Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (25)

25

Нулева гравитация. Безтегловност.

Никога преди не съм обичал тези понятия и условия.

Стените на личната ни капсула бяха затъмнени дотолкова, че богатата вечерна светлина проникваше сякаш през плътен пергамент. Отново имах впечатлението, че съм в топло сърце. Отново съзнавах, че собственото ми сърце изцяло принадлежи на Енея.

Отначало всичко започна почти като в болница. Енея внимателно ми сваляше дрехите и разглеждаше оздравяващите ми белези, нежно докосваше ребрата ми и прокарваше длан по гърба ми.

— Трябва да се обръсна — казах аз, — и да взема душ.

— Глупости — прошепна приятелката ми. — Всеки ден те миех с гъба и със звукова баня… включително тази сутрин. Съвършено чист си, скъпи. Пък и си падам по мустаците ти. — Тя поглади страната ми.

Носехме се над меките и заоблени лавици. Помогнах на Енея да се освободи от ризата, панталоните и бельото си. Когато съблечеше отделна дреха, тя я изритваше към шкафчето и накрая затвори фиброплоскостта с босия си крак. Двамата се подсмихнахме. Собствените ми дрехи продължаваха да летят във въздуха и ръкавите на ризата ми описваха бавни жестове.

— Ще ида да донеса… — започнах аз.

— Няма — прекъсна ме Енея и ме притегли към себе си.

При нулева гравитация дори целувките изискват нови умения. Косата на любимата ми се виеше около главата й в огрян от слънцето ореол, докато държах лицето й в ръце и го обсипвах с целувки — устните, очите, бузите, челото и пак устните. Бавно започнахме да се въртим, като се докосвахме до гладката, сияеща стена. Беше топла като плътта на скъпата ми приятелка. Един от нас се отблъскваше с крака и отново се завъртахме заедно по средата на овалната капсула.

Целувките ни ставаха все по-настойчиви. Всеки път, щом някой от нас посегнеше по-силно да притисне към себе си другия, започвахме да се премятаме около невидим център на маса, преплели крака и ръце. Без да се откъсвам или да прекъсвам целувката, аз протегнах ръка, изчаках да приближим до топлите като плът стени и спрях премятането. Допирът отново ни отблъсна към средата в бавно въртене.

Енея отлепи устни от моите и отдръпна главата си назад за миг, все още стиснала ръцете ми. През последните десет години от нейния живот бях виждал усмивката й десет хиляди пъти — бях си мислил, че познавам всичките й усмивки, — но тази бе по-дълбока, по-стара, по-загадъчна и по-дяволита, от която и да е друга.

— Не мърдай — прошепна тя и леко се оттласна от ръката ми, за да се завърти във въздуха.

— Енея… — успях само да промълвя аз и после вече не можех да говоря. Затворих очи, забравил всичко друго на света, освен това усещане. Почувствах, че ръцете на любимата ми обхващат задната част на краката ми и ме притеглят към нея.

После коленете й се отпуснаха върху раменете ми и бедрата й леко се опряха на гърдите ми. Долепих длани до вдлъбнатината на гърба й и я притиснах към себе си, плъзгайки буза по мускулестата вътрешна страна на бедрото й. Една от готвачките в Талиезин-запад имаше котка. Често вечер, когато седях сам на западната тераса, гледах залеза и усещах как камъните постепенно губят поетата през деня топлина, в очакване на часа, в който двамата с Енея ще можем да поговорим в заслона й за всичко и за нищо, аз наблюдавах котката, която бавно лочеше мляко от купичката си. Сега си представях тази котка, но след минути не можех да си представям нищо друго, освен непосредственото и поразително усещане на милата ми приятелка, която се отваряше за мен, на лекия вкус на море, на движенията ни, напомнящи на надигащ се прилив, на насочването на всичките ми сетива към бавното, но постепенно усилващо се чувство в основата на самата ми същност.

Нямам представа колко време сме плували във въздуха. Такова непреодолимо вълнение е като пожар, който поглъща времето. Пълната близост е освобождаване от пространствено/времевите закони на вселената. Минутите на любовната ни игра бяха белязани единствено с желанията на страстта ни и с неумолимата потребност да сме още по-близо един до друг.

Енея разтвори по-широко крака, отдели се от мен и откъсна устни от моите, но продължи да ме държи с ръка. Отново се завъртяхме в тъмносинята светлина. Силните й пръсти и моята възбуда бяха център на бавното ни въртене. Целунахме се с влажни устни и прегръдката на Енея се стегна около мен.

— Сега — промълви тя. Подчиних се.

Ако във вселената съществува истинска тайна, това са… тъкмо тези няколко първи секунди на топлота, проникване и пълно приемане от любимата. Отново се целувахме, забравили за бавното си премятане. Богатата светлина разливаше топлината си около нас. Отворих очи, за да видя косата на Енея, която се носеше като плаща на Офелия в тъмното море от въздух. Наистина беше все едно, че прегръщам любимата си в дълбока, солена вода — бях безтегловен и лек, обгърнат от топлината й като от вълна. Движенията ни бяха постоянни като прибой, обливащ топлия пясък.

— Хопа… — прошепна Енея само след миг от това блаженство.

Престанах да я целувам, за да разбера какво ни разделя.

— Законът на Нютон — промълвих аз, притиснал устни до лицето й.

— Всяко действие… — отвърна Енея и тихо се подсмихна, стиснала раменете ми като плувец, поспрял да отдъхне.

— … има равно по сила и противоположно по посока противодействие… — довърших и се усмихнах, докато тя отново започваше да ме целува.

— Решение — прошепна Енея. Краката й здраво обгърнаха хълбоците ми. Гърдите й плуваха помежду ни и зърната дразнеха кожата ми.

После се отпусна назад и заплува, разперила ръце, но все още сплела пръсти с моите. Продължихме бавно да се въртим около общия си гравитационен център. Главата ми се надигаше и потъваше все едно, че яздех делфин, но вече не се интересувах, нито съзнавах изящната балистика на любенето ни, а единствено самото любене. Движехме се все по-бързо в топлото море от въздух.

Няколко минути по-късно Енея пусна ръцете ми, завъртя се нагоре и напред, заби късите си нокти в гърба ми, докато ме целуваше с яростна настойчивост и после откъсна устни от моите, за да простене и извика. В същия миг усетих топлата й вселена да се затваря около мен с онова късо пулсиране, с онзи интимен, споделен пулс. Секунда след това бе мой ред да простена, да се вкопча и да запулсирам в нея, да шептя в солената й шия и плуващата й коса:

— Енея… Енея. — Молитва. Единствената ми молитва тогава. Единствената ми молитва сега.

