Пол Дохърти
Убийствата на Граала (7) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава пета

Същата нощ и двамата спахме зле. Бенджамин викаше в съня си и на два пъти се събуждах. Той също като мен се тревожеше за пътуването ни до Гластънбъри, затова на следващата сутрин слязохме в трапезарията на двореца с подпухнали очи и недоспали. Навъсен прислужник тръшна пред нас недопечен хляб и разреден с вода ейл. Седяхме, потънали всеки в своите мисли, докато вратата не се отвори и в трапезарията не влязоха Мандевил и Саутгейт. Изглеждаха свежи като майски рози. (От стария Шалот да си го знаете, злите по душа рядко имат проблеми със съня!) Седнаха на пейката срещу нас, разговаряха весело за застудялото време и че скоро трябва да се отправим на път към Съмърсет.

— Вярвате ли на всичко това? — рязко им зададох въпроса, който бях отправил и към Бенджамин.

— Дали вярваме на кое? — остро отвърна Саутгейт.

— Ами в меча на Артур и чудодейната чаша?

— Щом кралят вярва — отвърна Мандевил, — вярвам и аз. Вярваме всички, мастър Шалот, в името на здравия ред, силните правила и против безсмислените и безплодни бунтове.

Двамата му странни помощници се вмъкнаха в стаята и без дори да ни удостоят с поглед, се запътиха към друга маса, на която се настаниха.

С пълна уста Мандевил кимна към двамата.

— Смятате ни за жестоки и безмилостни, така ли, Шалот? Тогава си спомнете за Козма и Деймиън. Или още по-лошо, за по-големия им брат, който се опитал да избяга. Знаете ли какво направили турците? Съблекли го гол, приковали го към земята, привързали тръба от едната му страна и взели гладен плъх — Мандевил отпи от бирата си, — не от нашия английски вид. Плъховете в Азия са две стъпки дълги от главата до опашката. Та, вкарали плъха в тръбата, а в другия й край запалили огън. На плъха му остава само един начин за спасение — като си пробива път през жива плът.

Повдигна ми се и хвърлих поглед към двамата гологлави близнаци. Вече не ми изглеждаха толкова ужасни, колкото достойни за съжаление. Отново вперих поглед в Мандевил и Саутгейт. Каквото и да ми разправяха, тези двамата си бяха съвсем луди. Почитта им към закона и реда беше толкова голяма, че граничеше с безумие. Бяха истинско въплъщение на идеите на Макиавели, изложени в „Принцът“. Каквото и да поискаше от тях Хенри, тези двамата щяха да го изпълнят.

— Защо ни е да ходим до Гластънбъри? — измърморих, преди господарят ми да успее да ме спре.

Мандевил ми се изсмя, а после здравите му зъби захапаха парче ръжен хляб.

— Мастър Шалот, на вас и на вашия господар ви се носи славата на хора с набито око и схватлив ум. Ходите ли на лов?

— Не и ако мога да го избегна!

— Би трябвало да ходите, Шалот. Най-вече на лов с хрътки, тъкмо това ще правим в Съмърсет. Ще отидем на лов за предатели и ще открием реликвите, които кралят пожела. Ние сме ловци, а вие сте нашите хрътки.

Господарят ми ме дръпна за ръкава и аз преглътнах язвителния си отговор. Благоразумно напуснахме залата. В коридора го сграбчих за лакътя.

— Не съм ничия хрътка, господарю!

Бенджамин поклати глава.

— Не се хващай на приказките им, Роджър, не им се хващай! Имаме си други грижи.

— Какви грижи?

— Сестрата на Хопкинс, без да споменаваме шивача Таплоу.

— Мастър Шалот!

И двамата се обърнахме. Рейчъл Сантер стоеше в коридора, красива като лятна зора, макар лицето й да беше бледо и тъмни кръгове да обграждаха очите й.

— Мастър Даунби, мастър Шалот — тя се огледа страхливо през рамо.

— Какво има, мистрес? — попитах, захласнал се по прекрасната й гръд, която се издигаше и снишаваше от вълнение.

— Не знам — запъна се тя, — но съм обзета от страх. Ръцете на сър Джон са изцапани с кръвта на Бъкингам, а Мандевил и Саутгейт ме плашат. Ще си пъхат носовете там, където не им е работа.

