Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (30)

30

Нападнаха ни по-малко от две секунди след като се телепортирахме в системата. Фотонните кораби и архангелите обединиха огъня си срещу нас като дъговите акули, които някога ми се бяха нахвърлили в моретата на Mare Infinitum.

— Тръгвайте! — извика Истинският глас на Дървото Хет Мастийн сред бурята от пращене на полето около нас. — Ерговете умират? Сдържащото поле ще поддаде след секунди. Тръгвайте! Нека Муира насочва мислите ви. Тръгвайте!

Енея имаше само две секунди, за да погледне към жълтото слънце в центъра на системата и по-малката звезда на Пацем, но това беше достатъчно. Тримата стискахме ръцете си, докато се телепортирахме сред светлина и шум, сякаш се издигахме сред котел от лазерен огън, стопяващ полетата на кораба, сред изпарения на пламтящи адски езера.

Блясъкът избледня и после се превърна в слънчева светлина над Ватикана бе облачно, студено, почти зимно време, и по каменните улици валеше лек, леден дъжд. Енея носеше мека жълтокафява риза, кафява кожена жилетка и по-официални от обикновено черни панталони. Косата й беше вдигната назад и прихваната с две шноли от коруба на костенурка. Кожата й изглеждаше свежа, чиста и млада а очите й — толкова уморени в последните дни — бяха ясни и спокойни. Все още стискаше ръката ми, докато тримата се обърнахме да погледнем към улиците и хората наоколо.

Намирахме се на края на уличка, излизаща на широк булевард. Малки групи хора — мъже и жени в официални черни дрехи, свещеници, ята от монахини, редици от деца, строили се зад две монахини, навсякъде черни и червени чадъри — вървяха по тротоарите, а по улиците безшумно се плъзгаха ниски, черни наземни коли. На задните им седалки виждах епископи и архиепископи. Като че ли никой не забелязваше появяването ни.

Енея гледаше към ниските облаци.

— „Игдразил“ току-що се телепортира от системата. Някой от вас усети ли го?

Затворих очи и се съсредоточих върху потока от гласове и образи. Чувствах… отсъствие. Зърнах пламък, обгърнал външните клони на дървото.

— Полето е поддало точно след като сме се телепортирали — отвърнах аз. — Как са се телепортирали без теб, Енея? — Разбрах отговора още щом зададох въпроса. — Шрайка.

— Да. — Енея продължаваше да стиска ръката ми. Дъждът бе студен и можех да чуя клокоченето му в канавките и каналите зад нас. Тя говореше съвсем тихо. — Шрайка ще пренесе „Игдразил“ и Истинския глас на Дървото през времето и пространството. Към неговата… съдба.

Спомних си откъси от „Песните“. Дърволетът, изгарящ пред погледа на поклонниците малко преди тайнственото изчезване на Хет Мастийн заедно с Шрайка от вятърната гемия. Няколко дни по-късно Храмерът отново се беше появил в присъствието на чудовището близо до Долината на Гробниците на времето и скоро бе умрял от раните си. Той единствен от седмината поклонници не беше разказал историята си. Хиперионските поклонници: полковник Касад, хегемонийският Консул, бащата на Рахил Сол, майката на Енея Брон Ламиа, храмерът Хет Мастийн, Мартин Силенъс, сегашният папа отец Хойт — на времето никой от тях не беше успял да си обясни събитията. Като дете за мен това бяха само древни думи от мит. Стихове за непознати. Как трябва да бяха премисляли усилията и приключенията си, само за да се наложи отново да поемат бремето си. Колко често, съзнавах сега, като трийсетгодишен, колко често в живота на всички ни се случваше същото.

— Виждате ли онази черква оттатък улицата? — попита отец де Соя.

Трябваше да разтърся глава, за да се съсредоточа върху настоящето и да оставя настрани мислите и гласовете, които ми шепнеха.

— Да — отвърнах аз и избърсах дъждовните капки от челото си. — Това базиликата „Св. Петър“ ли е?

— Не — отвърна свещеникът. — Това е енорийската черква „Св. Анна“. Входът към Ватикана до нея е портата на св. Анна. Главният вход за площад „Св. Петър“ е нататък по булеварда и зад онези колонади.

— Там ли отиваме? — попитах Енея. — Във Ватикана?

— Чакай да видим дали ще успеем — отвърна тя.

Тръгнахме по тротоара — просто мъж и млада жена, които вървяха заедно със свещеник в студен, дъждовен ден. Оттатък улицата имаше знак, показващ, че внушителната сграда без прозорци е казарма на швейцарската гвардия. Пред портата на „Св. Анна“ и на пресечките стояха войници от тази казарма в официални, датиращи от епохата на Възраждането черни плащове, бели дантелени яки и жълто-черни панталони, докато по улиците патрулираха мирски полицаи в делова черна бойна броня и летяха над нас в черни плъзгачи.

