Пол Дохърти
Убийствата на Граала (11) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава девета

В Темпълкъм заварихме всички заети със свои дела. Оставихме конете в конюшнята, господарят ми каза, че трябвало да свърши нещо и се запъти към стаята си. Отидох да потърся Матилда и я открих в кухнята, където работеше с останалите прислужници. Предупреди ме с поглед да стоя далеч от нея. Поисках ейл от някакъв навъсен готвач и отидох да се постопля при голямото огнище в залата. Задрямал съм, но господарят ми ме събуди.

— Ставай, Роджър, чака ни работа. Онази гатанка непрестанно ми се върти в главата. Може пък да открием отговора й в стария параклис от времето на тамплиерите.

Бях се унесъл и ми беше приятно на топло пред огнището, но господарят ми не спираше да ме увещава, а в такива случаи най-добре беше да отстъпя и да се подчиня, затова си обух ботушите, сграбчих плаща и тръгнах с него към параклиса на тамплиерите. Вратата зееше. Вътре, близо до кръщелния купел стояха Мандевил и Саутгейт.

— Явно скитникът се е върнал, а? — присмя се Саутгейт. — Какво ви води насам?

— Гатанката — отвърна му Бенджамин.

— И ние се сетихме за нея — промърмори Мандевил. — Но тук няма нищо, което да може да бъде свързано с „река Йордан“ или кивота.

Посочи към вътрешността на църквата.

— Деймиън е при олтара. Открихме подходящ чамов сандък — Мандевил прехапа устни. — Останките на горкия Козма са загърнати с покров, положени в ковчег и лежат пред олтара. Това е най-малкото, което можехме да сторим.

Усмихна се с усилие.

— Ще съм ви благодарен, мастър Даунби, ако бъдете така любезен да се помолите пред ковчега на Козма и поднесете на Деймиън своите съболезнования?

Бенджамин се съгласи. Прекосихме тъмния, мръсен неф и отидохме до олтара. Пред него бе положен сандъкът, пригоден за ковчег. От двете страни на ковчега играеха пламъците на пурпурни свещи в железни свещници. Някой беше изстъргал прост кръст на ковчега и написал с разкривени черни букви „Козма“ под него. На молитвената скамейка при краката на мъртвия със сведена глава беше коленичил неговият брат. Раменете му потреперваха от беззвучни хлипания. Мандевил ни последва.

— Ковчегът ще пристигне довечера — тихо рече той. — Утре ще го откараме в селската църква.

Мандевил се отдалечи, когато Деймиън се обърна към нас с подпухнало лице и очи. Преди смъртта на брат си Деймиън внушаваше страх, но сега, с обляното си в сълзи лице, пълни с мъка очи и подпухнала уста, от която излизаше единствено гъргорене, той будеше жал. Бенджамин го хвана за ръка и се опита да му поднесе своите съболезнования. Нещастният ням кимна, ужасяващото му лице се разкриви в усмивка, но щом ме погледна очите му се присвиха. А, не, рекох си, пак се започва. Хайде пак старият Шалот е най-подходящият виновник! Опитах се да си придам съчувствен вид, което не доведе до нищо добро. Мъжът заразмахва ръка във въздуха, за да ни покаже, че иска да си вървим. Обърна ни гръб и отново подхвана молитвите си. Тръгнахме си. Той вървеше след нас и щом излязохме, спусна резето зад гърбовете ни.

— Нещастникът иска да е сам — измърмори Бенджамин.

— Разбирам го — отговорих, — но защо трябва да ме гледа така, сякаш аз съм убил брат му.

Бенджамин ме хвана под ръка и ние се върнахме в господарската къща.

— Аз знам, че ти не си го убил. Но те не мислят така. Пък и ние първи си тръгнахме от угощението. Имал си достатъчно време да подготвиш пожара и да си легнеш.

— Как бих могъл? — извиках аз и отдръпнах ръката си. — Не забравяйте, господарю, че по занаят Козма беше шпионин, таен агент. Не е ли заключил вратата на стаята си?

— За нещастие не го е направил — отвърна Бенджамин. Гледаше ме, а от лицето му струеше невинност. — Не забравяй, Роджър, че ключът беше от вътрешната страна на стаята му. Козма е мислел, че е в безопасност. Нали в края на краищата е бил под закрилата на главния кралски шпионин. Спомни си старата поговорка: ловецът лесно забравя колко лесно може да се окаже преследван. Но — той отново сграбчи ръката ми — ти винаги заключваш вратата на стаята си, нали?