Погледнахме я.

— Не разбирате — прошепна тя дрезгаво. — Живея в Темпълкъм. Да ми прости Бог, усещам присъствието на призраците на рицарите-тамплиери.

— Рейчъл! Рейчъл!

Девойката ни отправи последен, пълен с отчаяние поглед, поклати глава и се скри зад ъгъла, за да отвърне на майка си.

Бенджамин подритна тръстиките по пода.

— Моли се — почти негласно рече той. — Моли се, Роджър, да се върнем живи и здрави от Темпълкъм!

(Сякаш не го правех и без подобен съвет!)

Върнахме се в стаята си за плащовете и кесиите, но ми се стори, че Бенджамин се бави умишлено.

— Трябва да тръгваме, господарю.

— Още малко, Роджър, чакам някого.

Потъна в едно от своите мрачни настроения, затова го оставих на мира, отидох до прозореца и се загледах навън в прислужницата, която носеше кани с мляко от оборите до кухнята. Най-накрая на вратата се почука и влезе някакъв младеж с мазна коса, облечен в износен кожен елек и изпокъсани панталони. Поклони се на Бенджамин, като да поздравяваше велик лорд.

— Научи ли адреса? — попита господарят ми.

— Да, сър.

При други обстоятелства ломотенето на младежа щеше да ме разсмее.

— Е?

— От дълги години сестрата на Хопкинс е вдовица — отвърна му младежът. — Живее на малка уличка, пресечка на Уотлинг Стрийт, точно след кръчмата „Сврака и корона“.

— Благодаря — Бенджамин подаде монета на младежа и затвори вратата след него.

— Мистрес Хопкинс ли — попитах, — пресечка на Уотлинг Стрийт? Тя пък какво общо има с цялата тази работа, господарю?

— Може нещичко да й е станало известно от някой доверен разговор между брат и сестра, и то да ни е от полза.

— Тръгваме към Уотлинг Стрийт, така ли?

Бенджамин се засмя.

— И към затвора Нюгейт.

Трябваше ни позволението на доктор Агрипа, за да излезем, но само до час вече плавахме в една баржа срещу течението. Денят беше студен, но прекрасен. Слънцето сияеше върху синьото небе, ледената вода беше гладка и се усещаше, че ни заобикаля Лондон: зелени поля, овощни градини, крясъците на лодкарите и на децата, които играеха с колела по речния бряг. Внезапно ме обзе мъка по дома, макар още да не бях напуснал града, вътрешно се вбесих на онзи кучи син, краля и неговите подмолни планове.

Спряхме при Ийст Уотъргейт и тръгнахме нагоре по Найт Райдър Стрийт. Кратката ни разходка из Лондон — и най-вече из кръчмите „Бдението на гарвана“, „Библията и лебеда“, „Кракът и седемте звезди“, скоро ме разведриха. В споменатите кръчми седяха пияници, чиито чаши бяха пълни с „небесна храна“ или „драконово мляко“, а из въздуха се носеше уханието на сладкишите със стафиди и шафран, които се печаха в готварниците.

Сутринта преваляше и много от чираците и продавачите на сергии си бяха дали кратък отдих, а доста от тях вече бяха съвсем пияни. На ъгъла на Олд фиш Стрийт, пред кръчмата „Главата на Смъртта“, група чираци бяха съвсем погълнати от шумното състезание по оригване. Държах очите си отворени на четири да не би да се появи някой от старите ми приятели, най-вече златаря Уолър, но дори и така вниманието ми се отклоняваше от гледката на чираците, които подхвърляха кепетата си и се провикваха за клиенти, към високомерните градски сановници, облечени в обточените си с кожи мантии, красавиците на нощта — скъпоплатените куртизанки, облечени в копринени рокли и с воали, покрити с цветя. Последните без капчица свян кръстосваха надлъж и нашир улиците и повдигаха изскубаните си вежди, щом погледите им паднеха на някой младок или кавалер, изглеждащ великолепно в жакет с подплънки и с тесни, прекалено щедро издути на слабините панталони.

