Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (5)

5

Отец-капитан де Соя беше откаран от системата Пацем с НСК „Рагил“, крайцер от клас „архангел“, подобен на кораба, чието командване му бяха наредили да поеме. Убит от ужасното ускорение на мигновения двигател, сега известен в мирския флот като „гидеонов“, де Соя бе възкресен за два, вместо за обичайните три дни — възкресителните капелани поеха допълнителния риск от неуспешно възкресяване заради спешното назначение на отец-капитана — и се озова на стратегическата станция на мирския флот Омикрон₂-Епсилон₃, в орбита около безлюден, скалист свят, въртящ се в мрака отвъд Епсилон Еридани в Старите територии, само на няколко светлинни години от мястото, на което някога беше съществувала Старата Земя.

Де Соя получи един ден за възстановяване на уменията си и след това се качи на совалка, за да стигне до зоната за дислоциране на Омикрон₂-Епсилон₃, разположена на сто хиляди клика от военната база. Момичето-юнкер, което пилотираше совалката, се отклони от пътя си, за да може отец-капитанът добре да разгледа новия си кораб и въпреки желанието си, де Соя се развълнува от онова, което видя.

НСК „Рафаил“ беше очевиден продукт на свръхмодерна технология, която вече не бе вариант — както всички предишни мирски кораби, на които беше служил де Соя — на преоткрити хегемонийски модели отпреди Падането. Изглеждаше прекалено крехък, за да е практичен в условията на вакуум и прекалено сложен за работа в атмосфера, но предизвикваше цялостно впечатление за аеродинамична смъртоносност. Корпусът бе изграден от видоизменящи се сплави и участъци на чиста фиксирана енергия, позволяващи бързи промени на формата и функциите, което само допреди няколко години не беше възможно. Когато совалката мина покрай „Рафаил“ в бавна балистична дъга, де Соя видя, че дългият кораб се превръща от хромово-сребрист в матовочерен и на практика изчезва от поглед. В същото време няколко работни помещения и жилищни каюти бяха погълнати в гладкия централен корпус и останаха само оръжейните балони и сондите на сдържащите полета. Или корабът се готвеше за проверка преди прехвърляне извън системата, или офицерите на борда отлично знаеха, че на совалката се намира новият им командир и искаха малко да се поперчат.

Де Соя знаеше, че почти със сигурност са верни и двете му предположения.

Преди крайцерът да помътнее и изчезне, отец-капитанът забеляза, че сферите на ядрените двигатели са групирани като перли около централната ос на кораба, вместо да са съсредоточени в една-единствена издутина като на стария му фотонен кораб „Балтазар“. Забеляза също, че шестоъгълният гидеонов двигател е много по-малък, отколкото на първия „Рафаил“. Последното, което зърна, преди корабът да стане невидим, бяха светлините на вдадените прозрачни жилищни каюти и прозрачния купол на командния мостик. От прочетеното на Пацем и от инструктажните РНК-инжекции, които му бяха направили в щаба на мирския флот, де Соя знаеше, че по време на сражение прозрачните стени на тези отсеци стават по-дебели и бронирани, но винаги се бе наслаждавал на гледките и щеше да се радва на прозорците към космоса.

— Приближаване към „Уриил“, сър — съобщи пилотът-юнкер.

Де Соя кимна. НСК „Уриил“ приличаше почти на близнак на новия „Рафаил“, но когато совалката се приближи към него, отец-капитанът можеше да различи допълнителните омега-генератори, светещите заседателни кабини и по-сложните комуникационни антени, които правеха този съд флагмански кораб на спецчастта.

— Предупреждение за скачване, сър — каза юнкерът.

Де Соя отново кимна и зае мястото си на втората ускорителна кушетка. Скачването мина съвсем гладко и когато скачващите скоби се заключиха и корпусът на кораба се затвори около совалката, той не усети каквото и да е разтърсване. Де Соя се изкушаваше да похвали момичето, но старите командирски навици напомниха за себе си.