Дълго плувахме заедно, след като отново се превърнахме в две отделни личности. Краката ни все още бяха сплетени, пръстите ни галеха и стискаха пръстите на другия. Целунах я по шията и усетих пулса й като ехо на спомен до устните си. Тя прокара пръсти по потното ми лице.

Осъзнах, че този миг прави маловажно всичко останало в миналото. Нямаше значение нищо ужасно в бъдещето. Значение имаше единствено притиснатото й до мен тяло, ръката, която стискаше моята, ароматът на косите и кожата й, топлотата на дъха й до гърдите ми. Това беше сатори. Това бе истината.

Енея се отблъсна до кабината на капсулата и се върна с малка, топла и влажна хавлия. Двамата по ред започнахме да бършем потта си. Ризата ми прелетя покрай нас. Празните ръкави се опитваха да плуват по леките въздушни течения. Енея се засмя, отпусна хавлията и това просто движение бързо се превърна в нещо друго.

— Хопа — каза тя и ми се усмихна. — Как се случи това?

— Законът на Нютон ли? — попитах.

— Логично е — прошепна Енея. — Какво тогава ще е противодействието, ако направя… ето така?

Струва ми се, че мигновеният резултат от експеримента изненада и двама ни.

— Остават ни часове до срещата на дърволета — тихо промърмори тя. После нареди нещо на капсулата и заоблените стени станаха абсолютно прозрачни. Сякаш плувахме сред тези безбройни клони и големи колкото платна листа. В един миг ни огряваше слънчевата топлина, в следващия поглеждахме от другата страна на прозрачната капсула потъвахме в нощ и звезди.

— Не се тревожи — каза Енея, — ние можем да виждаме навън, но външната повърхност не е прозрачна. Огледална е.

— Откъде си сигурна? — прошепнах и отново я целунах по шията, търсейки пулса й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма как да сме сигурни, освен ако не излезем да проверим отвън. Нещо като проблем на Дейвид Хюм^[1].

Опитах се да си спомня философските си занимания в Талиезин, разговорите за Бъркли, Хюм и Кант. Подсмихнах се.

— Има и друг начин да проверим — казах аз, като прокарах босото си стъпало по прасците и задната страна на бедрата й.

— Как? — със затворени очи измърмори приятелката ми.

— Ако някой можеше да ни види — отвърнах, като се плъзнах зад нея и започнах да разтривам гърба й, без да й позволявам да се отдалечи, — след трийсет минути навън ще се събере огромна тълпа от прокудени ангели, храмери и кометни фермери.

— Наистина — без да отваря очи отвърна Енея. — И защо?

Залових се да й покажа.

Тя отвори очи.

— О, Господи — тихо възкликна Енея.

Страхувах се, че я шокирам.

— Рол? — прошепна тя.

— Хммм? — без да спирам измърморих аз. Затворих очи.

— Може да си прав за това, че външната повърхност на капсулата е огледална — промълви тя и после отново въздъхна, този път по-дълбоко.

— Мммхмм?

Енея ме хвана за ушите и ни завъртя, притисна се към мен и прошепна:

— Защо не оставим външната повърхност прозрачна и не направим огледална вътрешната?

Рязко отворих очи.

— Майтап бе — прошепна тя и ни оттласна от стената на капсулата. Звездите сияеха навсякъде около нас.

 

 

На вечерята-заседание на „Игдразил“ бяхме облечени в официални черни костюми. Вълнувах се от мисълта, че съм на борда на един от легендарните дърволети и останах малко разочарован, когато разбрах, че не съм забелязал преминаването ни от клоните на биосферата в дънера. Едва когато се събрахме — бяхме стотици — на поредица от платформи и открити капсули и дърволетът наистина се отдели от заобикалящите го листа, големи колкото градове, клони, колкото провинции и стволове, колкото континенти разбрах, че сме на борда и се движим.

От стесняващата се корона на дървото до блестящата коренова система от кипяща ядрена енергия в основата му „Игдразил“ трябва да беше дълъг малко повече от километър. Ускорението донякъде ни върна гравитацията — навярно само няколко стотни от процента микрогравитация, — но въпреки това след безтегловността усещането бе объркващо. Все пак беше по-добре, че можем да седим на масите и да се гледаме в очите, вместо да плуваме във въздуха… Помислих си за Енея и за последните ни часове, прекарани заедно, и това ме накара да се изчервя. На многобройните платформи бяха подредени маси и столове. Мнозина висяха на крехките въздушни мостове, свързващи платформите, на спиралните стълбища, виещи се из клоните и листата на централния ствол като лиани или седяха в сенчести беседки.

Двамата с Енея бяхме настанени на кръглата централна маса, заедно с Истинския глас на Дървото Хет Мастийн, водачите на прокудените, още двайсетина храмери, бежанците от Тян Щан и други. Аз седях отляво на приятелката си. От дясната й страна бяха представителите на храмерите. Дори сега мога да си спомня имената на повечето присъстващи.

Освен капитана на дърволета Хет Мастийн, имаше още шестима храмери, сред които Кет Ростийн — представен ми като Истинския глас на Звездното дърво, първосвещеник на Муир и говорител на Храмерското братство. Сред дванайсетимата прокудени бяха Систендж Коридуел и Навсън Хамним, но имаше и други, които не приличаха на тези високи и слаби архетипи на прокудените: Ам Чипета и Кент Кинкент, двама по-ниски, по-тъмни прокудени — семейна двойка, помислих си аз, — с живи очи и без ципи между пръстите си; Сиан Кинтана Каан, жена, която или носеше блестяща роба от ярки пера, или си ги имаше по рождение, както и нейните синьопери партньори Пол Юри и Морган Ботъмс. Други двама повече подхождаха на представата ми за прокудените — Драйвендж Никаагат и Палу Корор, — защото бяха адаптирани към вакуумна среда и по време на целия банкет носеха сребърните си пластокостюми.

Присъстваха четирима хебронски сенешай алуити — Ллииоонн и Ооееаалл, с които се бях запознал по-рано, както и още две стройни зелени фигури, представени ми от Енея като Ааллооее и Ннииллоо. Можех само да предполагам, че четиримата са роднини или брачни партньори в някаква сложна връзка.

Извънземните акератаели като че ли отсъстваха, докато Енея не ми посочи към отдалечено място сред клоните, където микрогравитацията бе по-слаба. Там — между сияйните паяжини и светлоптиците — се носеха дисковидните създания. Дори ерговете, които контролираха сдържащото поле на дърволета, имаха свои представители под формата на Мьобиусови кубове с дискови преводачи в черните им матрици.