Минахме напряко през няколко улички. Минувачите по тях не бяха така изискани: някаква проститутка стоеше пред жилището си, повдигнала поли над тава с жарава. Върху горящите въглени беше поръсила сяра и лек парфюм. По-нататък аптекар се опитваше да продаде на своите клиентки, до една от занаята, лек срещу френската болест, направен от свинска мас, сяра, дървени кори и живак, смесени с гъста меласа.

Господарят ми, разбира се, вървеше безгрижно като дете и се налагаше да държа далече от него търсещите повод да се сбият някогашни войници, които търсеха лесен начин да отмъкнат нечия кесия, странните „Авраамови люде“^[1], които танцуваха голи и се преструваха на луди, други просяци, които молеха за пари, а на онези, които бяха достатъчно глупави да им протегнат ръка, щракваха конски букаи. Веднъж сложили букаите, просяците не освобождаваха жертвите си, докато не получеха кесиите им.

Врявата стана още по-силна, щом свърнахме по Тринити — по улицата минаваше каруца с шайка разбойници. На вратовете им бяха окачени надписи, от които се разбираше какво е престъплението им. Разбойниците се оказаха крадци, усвоили умението с дълга кука да измъкват през прозорците на къщите всякаква по-ценна покъщнина — завивки, нощници и гърнета. (Тъкмо заради разбойници като тези са започнали да се ширят легендите, че гоблини и елфите крадат подобни вещи.) Цяла такава банда беше заловена и сега тълпата изливаше яростта си върху тях, замеряйки ги с развалени яйца, а домакините изливаха нощните гърнета от горните етажи на къщите. Отзад на каруцата седеше окован младеж, твърдял, че е свещеник. По гърба му имаше рани от побоя, отрязаните връхчета на ушите му кървяха, а пристегнатият на врата му надпис изреждаше лъжите и измамите му.

Най-после стигнахме пресечката, точно след „Свраката и короната“. На усойната, влажна уличка едно просяче ни посочи къщата, в която живееше мистрес Хопкинс. Домът беше висок, с тясна фасада, на три или четири етажа. Капаците на прозорците, по които и малкото останала боя се лющеше на едри парцали, бяха затворени. Вратата беше разкривена, но за наша изненада се оказа отворена и резето не беше спуснато. Потропах шумно и извиках. Още тогава имах предчувствие, че ни дебне опасност, заплаха. Знаци, познати на стария Шалот: настръхналата коса на врата, свит стомах, капчици пот, избили по челото, както и онзи неописуем порив към бягство.

— Мистрес Хопкинс! — изкрещях. — Мистрес Хопкинс!

Тесният, вонящ коридор беше потънал в мрак и виковете ми прокънтяха глухо.

— Мистрес Хопкинс! — провикнах се отново.

Около нас старата къща проскърцваше. Бенджамин ме блъсна навътре и тръшна вратата зад себе си. Тръгнахме опипом в тъмнината, открихме дебела лоена свещ и аз я запалих с огнивото си. Ръцете ми трепереха, докато влизах навътре в къщата, Бенджамин ме следваше. Минахме покрай малка, занемарена стая, край прашни, разнебитени стълби, после влязохме в килера или в кухнята. Там беше малко по-чисто. Очукана метална чаша стоеше на масата, а в другия край, в обърнат към покритата с пепел решетка на огнището стол, седеше жена. Главата й беше наклонена напред, раменете изгърбени, а воалът й падаше на лицето. Цялото място лъхаше на смърт.

Приближих се, побутнах я отзад по тила и сподавих вика си. Мистрес Хопкинс, каквато си е била приживе — грозотия с мършаво лице и редичка косица, беше жестоко убита. Очите й бяха изпъкнали, подутият й език беше прехапан между редки и пожълтели зъби, кожата й имаше морав цвят. Червената връв, с която бяха отнели живота й, продължаваше да виси около врата й. Бенджамин вдигна ръката на старицата.

— Не е изстинала все още — измърмори той. — Вероятно е мъртва не повече от час.

— Защо? — попитах. — Защо да убиват някаква старица?

Бенджамин покри лицето на жената с парче плат и седна на масата.