— Следващия път — каза той, — се опитай да се приближиш без да даваш тласък в последния момент. Забелязва се и шефовете на флагмана се мръщят на такива неща.

Лицето й помрачня.

Де Соя постави ръка на рамото й.

— Но иначе свърши отлична работа. Някой ден бих искал да служиш при мен като пилот на спускателен кораб.

Оклюмалото момиче просия.

— Само бих могла да си мечтая за това, сър. Тази служба на станцията… — Тя замълча, осъзнала, че е отишла прекалено далеч.

— Зная — отвърна де Соя, застанал до херметичния люк. — Зная. Но засега се радвай, че не участваш в този кръстоносен поход.

Люкът се отвори и почетен гвардеец го придружи на борда на НСК „Уриил“ — архангелът, ако отец-капитанът вярно си спомняше, когото Старият завет описваше като водач на райските ангели.

 

 

На деветдесет светлинни години разстояние, в звездна система, отдалечена само на три светлинни години от Пацем, първият „Рафаил“ се прехвърли в реалното пространство със сила, която би изсмукала мозъка от човешките кости, би разкъсала човешките клетки като нож-паяжина и би разпръснала човешките неврони като топчета по стръмен склон. За Радамант Немес и нейните клонирани близнаци това усещане не беше приятно, но те нито изпъшкаха, нито сбърчиха лица.

— Къде е това място? — попита Немес, като следеше екрана, на който се уголемяваше кафява планета. „Рафаил“ намаляваше ускорението си под двеста и трийсет гравитации. Немес не седеше на ускорителната си кушетка, а висеше на скоба с небрежната лекота на човек, пътуващ за работа в препълнен наземен автобус.

— Свобода — отвърна един от мъжките й близнаци.

Немес кимна. Никой от четиримата не проговори отново, докато архангелът бе в орбита и спускателният кораб не се отдели, за да се понесе през редкия въздух.

— Той тук ли ще бъде? — попита Немес. От слепоочията й излизаха микровлакна, които водеха направо към пулта на кораба.

— О, да — отвърна близначката й.

На Свобода живееха съвсем малко хора, но след Падането те се бяха скупчили под куполи от силови полета в зоната на здрача и не разполагаха с необходимата техника, за да проследят архангела или спускателния му кораб. В тази система нямаше мирски бази. Междувременно огряната от слънцето страна на скалистия свят кипеше и оловото течеше като вода, а рядката атмосфера откъм тъмната страна се носеше на ръба на замръзването. Под повърхността на безполезната планета обаче, минаваха осемстотин хиляди километра тунели, като всеки от коридорите беше широк трийсет метра. Свобода бе един от деветте лабиринтни свята, открити в началото на Хеджира и проучени по време на Хегемонията. Хиперион беше друга от деветте планети. Нито едно човешко същество — живо или мъртво — не знаеше тайната на лабиринтите или техните създатели.

Немес прекара спускателния кораб през бушуваща амонячна буря откъм тъмната страна, спря за миг пред ледена скала, виждаща се само на инфрачервените и увеличителните екрани, после сви крилете на кораба и го насочи напред в квадратния отвор на лабиринта. Този тунел завиваше веднъж и после продължаваше километри право напред. Дълбочинният радар показа безброй други проходи под него. Немес продължи три клики напред, зави наляво при първия разклон, спусна се на половин километър под повърхността още пет километра на юг и накрая приземи кораба.

Тук инфрачервеният сензор показа само слаба топлина от вулканичните отвори и на увеличителните екрани не се виждаше нищо. Немес се намръщи към радарните дисплеи и включи външните светлини на спускателния кораб.

Докъдето й стигаше погледът, стените на безкрайно правия тунел се заобляха към редица от хоризонтални каменни плочи. Върху всяка от плочите лежеше голо човешко тяло. Плочите и телата продължаваха напред и изчезваха в мрака. Немес погледна към дисплея на дълбочинния радар: по-долните равнища също бяха покрити с плочи и тела.