Отец-капитан Федерико де Соя седеше от лявата ми страна, придружен от своя помощник сержант Грегориъс. До сержанта беше полковник Федман Касад в официалната си черна униформа от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който приличаше на холос от дълбокото хегемонийско минало. До него седеше Мълниеносната свиня, изправена и горда като стария воин от дясната й страна, а до нея — с бляснал и съсредоточен поглед — бе Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо, момчето Далай лама.

Всички други бежанци от Тян Шан бяха някъде на платформата. На централната маса видях Ломо Дондруб, Лабсанг Самтен, Джордж и Джигме, Харуюки, Кенширо, Войтек, Вики, Куку, Кей и други. След храмерите седяха А. Бетик, Рахил и Тео Бърнард. Рахил не откъсваше очи от полковник Касад, освен за да погледне към Енея, когато приятелката ми говореше. Сякаш останалите от нас не съществувахме.

Дребни храмерски прислужници, които Енея с шепот ми представи като клонинги от екипажа, поднасяха вода и по-силни напитки. Известно време се носеше обичайното мърморене и се водеха любезни разговори. После се спусна тишина, тежка като молитва. Когато Истинският глас на Звездното дърво Кет Ростийн се изправи, за да говори, всички други също станаха на крака.

— Приятели мои — каза дребният храмер, — братя во Муира, уважаеми прокудени съюзници, разумни сестри и братя от първичното Дърво на живота, хора бежанци от Мира и… — Истинският глас на Звездното дърво се поклони към Енея, — … дълбокоуважаема Онази, която учи.

Както знаят повечето от нас, онова, което някога Църквата на Шрайка наричаше „дни на изкуплението“ — в които живеем вече близо три века — почти свършиха. В очакване на събитията Истинските гласове на Братството на Муира последваха пътя и на пророчество, и на разговор, посявайки семена в плодородната почва на откровението.

През тези предстоящи месеци и години ще се определи бъдещето на много раси — не само на човешката. Макар че сред нас има такива, които са получили дара да съзират мигове от бъдещето, вероятности, хвърляни като зар по неравната повърхност на пространството и времето, дори тези благословени не познават едно-единствено бъдеще, предопределено за нас или нашите потомци. Събитията са непостоянни. Бъдещето е като дим от горски пожар, очакващ вятъра или конкретни явления и лична смелост да раздухат искрите и въглените на действителността в една или друга посока.

Днес на този кораб… на преродения и преосветен „Игдразил“… ние ще определим собствените си пътища към бъдещето. Аз се моля на зърнатото от Муира Дърво на живота не само да оцелее нашето Братство, не само да оцелеят нашите прокудени братя, не само да оцелеят нашите преследвани и изтребвани разумни братовчеди от сенешаите и акератаелите, ерговете и зеплините, не само да оцелеят видовете, известни като човечество, но и днес да започнем да разбираме пророчествата си и всички видове на любимия живот — мекочерупчестата костенурка и светлоустите от Mare Infinitum, скачащият паяк и тесловото дърво, миещата се мечка от Старата Земя и томасовият ястреб от Мауи-обетована, — всички видове на любимия живот да се обединят във възродена почит като самостоятелни партньори в постоянния цикъл на живота във вселената.

Истинският глас на Звездното дърво се обърна към Енея и се поклони.

— Уважаема Онази, която учи, днес сме се събрали тук заради теб. От пророчествата си знаем — пророчествата на членовете на нашето Братство и на всички други, докоснали се до връзката, известна като Празнотата, Която Обвързва, — че ти си най-голямата, единствената надежда за помирение между човечеството и Техноцентъра, между човечеството и всички други. Знаем също, че времето е малко и че непосредственото бъдеще съдържа потенциал и за начало на това помирение и наше избавление… и за почти абсолютна гибел. Преди да можем да вземем каквито и да е решения, сред нас има такива, които трябва да зададат последните си въпроси. Ще участваш ли в нашия разговор? Сега ли е времето да разговаряме за онези неща, за които трябва да разговаряме и които трябва да разберем, преди всички светове и обиталища на прокудените, храмерите, Мира и различните видове хора да се срещнат в последната битка за душата на човечеството?

— Да — каза Енея.

Истинският глас на Звездното дърво седна. Енея се изправи и зачака. Извадих дневника от джоба на жилетката си.

ПРОКУДЕНИЯТ СИСТЕНДЖ КОРИДУЕЛ: Г. Енея, многоуважаема Онази, която учи, можеш ли да ни кажеш със сигурност дали Биосферата, нашето Звездно дърво, ще бъде пощадено от гибел и нападение от страна на Мира?

ЕНЕЯ: Не мога, свободни Коридуел. А дори да можех, нямаше да е правилно да говоря за това. Моята роля не е да предсказвам вероятностите в огромните хаотични епицикли, които представляват различните бъдеща. Мога без съмнение да кажа, че следващите няколко дни и седмици ще определят дали ще оцелее тази удивителна Биосфера. Това до голяма степен ще определят нашите собствени действия. Но не съществува една-единствена правилна посока на действие.

И ако позволяваш да те попитам… тук присъстват мои приятели, току-що пристигнали на Звездното дърво и в космоса на прокудените. За нашата дискусия ще е от полза някой от нашите домакини да разкаже за историята на расата на прокудените, за Биосферата и други проекти, и за философията на прокудените и храмерите.

ПРОКУДЕНАТА СИАН КИНТАНА КААН: С удоволствие ще разкажа за това на новите ни гости, приятелко Енея. Много е важно всички присъстващи на това обсъждане да разберат какво залагаме ние.

Както добре знаят нашите прокудени и храмерски братя тук, прокудената раса е създадена преди повече от осемстотин години на десетки звездни системи, много отдалечени една от друга. По време на мащабната експанзия преди Хеджира от системата на Старата Земя били пратени човешки семенни кораби с колонисти, обучени в генетичните изкуства. В по-голямата си част тези семенни кораби се движели по-бавно от светлината: флоти от примитивни бусардови реактивни тарани, кораби със слънчеви платна, с ядрени двигатели, гравитационни дайсънови сфероиди, лазерни кораби… само няколко десетки от по-късните семенни кораби били С-плюс с хокингови двигатели.

Тези колонисти и наши предци — повечето пътували в студен сън, по-дълбок от криогенната сомния — били сред най-добрите АРнисти, нанотехнолози и генни инженери в системата на Старата Земя. Те имали задачата да открият годни за обитаване светове и — при отсъствието на технология за тераформиране — да биопроизведат и нанотехнологизират милионите форми на живот от Старата Земя, замразени на борда на корабите им, в жизнеспособни варианти, адаптирани за тези светове.