Площад „Св. Петър“ бе затворен за пешеходци, освен няколкото охранявани портала, на които войници внимателно проверяваха пропуски и чипови идентификационни карти.

— Няма да можем да минем — каза отец де Соя. Беше достатъчно мрачно и лампите по колонадата на Бернини бяха включени, за да осветяват статуите и каменните папски гербове. Свещеникът посочи към два светещи прозореца над колонадата вдясно от фасадата на „Св. Петър“, увенчана със статуи на Христос, Йоан Кръстител и апостолите. — Това са частните кабинети на папата.

— Само на един изстрел разстояние — отбелязах аз, макар че дори не си и помислях да нападам папата.

Отец де Соя поклати глава.

— Сдържащо поле клас десет. — Той се огледа. Повечето пешеходци бяха влезли на площада през охраняемите портали и ние започвахме да изпъкваме на улицата. — Ако не направим нещо, ще ни поискат идентификационните карти каза свещеникът.

— Тази охрана обичайна ли е? — попита Енея.

— Не — отговори отец де Соя. — Възможно е да се дължи вашето писмо, но е по-вероятно това да са нормални предохранителни мерки, когато Негово светейшество отслужва папска меса. Камбаните, които чуваме, призовават за следобедна меса, водена от него.

— Откъде знаете? — попитах аз, удивен, че може да разбере толкова много неща само от няколко камбанни удара.

Отец де Соя изненадано ме погледна.

— Зная го, защото днес е Възнесение — отвърна той. Изглеждаше шокиран или защото ние не знаехме такъв елементарен факт, или защото до този момент самият той бе забравил за него. — Това е Страстната седмица — продължи свещеникът, като говореше тихо, сякаш на себе си. — През цялата седмица Негово светейшество трябва да изпълнява и папските си, и енорийските си задължения. Днес… този следобед… със сигурност на тази меса той изпълнява церемонията на измиването на краката на дванайсет свещеници, символизиращи дванайсетте апостоли, чиито крака Иисус е измил на Тайната вечеря. Церемонията винаги се е провеждала в енорийската черква на папата, базиликата „Св. Йоан Латерански“, която някога е била извън ватиканските стени, но след преместването на Ватикана на Пацем се изпълнява в базиликата „Св. Петър“. Оставили са базиликата „Св. Йоан Латерански“ на Старата Земя, защото е била унищожена по време на войната на седемте държави през двайсет и първи век и… — Де Соя замълча. Лицето му бе станало абсолютно празно като на епилептик или дълбоко замислен човек.

Двамата с Енея чакахме. Признавам, че с известно безпокойство поглеждах към патрула от мирски полицаи в черни брони, който се приближаваше към нас по дългия булевард.

— Зная как можем да влезем във Ватикана — заяви отец де Соя и тръгна към уличката срещу ватиканския булевард.

— Добре — отвърна Енея и бързо го последва.

Йезуитът рязко спря.

— Мисля, че можем да влезем вътре — каза той. — Но нямам представа как ще излезем.

— Само ни отведете вътре, моля ви — рече Енея.

 

 

Стоманената порта се намираше зад разрушен каменен параклис без прозорци на три пресечки от Ватикана. Беше заключена с малък катинар и голяма верига. Надписът на вратата гласеше: „ТУРИСТИЧЕСКИ ОБИКОЛКИ ВСЯКА ВТОРА СЪБОТА: Затворено през Страстната седмица — СВЪРЖЕТЕ СЕ С ВАТИКАНСКАТА ТУРИСТИЧЕСКА СЛУЖБА: «ПЛОЩАД НА ПЪРВИТЕ ХРИСТИЯНСКИ МЪЧЕНИЦИ» №3888.“

— Можете ли да разбиете тази верига? — попита ме отец де Соя.

Попипах тежката верига и здравия катинар. Единственият ми инструмент бе малкият ловджийски нож на колана ми.

— Не — отвърнах аз. — Но навярно ще успея да отворя катинара. Потърсете някаква тел в онова кошче за боклук хей там.

Останахме под дъжда поне десет минути. Светлината избледняваше и шумът на уличното движение по съседните булеварди като че ли се усилваше. Очаквах всеки момент швейцарската гвардия или полицията да ни се нахвърли. Всичко, което знаех за разбиването на ключалки, бях научил от стар комарджия на гемията по р. Канс, прибягнал към хазарта, след като властите в Порт Романс му отрязали два пръста за кражби. Докато работех, си мислех за десетгодишната одисея с Енея, за дългото пътуване на отец де Соя дотук, за пропътуваните стотици светлинни години и за десетките хиляди часове на напрежение, болка, саможертва и ужас.

А проклетият катинар не поддаваше.

Накрая върхът на ножа ми се счупи. Изругах, хвърлих го настрани и блъснах гадния, въшлив, кретенски, лайнян катинар в мръсната каменна стена. Той изщрака и се отвори.