— Навън — каза мъжкият близнак, който беше изтеглил Немес от лавата на Божия горичка.

Немес не си направи труда да се занимава с херметичната камера. Въздухът напусна кораба с постепенно отслабващ рев. В пещерата имаше слабо налягане — достатъчно, за да не й се налага да се фазоизмества, за да оцелее, — но атмосферата бе много по-рядка, отколкото на Марс преди да го тераформират. Личните сензори на Немес показаха, че температурата е постоянна: минус 162 градуса Целзий.

Под прожекторите на спускателния кораб стоеше човешка фигура.

— Добър вечер — каза съветник Албедо. Високият мъж беше безупречно облечен в сив костюм, ушит по модата на Пацем. Той предаваше директно на честота 75 мегахерца. Устата му не се движеше, но усмивката му разкриваше съвършените му зъби.

Немес и нейните близнаци зачакаха. Тя знаеше, че няма да има повече укори и наказания. Трите сектора я искаха жива и функционираща.

— Момичето Енея се е върнало в пространството на Мира — заяви Албедо.

— Къде? — попита близначката на Немес. В безизразния й глас се долавяше нещо като нетърпение.

Съветник Албедо разпери ръце.

— Порталът… — започна Немес.

— Този път не ни казва нищо — прекъсна я съветник Албедо. Усмивката му дори не потрепна.

Немес се намръщи. През всички векове на хегемонийската Мрежа на световете Трите сектора на съзнание на Техноцентъра не бяха открили начин да използват портала на Празнотата — онзи мигновен интерфейс, който хората познаваха като телепортатори, — без да оставя следа от модулирани неутрино в нагънатата матрица.

— Другото нещо… — започна тя.

— Разбира се — махна с ръка Албедо, сякаш за да отхвърли безполезната част от този разговор. — Но все пак можем да регистрираме връзката. Сигурни сме, че момичето е сред онези, които се завръщат от Старата Земя през старата телепортаторна мрежа.

— Има и други? — попита един от мъжете.

Албедо кимна.

— Отначало бяха неколцина. Сега са повече. По последни данни поне петдесет активирания.

Немес скръсти ръце.

— Смятате ли, че Другото нещо прекратява експеримента на Старата Земя?

— Не — отвърна Албедо. Той се приближи до най-близката плоча и погледна надолу към голото човешко тяло върху нея. Беше на млада жена, на не повече от седемнайсет-осемнайсет стандартни години. Косата й бе червена. По бледата кожа и отворените очи имаше бял скреж. — Не — повтори той. — Секторите са съгласни, че се завръща само групата на Енея.

— Как да я открием? — попита близначката на Немес. Очевидно просто гласно размишляваше на честота 75 мегахерца. — Можем да се прехвърлим на всеки свят, който е имал телепортатор по време на Хегемонията, и лично да проверим телепорталите.

Албедо кимна.

— Другото нещо може да скрие крайната точка на телепортиране — каза той, — но Техноцентърът е почти сигурен, че не е в състояние да скрие самия факт на матрично нагъване.

„Почти сигурен“, забеляза необичайното определение за възприятията на Техноцентъра Немес.

— Искаме ти… — започна Албедо и посочи към близначката на Немес. — Стабилният сектор не ти е дал име, нали?

— Не — отвърна тя. Слаби, тъмни следи на вълнение паднаха върху бледото й чело. Тънките й устни не се усмихваха.

Албедо се подсмихна.

— Радамант Немес имаше нужда от име, за да мине за човешко същество на „Рафаил“. Мисля, че останалите от вас също трябва да получат имена, дори само за мое удобство. — Той посочи към жената. — Сцила. — После се обърна към всеки един от мъжете поред и каза: — Гиес. Бриарей.^[1]

Никой от тримата не реагира на кръщаването си, но Немес скръсти ръце и подхвърли:

— Това забавлява ли ви, съветник?

— Да — отвърна Албедо.