— Някой — заяви той — е знаел, че идваме насам. Но това не беше тайна. В края на краищата, сам наех слуга от Ричмънд, който да открие къде живее мистрес Хопкинс — той потри брадичката си. — Предполагам, че е безполезно да го разпитваме. Може той да е казал на някого къде отиваме, без да си дава сметка какво прави. Не — въздъхна Бенджамин, — някой е знаел, че идваме. Някой, който познава начина на живот и мисленето на свещениците. Един монах, особено отшелник като Хопкинс, би имал неколцина приятели и едва ли би се доверявал на събратята си в Гластънбъри. Затова вероятно е обсъждал делата си със своята сестра, нали?

Бенджамин потропа по масата.

— Очевидното заключение е, че нашият тайнствен убиец е решил да отстрани опасността за всеки случай — той обхвана с жест притихналата, злокобна стая. — Подозирам, че е човек с власт, а може да е и тайният тамплиер, когото вуйчо ми преследва. Все пак мистрес Хопкинс едва ли щеше да отвори вратата на всекиго. Почти няма следи от съпротива, затова мога да заключа, че убиецът е посрещнат с добре дошъл.

Бенджамин посочи към металната чаша.

— Вероятно мистрес Хопкинс му е поднесла вино — погледна под масата и вдигна друга чаша. — Дори му е правила компания. Убиецът я е убедил, че всичко е наред, промъкнал се е зад стола й и е стегнал въжето около врата й.

— Може ли да е търсил някои от записките на Хопкинс? — додадох аз. — Може би нещо, което нещастният монах е поверил на сестра си?

Претърсихме стаите на долния етаж. Намереното в тях будеше съжаление. Убиецът също беше тършувал из стаите. Две очукани ковчежета бяха отворени със сила, няколко евтини украшения бяха захвърлени заедно с парчета пергамент и часослов, по който имаше отпечатъци от мръсни пръсти. Нито една от тези вещи не ни насочваше към следа. Качихме се горе и претърсихме незначителните й притежания, които открихме в прашните, сумрачни стаи.

— Нищо — измърмори Бенджамин.

— Може и да е нямало нищо — отвърнах аз. — Може би мистрес Хопкинс е убита единствено заради това, което се предполага, че е знаела.

Напуснахме къщата и тръгнахме нагоре по Бадж Роу към Чийпсайд. Пробивахме си път през оживения пазар, който от единия до другия си край беше претъпкан с тезгяси, каруци, коне и хора от всички прослойки: от бедняците, облечени в дрипи до богатите, нагиздени в скъпи коприни. Група важни благородници си проправяше път с помощта на трима въоръжени мъже, които вървяха в редица пред тях. Яздеха великолепни бойни коне и носеха вдигнати позлатени копия. Следваха ги знаменосците. Знамената в алено и жълто изобразяваха необичайни символи: черни грифони, алени дракони и сребристи елени.

Продължихме към зловонната смрад на кланиците, където мученето на добитъка, който чакаше реда си, опъна нервите ни и от него ушите ни писнаха. Най-после стигнахме до Нюгейт, тази отвратителна дупка и ад — градският затвор издигнат край портата на старата градска стена. Минахме под арката на Дик Уитингтън^[2] и захлопахме по обкованата с метал врата, за да ни отворят.

Мазно буре със сланина, увенчано със сплъстена коса и червендалесто, небръснато лице, ни се представи като пазача и ни се заумилква, щом Бенджамин му се представи.

Пазачът избърса мръсните си пръсти в мазния кожен елек и задрънка с огромна връзка ключове.

— Хайде, хайде, господа! — промърмори той, докато ни се кланяше и тътреше крака след нас. Усмихна ни се подкупващо.

— В края на краищата на мастър Таплоу не му остава кой знае колко време живот, ще умре в два следобед.

Поведе ни през преддверието, за да ни покаже изпоцапан с катран елек, нашарен със сяра, който висеше на кука в стената. Тъмничарят се спря и го загледа с възхита.

— Покровът на мастър Таплоу — измърмори злобната гадина, като че ли изучаваше картина на Да Винчи или на Рафаело.

— Това ли ще облече! — възкликнах аз.

— Разбира се — отвърна пазача. — Ще му го навлекат и ще изгори като факла.