Вътре беше тъмно. Дори да имаше ключ за осветлението, никой от нас не успя да го открие. Дори някъде да имаше идиотски ИИ, който контролираше осветлението, той не реагира на командите ни. Никой от нас не носеше фенер. След като години наред бях носил със себе си лазерното фенерче, този ден го бях оставил в раницата си. Когато бе дошло време да напуснем „Игдразил“, аз пристъпих напред и стиснах ръката на Енея, без да си помисля за оръжия или други вещи от първа необходимост.

— Това ли е базиликата „Св. Йоан Латерански“? — прошепна Енея. В потискащия мрак просто не можехме да говорим високо.

— Не, не — отвърна отец де Соя. — Само малък мемориален параклис, построен близо до мястото, на което през двайсет и първи век истинската базилика… — Той замълча и аз можех да си представя как лицето му отново придобива онова замислено изражение. — Това е действащ параклис струва ми се — прибави свещеникът. — Почакайте тук.

Двамата с Енея застанахме, притиснали рамене един до друг, заслушани в движенията на отец де Соя, който обикаляше из малката сграда. По едно време нещо тежко падна на земята и отекна със звука на желязо по камък. Ние затаихме дъх. Минута по-късно чухме, че ръцете му отново започват да се плъзгат по стените и расото му зашумоля. Разнесе се приглушено „Аххх…“ и секунда след това блясна светлина.

Йезуитът стоеше на по-малко от десет метра от нас и държеше кибритена клечка. В лявата си ръка стискаше кутия кибрит.

— Параклис — поясни той. — Запазили са свещника. — Можех да видя остатъците от свещи, които не бяха заменени с други, но кутията кибрит Бог знае как се беше запазила на това мрачно, изоставено място. Приближихме се до него в малкия кръг светлина, изчакахме да запали втора клечка и го последвахме към тежка дървена врата зад изгнили завеси.

— Преди няколко години, когато бях под домашен арест, моят възкресителен капелан отец Баджо ми разказа за тези туристически обиколки — прошепна отец де Соя. Тази врата не бе заключена и със скърцане се отвори на древните си, ръждясали панти. — Предполагам, е смятал, че обичам страшни истории — продължи той и ни поведе по тесен, лъкатушещ каменен коридор, не много по-широк от раменете ми. Енея последва свещеника. Аз не изостанах.

Стълбището продължаваше надолу, после отново надолу и после пак. Пресметнах, че сме поне на двайсет метра под улицата, когато стъпалата свършиха и ние минахме през поредица от тесни проходи, за да попаднем в по-широк, кънтящ коридор. Йезуитът вече беше изхабил пет-шест клечки, пускайки всяка едва, когато започнеше да пари пръстите му. Не го попитах колко клечки са останали в малката кутия.

— Когато по време на Хеджира Църквата решила да премести „Св. Петър“ и Ватикана — вече високо каза де Соя и гласът му изпълни черното пространство, — докарали на Пацем всичко това. Тъй като масата не била проблем, взели със себе си половината Рим, включително огромния замък Сант Анджело и всичко под стария град на дълбочина до шейсет метра. Това е било метрото на двайсети век.

Отец де Соя пое по изоставена железопътна платформа. На места плочките на тавана бяха опадали и навсякъде, освен по тесния перон, имаше многовековен прах, паднали камъни, счупена пластмаса, потънали в мръсотия нечетивни надписи и строшени пейки. Спуснахме се по няколко ръждясали стоманени стълбища — ескалатори, спрели повече от хилядолетие по-рано, разбрах аз, — минахме през тесен коридор, който излизаше на кънтяща рампа и стигнахме до друга платформа. В края й можех да видя фибропластмасова стълба, водеща надолу към нови пластове прах, боклуци и ръжда.

Тъкмо се бяхме спуснали по стълбата и излязохме в тунела, когато угасна следващата клечка кибрит. Но не и преди двамата с Енея да видим гледката, която се разкриваше пред нас.

Кости. Човешки кости. Кости и черепи, внимателно подредени и достигащи почти два метра височина от двете страни на тесен проход помежду им. Огромни купчини кости, стърчащи стави, грижливо поставени на еднометрови интервали черепи или образуващи геометрични мотиви в стените от човешки кости.

Отец де Соя драсна следващата клечка и закрачи между скелетните останки. Раздвижването на въздуха от движението му накара малкото пламъче да премигне.

— След войната на седемте държави в началото на двайсет и първи век — с нормален глас каза той, — гробищата в Рим били задръстени. Навсякъде около предградията и в големите паркове копаели масови гробове. Глобалното затопляне и постоянните наводнения превърнали това в сериозен здравен проблем. И при всички биологични и химични бойни глави, нали знаете. Метрото и без това било затворено, затова властите наредили останките да бъдат препогребани там.