Атмосферата от спускателния кораб кръжеше и се виеше около тях като зловеща мъгла. Мъжът, който вече носеше името Бриарей, заговори:

— Ще задържим този архангел и ще претърсим всички светове от старата Мрежа на световете. Предполагам, че ще започнем с планетите по река Тетида.

— Да — потвърди Албедо.

Сцила почука с нокти по замръзналата материя на гащеризона си.

— С четири кораба претърсването ще е четири пъти по-бързо.

— Очевидно — отвърна Албедо. — Има няколко причини, поради които трябва да се откажем от тази възможност — първата е, че Мирът няма много свободни архангели, за да ни ги заеме.

Немес повдигна вежди.

— А кога Техноцентърът е молил Мира за заеми?

— Откакто се нуждаем от парите, фабриките и човешките им ресурси, за да строим корабите — безизразно отговори Албедо. — Втората и последна причина е, че искаме четиримата да сте заедно, в случай че се сблъскате с някой или нещо, с което сами не бихте могли да се справите.

Веждите на Немес останаха вдигнати. Тя очакваше Албедо да спомене за провала й на Божия горичка, но Гиес попита:

— С какво в Мира не бихме могли да се справим, съветник?

Мъжът в сиво отново разпери ръце. Виещите се зад него пари отначало избледняха, после разкриха бледите тела върху плочите.

— С Шрайка — отвърна той.

Немес издаде груб звук.

— Аз победих това нещо с една ръка — каза тя.

Албедо поклати глава. Влудяващата усмивка на устните му не потрепваше.

— Не — отвърна той. — Не го победи. Използва хиперентропичното устройство, което ти дадохме, за да го пратиш пет минути напред в бъдещето. Това не означава, че си го победила.

— Шрайка вече не е ли под контрола на АИ? — попита Бриарей.

Албедо за сетен път разпери ръце.

— Боговете от бъдещето вече не ни шепнат, скъпи ми приятелю. Те се бият помежду си и глъчката на битката им отеква назад във времето. Ако работата на нашия бог трябва да се свърши в нашето време, налага се да я свършим сами. — Той погледна към четиримата клонинги. — Ясни ли са ви инструкциите?

— Да открием момичето — отвърна Сцила.

— И? — попита съветникът.

— Незабавно да го убием — каза Гиес. — Без колебание.

— Ами ако учениците й се намесят? — попита Албедо и се усмихна още по-широко. Гласът му беше карикатура на гласа на човешки учител.

— Да ги убием — отвърна Бриарей.

— Ами ако се появи Шрайка? — добави Албедо и усмивката му внезапно изчезна.

— Да го унищожим — отвърна Немес.

Албедо кимна.

— Някакви последни въпроси преди всеки от нас да поеме пътя си?

— Колко човеци има тук? — попита Сцила. Тя посочи към плочите и телата.

Съветник Албедо докосна брадичката си.

— В тази част от тунелите на този лабиринтен свят са няколко десетки милиона. Но тук има още много тунели. — Той отново се усмихна. — И още осем лабиринтни свята.

Немес бавно завъртя глава и погледна към виещата се мъгла и безкрайната редица от каменни плочи на различни равнища на спектъра. Нито едно от телата не проявяваше каквито и да е признаци на топлина над околната температура на тунела.

— И това е работа на Мира — каза тя.

Албедо се изкиска.

— Разбира се — отвърна той. — За какво са им на Трите сектора на съзнание или на нашия бъдещ АИ купчина човешки тела? — Той се приближи до тялото на младата жена и почука замръзналите й гърди. Въздухът в пещерата беше прекалено рядък, за да пренесе звука, но Немес си представи екота на студен мрамор, по който са почукали с нокти.

— Други въпроси? — изгледа ги Албедо. — Имам важна среща.

Без да кажат нито дума по 75-мегахерцовата честота — или по която и да е друга, — четиримата близнаци се обърнаха и се прибраха в спускателния кораб.