Както знаем, малко от семенните кораби стигнали до обитаеми светове — Нова Земя, Тау Сети, Светът на Бърнард. Повечето обаче открили планети в системи, в които не можела да оцелее нито една форма на живот. Колонистите имали избор — можели да продължат нататък с надеждата, че животоподдържащите системи на кораба им ще издържат дългите десетилетия или векове на пътуване, — а можели и да използват уменията си в областта на генното инженерство, за да приспособят себе си и ембрионите от своя Ноев ковчег към условия, далеч по-сурови, отколкото можели да си представят конструкторите на първите семенни кораби.

Така и постъпили. С помощта на най-модерните нанотехнологични методи — методи, изоставени на Старата Земя и в началото на Хегемонията под въздействието на Техноцентъра — тези човешки същества се адаптирали към невероятно негостоприемни светове и дори към още по-негостоприемните мрачни пространства между планетите и звездите. След векове сред повечето от тези отдалечени рояци от прокудени колонисти се разпространил хокинговият двигател, но те били загубили желание да търсят по-годни за обитаване светове. Искали да продължат да се адаптират — да позволят на всички сираци на Старата Земя да се адаптират — към онези условия, които им предлагала планетата или космосът.

И с тази нова мисия се развила тяхната философия… нашата философия — почти религиозна по страст — за разпространяването на живота из галактиката… из вселената. Не само на човешкия живот… не само на формите на живот от Старата Земя… а на живота във всичките му безкрайни и сложни разновидности.

Някои от нашите гости тази вечер може би не знаят, че крайната цел и на нас прокудените, и на нашите храмерски братя не е само Биосферното звездно дърво, което в момента можем да видим над нас… а денят, в който въздухът, водата и животът ще изпълнят почти цялото пространство между Звездното дърво и жълтото слънце, което пламти над главите ни.

Братството на Муира и нашите свободни конфедерации на прокудените не искат нищо друго, освен повърхността моретата и атмосферата на всеки свят около всяка звезда да станат зелени от живот. Нещо повече, ние полагаме всички усилия, за да видим как галактиката се покрива със зеленина… протягайки пипалата си в съседните галактики… свръхнишки на живот.

Един от вторичните продукти на тази философия, който е и причината Църквата и Мирът да искат да ни унищожат, е, че от векове насочваме човешката еволюция, за да отговаря на изискванията на съответната среда. До този момент освен Homo sapiens, няма други видове човечество — тоест, ако и двете страни проявят желание, всички ние бихме могли да имаме общо потомство с който и да е човек от Мира или Братството на храмерите. Но разликите се увеличават, генетичната пропаст се разширява. Вече има форми на прокудени, които са толкова различни, че сме на границата на нови човешки видове… и тези разлики генетично се предават на потомството ни.

Църквата не може да търпи това. И затова сме въвлечени в тази ужасна война, която ще реши дали човечеството завинаги ще запази единствения си вид или нашето преклонение пред многообразието във вселената ще може да продължи.

ЕНЕЯ: Благодаря ти, свободна Сиан Кинтана Каан. Сигурна съм, че разказът ти беше от полза за моите приятели, които са новодошли в космоса на прокудените, а също важен за останалите от нас, за да си спомняме тези неща, докато взимаме днешните сериозни решения. Някой друг желае ли да говори?

ДАЛАЙ ЛАМА: Приятелко Енея, бих желал да ти задам един въпрос. Мирското обещание за безсмъртие прелъсти дори мен да обмисля — макар и само за мигове — дали да не приема тяхната християнска вяра. Всички тук обичат живота, той е най-ярката нишка, която ни свързва. Можеш ли да ни кажеш защо кръстоидът е лош за нас? И трябва да отбележа — фактът, че той е симбионт или паразит не го прави немислим за мен и мнозина други. В нашите тела има много форми на живот — бактериите в червата ни, например, — които се хранят от нас и в същото време ни позволяват да живеем. Приятелко Енея, какво всъщност е кръстоидът? И защо трябва да го отхвърлим?

ЕНЕЯ: (затваря очи за миг, въздъхва и ги отваря, за да погледне момчето): Ваше светейшество, кръстоидът е рожба на отчаянието на Техноцентъра след атаката на Мейна Гладстоун срещу него в часовете преди Падането на телепортаторите.

Както на различни форуми съм обяснявала на всички вас Техноцентърът живее и разсъждава единствено като паразит. В този смисъл човечеството отдавна е негов симбионтен партньор. Нашата технология е създадена и ограничена от замислите на Техноцентъра. Нашите общества се създават, променят и унищожават според неговите планове и страхове. Нашето съществуване като човешки същества до голяма степен е определено от безкрайното съчетание от страх и паразитизъм на същностите от Техноцентъра.

След Падането, след като загубил контрола си над Хегемонията с помощта на своите инфосфери и телепортатори, след като загубил най-големия си компютърен двигател — своето директно паразитиране върху милиарди човешки мозъци по време на преминаването им през Празнотата, Която Обвързва с така наречените телепортатори, — Техноцентърът трябвало да открие нов начин да експлоатира човечеството. И той бързо го открил.

Това е кръстоидът. Това е доведена до съвършенство нанотехнология, която е изключително вредна. Докато нашите прокудени приятели използват модерно генно инженерство, съчетано с нанотехнология в полза на каузата на живота във вселената, Техноцентърът я използва за каузата на собствения си свръхпаразитизъм.

Всеки кръстоид се състои от милиарди свързани с Техноцентъра нанотехнологични същности, всяка от които е в контакт с другите кръстоиди и с Техноцентъра чрез ужасна злоупотреба със средата на Празнотата, Която Обвързва. Техноцентърът познава и използва — злоупотребява с Празнотата от хиляда години. Така нареченият хокингов двигател е пробивал дупки в нея. После телепортаторите са разкъсвали самата й тъкан. Управляваната от Техноцентъра информационна мегасфера и мигновената векторна среда са крали информация от Празнотата, Която Обвързва по начини, ослепили цели раси, унищожили хилядолетни памети. Но тъкмо кръстоидът е най-циничната и ужасяваща злоупотреба на Техноцентъра с Празнотата.

Онова, което кара кръстоида да изглежда толкова чудотворен за повечето от нас, не е неговата способност да възстанови определена форма на живот — технологията предлага варианти на това средство от векове, — а способността му да възстанови личността и спомените на починалия. Когато човек осъзнае, че това изисква памет от 6×10²³ бита за всеки възкресен, съществуването на кръстоида наистина изглежда чудотворно. Онези от йерархията на Католическата църква, които знаят за тайната роля на Техноцентъра във всички възкресения, приписват тази зашеметяваща — невероятна — компютърна мощ на паметта на неговата мегасфера.