Зачудих се, дали пък господарят ми не беше научил за любовната среща с Матилда, но изражението на лицето му беше спокойно и безхитростно. Никой не беше в състояние да разгадае мислите на Бенджамин по лицето му.

— Наистина ли мислиш — попитах, за да сменя бързо темата на разговора, — че можем да открием тук отговора на гатанката на Хопкинс?

— Всъщност не, но тази гатанка трябва все да се отнася до някое място. Тук, в Темпълкъм, или, по-вероятно, в Гластънбъри.

— Има и друго възможно място, господарю.

— Кое?

— Къщата на острова.

Бенджамин ме погледна изненадано.

— Разбира се — въздъхна дълбоко той, обърна се, мина обратно покрай църквата и се спусна към езерото.

Седяхме и се взирахме над ледените води към обгърнатия от мъгла остров. Бог ми е свидетел, че не съм виждал по-мрачно място. Езерото беше покрито с тънък слой лед. Над него пълзеше сива мъгла, която почти напълно обгръщаше острова и от странната тамплиерска постройка ние не виждахме друго освен покрития с плочи покрив.

— Питам се за какво са използвали постройката тамплиерите? — рече Бенджамин шепнешком.

Потреперих и затропах с крака, за да се стопля. Не беше необходима душевност на поет, за да си представи човек какво се е случвало. Във въображението ми изникнаха тъмните фигури на тамплиери, които посред нощ пристигат на острова, с лица, скрити от шлемове, червени и бели кръстове на черните плащове. В тъмнината баржите им безшумно се носят по водата, огромни факли горят буйно на носа и кърмата на всяка. Какво ли са правили на острова? Дали са извършвали някакви зловещи ритуали? Може би са отслужвали литургия за възхвала на сатаната? Призовавали са тъмните сили? Или са се отдавали на забранен разврат?

— Трябва да идем на острова — заяви Бенджамин.

— Не сега, господарю — отвърнах и се помъчих да прикрия ужаса си. — Нощта е близо. Един Бог знае колко е дебел ледът. И ако ще трябва да идем до там, предпочитам да съм въоръжен.

Слава Богу, Бенджамин се съгласи с мен и ние се върнахме в господарската къща. Бях замръзнал от студ и отидох в стаята си да се стопля. Полегнах в леглото и се зачудих дали пък няма да намине Матилда. После потънах в кошмар, пълен с призрачни фигури с лица, прикрити от качулки и маски, които танцуваха на самотен остров пред ужасяващия си демоничен бог.

Събуди ме Бенджамин.

— Сантер се прибра — каза той тихо. — Да слезем и да разберем къде е бил.

Заварихме сър Джон и семейството му в голямата зала, разположени в грамадните столове пред огнището. Сантер изглеждаше в добро настроение, раздвижваше краката и ръцете си пред огъня, за да се стопли. На висок глас разправяше колко е хубаво човек да се прибере у дома при своите близки. Усмихна ни се и ни махна с ръка.

— Хубав ден, нали — подвикна той към нас — въпреки снега, всичко, изглежда, е наред.

Вдигна пълната догоре чаша от малката масичка до него.

— Чувствате ли се вече като у дома, господа?

Бенджамин отговори както винаги с обичайната си любезност. Аз само гледах веселото лице на Сантер. Какъв добър лъжец, помислих си. Този негодник с неговите грубовати обноски, весели очи и гостоприемно отношение, едва не стана причина за смъртта ми тази сутрин. Сантер се потупа по корема.

— Умирам от глад, Бог ми е свидетел! — ревна той пак и млясна с уста. Усмихна се на жена си. — Вкусна ли е гозбата, жено?

Лейди Биатрис улови настроението му и се засмя в отговор.

— За господаря винаги и само най-доброто!

— Свинско печено с лимонов сос, гарнирано с резени овнешко с подправки — Сантер потри корема си. — Този студ докарва на човека вълчи глад, нали, мастър Шалот? Бокал кларет и после една игра на зарове, какво ще кажете?

Мандевил и Саутгейт влязоха вдървено. И двамата не бяха възхитени от доброто разположение на духа, което сър Джон показваше, докато те бяха опечалени.

— Виждали ли сте Деймиън? — почти излая Мандевил.