Този път се случи клечката да изгори в участък, в който костите бяха наредени на пет пласта, всеки отбелязан с ред черепи. Белите им над очни дъги отразяваха светлината, но безоките орбити бяха безразлични към нас. Грижливо оформените стени от кости бяха дебели поне шест метра от двете страни и се издигаха към сводестия таван на десет метра над нас. На отделни места имаше малки свличания и трябваше внимателно да си пробиваме път през тях. В мрака между отделните клечки оставахме на място, но мълчахме. Не се чуваше друг звук… нито пробягване на плъхове, нито капки вода. Тишината нарушаваха само приглушените ни думи и дишането ни.

— Странно — каза отец де Соя, след като изминахме още двеста метра, — те не взели идеята от древните римски катакомби, които са навсякъде около нас тук, а от така наречените парижки катакомби… стари каменни кариери, изкопани дълбоко под града. Парижаните трябвало да прехвърлят в тях костите от задръстените си гробища в края на осемнайсети до средата на деветнайсети век. Те открили, че спокойно могат да съберат шест милиона мъртъвци само в няколко километра коридори. Ахх… ето че пристигнахме…

В праха на пода на още по-тесен коридор от кости от лявата ни страна се виждаха стъпки, водещи към друга стоманена врата, също незаключена. Трябваше и тримата да я напънем, за да я отворим. Свещеникът ни поведе надолу по ръждиво спирално стълбище. Според изчисленията ми трябваше да сме на дълбочина поне трийсет и пет метра под равнището на улицата. Кибритената клечка угасна точно в момента, в който влизахме в друг тунел — много по-стар от метрото. Таванът и стените му бяха неравни и порутени. Бях зърнал странични отклонения, кости, безредно пръснати навсякъде, съборени черепи, парчета гнили дрехи.

— Според отец Баджо — прошепна свещеникът, — тук започват истинските катакомби. Християнските катакомби датират от първи век след Христа. — Блясна нова клечка. Чух кибритената кутия да трака така, сякаш наистина беше почти празна. — Насам, предполагам — каза отец де Соя и ни поведе надясно.

— Сега под Ватикана ли сме? — няколко минути по-късно прошепна Енея. Долових нетърпението в гласа й. Кибритената клечка замъждука и угасна.

— Скоро, скоро — отвърна в мрака де Соя и запали нова. Не чух кибрита да трака.

След още сто и петдесетина метра коридорът просто свърши. Тук нямаше разхвърляни кости, нямаше черепи, само груби каменни стени и едва видима мазилка. Клечката изгоря. Енея ме докосна по ръката, докато чакахме в мрака.

— Съжалявам — каза свещеникът. — Няма повече клечки.

Сподавих надигналата се в гърдите ми паника. Бях сигурен, че сега чувам шумове… в най-добрия случай далечен тропот на плъхове, а в най-лошия човешки стъпки по стъпалата.

— Връщаме ли се? — попитах и шепотът ми прозвуча прекалено високо в пълния мрак.

— Отец Баджо ми каза, че на север тези тунели някога се свързвали с древните катакомби под Ватикана — промълви отец де Соя. — По-точно под базиликата „Св. Петър“.

— Е, не ми изглежда да… — започнах аз и замълчах. През няколкото секунди светлина преди клечката да угасне бях зърнал сравнително нови тухли в каменната стена… само на няколко века в сравнение с хилядолетията, изминали от издялването на каменните блокове. Промъкнах се напред като опипвах с ръце, докато пръстите ми не докоснаха камък, тухли, ронлива мазилка.

— Направено е набързо — отбелязах, като се основавах на опита си от именията на Клюна толкова много години по-рано. — Мазилката е напукана и някои от тухлите са строшени. — Продължих бързо да опипвам с пръсти стената. — Дайте ми нещо остро. По дяволите, иска ми се да не бях изхвърлил ножа си…

Енея ми подаде заострена пръчка или клон в мрака и в продължение на няколко минути дълбах, докато осъзная, че държа в ръцете си счупена в единия край бедрена кост. Приятелката ми и свещеникът се присъединиха към мен и тримата започнахме да копаем с кости и нокти студените тухли, докато пръстите ни не се разкървавиха. Малко по-късно спряхме да си поемем дъх. Очите ни не се бяха приспособили към мрака. Тук не проникваше каквато и да е светлина.

— Месата вече е свършила — прошепна Енея. Каза го така, като че ли беше някакво трагично събитие.

— Това е Голямата меса — отвърна отец де Соя. — Продължителна церемония.

— Почакайте! — казах. Пръстите ми бяха запомнили леко размърдване на тухлите — не на една-две, а на цялата стена. — Отстъпете назад — високо наредих аз. — Пропълзете отстрани на тунела. — После се отдръпнах назад, но изправен, повдигнах лявото си рамо, наведох глава и се хвърлих леко приведен напред. Почти очаквах да си разбия главата в камъка.