— Защо просто не обесите горкия нещастник? — промърморих.

— А, не! — отстъпи назад тъмничарят с разширени очи. — А, не, не можем да го направим! Законът си е закон! Таплоу е предател и законът казва, че трябва да изгори на кладата.

(Знаете ли, аз съм порочен старец, имам слабост към мека женска гръд и чаша добър кларет. На този свят съм вече близо… ами над деветдесет и пет години, но когато най-накрая се срещна с Бог, искам да му задам въпроса, който ме мъчи цял живот. Защо на нас, човеците, така ни харесва да се избиваме един друг? И защо го правим по възможно най-жестокия начин? Прощавайте, но се налага да вдигна пръчката и здравата да перна капелана си по кокалчетата. „Вие няма да идете в рая и няма да видите Бог“, ломоти и подсмърча нищожният му лицемер. „Напротив, напротив, ще разкажа на свети Петър някаква шега и докато той се залива от смях, ще му задигна ключовете.“ Уви, отплеснах се!)

Топчестият и мазен тъмничар се затътри пред нас и ни поведе по проходите и галериите, потънали в непрогледен мрак, надолу по покритите с мръсотия стъпала, където тлъстите плъхове се множаха бързо като бълхи в краставо куче. Смрадта беше непоносима, газехме до глезени в лепкава тиня. Накрая стигнахме до Коридора на обречените, килиите, в които осъдените на смърт чакаха екзекуцията.

— Здравейте, красавиците ми! — някакъв луд притисна лице към решетката. — Не жалете за мен — провикна се лудият. — Целият Тайбърн е с извит врат и подмокрени панталони!

Тъмничарят изплю насреща му жълта слуз и лицето на лудия изчезна. Спряхме пред някаква врата.

Тъмничарят я отвори, взе една факла от коридора и я пъхна в малка цепнатина в стената на килията. Вратата зад гърбовете ни хлопна и килията в отбранителната кула се оживи от светлината. Вонеше като на бунище, а сламата под краката ни беше толкова отдавнашна, че се беше превърнала в черна, лепкава каша. Изведнъж купчината дрипи в ъгъла се размърда и Таплоу, целият окован във вериги, се изправи на крака. Беше тъмнокос, а охраненото му тяло — покрито с мръсотия. Ухили се към нас в сумрака.

— Добре дошли, господа. Няма ли да се представите? Може би сте от онези, които искат да видят осъден на смърт преди екзекуцията му? Искате да ме попитате как се чувствам? Какво мисля? — той се взря по-отблизо в нас. — Не, не приличате на такива.

— Служим на кардинала — заяви Бенджамин и бързо додаде: — Не, не. Не носим помилване. Но кой знае — рече той потиснато — може би милост, торба с барут, окачена на врата. Мастър Таплоу — бавно продължи той, — по-късно днес ще бъдете изгорен на кладата в Смитфийлд, по обвинение в предателство.

Таплоу се свлече на колене.

— Да — измърмори той едва чуто. — Лош край за един добър шивач.

Бенджамин коленичи до него. Аз се облегнах на стената и се помъчих да овладея паниката, породена от ненавистта ми към затворите, най-вече към Нюгейт. (О, да, признавам, няколко пъти съм бил там. Ако ви се доще да разберете какво значи ад на земята, идете до проклетата дупка в деня на екзекуциите. Песните, крясъците и писъците ме караха да мисля, че вече са ме убили и съм отишъл в ада! Колко жесток е светът!)

— Мастър Таплоу — продължи Бенджамин — поддържали сте връзка с монаха Хопкинс, и сте предавали негови съобщения, така ли е?

Шивачът облиза устни.

— Такава е истината. Ще кажете ли на тъмничаря да ми даде вино?

— Разбира се.

— Е, добре — Таплоу се почеса по главата, — носех съобщения до лорд Бъкингам под предлог, че нося дрехи или си търся клиенти в лондонската му къща.

— Отговаряше ли Бъкингам някога на съобщенията?

— Не, не отговаряше.

— Какво друго правехте?