— Да — отвърна Бенджамин. — Има два или три часа оттогава.

— Но тогава бяхме в параклиса.

Бенджамин сви рамене.

— Попитахте ни, ние ви отговорихме.

Мандевил впери поглед в огъня. Сигурно имам някакво шесто чувство, Бога ми, но космите на тила ми настръхнаха от страх.

— Не е възможно още да се моли — настоятелно рече Саутгейт.

Доброто настроение, излъчващо се от лицето на Сантер, за миг се стопи. Рейчъл и майка й изглеждаха разстроени. Бенджамин пъргаво се изправи.

— Няма полза от приказки. Ние ще идем до параклиса. Дори да не го открием там, може да е излязъл да се поразходи наоколо, нали?

Всички излязохме от залата, минахме през кухнята, пресякохме двора и слязохме надолу по пътеката към църквата. Вратата си стоеше заключена. Надзърнах през капаците на прозорците, но не видях никаква светлина вътре.

— Деймиън! — прогърмя гласът на Мандевил. Натисна вратата, но тя бе заключена.

— Деймиън! — отново извика Мандевил и изгубил самообладание, той яростно затропа с юмруци по обкованата с желязо порта.

— Майко! — извика Рейчъл. — Ела с мен.

Двете жени минаха от другата страна на църквата и започнаха да викат Деймиън през капаците на прозорците. Мандевил не спираше да хлопа по вратата. Сантер изпрати да повикат прислужници и нареди да домъкнат огромния дънер, оставен да се суши в конюшните за Коледа.

Мандевил ги наставляваше, сякаш се готвеше за нападение на обсадена крепост. Овързаха дървото с въжета, слугите започнаха да го люлеят напред-назад и заудряха с него вратата. Удряха, докато вратата не зейна с грохот и трясък, провиснала на пантите си.

— Всички да останат по местата си — нареди Мандевил и избърса потта от лицето си. — Никой да не влиза, докато не кажа.

После влезе в църквата.

— Ключът все още е на вратата — заяви той. — Дори резетата са били спуснати.

Влезе навътре в църквата и извика на Саутгейт да го последва.

Стояхме скупчени до вратата, докато до нас не стигна смразяващия стон на Мандевил и не чухме пълния с отчаяние вик „О, не!“ на Саутгейт. Тогава се втурнахме вътре в църквата. В нефа всичко си беше постарому. Сантер заповяда да се запалят факли. Открихме Деймиън проснат върху молитвената скамейка. На тила му зееше рана, от която стърчеше къса стрела от арбалет. От удара тялото му се беше наклонило напред и потеклата от носа и устата му кръв беше напоила долната част на ковчега на брат му. Мандевил дръпна назад тялото на Деймиън и го прегърна, както майка би обгърнала с ръце детето си. На трепкащата светлина от факлата лицето на Деймиън изглеждаше страховито: с полуотворени очи и замлъкнала завинаги уста, то цялото беше обляно в кръв. Мандевил внимателно положи тялото на пода.

— Някой ще ми плати за това деяние! — изсъска той и в погледа му проблесна лудост.

Сантер отстъпи и разпери ръце.

— Не ме заплашвайте, сър. Видяхте, че вратата беше заключена отвътре.

— Къде е другият ключ?

— На връзката с ключове на колана ми. Никога не го свалям.

Саутгейт се наведе и потупа по гърдите Бенджамин.

— Вие ли сте последните, видели Деймиън?

— Какво намеквате? — отвърна му рязко господарят ми. — Обвинявате мен и Шалот за това убийство, така ли? Ако е така, как сме го извършили?

Бенджамин посочи към мъртвия.

— Той ни видя да излизаме и заключи след нас.

После Бенджамин се обърна рязко, грабна факлата от сър Джон Сантер и се върна към нефа, като ме повика с ръка. Отидохме по-навътре в другия край под малка галерия, където имаше ниша с изход към кулата. Бенджамин махна с ръка.

— Сър Едмънд — извика той, — оставете трупа, както го намерихте и елате насам!

Двамата шпиони понечиха да откажат, но желанието да видят какво има предвид Бенджамин ги спря. Дойдоха при нас в срещуположния край на църквата. Бенджамин извика на тримата Сантер да останат по местата си.