Блъснах се в тухлите със силно изпъшкване и дъжд от прах и мазилка. Тухлите не се срутиха. Но усетих, че хлътват навътре.

Енея и де Соя се присъединиха към мен. След минута бяхме направили отвор по средата на стената и съборихме навътре цялата останала маса.

От другата страна на прохода мъждукаше съвсем бледа светлина, но достатъчно, за да видим рампа от останки, водеща към още по-дълбок тунел. Запълзяхме надолу на четири крака, стигнахме до място, на което можехме да се изправим, и продължихме през миришещия на пръст коридор. След още два завоя се озовахме в грубо изсечени катакомби като предишните горе, но осветени от тясна светлинна ивица, минаваща на височината на пояса по дясната стена. Тунелът постоянно се разклоняваше, но ние следвахме светлинната ивица и петдесет метра по-нататък стигнахме до по-широк проход със съвременни осветителни глобуси, разположени на всеки пет метра. Те не светеха, но древната светлинна ивица продължаваше.

— Сега сме под „Св. Петър“ — прошепна отец де Соя. — Тези катакомби са били открити през 1939-а, след като погребали папа Пий XI в недалечна ниша. Разкопките продължили двайсетина години, след което ги преустановили. Археолози повече не били допускани тук.

Навлязохме в още по-просторен коридор — достатъчно широк, за да вървим за първи път един до друг. Древната скала и тухлените стени, тук-там с вградени мраморни блокове, бяха покрити с фрески, раннохристиянски мозайки и счупени статуи, поставени над ниши, пълни с кости и черепи. Много от тези ниши бяха затворени с прозрачна, пожълтяла от вековете пластмаса, която почти скриваше останките вътре, но като се навеждахме и се вглеждахме внимателно, можехме да видим празни очни орбити и овали на тазове.

Фреските представяха християнски изображения — гълъби, носещи маслинови клонки, жени, вадещи вода, вездесъщата риба, — но се намираха до по-стари ниши, урни и гробове с предхристиянски сцени на Изида и Аполон, Бакхус, посрещащ мъртвите в отвъдния свят с огромни, преливащи кани вино, сцени на лудуващи волове и овни, танцуващи сатири — незабавно забелязах приликата с Мартин Силенъс и се обърнах точно навреме, за да уловя разбиращия поглед на Енея — и същества, които отец де Соя нарече менади, някакви пасторални изображения, ята яребици, паун с пера от парченца лазурит, които все още отразяваха светлината с яркосин блясък.

Вглеждането през древната, покрита с мръсотия пластмаса и пластостъкло ме караше да мисля, че минаваме през някакъв земен аквариум на смъртта. Накрая стигнахме до червена стена, разположена под прав ъгъл спрямо по-ниска, избледняла синя преграда със следи от надписи на латински. Тук пластмасата бе по-нова и малкият контейнер с кости вътре все още ясно се виждаше. Черепът беше поставен върху грижливо подредената купчина кости и като че ли любопитно ни наблюдаваше.

Отец де Соя падна на колене в праха, прекръсти се и сведе глава в молитва. Двамата с Енея останахме назад и го гледахме с безмълвния срам, присъщ на неверника в присъствието на каквато и да е истинска вяра.

Когато свещеникът се изправи, очите му бяха влажни.

— Според църковната история и отец Баджо, работниците открили тези окаяни кости през 1949 година след Христа. По-късните анализи показали, че принадлежат на як мъж, починал на шейсетина години. Ние сме точно под олтара на базиликата „Св. Петър“, построен тук заради легендата, че на това място тайно е погребан свети Петър. През 1968 година след Христа папа Павел VI публично заявил убедеността на Ватикана, че това наистина са костите на рибаря, на същия онзи Петър, който придружавал Иисус и бил Камъкът, върху който Христос построил своята Църква.

Погледнахме към купчината кости и после отново към свещеника.

— Федерико, знаете, че аз не се опитвам да разруша Църквата — каза Енея. — А само сегашното й извращение.

— Да — отвърна отец де Соя. Той грубо избърса очи и остави кални следи по лицето си. — Зная, Енея. — Йезуитът се огледа наоколо, отиде до недалечна врата и я отвори. Нагоре водеше метално стълбище.

— Сигурно има охрана — прошепнах аз.

— Мисля, че няма — поклати глава Енея. — В продължение на осемстотин години Ватиканът се е страхувал от нападение от космоса… от горе. Не вярвам да са обърнали сериозно внимание на катакомбите си.

Тя мина пред свещеника и енергично, но тихо се заизкачва по металните стъпала. Побързах да я последвам. Видях, че отец де Соя поглежда назад към мрачната ниша, прекръства се за последен път и тръгва след нас към базиликата „Св. Петър“.

 

 

Макар и смекчена от свечеряването, витражите и свещите след катакомбите светлината в базиликата беше почти ослепителна.