Но Техноцентърът изобщо не притежава такава компютърна мощ. Дори в зенита на опита на Абсолютните да създадат съвършена изкуствена компютърна същност, Абсолютният интелект, анализатор на всички променливи, нито един ИИ, нито пък група от ИИ в Техноцентъра не са притежавали способността да съхраняват информация, достатъчна за записването и възкресяването дори само на едно човешко тяло/личност. Всъщност, дори да притежаваше такава памет, Техноцентърът никога нямаше да разполага с енергията, необходима за точното прегрупиране на атомите и молекулите в живата същност, която представлява тялото на човешкото същество, а още по-малко за възпроизвеждането на сложната вълнова форма, която е човешката личност.

Възкресяването на един-единствен човек беше и си остава невъзможно за Техноцентъра.

Разбира се, невъзможно, освен ако не продължат да опустошават Празнотата, Която Обвързва — онази транстемпорална междузвездна среда за паметта и емоциите на всички разумни същества.

И Техноцентърът го сторил, без изобщо да се колебае. Именно Празнотата, Която Обвързва записва личностните вълнови фронтове на онези хора, които носят кръстоиди… самият кръстоид е просто създадено от Техноцентъра нанотехнологично устройство за прехвърляне на информация.

Но всеки път, щом бъде възкресен някой човек, от постоянния запис, който представлява Празнотата, Която Обвързва, се изтриват части от хиляди личности — били те хора или не. Онези от вас, които приеха причастието от мен, които научиха езика на мъртвите и на живите, които се опитаха да чуят музиката на сферите и се замислиха над възможността да направят тази първа стъпка в Празнотата, Която Обвързва, разбират ужасното значение на този вандализъм. Той трябва да бъде спрян. Аз трябва да го спра.

(Енея затваря очи, дълго време остава така, после ги отваря и продължава.)

Но това не е единственото зло, което представлява кръстроидът.

Пак повтарям, ИИ същностите от Техноцентъра са паразити. Те не могат да престанат да бъдат такива. Освен че контролират човечеството чрез Църквата — и ако всичко друго пропадне, с помощта на болка, предавана чрез кръстоидите, — има и друга причина, поради която ИИ са дали на човечеството възкресение чрез същите тези кръстоидни паразити.

С Падането на телепортаторите се сложи край на използването на трилиони човешки неврони в последния опит на Техноцентъра за създаване на Абсолютен интелект. Без измамните телепортатори, които полепваха като пиявици по човешките мозъци, които крадяха от своите човешки приемници самата жизнена енергия на невроните и холистичните вълнови фронтове, които свързваха милиарди човешки умове в успоредни компютърни устройства, проектът за създаване на Абсолютен интелект трябваше да бъде преустановен. С кръстоидите този паразитизъм по човешкия мозък се възобнови.

Но сега той е по-сложен от обикновеното успоредно инфопространствено свързване на милиарди човешки умове за целите на Техноцентъра. Преди векове — още през двайсети век след Христа — човешки учени, занимаващи се с подобни неврални мрежи, съставени от пред-ИИ силиконови интелекти, открили, че най-добрият начин да направят дадена неврална мрежа творческа е да я унищожат. През онези последни секунди преди гибелта — дори през последните наносекунди на съзнателно или полусъзнателно съществуване — линейните, същностно бинарни процеси на невралната мрежа прескачали бариерите и ставали невероятно изобретателни в предсмъртното си освобождаване от ограничаващото „да-не“ на бинарното обработване на информация.

Компютърните военни игри от края на двайсети век показали, че загиващите неврални мрежи взимат неочаквани, но изключително градивни решения: например, примитивният, предсъзнателен ИИ, контролиращ разбит морски флот в симулативна военна игра внезапно потопявал собствените си повредени кораби, за да позволи на останките от флота си да избягат. Такъв бил геният на предсмъртната, нелинейна изобретателност на невралната мрежа.

Тази изобретателност винаги е липсвала на Техноцентъра. По принцип той притежава линейната серийна архитектура на серийните процесори, от които е еволюирал, съчетана с маниакалния неградивен манталитет на абсолютния паразит.

Но кръстоидът, това огромно, свързано в неврална мрежа компютърно устройство, което обхваща християнската част на човечеството, осигурил на Техноцентъра източник на почти неограничена градивност. Единственото, което му трябва, е смъртта на големи части от невралната мрежа. И хората му го предлагат в изобилие.

ИИ от Техноцентъра кръжат като вампири в очакване да се нахранят с умиращи човешки мозъци и изсмукват творческата същност на човечеството. А когато смъртността падне под необходимото равнище или когато нуждата им от творчески решения нарасне… те предизвикват още няколко милиона смърти.

Случват се странни инциденти. Човешкото здраве не е като преди няколко века. Увеличават се смъртните случаи от рак, сърдечни заболявания и прочее. Има и по-фини форми на целенасочена смъртност. Въпреки налагането на мир в човешката междузвездна империя, насилствената смърт постоянно се увеличава. Появяват се нови форми на смърт. Една от тях са архангелските космически кораби. За преродените християни смъртта е евтина стока. Но за Техноцентъра е богат източник на градивност.

Ето това е кръстоидът. И затова… аз смятам… че има поне една причина да освободим човешкото тяло и душа от него. (Когато Енея свършва, настъпва продължително мълчание. Листата на дърволета шепнат под циркулиращия въздух. Като че ли никой от стотиците хора или хуманоиди на платформите, клоните, мостовете или стълбищата не премигва, толкова напрегнато гледат към приятелката ми. Накрая се разнася силен глас…)

ОТЕЦ-КАПИТАН ДЕ СОЯ: Аз все още нося свещеническата якичка и следвам обета си на католически свещеник. Няма ли надежда за моята Църква… не за Църквата на Мира, контролирана от Техноцентъра и суетата на алчни мъже и жени… а за Църквата на Иисус Христос и стотиците милиони, последвали думите Му?

ЕНЕЯ: Федерико… отец де Соя… ти трябва да си отговориш на този въпрос. Ти и вярващите като теб. Но мога да ти кажа, че днес има милиарди мъже и жени — някои от тях носят кръстоида, но повечето не, — които копнеят да се върнат в лоното на Църква, занимаваща се с духовни въпроси, с Христовото учение и с най-дълбоките потребности на сърцето, а не с тази мания за измамно възкресение.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: Уважаема Онази, която учи, ако ми позволиш да променя темата от космическото и теологичното на най-личното и незначителното…

ЕНЕЯ: Това, за което говориш, не може да е незначително, Истински глас на Дървото Хет Мастийн.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: Аз участвах в хиперионското поклонение заедно с твоята майка…

ЕНЕЯ: Тя често ми разказваше за теб, Истински глас на Дървото Хет Мастийн.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: Тогава знаеш, че Господарят на болката… Шрайка… дойде при мен, когато поклонниците пресичаха хиперионското Тревно море с вятърната гемия. Дойде при мен и ме отнесе напред във времето и отвъд пространството… до това време и това място.