— Не виждате ли, сър Едмънд? — възкликна той. — Вероятно някой се е криел тук, в църквата по-рано днес. Ние разговаряхме, после вие си тръгнахте, а Деймиън накара и нас да си тръгнем. После се е върнал на молитвената скамейка. Сега нека си представим, че сме на мястото на убиеца, който стои на това място с арбалет и наблюдава хората при олтара.

Той вдигна факлата и Мандевил проследи погледа му.

— Да, да — промърмори той. — Разбирам какво имате предвид, мастър Даунби. Горкият Деймиън е стоял на колене в началото на олтара и е бил лесна мишена за притаилия се тук убиец с арбалет.

Бенджамин свали факлата към каменния под и заопипва с пръсти.

— Вижте, на светлината от факлата личи мокро петно. Вярно, че трудно се различава от следите от нашите стъпки, но това мокро петно показва, че някой е стоял тук, а плащът и ботушите му са били покрити със сняг. Трябва да се е скрил още преди да дойде Деймиън. Щом сме излезли от църквата и той е заключил след нас, убиецът е извършил пъкленото си дело.

Саутгейт бавно заръкопляска.

— Много проницателно, драги ми Даунби, но как се е измъкнал убиецът от църквата?

Бенджамин се провикна към тримата Сантер, които идваха към нас.

— Сър Джон, църквата има ли тайни входове?

— Няма — отвърна Рейчъл. — За Бога, мастър Даунби, можете и сам да се уверите.

Бенджамин поиска още факли и започнахме да обикаляме покрай стените и да оглеждаме пода. Друго освен непомръдващи каменни плочи не открихме. Единственият друг изход бе малка врата вляво от олтара, но на нея висеше ръждясал от времето катинар, неотварян с години.

— Тук няма ли сакристия^[1]? — попитах.

— Не — отвърна сър Джон. — Когато тамплиерите са използвали църквата, свещениците се приготвяли за литургията или в господарската къща, или тук в олтара.

Бенджамин взе факлата и тръгна покрай стените, за да огледа капаците на всеки от прозорците. Те до един се оказаха затворени и здраво залостени.

— Истинска загадка — мърмореше той. — Убиецът е бил заключен тук вътре, но как е успял да се измъкне? Сър Джон, капаците на прозорците отвътре ли се залостват?

— Залостват се и отвън — извика Сантер.

— Небеса! — промълви Бенджамин.

Изведе ни от църквата и на светлината от факлите огледа прозорците един по един, както и снега под тях. Загадката ставаше все по-заплетена. Оказа се, че и отвън резето на всеки прозорец е спуснато и други следи освен тези на лейди Биатрис и Рейчъл нямаше. По нищо не личеше, убиецът да се е вмъкнал или измъкнал през някой от прозорците.

— И така — заяви Саутгейт, когато отново се събрахме пред вратата на църквата. — Деймиън е мъртъв. Убит!

— Смърт от стомана — отвърнах аз. — Не забравяйте проклятието на вещицата.

— Това е магия — гласът на Мандевил прозвуча дрезгаво. — Няма и седмица да мине, и ще гледам как тази вещица гори на кладата!

Погледна към Рейчъл.

— Права сте, мистрес, къщата е прокълната. Двама от най-верните хора на краля са мъртви. Убити са по най-подъл начин. Къщата трябва да се изгори до основи.

— Глупости! — прекъсна го Бенджамин. — Деймиън е умрял от стрела от арбалет, а след призраците не остават мокри петна по пода. Знаем как е влязъл убиецът и къде се е криел, трябва да открием как се е измъкнал.

Прегърбен до този момент, Бенджамин изправи рамене.

— Не разбирате ли какво се случва? — възкликна той. — Убиецът ни е набелязал, но си играе с нас като котка с мишка. Често страхът от смъртта е по-страшен от самата смърт. Убийствата на Козма и Деймиън целят да ни измъчват, да ни накажат, а също и да ни накарат да изгубим самообладание и да ни отклонят от мисията ни. Двамина са мъртви. Въпреки това, сър Едмънд, аз вярвам, че убиецът накрая ще допусне грешка.

Мандевил със злост зарита преспите.

— Колко време ще го чакаме да сгреши, мастър Даунби, колко? — той погледна към своя лейтенант. — Саутгейт, погрижете се за трупа на Деймиън. Сър Джон, ще ми трябва ковчег. Утре ще откараме и двете тела в селската църква.

Мандевил си тръгна, но изведнъж спря и се обърна към нас.