Бяхме се изкачили през подземното светилище, минахме покрай базилика с надпис, изсечен в камък и гласящ „Мемориал на Гай“, продължихме през странични коридори и сервизни входове, през преддверието към ризницата, покрай свещеници и дякони, и излязохме в огромното пространство в дъното на кораба на базиликата „Св. Петър“. Тук бяха десетките официални лица, недостатъчно високопоставени, за да ги възнаградят с място на пейките, но все пак почетени с присъствие на тази важна служба. Трябваше ми само един поглед, за да видя, че на всички входове на базиликата стоят швейцарски гвардейци и хора от охраната. Тук в дъното на черквата за момента не будехме подозрения, просто още един свещеник и двама малко неофициално облечени енориаши, допуснати да зърнат Светия отец на Възнесение.

Месата продължаваше. Миришеше на тамян и восък от свещи. Стотици епископи и високопоставени личности в ярки роби седяха на блестящите редици от пейки. До парапета на мраморния олтар пред бароковия свод на трона на св. Петър бе коленичил самият Свети отец, за да довърши измиването на краката на дванайсет седнали свещеници — осем мъже и четири жени. Невидим, но голям хор пееше:

О, Дух Свети, чрез Теб единствено

познаваме Отца и Сина,

но твърда вярата ни е,

че Ти от двамата изхождаш,

че Ти от двамата изхождаш.

 

Слава Господу, Отца и Сина

и Светаго Духа, с тях в единство,

и нека Синът дари ни

със всички дарове, що от Духа изтичат,

със всички дарове, що от Духа изтичат.

Тогава изпитах съмнение, зачудих се какво правим тук, защо тази безкрайна битка на Енея ни е довела при извора на вярата на тези хора. Вярвах във всичко, на което ни беше научила, ценях всичко, което бе споделила с нас, но тази прекрасна песен и стените на тази величествена катедрала имаха трихилядолетна традиция. Не можех да не си спомня простите дървени платформи, яките, но обикновени мостове и стълбища, които Енея беше възстановила в Храма, висящ във въздуха. Какво бяха те… какво бяхме ние в сравнение с това величие и смиреност? Енея бе архитектка, но почти самоука, освен годините с киборга на господин Райт, строеше каменни стени от пустинна скала и бъркаше бетон на ръка. А тази базилика беше проектирана с участието на Микеланджело.

Месата почти свършваше. Някои от правостоящите в дъното на кораба започваха да се разотиват, като се движеха съвсем леко, за да не смутят края на службата със стъпките си и си позволяваха тихо да разговарят помежду си едва, когато стигнеха до стълбите към площада навън. Видях, че Енея шепне нещо в ухото на отец де Соя и се наведох към тях, за да чуя, уплашен, че мога да пропусна някакво жизненоважно напътствие.

— Ще ми направите ли една последна, огромна услуга, отче? — попита тя.

— Каквото пожелаете — прошепна свещеникът.

— Моля ви, напуснете базиликата още сега — каза в ухото му Енея. — Моля ви, вървете заедно с другите. Вървете сега и се скрийте в Рим, докато не дойде денят да престанете да се криете.

Отец де Соя удивено отдръпна глава и погледна към Енея от половин метър с изражението на човек, когото изоставят. После се наведе към ухото й.

— Поискайте всичко друго, само това не, Учителко.

— Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение.

Хорът запя нов химн. Над главите пред себе си можех да видя, че Светият отец привършва церемонията с измиването на краката на свещениците и се оттегля под позлатения свод на олтара. Всички на пейките се изправиха в очакване на заключителните молитви и последната благословия.

Отец де Соя благослови приятелката ми, обърна се и напусна базиликата заедно с група монаси с тракащи броеници.

Погледнах към Енея с напрегнатост, достатъчна да възпламени дърво, като се опитвах мислено да й пратя съобщението: „НЕ ИСКАЙ И АЗ ДА СИ ТРЪГНА“.

Тя ме повика да се приближа и прошепна в ухото ми:

— Направи още нещо за мен, Рол, обич моя.

Едва не извиках с всичка сила „Не, по дяволите!“ в кънтящия кораб на „Св. Петър“ по време на най-свещените мигове от Голямата меса на Възнесение. Но се сдържах и зачаках.

Енея започна да рови в джобовете на жилетката си и извади малка стъкленица. Течността вътре бе прозрачна, но някак ми изглеждаше по-тежка от вода.

— Ще изпиеш ли това? — прошепна тя и ми подаде стъкленицата.

Помислих си за Ромео и Жулиета, Цезар и Клеопатра, Абелард и Елоиза, Джордж Уу и Хауард Сънг. Всички злощастни любовници. Самоубийство и отрова. Пресуших течността на един дъх, пъхнах празната стъкленица в джоба на ризата си и зачаках Енея да ме последва. Тя не го направи.

— Какво беше това? — прошепнах, без да се страхувам от какъвто и да е отговор.

