

— Хенри не е ли проявил милост към него?

— Кралица Катерина го умолява на колене за живота на херцога. Кралят не напусна леглото си в продължение на три дни, болен от треска, но единствената милост, която ще прояви, е Бъкингам да бъде обезглавен. Останалата част от поругаването е отменена. Екзекуцията е след два дни.

— Когато дойдохте, не казахте ли, че убийствата са започнали, че Хенри се е превърнал в Изверга? — подсетих го аз.

Агрипа ме погледна и от погледа му ме побиха тръпки, спомних си думите му, изречени още преди години, че извратеният ни крал е душевноболен.

— Не разбираш ли, Роджър — едва доловимо рече той, — щом Хенри може да убие най-могъщия измежду перовете в своето кралство, тогава никой не е в безопасност. Европейските дворове вече изразиха недоволството си от действията му. Кралят на Франция открито се присмя на кардинала с думите, че кучето на касапина е повалило най-красивия измежду елените самци из християнските земи.

Агрипа имаше право, и още как! Хенри беше от луд по-луд, беше обсебен от манията, че срещу него непрекъснато заговорничат и никак не търпеше да му се противоречи. Когато умря, се говореше, че носел вина за най-малко шейсет хиляди екзекуции. Умът ми не го побира! Бях му приближен, когато остаря. Няма да забравя подпухналите му, побледнели страни и свинските очички, от които надничаше лудостта. Незаздравяващата рана на крака му смърдеше нетърпимо, а сифилисът го превърна в самото въплъщение на сатаната…

Бенджамин се изправи и отново напълни чашите ни.

— Значи убийствата са започнали? — измърмори той. — Бъкингам ще умре, а скъпият чичо има нужда от нас.

Агрипа сви ръце в скута си. Външният му вид и излъчването му за пореден път претъпяха едно от своите забележителни превъплъщения. Вече не беше строгият пророк, а дружелюбен свещеник, който търси съвет и помощ.

— Имате право, мастър Бенджамин — рече той ненатрапливо. — Бъкингам ще умре и не можем нищо да сторим, за да го предотвратим. Но разполагаме и с признанията на мастър Никълъс Хопкинс. Чичо ви има нужда от вас в Лондон. Даде изрична заповед всички ние да присъстваме на екзекуцията на Бъкингам.

(Иисусе, рекох си, хайде пак се започва с кървищата и касапниците, а на горкия Шалот пак ще му припари под петите!)

— А после? — рязко попита Бенджамин.

— Трябва да продължите с разпита на мастър Хопкинс и да откриете повече за мистериозните му твърдения.

— Не казахте ли, че човекът е побъркан?

— Няма съмнение, че е такъв, но от това не следва непременно, че думите му са измислица.

— Вярвате ли, че Бъкингам е бил въвлечен в предателство? — попитах аз.

Агрипа поклати глава.

— Не. Проблемът обаче, мастър Шалот, има две страни. Бъкингам ще бъде екзекутиран и по този въпрос няма какво да се направи. Хопкинс е бил приносител на съобщения. Трябва да е получавал нареждания. Въпросът е от кого?

— И чичо е решен да разкрие докрай истината, така ли? — безучастно заключи Бенджамин.

— Истината ли, мастър Бенджамин? Каква е истината? Пилат ме попита същото, а аз и на него не можах да отговоря — Агрипа се засмя, сякаш си бяхме разменили някаква шега и прокара края на плаща си през пръстите.

— Стига толкова — измърмори, — време е да тръгваме за Лондон.