— Саутгейт, преди да се погрижите за телата, искам да разчистя стаята на Деймиън, всички документи и записки. Сър Джон, отпратете прислугата. Нека всички се съберем в голямата зала.

Подчинихме се, върнахме се в къщата и насядахме с мрачни лица в полукръг пред огнището. На никого не му беше нито до ядене, нито до пиене. Мандевил крачеше напред-назад пред нас. Озарен от светлината на ярките пламъци, той излъчваше такава ярост, че никой не би могъл да предвиди действията му.

— Утре — заговори Мандевил — отиваме в Гластънбъри. Снегът е непроходим, но не толкова, че да попречи на правосъдието.

Избърса уста с опакото на ръката си.

— Мога да ви попитам кой къде е бил днес, но не виждам каква ли ще е ползата?

Погледът ми се стрелна към сър Джон. Единственият, който беше излизал от имението освен нас двамата с Бенджамин, беше той. Плащът и ботушите му биха били мокри от снега. Дали беше ходил чак до Гластънбъри или по таен път се беше върнал и скрил в църквата? Или пък убиецът вече е бил в прикритието си? Дали не е бил някой от разбойниците, които ме бяха нападнали из засада по-рано през деня? Вдигнах очи. Мандевил беше вторачил поглед в мен, сякаш се опитваше да разчете мислите ми.

— Трябва да бъдем предпазливи — рече тихо той и пое дълбоко въздух в опит да се овладее. — Не трябва да се обвиняваме един друг в убийство. Сър Джон, нека думите ми не ви обиждат, но някой от вашите подчинени може да е убиецът. Мастър Шалот може би има право, че не трябва да забравяме и проклетата вещица.

— Тя може и да знае нещо, сър Едмънд — намеси се дипломатично Бенджамин, — но убиецът на Козма и Деймиън трябва да се намира под този покрив.

Мандевил се съгласи.

— Сър Джон, искам утре още призори да съберете тук в тази зала своите прислужници. И ви моля, сър, да не се противопоставяте. Това засяга интересите на краля.

Блъсна назад стола и излезе от стаята. Бенджамин кимна за извинение на сър Джон, повика ме с ръка и аз побързах да го последвам. Мандевил беше изкачил наполовина стъпалата.

— Сър Едмънд — повика го господарят ми, — може ли да поговорим?

Мандевил сведе поглед, в погледа му гореше унищожителна ярост.

— Не ми се мяркай пред очите, Даунби! В тази къща трябва да се държа учтиво, но няма да забравя, че ти и този негодник, когото наричаш свой слуга, последни сте видели Деймиън жив!

Той заслиза обратно по стълбището.

— Струва ви се, че това е някаква игра, нали? — изръмжа той. — Изгубих двама от моите хора. Четирима, ако броим Уорнам и Колкрафт.

Мандевил приведе лице близо до лицето на Бенджамин.

— Може и да не ви харесваме — ние, агентите на краля, неговите оръдия, неговите шпиони. Може да не харесвате и самия крал, но той носи короната на Англия. Когато на трона седи един силен владетел, това е за предпочитане пред положението, в което десетима силни благородници воюват за короната.

— Съгласен съм с казаното от вас — тихо му отвърна Бенджамин, — но не за това става дума.

Мандевил отклони поглед.

— Прав сте — промълви — не за това става въпрос. Много свои хора съм загубил, но на Козма и Деймиън гледах като на своя плът и кръв. Скърбя дълбоко за загубата им.

— Тогава, сър — възкликнах, — време е да бъдем честни един с друг!

Приближих се, като пренебрегнах предупредителното докосване на Бенджамин.

— Ние двамата с господаря ми сме единствените, на които можете да имате вяра. Уорнам и Колкрафт са били убити много преди ние изобщо да излезем на сцената. Отговорете ми тогава честно: мъжът, с когото се срещнахме в Нюгейт, не беше Таплоу, нали?

Ядът изчезна от лицето на Мандевил. Той ни подкани с жест да го последваме към другата част на галерията до една от прозоречните ниши, където никой не можеше да ни подслушва. Загледа се през цветните стъкла на прозореца, усмихна се към нас и в усмивката му се прокрадна извинение.

— Прав сте, Таплоу умря на кладата в Смитфийлд, но мъжът, с когото се срещнахте, не беше той.

— Защо? — попитах.

— Заповед на краля.

— Ами писмата, които Бъкингам бил написал?