Енея наблюдаваше последните свещенодействия от месата. Тя се наведе съвсем близо към мен и отвърна:

— Антидот за мирската ваксина за контрол на раждаемостта, която са ти сложили при постъпването в планетарната гвардия.

„Какво, по дяволите!!??!! — едва не надвиках заключителните думи на Светия отец аз. — Вълнуват те проблемите на семейното планиране в ТАКЪВ МОМЕНТ?? Да не си си загубила проклетия УМ???“

Тя отново се наведе към мен и усетих топлия й дъх по кожата на шията си.

— Слава Богу, нося го вече два дни и почти бях забравила за него. Не се безпокой, след около три седмици ще подейства. После никога няма да можеш да стреляш напразно.

Премигнах. Това светотатство ли беше — точно в базиликата „Св. Петър“ — или просто проява на невероятно лош вкус? После мислите ми заработиха на висока предавка: „Това е чудесна новина… каквото и да се случи сега, Енея вижда бъдеще за нас… за себе си… иска да има дете от мен. Ами първото й дете? И защо ми се струва, че го прави, за да можем… защо тя… навярно това е представата й за прощален подарък… защо тя… защо…“

— Целуни ме, Рол — прошепна Енея, достатъчно високо, за да накара възрастната монахиня пред нас да се обърне със строго изражение.

Не я попитах нищо. Целунах я. Устните й бяха меки и леко влажни, точно като първия път, когато се бяхме целунали на брега на Мисисипи в град, наречен Ханибал. Целувката като че ли продължи дълго. Преди устните ни да се разделят, тя докосна тила ми със студените си пръсти.

Папата излезе пред апсидата, обърна се към всяка от двете части на трансепта, после към напречния кораб и накрая към надлъжния кораб, за да даде последната си благословия.

Енея излезе на централната пътека, като внимателно си проправяше път сред хората, докато застана на открито и закрачи към далечния олтар.

— Ленар Хойт! — извика тя. Гласът й отекна в стотиците метри до купола. От мястото, на което стояхме, до папата имаше повече от сто и петдесет метра и знаех, че Енея няма да успее да измине това разстояние, преди да я пресрещнат, но побързах да я настигна.

— Ленар Хойт! — повторно извика тя и към нея се обърнаха стотици глави. Видях раздвижване в сенките на арките от двете страни на кораба и разбрах, че швейцарските гвардейци светкавично реагират. — Ленар Хойт, аз съм Енея, дъщеря на Брон Ламиа, която е пътувала на Хиперион заедно с теб, за да се срещне с Шрайка. Аз съм дъщеря на киборга на Джон Кийтс, когото твоите господари от Техноцентъра убиха два пъти.

Папата стоеше неподвижно, сякаш парализиран, вдигнал костеливия си пръст за благословия. Пръстите на другата му ръка бяха вкопчени в дрехите над гърдите му. Тиарата му трепереше.

— Ти! — с висок, тънък и немощен глас извика той. — Мерзостта!

— Ти си мерзост — отвърна Енея. Сега тя тичаше и разблъскваше фигурите в тъмни роби, които се изправяха от пейките, за да я хванат. Откопчих двама мъже от гърба й и приятелката ми продължи да тича напред. Прескочих паднал човек и се затичах отстрани на Енея, като наблюдавах швейцарските гвардейци, пробиващи си път сред тълпата, вдигнали енергийните си пики, но колебаещи се дали да стрелят при толкова много влиятелни личности от Ватикана и Търговския мир. Знаех, че няма да се поколебаят, ако Енея стигне на десет метра от папата. — Ти си мерзостта — отново извика тя. — Вече тичаше с всички сили и отблъскваше протягащите се към нея ръце. — Ти си Юдата на Католическата църква, Ленар Хойт, ти продаваш свещената й история на…

Едър мъж в униформа на адмирал от мирския флот извади церемониална сабя от ножницата си и замахна към главата на любимата ми. Тя се приведе. Блокирах ръката му, счупих я, изритах сабята настрани и го блъснах по средата на пейката сред подчинените му.

Полковник Касад беше казал, че след като научил езика на живите, усещал болката, причинявана на други. В този момент и аз изпитах същото, усетих разкъсаните нерви, мускули, строшената кост на подлакътницата ми и сблъсъка на тялото ми, когато адмиралът се стовари върху хората си. Но после погледнах надолу — ръката ми бе здрава и единственото наказание беше болката. А болката не ме интересуваше.

Между Енея и папата се образува кордон от свещеници, монаси и епископи. Видях, че понтификът още по-силно впива пръсти в гърдите си и пада, но неколцина от дяконите, които стояха до него, го подхванаха и го отнесоха под свода на трона на Бернини. В края на пътеката застанаха швейцарски гвардейци и преградиха пътя на Енея с пиките и телата си. Други запълниха пространството зад нас, грубо разблъсквайки присъстващите с яростно размахване на оръжията си. Мирски полицаи в черни брони и ЕМ летящи пояси увиснаха на десет метра над главите на множеството. По лицето и гърдите на приятелката ми затанцуваха лазерни лъчи.