 

 

В кръглия балон на тактическия съвещателен център на НСК „Уриил“ се бяха събрали двайсет офицери от мирския флот, включително всички капитани и командири от спецчаст „ГИДЕОН“. Сред тях беше командир Хоуган „Хоуг“ Либлър. Той бе на трийсет и шест стандартни години, прероден след кръщението си на Ренесанс Минор, потомък на някога великия земевладелски род Либлър, чиито имения бяха обхващали около два милиона хектара — и чийто сегашен дълг достигаше почти пет марки на хектар. Либлър бе посветил личния си живот на служба на Църквата и бе отдал професионалния си живот на мирския флот. Освен това беше шпионин и потенциален убиец.

Либлър с интерес бе наблюдавал пристигането на новия си командир на борда на „Уриил“. Всички от спецчастта — почти всички от мирския флот — бяха чували за отец-капитан де Соя. Пет стандартни години преди това бившият командир на фотонен кораб беше получил папски диск — означаващ почти неограничена власт — за изпълнението на някакъв таен проект и мисията му се бе провалила. Никой не беше сигурен каква е била тази мисия, но начинът, по който де Соя бе използвал онзи диск, му беше създал врагове сред флотските офицери из целия Мир. Провалът и изчезването на отец-капитана бяха станали причина за разпространяването на нови слухове в съблекалните и служебните стаи на флота: най-разпространеният от тях бе, че де Соя е бил предаден на Светата служба, тайно отлъчен и навярно екзекутиран.

Но сега той беше тук и му поверяваха командването на едно от най-ценните оръжия в арсенала на мирския флот: един от двайсетте и един оперативни архангелски крайцера.

Видът на де Соя изненада Либлър: отец-капитанът бе нисък, тъмнокос, с големи, тъжни очи, по-подходящи за икона на мъченик, отколкото за капитан на боен крайцер. Адмирал Алдикакти, набитата лусусианка, ръководеща и съвещанието, и спецчастта, бързо го представи.

— Отец-капитан де Соя — каза адмиралът, когато де Соя зае мястото си на сивата, кръгла маса в сивата, кръгла стая. — Мисля, че познавате неколцина от тези офицери. — Алдикакти беше известна с липсата си на такт, както и със свирепостта си по време на битка.

— Майка капитан Стоун е моя стара приятелка — отвърна де Соя и кимна към бившата си заместничка. — Капитан Хърн беше член на последната ми спецчаст и съм се срещал с капитан Сати и капитан Лемприе. Освен това съм имал честта да работя заедно с командирите Учикава и Барнс-Авне.

Адмирал Алдикакти изсумтя.

— Командир Барнс-Авне е тук, за да представлява присъствието на морската пехота и швейцарската гвардия в спецчаст „ГИДЕОН“ — каза тя. — Познавате ли своя заместник, отец-капитан де Соя?

Свещеникът-капитан поклати глава и Алдикакти представи Либлър. Командирът се изненада от твърдото ръкостискане на дребничкия отец-капитан и от властния му поглед. „С очи на мъченик или не — помисли си Хоуг Либлър, — този човек е свикнал да командва.“

— Добре — изръмжа адмирал Алдикакти, — да започваме. Капитан Сати ще ни информира за обстановката.

През следващите двайсет минути балонът на съвещателния център беше замъглен от холоси и карти с траектории. Инфотерми и бележници се пълнеха с данни и бележки. Тихият глас на Сати бе единственият звук, освен случайните въпроси.

Либлър също си водеше бележки, изненадан от мащабите на мисията на спецчаст „ГИДЕОН“ и зает с работата на всеки помощник-командир — записване на всички налични факти и подробности, които по-късно капитанът можеше да поиска от него.

„ГИДЕОН“ беше първата спецчаст, изцяло съставена от архангелски крайцери. В тази мисия участваха седем от архангелите. Месеци по-рано бяха пратени конвенционални фотонни кораби от хокингов клас, за да се срещнат с тях при първата им отправна точка в Периферията, на двайсетина светлинни години отвъд защитната сфера на Великата стена, и да участват в учебно сражение, но след онзи първи скок спецчастта от седем кораба щеше да действа самостоятелно.