ЕНЕЯ: Да.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: И в разговорите си с теб и с моите братя от Братството на Муира аз постепенно разбрах, че съдбата ми е да служа на Муира и на каузата на Живота през тази епоха, както е било предречено преди векове от собствените ни провидци в Празнотата, Която Обвързва. Но напоследък, въпреки всички усилия на моите братя и другите ни мили приятели сред прокудените, аз чух за епичната поема на Мартин Силенъс и намерих издание на „Песните“…

ЕНЕЯ: Жалко, Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Чичо Мартин е писал онова, което е знаел, но той не е знаел всичко.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: Но в „Песните“ се казва, че поклонниците… и моят приятел полковник Касад потвърди, че е точно така… че са ме открили на Хиперион в Долината на Гробниците на времето и че малко след това съм умрял…

ЕНЕЯ: Това е вярно в контекста на „Песните“, но…

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН (протяга ръка, за да накара приятелката ми да замълчи): Не ме безпокои нито неизбежността на завръщането ми назад във времето към поклонението ми на Хиперион, нито неизбежната ми смърт. Разбирам, че това е просто възможно бъдеще… колкото и вероятно и желателно да е то. Но бих искал да изясня истината за последните ми думи според „Песните“ на стария поет. Вярно ли е, че непосредствено преди да умра, ще извикам: „Аз съм Истинският избран. Аз трябва да поведа Дървото на болката през времето на Изкуплението“?

ЕНЕЯ: Така е написано в „Песните“, Истински глас на Дървото Хет Мастийн.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН (усмихва се под качулката си): И това време наближава, така ли, уважаема Онази, която учи? Ще използваш ли този „Игдразил“ като Дървото на болката за нашето Изкупление, както свидетелстват пророчествата?

ЕНЕЯ: Ще го използвам, Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Само след няколко стандартни дни ще замина, за да изпълня това Изкупление. Официално моля „Игдразил“ да бъде инструментът на нашето пътуване и на това Изкупление. Тази вечер ще поканя мнозина от вас да дойдат заедно с мен на това последно пътуване. И официално моля теб. Истински глас на Дървото Хет Мастийн, да поведеш дърволета „Игдразил“ — който отсега и вовеки ще бъде известен като Дървото на болката — на това пътуване.

ХРАМЕРЪТ ХЕТ МАСТИЙН: Официално приемам поканата ти и съм съгласен да поведа дърволета „Игдразил“ на тази изкупителна мисия, о, уважаема Онази, която учи. (Следват няколко минути мълчание.)

НАДЗИРАТЕЛЯТ ДЖИГМЕ НОРБУ: Енея, ние с Джордж имаме въпрос.

ЕНЕЯ: Да, Джигме.

НАДЗИРАТЕЛЯТ ДЖИГМЕ НОРБУ: Ти ни разказа за тайния геноцид на Техноцентъра на такива светове като Хеброн, Ком-Рияд и други. Е… не точно геноцид, защото населението им е като приспано, но ужасно отвличане.

ЕНЕЯ: Да.

НАДЗИРАТЕЛЯТ ДЖИГМЕ НОРБУ: Това случило ли се е и на нашата любима Тян Шан, Райската планина, след като заминахме, Енея? Нашите приятели и семейства били ли са приспани с жезъла на смъртта на Техноцентъра и откарани на някой лабиринтен свят?

ЕНЕЯ: Да, Джигме, с мъка трябва да кажа, че това се е случило. В момента транспортират телата.

КУКУ СЕ: Защо? Каква е причината да отвлекат населението на тези светове? Евреите, мюсюлманите, индусите, атеистите, марксистите, а сега и нашия красив будистки свят? Да не би Мирът да възнамерява да унищожи всички други религии?

ЕНЕЯ: Това е мотивът на Мира и Църквата, Куку. Целта на Техноцентъра е много по-сложна. Без кръстоидния паразит на тези нехристиянски светове той не е в състояние да използва тези хора в умиращата си неврална мрежа. Но като оставя милиарди човешки същества в състояние на полусмърт, Техноцентърът може да използва умовете им в огромната си, успоредна неврална мрежа. Сделката е взаимоизгодна — Църквата, която изпълнява основната част от транспортирането, вече не е застрашена от неверниците, а Техноцентърът, който приспива хората и прехвърля в лабиринтите, получава нови вериги в мрежата на Абсолютния си интелект.

НАДЗИРАТЕЛЯТ ДЖОРДЖ ТСАРОНГ: Никаква надежда ли няма? Нищо ли не можем да направим, за да помогнем на приятелите си?

ПРОКУДЕНИЯТ НАВСЪН ХАМНИМ: Извинете, че ви прекъсвам, г. Тсаронг, г. Енея, но бихме искали да обясним на нашите приятели, че когато настъпи моментът рояците на прокудените и храмерските ни съюзници да започнат нападението срещу Мира, първата ни цел ще е да освободим многобройните лабиринтни светове, където държат тези хора, и да се опитаме да ги съживим.

ДОРЬЕ ФАМО (високо): Да ги съживите ли? Как ще го направите? Изобщо как би могъл да ги съживи който и да е?

ЕНЕЯ: Като нападне директно Техноцентъра.

ЛОМО ДОНДРУБ: А къде всъщност е Техноцентъра, Енея? Кажи ми и аз още сега ще ида да се бия с тези ИИ страхливци.

ЕНЕЯ: Действителното местонахождение на Техноцентъра е най-добре пазената тайна на ИИ още откакто преди хиляда стандартни години същностите са напуснали Старата Земя, Ломо. Тяхното истинско, физическо местонахождение се крие оттогава… тяхната скритост е най-добрата им защита от приемниците, които могат да се обърнат срещу своите паразити.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Президент Мейна Гладстоун беше убедена, че Техноцентърът обитава пролуките в телепортаторната среда… която е тъканта на Празнотата, Която Обвързва. Но Падането на телепортаторите не беше напразно… това лиши Техноцентъра от паразитната среда, в която се хранеше от човешките мозъци, и в същото време унищожи част от мегасферната им информационна мрежа.

ЛОМО ДОНДРУБ: Но, Енея, ти знаеш къде е Техноцентъра, нали?

ЕНЕЯ: Мисля, че зная.

ЛОМО ДОНДРУБ: Ще ни кажеш ли, за да можем да го нападнем със зъби, нокти, куршуми и плазмени оръжия?

ЕНЕЯ: Няма да ви кажа сега, Ломо. Не и докато не се убедя. И Техноцентърът не може да се атакува с физически оръжия, също както в него не могат да проникнат физически същности.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Значи за пореден път са неуязвими за атаките ни? И не можем да излезем срещу тях?

