Емил Коралов
Хората на бъдещето (3)

Глава трета
Пеещите хора

Така изминаха още няколко седмици. Островът на преселниците, макар на картата да беше отбелязан като един от малките острови в океана, всъщност беше голям остров и имаше гори, планини и езера, при които нашите преселници още нито веднъж не бяха ходили. Затова Жег продължаваше денонощно да обикаля непознатите места.

Веднъж, като плуваше край брега на острова, от една страна, дето имаше само скали и пущинаци и дето рядко ходеха, той видя нещо, което го смая. Двама мъже бяха седнали на върха на едно голямо дърво и беряха от плодовете му. Жег никак не би се учудил на мъжете, че са се качили на дървото, но те имаха същите синкави дрехи като момичето, същите червеникави коси, същите прозрачносинкави нежни лица и същите хубави очи, които бяха тъй меки и светли, като че ли бяха от сребро.

Жег се прикри зад един храст и почна да ги наблюдава. Чудните мъже беряха плодове, ядяха ги и пееха. През всичкото време, докато беряха плодовете, пееха. Това още повече учуди Жег. Но като се вслуша внимателно, той разбра, че тия хора не пеят, а просто си говорят. Но гласовете им бяха тъй мелодични, тъй звънливи, та говорът им приличаше на най-нежно пеене.

Като се наядоха с хубавите узрели плодове, двамата мъже не слязоха от дървото, а разпериха ръце с авиаторските си дрехи, завъртяха някакъв винт на гърдите си и веднага дрехата се наду с въздух и над ръцете им се простряха широки крила. Те замахаха леко и литнаха от дървото така спокойно и красиво, както летят гордите царствени орли.

Жег затича под тях все покрай храстите, по същата посока, по която се движеха те. Добре, че те хвърчаха съвсем бавно, увлечени в някакъв разговор, та Жег можеше да не ги изгуби от очи. И често техните сенки падаха върху главата му или се носеха около него по зелените морави. На Жег се струваше, че сънува. Хора, които хвъркат без самолети и цепелини, свободно като птици из въздуха! Наистина ли ги вижда там пред себе си! Разтриваше очи, но нямаше никакво съмнение. Тези хора бяха живи, както и момичето, което срещна преди няколко дни.

— Те сигурно са близки на момичето — помисли Жег и още повече се развълнува от мисълта, че може би сега чрез тях ще открие онова чудно момиче и ще го види пак. А струваше му се, че няма по-голямо щастие от това да види още веднъж прекрасното момиче, което така нежно се усмихваше и така чудно го гледаше със своите топли сребристи очи.

А като летяха около половин час, хвъркатите пеещи хора стигнаха до една неизследвана още от преселниците планина, спряха се пред най-големите скали и почнаха да ги разглеждат. После един от тях извади някакво острие, което приличаше на нож, а от тъпия край беше свързано с някаква малка кутия, натисна едно копче и ножът засвятка, запуска искри като от електричество и почна тъй леко да реже скалата, че Жег се смая. Това беше ново чудо. Той се беше промъкнал съвсем близо и виждаше всичко, което правят двамата чудни хора.

Като отрязаха едно голямо парче, те почнаха пак да разглеждат скалата и пак се чуха пеещите им гласове. Двамата бяха много зарадвани от нещо, начупиха няколко къса от скалата и ги прибраха в джобовете си. След това по-старият от тях, който имаше дълга пурпурна брада, извади друга кутийка от джоба си и започна с пеещия си глас да говори нещо. На Жег се стори, че веднага от кутийката се обади също такъв пеещ глас. Това беше някакъв чуден телефон, който без централа се свързваше с някакви хора, кой знае колко далече.

Като свършиха разговора чрез кутийката, старецът и другарят му седнаха на тревата. Не се минаха няколко минути и Жег затрептя от радостно вълнение. Той видя зад върховете на дърветата да се носи леко като птица същото онова непознато хвъркато момиче, което той не можеше да забрави. То се спусна при двамата мъже усмихнато. И сега, като заговори с тях, то сякаш не говореше, а пееше, тъй мелодичен и хубав беше говорът му. Но Жег не можеше да разбере нито думица. Видя, че мъжете й показват парчето от скалата, че сочат някъде далече зад морето, че гледат слънцето, небето и се усмихват и нищо не можеше да разбере. И пак, кой знае за кой път, си зададе въпроса: „От къде се взеха тия чудни хора? Какво търсят те на тоя остров?“ И само едно нещо му беше ясно. Те не само не бяха диваци, а напротив, изглеждаха много по-учени от жителите на земята, които Жег познаваше. Не бяха ли някакви магьосници? Не, магьосници не съществуват, а и всичко, което те имаха и което вършеха, изглежда беше дело на тяхната наука и на тяхното умение. Та и въздушните дрехи, с които хвъркаха, показваха, че те знаят неща, които хората от земята на Жег още не познаваха.

Като поговориха още малко, тримата — двамата мъже и момичето — се издигнаха отново във въздуха и литнаха към океана. Жег помисли, че те ще прехвърчат океана и вече никога няма да се върнат, и сърцето му се сви. Нима никога не ще види това необикновено момиче? Но вместо това, случи се нещо още по-чудно. Изведнъж тримата непознати вместо към небесата, се спуснаха бързо към водата и също тъй леко, както хвъркаха в небесата, се гмурнаха в дълбочините на океана и изчезнаха.

Жег стоеше като вкаменен на брега. Не лъжеше ли се? Не, това беше самата истина. Тия хора се скриха в дълбочините на океана. Но нима там живееха хора? „Не, не е възможно!“ — мислеше Жег и все пак той хубаво беше видял: непознатите се скриха във водите.

Жег чака дълго време на брега. Тогава той се спусна към града и развълнуван разказваше на всички срещнати какво беше видял. Някои му вярваха и се чудеха заедно с него какви са тия странни същества, а други не му вярваха. Та всичко това приличаше на приказка.