— Подходящо сравнение е маршът на генерал Шърман^[2] през Джорджия по време на дохеджирската северноамериканска Гражданска война през деветнайсети век — каза капитан Сати и с това накара половината от офицерите около масата да почукат по дисковете на инфотермите си, за да се информират за този неизвестен момент от военната история.

— По-рано — продължи Сати, — нашите битки с прокудените се водеха или в ничията територия край Великата стена, или в покрайнините на пространствата на Мира или на прокудените. Само няколко пъти сме прониквали дълбоко в техните територии. — Сати направи пауза. — Преди около пет стандартни години спецчастта на отец-капитан де Соя „ВЛЪХВИ“ извърши едно от най-дълбоките нападения.

— Някакви забележки по въпроса, отец-капитан? — попита адмирал Алдикакти.

Де Соя се поколеба за миг.

— Изгорихме орбитален горски пръстен — най-после отвърна той. — Не срещнахме никаква съпротива.

На Хоуг Либлър му се стори, че гласът на отец-капитана звучи смътно засрамено.

Сати кимна, сякаш задоволен.

— Надяваме се, че и по време на цялата тази мисия ще е същото. Разузнаването ни показва, че прокудените са разгърнали голямата част от отбранителните си сили по сферата на Великата стена и са оставили съвсем малко за въоръжена съпротива в сърцето на колонизираните си райони извън Мира. В продължение почти на три века те са разполагали силите, базите и вътрешните си системи с ограниченията на технологията на хокинговия двигател като основен определящ фактор.

Балонът се изпълни с тактически холоси.

— Досега — продължи Сати, — Мирът имаше преимуществото на вътрешните транспортни и комуникационни връзки, докато прокудените притежаваха отбранителната сила на скритостта и отдалечеността. Дълбокото проникване в тяхното пространство беше абсолютно невъзможно поради уязвимостта на нашите поддържащи линии и тяхната готовност да нападнат и избягат от основните ни сили — често извършващи нападения с унищожителен резултат, — когато частите ни прекалено се отдалечат от Великата стена.

Сати замълча и погледна към офицерите около масата.

— Дами и господа, тези дни свършиха. — Появиха се нови холоси. Червената линия на траекторията на спецчаст „ГИДЕОН“ излизаше и се връщаше в сферата на Мира, разсичайки слънца като лазерен нож. — Нашата мисия е да унищожим всички поддържащи бази на прокудените в системата и колониите им в дълбокия космос, които открием — заяви Сати. Мекият му глас бе набрал сила. — Кометни ферми, градове, астероидни бази, орбитални горски пръстени, възпроизвеждащи се астероиди, балонни рояци… всичко.

— Включително цивилните ангели ли? — попита отец-капитан де Соя.

Въпросът накара Хоуг Либлър да премигне. В мирския флот неофициално наричаха РНК-изменените за космическите условия мутанти „Луциферови ангели“. Обикновено дори им казваха само „ангели“, ирония, граничеща с богохулство, но изразът рядко се използваше пред началниците.

— Особено ангелите, отец-капитан — отвърна адмирал Алдикакти. — Негово светейшество папа Урбан нарече това кръстоносен поход срещу нечовешките пародии, които прокудените отглеждат в мрака. В своята енциклика за кръстоносния поход Негово светейшество заяви, че тези нечестиви мутации трябва да бъдат изтрити от лицето на Божията вселена. Цивилни прокудени не съществуват. Трудно ли ви е да разберете тази заповед, отец-капитан де Соя?

Офицерите около масата като че ли затаиха дъх, докато де Соя най-после отговори:

— Не, адмирал Алдикакти. Разбирам енцикликата на Негово светейшество.

Съвещанието продължи.