Лицето на Мандевил пребледня. У него все още имаше оцеляло зрънце почтеност.

— Кралят ни отдавна искаше да намери начин да отстрани Бъкингам от пътя си. Такова беше желанието и на кардинала. Не беше сложно да му се скрои клопка.

— Ами Хопкинс? — продължих да настоявам.

— Хопкинс беше просто глупав свещеник, който вероятно е членувал в тайния орден на тамплиерите и е имал достъп до познание, пазено в дълбока тайна.

— Ами останалото: светия Граал, Екскалибур, самите тамплиери?

— Всичко е истина.

— Хайде стига, сър Едмънд — присмя се Бенджамин, — не ни залъгвайте, кажете ни истината!

Мандевил се облегна на стената и потри длани една в друга.

— Първо — приглушено заговори той, — кралят искаше Бъкингам да умре. Херцогът разполагаше с голяма власт, прекалено голяма, а и във вените му течеше кръвта на Йорк. Освен това ненавиждаше краля, защото Хенри беше съблазнил неговата сестра. Второ, Бъкингам искаше да намери светите реликви — светия Граал и Екскалибур. Един Бог знае защо. Вероятно само от любопитство, а може и да ги е искал като талисман, който да използва в заговор срещу краля. Трето, Бъкингам може и да не е бил предател, но със сигурност таеше у себе си мисли за измяна. Може и да е бил тайно тамплиер. Четвърто, Хопкинс е заговорничел срещу краля. Вероятно е членувал в ордена на тамплиерите. Проявявал е открита неприязън към краля ни. Някои постъпки на шивача лютеран Таплоу също могат да се тълкуват като предателство.

— В какво точно се изразяваше предателството му? — рязко го прекъснах.

— Поддържал е връзки с Бъкингам, също и с мастър Хопкинс. Признавам, че вероятно писмата, които уж Бъкингам е изпращал до него са подправени, каквито бяха и признанията на Таплоу на процеса срещу Бъкингам. Нещастникът беше изтезаван толкова жестоко, че би признал всичко, което са искали от него.

— Тогава защо — попита Бенджамин — не ни позволихте да разпитаме истинския Таплоу?

Мандевил впери поглед през покритото със скреж стъкло.

— Зададох ви въпрос, сър Едмънд?

— На Таплоу беше дадено обещание животът му да бъде пощаден, ако ни предаде Бъкингам, но в Нюгейт той се отметна.

Най-зловещият от зловещите кралски агенти сви рамене.

— За кратко един от моите хора зае мястото му — Мандевил се усмихна печално. — Не бях сигурен дали изобщо има смисъл. Какво ви накара да се усъмните, че не разговаряте с истинския Таплоу?

— Лютераните не вярват в Чистилището, както вярваше онзи Таплоу, с когото се срещнахме.

Мандевил изсумтя ядно.

— Научихте ли за убийството на мистрес Хопкинс? — попита Бенджамин.

Мандевил поклати глава.

— Решихме, че не си струва да се занимаваме с нея.

— Е, някой е решил, че си струва да се позанимае и я е удушил с въже. Между другото открихте ли кой е убил Уорнам и Колкрафт?

— Ако бях — сопна се Мандевил, — убиецът щеше да увисне на бесилката в Смитфийлд!

— И така, каква част от цялата история считате за достоверна? — попитах.

— Граалът и Екскалибур съществуват. Кралят е твърдо убеден в това.

— Ами тамплиерите?

— Те също, от години сме по петите им. Тамплиерите са тайно общество организирано в групи от по шестима или седмина. Отделните групи нямат връзка една с друга, но те са изградили влиятелна и могъща мрежа, разпространена във Франция, Испания, Шотландия и Англия. Тук, на югозапад, са особено силни.

— Кой е водачът им?

— Великият магистър, но за нас остават неизвестни както неговото име, така и мястото, където живее.

Мандевил изведнъж сложи пръст на устните си и излезе от нишата на прозореца. Погледна по коридора, където пред вратата на голямата зала стояха тримата Сантер.

— Сър Джон — извика Мандевил, — ще ви бъда благодарен, ако останете още малко в залата. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Чакайте — продължи Бенджамин, — защо кралят и неговите агенти толкова се интересуват от това тайно общество?

Мандевил изчака, докато Сантер влязат в залата и тогава отговори.