ЕНЕЯ: Не, нито едното, нито другото. Ако съдбата позволи, аз лично ще извърша атаката срещу физическия Техноцентър. Всъщност, тя вече започна по начин, който, надявам се, по-късно ще имам възможност да изясня. И ви обещавам, че ще се изправя срещу ИИ в леговището им.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Г. Енея, дете на Брон, мога ли да ви задам още един въпрос, свързан със собствената ми съдба и бъдеще?

ЕНЕЯ: Ще се опитам да ви отговоря, полковник, макар да повтарям, че не желая да обсъждам подробности от толкова непостоянно нещо, каквото е бъдещето.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Въпреки това, дете, струва ми се, че заслужавам да отговорите на въпроса ми. Аз също съм чел онези проклети „Песни“. В тях се казва, че съм последвал призрака Монита в бъдещето, докато съм се сражавал с Шрайка… че съм се опитал да му попреча да убие другите поклонници. Това беше вярно… преди няколко месеца пристигнах тук. Монита изчезна, ала после се появи в по-млада версия като тази жена, която нарича себе си Рахил Уайнтрауб. Но „Песните“ също твърдят, че скоро ще участвам в ужасна битка с легиони Шрайкове, ще загина и ще бъда погребан на Хиперион в новопостроената Гробница на времето, наречена Кристален монолит, заедно с която тялото ми ще се върне назад във времето, придружено от Монита. Възможно ли е това, г. Енея? На погрешно място ли съм попаднал? Или в погрешно време?

ЕНЕЯ: Полковник Касад, приятелю и закрилник на майка ми и на другите поклонници, бъдете уверен, че всичко върви според плана. Чичо Мартин е написал в „Песните“ онова, което е знаел. Не са му били известни всички подробности от вашия… или моя… живот. Всъщност, той е разказал ужасно малко от случилото се в негово отсъствие.

Мога да ви кажа само това, полковник Касад… битката с Шрайка е истина, колкото и метафорично да е предадена. Едно възможно бъдеще за вас е да загинете в тази битка… заедно с много подобни на Шрайка воини… и да бъдете положен в Кристалния монолит като герой. Но ако това наистина се случи, то ще е след много години и след още много битки. През следващите дни, месеци, години и десетилетия ви предстои още много работа. А сега ви моля след три дни да ме придружите с „Игдразил“… това ще е първата стъпка към тези битки.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД (усмихва се): Но вие малко отклонявате въпроса, г. Енея. Мога ли да ви попитам… Шрайка ще бъде ли на вашето Дърво на болката, когато замине след три стандартни дни?

ЕНЕЯ: Мисля, че ще бъде, полковник Касад.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Вие също не ни казахте, г. Енея, какво е Шрайка… откъде всъщност идва… каква е ролята му в тази вековна игра?

ЕНЕЯ: Така е.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Но произходът на Шрайка ви е известен.

ЕНЕЯ: Да.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Ще ни го разкриете ли, дете на Брон Ламиа?

ЕНЕЯ: Предпочитам да не го правя, полковник.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Но ще го направите, ако ви помоля отново, нали? Поне ще отговорите на преките ми въпроси в тази връзка?

(ЕНЕЯ безмълвно кимва… Виждам в очите й сълзи.)

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: За първи път Шрайка се появява в същото онова далечно бъдеще, в което аз се сражавам с него, както е според „Песните“, прав ли съм, г. Енея? Онова бъдеще, в което Техноцентърът прави последния си ход срещу своите врагове?

ЕНЕЯ: Да.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: И Шрайка е… ще бъде… изкуствено създание, нали? Създание на Техноцентъра.

ЕНЕЯ: Точно така.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Той ще е странна смесица от технологично вълшебство на Техноцентъра, енергия от Празнотата, Която Обвързва и рециклирана киборгова личност на действително човешко същество, нали, г. Енея?

ЕНЕЯ: Да, полковник. Той ще е всички тези неща и нещо повече.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: И Шрайка ще бъде създаден от Техноцентъра, но ще се превърне в слуга и Аватар на други… сили… същности, нали?

ЕНЕЯ: Да.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Всъщност, Енея, ще се съгласите ли, че Шрайка ще бъде пешка и на двете страни… на всички страни… в тази война за душата на човечеството… тази война, която скача назад-напред във времето като четириизмерна игра на шах?

ЕНЕЯ: Да, полковник… макар че няма да е пешка. Може би кон.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: Добре, нека е кон. И този киборгов, свързан от Празнотата, Която Обвързва, АРниран, геннопроизведен, нанотехнологично подсилен, ужасно мутирал кон… започва с личността на един-единствен воин, да или не? Може би противник в тази хилядолетна игра?

ЕНЕЯ: Наистина ли искате да знаете това, полковник? Не съществува по-голям ад от това да видиш точните подробности от човешкото…

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД (тихо): От човешкото бъдеще ли? От човешката смърт? От човешката участ? Зная това, Енея, дъще на приятелката ми Брон Ламиа. Зная, че носите в себе си тези ужасни дадености и видения, още откакто сте се родила… още от дните, в които двамата с майка ви пресичахме моретата и планините на Хиперион, за да намерим онова, което смятахме за наша съдба. Зная, че ви е било много трудно, Енея, моя млада приятелко… по-трудно, отколкото може да си представи който и да е от нас тази вечер. Никой от нас не би могъл да се роди с такова бреме.

Но въпреки това искам да зная тази част от собствената си съдба. И смятам, че годините ми на служба за каузата на тази битка… години минали и години бъдещи… ми дават право на отговор.

Шрайка основан ли е на личността на един-единствен човешки воин?

ЕНЕЯ: Да.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД: На моята ли? След смъртта ми в битката елементите на Техноцентъра… или на някаква сила… ще въплътят моята воля, душата и личността ми в това… чудовище… и ще го пратят назад във времето през Кристалния монолит, така ли?

ЕНЕЯ: Да, полковник. Части от вашата личност… но само части от нея… ще бъдат въплътени в живото създание, наречено Шрайка.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД (смее се): Но също е възможно да оцелея и победя в тази битка?

ЕНЕЯ: Да.

ПОЛКОВНИК ФЕДМАН КАСАД (сега се смее по-силно, искрено и непринудено): За Бога… по волята на Аллах… ако вселената има душа, тя е чиста ирония. Аз убивам врага си, изяждам сърцето му и врагът се превръща в мен… и аз се превръщам в него. (Следват още няколко минути мълчание. Виждам, че дърволетът „Игдразил“ се е обърнал и че отново приближаваме към огромната заобленост на Биосфернотр звездно дърво.)

РАХИЛ УАЙНТРАУБ: Приятелко Енея, любима Учителко, през годините, докато те слушах да учиш и се учех от теб, ме преследваше една огромна загадка.