Таплоу се примъкна по-близо. Да ми прости Бог, но приличаше на покрита с кал жаба, приклекнала в сумрака. Наложи се да притисна носа си заради непоносимата смрад и само си пожелах господарят ми да приключи по-бързо с въпросите си.

— Какво друго правехте? — отново попита Бенджамин.

— Ходех насам-натам по поръчения на Хопкинс. Оставях съобщения тук-там, но нищо особено.

— Защо го правехте? — Бенджамин погледна към мъжа. — Защо му е било на един шивач да се забърква с някакъв луд монах и предател? Особено пък на човек като вас, Таплоу, който е приел доктрината на Лутер за реформацията?

Таплоу сведе очи.

— Преди бях католик — запелтечи той, — докато не почина жена ми. Хопкинс беше единственият свещеник, който прояви загриженост.

Размърдах се, забравих несгодите в килията, щом улових накъде бият подозренията на господаря ми. Тук имаше нещо гнило. Таплоу беше мръсен, но се виждаше, че го хранят добре, а за човек, на когото му предстои да умре, изглеждаше твърде спокоен и ведър.

— Носили ли сте съобщения до други хора?

Той поклати глава в знак на отрицание. Бенджамин се протегна и сграбчи ръката на мъжа.

— Мастър Таплоу — прошепна той, — не мога да направя почти нищо за вас, освен да се уверя, че тъмничарят ще ви даде вино. Молете се за бърза смърт и в Чистилището Христос да се смили над душата ви.

— Да — прошепна Таплоу. — Дано душата ми не остане дълго в Чистилището.

После отново легна в ъгъла на килията.

Захлопахме по вратата за тъмничаря и се върнахме при главните порти, където Бенджамин даде една монета на жестокия негодник и му нареди да направи каквото може за клетия Таплоу. Тръгнахме си, минахме през портите на старата градска стена, заобиколихме стената и забързахме по улиците и уличките надолу към речния бряг при Ийст Уотъргейт. Бенджамин едва ми продумваше, но непрестанно си мърмореше под носа. Чак когато наредих на лодкаря да ни откара до Сион, господарят ми сякаш се отърси от унеса.

— Странна работа, Роджър — отбеляза той. — Помисли само. Преди малко оглеждахме трупа на удушена старица и посетихме някакъв малоумен шивач в затвора, който след няколко часа ще умре в страшни мъки на кладата. Сякаш смъртта е навсякъде — продължи той, — а убиецът с окървавените ръце непрестанно ни съпътства.

Седях, а него оставих на спокойствие да размишлява. В действителност, като обърна поглед назад към миналото, се чудя не толкова защо хората се избиват един друг, а след като толкова много обичаме кръвопролитията, защо не го правим по-често. Потупвах с ботуша си по дъното на лодката, погледът ми се рееше над реката. Огромни товарни баржи изхвърляха товара си от отпадъци и нечистотии по средата на реката. Бенджамин беше потънал напълно в мислите си, но аз долавях тревогата му. Старият Уолси обичаше да води хората за носа, най-вече своя племенник и мен, забавляваше се с малките си игрички, а нас караше да влизаме в тъмни стаи, пълни с убийци. (Имайте търпение да дочакате края на тази история и ще разберете какво имам предвид!)

Най-накрая стигнахме величествения манастир Сион. Назъбените му стени, съградени от бял камък, се провиждаха през редица от зелени дървета. Слязохме от лодката и се заизкачвахме по покрита с чакъл пътека към огромната му порта и към помещението за новодошлите. Облечени в бяло монахини запърхаха наоколо ни въодушевено, щастливи да посрещнат посетители. Красиво място беше Сион, имаше прохладни галерии и коридори, помещения с високи сводове и прекрасни градини. Не забравяйте, че това не беше какъв да е женски манастир. Монахините в него бяха едни от най-вещите лечители в Европа и лековете и грижите им са спасили живота на много хора. Старият Хенри обаче сложи точка на всичко, като изравни със земята манастира и заграби всичките му богатства. Негово величество кучият син!