— Тамплиерите хранят особено силна омраза към краля и по всяка вероятност са поддържали повечето от Йоркистките бунтове. Разпространяват истории за принцове, законни наследници на престола, погребани живи в килиите на Тауър, а по време на управлението на бащата на краля са поддържали двамата самозванци — Ламбърт Симнел и Пъркин Уорбек^[2]. Ако си спомняте добре историята, мастър Даунби, може би ще си припомните и че най-ожесточените бунтове са избухвали тук в югозападната част на кралството. Бунтовете в западната част на Англия са принуждавали краля ни, когато е бил още само престолонаследник, да бяга, докато самозванецът Пъркин Уорбек на практика обсадил Ексетър.

— Подозирате ли Сантер?

— И да, и не. Сантер доказаха, че са верни поданици на краля, но Хопкинс е бил техен свещеник, а Бъкингам е идвал тук да търси реликвите.

Мандевил избухна в смях.

— Положението им не се подобрява след последните две убийства.

— Ами лейди Биатрис? Моминското й име е Беламонте. Първият й съпруг, господарят на Темпълкъм, е бил сър Роджър Мортимър.

Мандевил поклати глави.

— Верността й е извън всякакво съмнение. В края на краищата тъкмо лейди Биатрис е насърчила Сантер да признае всичко на двамата ми агенти.

— А монасите в Гластънбъри?

Мандевил се подсмихна.

— Голяма бъркотия е там. Предполагаме, че между абатството и тамплиерите съществуват здрави връзки. Хопкинс е бил монах в това абатство, а и монасите пазят тленните останки на крал Артур. Освен това мистериозната гатанка е открита тъкмо в ръкопис от тяхната библиотека.

Мандевил прехапа устни.

— Бях честен с вас. Сега вие ми се доверете, сър. Какво знаете?

Господарят ми разказа случилото се на пътя по-рано същия ден.

— Вероятно са били хора от ордена на тамплиерите — заяви Мандевил.

— Може би те са отговорни и за убийствата на Козма и Деймиън — добавих аз.

— Това би разрешило въпроса — заяви Бенджамин. — Но тогава слугите в тази къща, един или до един, са убийци или им помагат.

— Ще се заемем с тях утре сутрин — отсече Мандевил.

— Има още нещо — добави Бенджамин — сър Едмънд, трябва да разрешим гатанката. Макар, че до колкото мога да преценя, нито в тази къща, нито в църквата съществува и най-малката следа от нещо, което можем да свържем с река Йордан или кивота.

Сви със съжаление рамене.

— Обходих галериите, но не открих рисунка или гравюра, която да събуди любопитството ми. Другите две възможни места са абатството Гластънбъри и запустялата постройка на острова сред езерото.

— Докато бяхме в Гластънбъри — отвърна Мандевил и потри едната страна на лицето си, — поръчах на абата да изпрати един от своите монаси до Тонтън с искане до шерифа да доведе въоръжени мъже в Темпълкъм. Очаквам да пристигнат утре сутрин. Щом дойдат, ще разпитаме слугите, ще идем до острова, а ще посетим и онази проклета вещица.

— Ами двете убийства? — попитах. — Има ли някакви нови следи?

— Никакви — бързо отвърна Бенджамин. — Един човек загина в леглото си във внезапно избухнал пожар. Друг е убит с арбалет, докато е бил сам в църквата, чиито прозорци и врата се били залостени. Разбрахме, че убиецът се е спотайвал някъде наблизо в снега. Доколкото знам лейди Биатрис и Рейчъл не са напускали къщата. Носеха същите дрехи, с които бяха облечени и сутринта, а те не бяха мокри от сняг.

— Вие двамата излизахте от къщата — рязко ни напомни Мандевил.

— Но защо ни е да убиваме Деймиън?

Погледът на Даунби излъчваше искреност и Мандевил го почувства.

— Да, мастър Даунби, аз останах тук, но Саутгейт се наложи да напусне имението.

Мандевил наклони глава и огледа галерията.

— А и да не забравяме сър Джон Сантер — допълни той шепнешком.

Погледът ми рязко се насочи към господаря. Той подръпваше ухото си — нашият таен знак, че другият трябва да запази мълчание. Бенджамин не вярваше напълно на Мандевил и не беше склонен да сподели, че сър Джон Сантер вероятно е ходил до Гластънбъри.