ЕНЕЯ: Каква, Рахил?

РАХИЛ УАЙНТРАУБ: В Празнотата, Която Обвързва ти си чувала гласовете на Другите… разумните раси извън нашето пространство и време, чиито спомени и личности отекват в средата на Празнотата. Чрез причастието на твоята кръв някои от нас се научиха да чуват шепота на ехото на тези гласове… на Лъвовете, Тигрите и Мечките, както някои ги наричат.

ЕНЕЯ: Ти си една от най-добрите ми студентки, Рахил. Някой ден ясно ще чуеш тези гласове. Също както и ще се научиш да чуваш музиката на сферите и да направиш онази първа крачка.

РАХИЛ УАЙНТРАУБ (поклаща глава): Въпросът ми е друг, приятелко Енея. Загадка за мен остава присъствието на Наблюдател или Наблюдатели сред човешката раса, пратени от онези… от Другите… от онези Лъвове, Тигри и Мечки… за да следят човечеството и да информират тези далечни раси. Присъствието на този Наблюдател… или Наблюдатели… буквален факт ли е?

ЕНЕЯ: Да.

РАХИЛ УАЙНТРАУБ: И са способни да приемат формата на човек, прокуден или храмер?

ЕНЕЯ: Наблюдателят или Наблюдателите не могат да променят формата си, Рахил. Те идват сред нас в някаква тленна форма, това е вярно… също както баща ми беше тленен, но роден като киборг.

РАХИЛ УАЙНТРАУБ: И този Наблюдател или тези Наблюдатели са сред нас от векове?

ЕНЕЯ: Да.

РАХИЛ УАЙНТРАУБ: Този Наблюдател… или някой от тези Наблюдатели… сред нас ли е днес на този кораб или на тази маса?

ЕНЕЯ (колебае се): Рахил, по-добре е засега да не говоря повече по този въпрос. Някои мигновено биха убили такъв Наблюдател, за да защитят Мира или да спасят онова, което според тях означава „човек“. Дори само фактът, че ви казах за съществуването на такъв Наблюдател, го излага на огромен риск. Съжалявам… Обещавам ти, че тази… тази загадка… ще се разкрие в недалечно бъдеще и че ще стане ясна самоличността на Наблюдателя или Наблюдателите. Не от мен, а от самия Наблюдател или Наблюдатели.

ХРАМЕРСКИЯТ ИСТИНСКИ ГЛАС НА ЗВЕЗДНОТО ДЪРВО КЕТ РОСТИЙН: Братя во Муира, уважаеми прокудени съюзници и човешки гости, възлюбени разумни приятели, почитаема Онази, която учи… ще довършим този разговор по друго време и на друго място. Смятам, че молбата на г. Енея за заминаването на дърволета „Игдразил“ за мирския космос след три стандартни дни се приема единодушно… и че с късмет и смелост така ще се изпълнят древните храмерски пророчества за Дървото на болката и времето на Изкупление за всички деца на Старата Земя.

Сега ще довършим вечерята си и ще поговорим за други неща. Закривам тази официална среща и останалата част от краткото ни пътуване трябва да бъде изпълнена с приятелски разговори, вкусна храна, и с тайнството на истинското кафе, отгледано от зърна, донесени от Старата Земя… нашият общ дом… добрата Земя.

Закривам срещата. Казах.

По-късно същата вечер, под топлата светлина на личната ни капсула, двамата с Енея се любихме, разговаряхме за интимни неща и вечеряхме за втори път с вино, сирене от зигокоза и пресен хляб.

Енея беше отишла до кухненското отделение и се върна с две кристални чаши вино. Тя ми подаде едната и каза:

— Ето, Рол, любими мой… вземи това и пий.

— Благодаря — отвърнах аз, без да мисля и надигнах чашата към устните си. После замръзнах. — Това… ти…

— Да — кимна Енея. — Това е причастието, което отлагах толкова време. Сега е твое, ако искаш да го приемеш. Но не си длъжен да го правиш, обич моя. Дори да откажеш, чувствата ми към теб няма да се променят.

Без да откъсвам поглед от очите й, аз пресуших виното. Имаше вкус само на вино.

Енея плачеше. Тя извърна глава, но вече бях видял сълзите в прелестните й, тъмни очи. Взех я в ръцете си и ние заедно се понесохме под топлата светлина.

— Хлапе? — прошепнах аз. — Какво има? — Сърцето ми се късаше, докато се чудех дали не мисли за друг мъж в миналото си, за брака си, за детето… Виното ме замая и малко ми се догади. Или може би не бе от виното.

Тя поклати глава.

— Обичам те, Рол.

— Обичам те, Енея.

Тя ме целуна по шията и се вкопчи в мен.

— За това, което току-що направи за мен, в мое име, ще бъдеш преследван и гонен…

Насилих се да се подсмихна.

— Хей, хлапе, та нас ни преследват и гонят от деня, в който се качихме на хокинговото килимче в Долината на Гробниците на времето. В това няма нищо ново. Ще ми липсва, ако Мирът престане да ни преследва.

Тя не се усмихна. Усетих сълзите й до гърлото и гърдите си, когато ме притисна към себе си още по-силно.

— Ти ще си първият от всички онези, които ме следват, Рол. Ти ще си водачът в предстоящите десетилетия на битка. Ти ще си уважаваният и мразеният, слушаният и презираният… те ще искат да те превърнат в бог, скъпи.

— Глупости — прошепнах, притиснал устни към косата на приятелката си. — Зная, че не съм водач, хлапе. Не съм направил нищо друго, освен да те следвам през всички тези години, откакто се познаваме. По дяволите… прекарах повечето време просто в опити да те настигна.

Енея повдигна лице към моето.

— Ти беше моят Избраник още преди да се родя, Рол Ендимион. Когато падна, ти ще продължиш. И двамата трябва да останем живи чрез теб…

Допрях тежкия си показалец към устните й. Целунах сълзите по страните и миглите й.

— Недей да говориш за падане или за живот без теб — наредих й аз. — Планът ми е прост… завинаги да остана с теб… във всичко… да споделяме всичко. Каквото и да се случи с теб, ще се случи и с мен, хлапе. Обичам те, Енея. — Ние плувахме в топлия въздух и аз я притисках в ръцете си.

— Да — прошепна приятелката ми и яростно ме прегърна. — Обичам те, Рол. Заедно. Време. Да.

После престанахме да говорим. Целувките ни имаха вкус на вино и сол от сълзите й. Правихме любов още много часове, после заедно се унесохме в сън, носейки се сплетени в прегръдките си като морски създания, като едно-единствено чудно морско създание, отпуснато под топлите и приятелски вълни.