— В мисията ще участват следните архангелски крайцери — каза Сати. — На Негово светейшество кораб „Уриил“ като флагман, „Рафаил“, „Михаил“, „Гавриил“, „Рагил“, „Ремиил“ и „Сариил“. Във всички случаи, корабите ще използват гидеоновите си двигатели, за да извършват внезапен скок в следващата система и за два или повече дни ще намалят ускорението в системата. През това време екипажът ще може да бъде възкресен. Негово светейшество ни даде разрешение да използваме новите ясли с двудневен възкресителен цикъл… които гарантират деветдесет и два процента вероятност за успешно възкресяване. След прегрупирането на нападателната част ние ще нанасяме максимални щети на всички сили и системи на прокудените, преди да се прехвърлим в следващата система. Всеки мирски кораб, повреден до степен, не позволяваща ремонтирането му, ще бъде изоставян, екипажът прехвърлян на други кораби от спецчастта, а крайцерът унищожаван. Не можем да си позволим риска прокудените да заловят технологията на гидеоновия двигател, въпреки че без тайнството на възкресяването, тя ще е безполезна за тях. Мисията трябва да продължи три стандартни месеца. Някакви въпроси?

Отец-капитан де Соя повдигна ръка.

— Извинявам се — каза той. — Няколко стандартни години не съм бил в течение на нещата, но забелязвам, че тази спецчаст е съставена от архангелски кораби, носещи имената на архангелите, споменати в Стария завет.

— Да, отец-капитан? — нетърпеливо се обади адмирал Алдикакти. — Какъв е въпросът ви?

— Само това, адмирале. Струва ми се, си спомням, че в Библията са споменати имената само на седем архангели. Ами останалите архангелски кораби, които са били произведени?

Около масата се разнесе сподавен кикот и де Соя видя, че е облекчил напрежението, каквото беше и намерението му.

Усмихната, адмирал Алдикакти отвърна:

— Ние приветстваме нашия блуден капитан и го информираме, че ватиканските теолози потърсиха в книгата на Енох и в останалите неканонични писания, за да открият онези други ангели, които може да са били въздигнати в „почетни архангели“. Самата Света служба позволи на мирския флот да използва техните имена. Сметнахме за… хм… подходящо първите седем построени архангели от планетен клас да бъдат наречени на имената, които се споменават в Библията и да отнесем свещения им огън при врага.

Кикотът на командирите и техните заместници се превърна в одобрителен шепот и накрая в тихо аплодиране.

Други въпроси нямаше. Адмирал Алдикакти каза:

— А, още една подробност, ако видите този кораб… — Над средата на масата увисна холос на странен наглед космически кораб. Беше по-малък от стандартните за мирския флот, имаше аеродинамична форма, сякаш бе построен за проникване в атмосфера и до ядрените му дюзи се виждаха перки.

— Какво е това? — попита майка капитан Стоун, като продължаваше да се усмихва. — Някаква шега на прокудените ли?

— Не — тихо и монотонно отвърна отец-капитан де Соя, — това е кораб от епохата на Мрежата. Частен космически кораб… собственост на един-единствен човек.

Неколцина от офицерите отново се подсмихнаха.

Адмирал Алдикакти сложи край на смеха, като махна с дебелата си ръка през холоса.

— Отец-капитанът е прав — изтътна лусусианката. — Това е стар кораб от епохата на Мрежата, някога притежаван от хегемонийски дипломат. — Тя поклати глава. — Тогава са били достатъчно богати, за да правят такива жестове. Във всеки случай, той има хокингов двигател, модифициран от техниците на прокудените, спокойно може да е въоръжен и трябва да се смята за опасен.

— Какво да правим, ако го срещнем? — попита майка капитан Стоун. — Да го вземем като плячка ли?

— Не — отвърна адмирал Алдикакти. — Незабавно да го унищожите. Да го превърнете в пара. Някакви въпроси?

Нямаше. Офицерите се пръснаха по корабите си, за да се приготвят за първото си прехвърляне. В совалката на път за „Рафаил“ командир Хоуг Либлър водеше приятен разговор с новия си капитан за готовността на кораба и високия дух на екипажа и през цялото време си мислеше: „Надявам се, че няма да ми се наложи да убия този човек“.