Срещата ни приключи, Мандевил закрачи отривисто към залата, а ние се качихме в стаите си. Бенджамин потъна в мислите си, затова го оставих на спокойствие и си легнах. Мислите ми се въртяха около Матилда, чак докато не чух камбаната за вечеря.

Въпреки изобилието от вкусна храна, вечерята премина унило. Бенджамин с всички сили се стараеше да поддържа разговора, но Мандевил и Саутгейт бяха неразговорливи, лейди Биатрис изглеждаше притеснена, а бялата като платно Рейчъл само ровеше храната си. Когато прислужниците раздигнаха трапезата и всички се готвеха да се оттеглят по стаите си, господарят ми изведнъж се изправи.

— Къщата трябва да се претърси — заяви той. — Всяка стая, всеки килер.

— Защо? — попита Мандевил.

— В действителност и аз не знам какво точно търся, но когато се натъкнем на него, ще го разпозная.

Сантер цял настръхна.

— Вие можете да се присъедините към нас в претърсването — добави Бенджамин помирително.

— Налага ли се да претърсвате сега, веднага? — попита лейди Биатрис.

— Съгласен съм с претърсването — настоя и Мандевил. — Ще стане сега или утре, след като пристигне сър Хенри Бойър с въоръжен отряд от Тонтън.

Сър Джон трепна.

— Наистина ли се налагат такива мерки?

— Да. Изпратих съобщение още докато бяхме в Гластънбъри. Хората на шерифа ще съумеят да ни помогнат. Сега, след като двамина от моите хора загинаха, те са ми необходими като охрана. Но мисля, че все пак вие ще предпочетете къщата да бъде претърсена от мен и мастър Даунби, вместо от прости, събрани от селата новобранци, нали?

Сър Джон не се възпротиви, но настоя и сам да участва. Повикаха слугите, осигуриха факли и лампи и започнахме претърсването. Оказа се, че Темпълкъм е дори още по-голям, отколкото ми се стори първоначално. Избите бяха огромни и подобни на пещери, но не съдържаха нищо необичайно: бъчвички с пиво и вино, дърва за огрев, каменни въглища и други продукти, оставени там на склад. В единия край на подземията, се натъкнахме на стая, чиято врата беше заключена с катинар и залостена. Сантер я отвори незабавно, но ни предупреди да не внасяме в нея факли.

— Тук държим барут и масло за горене — обясни той. — Използваме барута, за да си доставяме камъни за строителен материал от местните каменоломни.

Отвориха вратата и аз влязох. Беше обикновена, суха, миришеща на застоял въздух килия. Бенджамин вървеше след мен и разглеждаше намотаните на кълбо фитили, делвите с масло и бъчвичките с барут, струпани вътре. Наклони глава на една страна и аз разбрах, че нещо е привлякло вниманието му.

— Какво има, господарю?

— Нищо, няма нищо.

Продължихме с огледа. Мен ако питате, ако изобщо има къща, обитавана от духове, то това беше Темпълкъм, най-вече подземията. Качихме се горе и обиколихме стаите една по една. Не открихме нищо подозрително.

Най-накрая самият Мандевил прекрати претърсването. Разтърка очи и се прозя.

— За днес беше достатъчно — заяви той. — Утре ще продължим с оглед на църквата и на острова.

Бенджамин възрази:

— Не сме претърсили помещенията на слугите.

Мандевил се намръщи.

— Нека хората на шерифа го направят. Стига ни за този проклет ден.

Върнахме се в стаите си. Бенджамин дойде в моята. Седна на края на леглото и започна да изброява фактите, известни ни до този момент, сякаш рецитираше стихотворение:

— Бъкингам е мъртъв. Двама агенти са удушени — той вдигна поглед към мен. — Знаеш ли, че с въже можеш да убиеш някого за секунди?

— Това пък каква връзка има? — попитах. Бях така уморен, че ми се искаше единствено да си легна.

— Не, няма никаква връзка — едва чуто рече Бенджамин с отнесен вид. — После дойдохме тук. Някаква вещица ни предупреди, че смъртта ще ни сполети по различни пътища. Козма загина в пожар. Деймиън е убит от тайнствен стрелец, който явно има способност да минава през дебели стени. Нямаме ключ за разгадаване на гатанката, нито следа, която да ни води към тамплиерите, както нямаме и най-малка следа, която да ни отведе до Граала или Екскалибур.

Бенджамин потърка брадичката си.

— Решение обаче трябва да има. Може пък хората на шерифа да ни помогнат.