Манастирът Сион представляваше прекрасна сграда, чиито обитателки полагаха грижи за болните и на мнозина са донесли изцеление. Въпреки това не можеха да направят кой знае какво за Джоана, голямата любов на Бенджамин. И преди съм я споменавал: дъщеря на уважаван търговец, съблазнена и изоставена от някакъв голям благородник, когото Бенджамин по-късно убил на дуел. Но Джоана — с прекрасни, разпилени коси, обграждащи бледото лице, с отпусната уста и безжизнени очи, вече била загубила разсъдъка си.

Щом се случеше в Лондон, Бенджамин винаги я посещаваше. Сядаше до нея и я прегръщаше, леко я полюляваше като дете, а тя бърбореше безсмислици и слагаше сол в раната му, защото си мислеше, че той е благородникът, който се е върнал да я поиска. Срещите им винаги бяха покъртителни. Не издържах на гледката и се запилявах да флиртувам с младите послушници. Накрая Бенджамин я откъсваше от себе си и грижовните монахини отвеждаха плачещата за своята погубена любов Джоана. Този път не беше по-различен и господарят напусна Сион с лице, обляно в сълзи. И както всеки път сграбчи ръката ми.

— Роджър — рече настоятелно той, — ако нещо ми се случи, закълни се, че ще закриляш Джоана!

И както всеки път се заклех. Не, не се безпокойте, останах верен на клетвата си! Години по-късно, когато негово величество кучият син срина манастирите и опразни абатствата, прибрах Джоана в дома си. В действителност вече я бях обезсмъртил: старият ми приятел Уил Шекспир написа пиеса за някакъв датски принц, който се шляе по сцената и се чуди и мае дали да убие майка си, която също е убийца. Не ми хареса и рекох на Уил, че трябва да я съкрати до един-единствен акт, в който Хамлет да удуши гадната кучка възможно най-бързо! Но знаете си го какъв е старият Уил Шекспир. Тих и свит — само скри лицето си в ръце и се разсмя.

Въпреки това му помогнах с една от сцените, в която датският принц докара до лудост годеницата си Офелия. (Ако ми позволите да отбележа, след като изгледах пиесата: не съм изненадан.) Бедната Офелия се появява като злочеста жена, която с букет цветя в ръце и коси разпилени като воал около нея, се удавя в реката. Ами всъщност Офелия беше Джоана, а реката е Темза. Мен ако питате, идеята се оказа прекрасна.

Върнахме се на кея. Бенджамин все още не беше се отърсил от тъгата.

— Нищо ли не могат да сторят? — попитах. Всячески се мъчех да намеря зрънце утеха за него и припряно добавих: — Господарю, повечето хора минават през Чистилището след смъртта си, но има такива като Таплоу или горката Джоана, които минават през него приживе.

(Открай време съм си такъв, винаги готов да откликна с утешителна дума.) Бенджамин ме сграбчи за ръката и кимна, но чак когато се качихме на лодката, плесна с ръце.

— Чистилище — измърмори той.

— Какво, господарю?

Изгледа ме странно.

— Кога трябва да умре Таплоу?

Погледнах към слънцето.

— В два по пладне. Защо?

Бенджамин ме побутна навътре в лодката.

— Тогава да побързаме. Трябва да го видим. Трябва да го видим, че умира.

Закъсняхме. Полетата около Смитфийлд гъмжаха от хора. Пазарът на коне беше изоставен, тезгясите стояха празни, магазините пустееха. Цял Лондон се беше стекъл на широкото голо пространство. Главите на всички бяха извити към издигнатата на хребета на малък хълм клада, съвсем близо до бесилка с три разклонения. Тълпата беше безчислена, нямаше къде игла да падне, изключено беше да си пробием път напред. Лондончани до един бяха там. Под дрипите, коприната и вълната телата им воняха на пот. Мислите им до една бяха съсредоточени върху зрелището на кладата, където щеше да изгори човек. Надзъртахме над главите им.

Седнал на висок стол, Таплоу вече беше завързан към стълба на кладата, ръцете и краката му бяха здраво омотани, главата и лицето му бяха отчасти покрити от качулка. До стола вече бяха приготвени снопове зелени пръчки със сухи краища на височината на слабините на жертвата. Маскираните палачи обикаляха, сякаш вземаха участие в подготовката на представление и нагласяваха сноповете, така че въздействието да бъде най-силно. Стегнати редици от войници накараха тълпата да отстъпи назад. От струпаното множество вече се чуваха викове: „Не се бавете!“, „Убийте негодника!“, придружени с обичайния порой от отпадъци.