Хвърлих се, за да я защитя от неминуемите енергийни мълнии и облаци иглички. Лазерен лъч ослепи дясното ми око. Широко разперих ръце и изревах нещо… може би предизвикателство… със сигурност обидно.

— Не! Заловете ги живи! — Викаше огромният кардинал. Басовият му тътен бе като глас Божи.

Един от швейцарските гвардейци се хвърли към Енея с вдигната пика, за да я зашемети с удар по главата. Тя се хвърли на пода, плъзна се по плочките, вкопчи се в коленете му и го събори към мен. Изритах го в главата и се обърнах да изтръгна пиката от ръцете на друг гвардеец, който ни нападаше изотзад. Те поддадоха.

Летящ полицай изстреля две иглички в лявото ми рамо. Предположих, че са приспивателни, но ги извадих, хвърлих ги по летящата фигура и не усетих нищо. Двама гвардейци — едър мъж и още по-едра жена — хванаха ръцете ми. Блъснах ги един към друг и черепите им изкънтяха. Двамата се строполиха на плочките.

— Енея!

Тя отново бе скочила на крака, изтръгнала се от един гвардеец, само за да се изправи пред двама полицаи в черни брони. Множеството крещеше. Огромният орган на катедралата внезапно запищя като раждаща жена. Войник от охраната стреля по Енея от пет метра разстояние. Тя се завъртя. Жена в черна броня повали любимата ми по корем на земята, възседна я и изви ръцете й отзад.

С подлакътницата си ударих мирската кучка и я отхвърлих пет метра назад. Друг гвардеец заби дръжката на пиката си в корема ми. Летящ полицай ме улучи с невро-зашеметител. Зашеметителите би трябвало да действат мигновено, но имах време да стегна пръсти около гърлото на най-близкия гвардеец, преди да ме зашеметят повторно, после и за трети път. Тялото ми се сгърчи, аз се строполих и намокрих панталоните си. Последното нещо, което усетих, бе топлата урина, струяща през крачола ми по съвършените плочки на базиликата „Св. Петър“.

Не съзнавах десетината тежки гвардейци, стоварили се върху гърба ми, които приковаха ръцете ми отзад и ме извлякоха настрани. Не чувах, нито усещах как челото ми се удря по плочките.

В последните три-четири секунди на полусъзнание виждах черни крака, бойни ботуши, стъпкани шапки на швейцарски гвардейци, още крака. Знаех, че Енея е паднала от лявата ми страна, но не можех да обърна глава, за да я видя за последен път.

Те ме извлякоха, оставяйки следа от кръв, урина и слюнки. Вече абсолютно нищо не ме интересуваше.

 

 

Така завършва моят разказ.

Бях в съзнание, но закопчан с невробелезници по време на „процеса“ — десетминутно явяване пред облечените в черни роби съдии от Светата инквизиция. Осъдиха ме на смърт. Нито едно човешко същество не би осквернило душата си, като ме екзекутира — щяха да ме затворят в шрьодингерова котешка кутия в орбита около поставения под карантина лабиринтен свят Армагаст. Присъдата щяха да изпълнят неизменните закони на физиката и квантовата случайност.

Веднага след края на процеса ме отведоха в системата Армагаст с автоматичен фотонен кораб с хокингов двигател — два месеца време-дълг. Където и да беше Енея, каквото и да се бе случило с нея, аз вече бях закъснял с два месеца да й помогна. Когато се събудих, тъкмо привършваха запечатването на ядреноенергийната обвивка на моя затвор.

И бавно полудявах в продължение на незнайно колко дни… може би месеци. И после още незнайно колко дни — навярно още месеци — разказвах всичко това с помощта на перото, което ми бяха оставили. Трябва да знаеха, че така наказанието ще е още по-голямо — докато очаквам смъртта и описвам историята си на няколкото страници рециклиран микропергамент, както змията изяжда собствената си опашка, да знам, че никой никога няма да има достъп до чипа с разказа ми.

В началото казах, мой въображаеми читателю, че не четеш това, което трябва. В началото казах, че ако го четеш, за да научиш съдбата й, или дори моята, ти не четеш верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а собствената ми е по-близо до развръзката си, отколкото в началото на разказа ми.

Аз не бях с нея.

Аз не бях с нея.

О, Боже, Господи на Мойсей, Аллах, мили Буда, Зевс, Муир, Елвис, Иисусе Христе… ако някой от вас съществува или е съществувал, или пък е запазил късче власт в смъртно сивите си ръце… моля ви, нека умра сега. Нека частицата бъде засечена и газът изтече. Сега.

Аз не бях с нея.