— Трябва да идем по-близо! — каза Бенджамин.

— Защо, господарю? — рекох умолително аз.

— Един човек ще умре.

Повдигнах се на пръсти.

— Късно е. Факлата подпали кладата.

Наблюдавах как палачът пали сноповете пръчки, но изглежда струпаните подпалки на кладата бяха прекалено сурови и не можеха да се запалят. Бенджамин отчаяно гледаше към големите порти на манастира „Сейнт Бартоломю“: на балкона вече седяха добре облечените благородници, които бяха извели децата си на разходка. Носеха си и захаросани ябълки, блюда със сладкиши и кани с вино, за да бъде забавлението им пълно.

Бенджамин измъкна една от заповедите на Уолси от кесията си — беше едно от писмата, с които кардиналът му даваше достъп до всяко място, което пожелае. Господарят ми ме сграбчи за ръката и ме заблъска напред. Началникът на стражата пред „Сейнт Бартоломю“ ни пусна да минем и ние прекосихме потъналото в мрак пространство под входната арка, изкачихме се по стъпалата към стаята с балкона. Щом Бенджамин показа заповедта си, разблъска недоволстващите зрители и най-накрая намери място, откъдето и двамата можехме да наблюдаваме добре екзекуцията на общинската ливада в Смитфийлд. Подсвиркванията от тълпата бяха станали още по-настойчиви, понеже палачите не бързаха с работата си.

(Смъртта на кладата е ужасно нещо, повярвайте! Веднъж, когато бях във Венеция, Инквизицията ме залови, съди и осъди на смърт на кладата на големия площад пред „Сан Марко“. Озовах се вързан за стълба на кладата, а струпаните съчки вече бяха запалени, когато съдбата за пореден път се намеси. Това обаче е история, която ще разкажа друг път!)

Както и да е, като погледна назад към изминалите години, мога да си представя какво му е било на горкия нещастник на кладата в Смитфийлд. Инквизицията не си поплюваше, но палачите й не ги биваше за нищо. Отново допряха факлите към струпаната клада, ала огънят едва близна стъпалата и глезените на осъдения. Нещастникът изпищя.

— О, Иисусе, сине Давидов!

Щом чу писъка му, тълпата стаи дъх. Бенджамин гледаше като омагьосан, аз повече гледах него, отколкото осъдения. Вече ви казах, че Бенджамин изпитва ужас от публичните екзекуции.

— Защо сме тук, господарю? — прошепнах.

— Млъкни, Роджър! — просъска той.

Пламъците вече бяха достатъчно буйни, за да стигнат до двете торби с барут, вързани за врата на осъдения. Чу се оглушителен тътен и огънят лумна по-силно. Главата на осъдения увисна назад и качулката се свлече. Пламъците вече закриваха всичко. Устните на Таплоу продължаваха да се движат, макар гърлото му да беше вече толкова обгорено, че от него не излизаше ни звук. Огънят облиза лицето му, устата му почерня, устните му се сгърчиха към венците. Крайниците му се разпаднаха в бълбукаща маса от мазнина, течност и кръв.

— Бог да се смили над него! — промърмори Бенджамин. — Щеше ми се да бях видял лицето му ясно само още веднъж.

Стълбът на кладата изцяло се скри в бушуващите пламъци на огъня. Взирах се над тълпата. Приличаше ми на грамадно чудовище, с разтворена паст и настървени очи, после долових движение близо до големите брястове от другата страна на общинските мери. (Клоните на тези дървета често се ползваха вместо бесилка.) Видях червенокос мъж да скача от клоните, сякаш и на него му бе прилошало от гледката и се готвеше да си тръгва. Съгледах черните мантии и се зачудих защо му е на Саутгейт да присъства на такава отблъскваща екзекуция. Попитах и Бенджамин, докато излизахме през задната врата на „Сейнт Бартоломю“, запътили се обратно към реката, но господарят ми не ме слушаше.

— Не знам причината — измърмори ми той — още не я знам, Роджър. И докато не разплетем тази бъркотия, няма да я науча!