Емил Коралов
Хората на бъдещето

Глава първа
Чудният метеор

Големите презокеански параходи, водните дворци, които през 19.. година минаваха по обикновения си воден път Европа — Америка, бяха свидетели на едно необикновено явление.

В топлата лятна вечер, когато почти всички пътници бяха излезли по палубата да погледат залеза и да подишат ободряващия лъх на морския вятър, внезапно на стъмненото небе се появи едно огромно светещо тяло. Най-напред го видя едно дете. То гледаше звездите и мислеше да иска на чичо си, който беше много богат, да му купи толкова дълга стълба, че да може да се качи до звездите. Но изведнъж извика:

— Чичо, чичо! Видях един змей! Пази ме, чичо, не искам да ме изяде!

Чичото обърна очи към небесата, трепна и се закова от учудване. В небесата се виеше наистина един огромен змей, но не като змейовете от приказките, а някакъв необикновен самолет или цепелин, какъвто той никога не беше виждал.

Необикновеният цепелин блестеше със синкава ослепително силна светлина и щом се спусна по-ниско над океана, водите заблестяха и нощта стана светла като ден.

— Какво е това! Какво е това! — чуха се смаяни викове.

— Метеор, метеор! Пазете се! — извика някой.

— Към нас иде! Загиваме!

— Пазете тишина!

— Всички в каютите!

По палубата се разтичаха изплашени пътници, някои се втурнаха да се крият, други, по-смели, продължаваха смаяни да наблюдават чудното светещо тяло, прилично на змей, което кръжеше високо над океана. Това чудно тяло беше много високо и пак изглеждаше голямо. А колко ли голямо беше в действителност.

— Това не е метеор, не е метеор! — извика някой. — Ако е метеор, щеше за един миг да падне.

И този, който викаше това, имаше право. Това светещо тяло не можеше да бъде метеор. Наистина и по-големи метеори бяха падали в океаните и по сушите, но те проблясваха за миг в небесата и се продънваха някъде тъй внезапно, както и се появяваха. А това чудно светещо тяло се въртеше, като че ли някаква незнайна ръка го управляваше със светкавична бързина, така че едва можеха да го следят с очи, то описваше елипси все по-високо и по-високо, после като остави една огнена черта като опашка след себе си, загуби се някъде към хоризонта.

Параходът продължаваше пътя си. Никой не можа да разбере какво беше това небесно чудо и дълго още, до края на пътуването си до Америка, пътниците от презокеанския параход говореха смаяни за това, което бяха видели. За необикновеното явление след това писаха и вестниците. Но никой не можеше да обясни какво точно беше това небесно тяло. Някои настояваха, че е бил метеор, че може да се е състоял от някакви не особено тежки вещества, имало е вятър и затова се е въртял из въздуха. Но разбира се, това обяснение съвсем никого не задоволяваше. А учените мълчаха. Някои от тях мислеха, че пътниците от парахода не са видели хубаво, а други не смееха още да се произнесат. Чакаха в някой край на земята да се намери падналият метеор и тогава да говорят за него.

Така, в спорове какво е представлявал метеорът, минаха няколко дни, а после постепенно всички почнаха да забравят чудото и най-сетне престанаха да говорят за него. Защото еднички само пътниците от тоя океански параход го бяха забелязали. И никой друг. Поне така мислеха пътниците. А всъщност не бяха само те, които видяха тоя огнен небесен змей.

Като се завъртя над океана на онова място, където плуваше големият воден дворец, метеорът се спусна надолу с омайна бързина и далече от парахода, близо до един остров, населен с преселници от Европа, но още малко познат на света, се бухна във водите на океана. Един огромен стълб вода се дигна като гейзер във въздуха и се разпиля на хиляди капки. А метеорът потъна във водата.

Някои от преселниците забелязаха необикновената светлина, която широко заля океана край брега, но метеорът падна зад планината и те не го видяха. Само едно момче рибарче, което ловеше риба край брега, зърна небесния змей, видя и как той се бухна в океана и потъна във водите му. Но не само това видя момчето. То забеляза, че небесното тяло не е змей. Момчето знаеше, че змейове има само в приказките.

Метеорът приличаше по-скоро на цепелин, само че беше няколко пъти по-голям от цепелините, които прехвръкваха океана между Европа и Америка. И рибарчето, което беше ученик в четвърти клас и беше чело за чудесата на науката, си рече:

— Дали тоя цепелин не е направен от човешка ръка?

То дълго стоя на брега и гледа към онова място, дето потъна метеорът, но никой не се появи там. Стана съвсем тъмно и момчето затича към селището, да разкаже на хората за чудото, което беше видяло. Някои от преселниците повярваха на разказа му, други не. Тия, които му повярваха, дойдоха с него и дълго обикаляха по брега. Но сребристите вълни на морето се плискаха пустинни и самотни по брега като всякога до сега. И нищо не показваше, че тук е паднал такъв необикновен цепелин.

Няколко водолази се спуснаха рано сутринта на другия ден до самото дъно на заливите край брега, но никъде нищо не можаха да открият. И всички почнаха да мислят, че това е бил някой метеор, който е потънал в морето и е затънал в тинята и пясъка. Само малкото рибарче Жег продължаваше всеки ден да скита по брега и замислено да обглежда морето. Все му се струваше, че поне останките на цепелина ще се появят някой ден над водата. То знаеше, че не се е излъгало, и змеят, който падна в морето, не е метеор, а нещо друго.

Глава втора
Необикновеното момиче

Бяха изминали само четири-пет дни от появяването и потъването на небесното светещо тяло. Една слънчева утрин няколко момчета, синове на преселниците, заедно с Жег се катереха по един скалист и горист хълм на острова и търсеха по припеците ягоди. Когато се спускаха от другата страна на хълма, едно от децата извика:

— Гледайте!

Всички се обърнаха натам, дето сочеше то. По поляната вървеше едно чудно момиче. Не само дрехите му бяха чудни, а и лицето. Косите му горяха с пурпурен цвят, от очите му се излъчваше сребриста светлина и кожата на лицето му беше тъй нежна, тъй чиста със своя синкав оттенък, та то изглеждаше като видение. Дрехата му приличаше на дреха на авиаторка, но беше направена от някаква прозрачна материя, с много гънки и със стоманеносин блясък.

Момичето вървеше и пееше. Така сладко, с такъв звънлив и мек глас, че всичките момчета се спряха прехласнати да я слушат.

— Това е фея, това е фея! — прошепна едно от малките момчета.

— Феи има само в приказките! — обади се друго.

— Но какво е тогава това момиче! Та ние по география сме учили за всички жители на земята! Има белолики, мургави, чернокожи, червенокожи, но с такъв цвят на лицето, с такива коси и такива чудни очи никъде не са описани!

— Мълчете, чакайте да видим какво ще направи! — извика друго момче.

В това време, докато момичето пееше, от гората излезе неочаквано една мечка и като изръмжа, тръгна към момичето.

— Мечката ще я разкъса! Помощ! — завика пак най-малкото момче. — И нас ще разкъса, да бягаме!

И то, заедно с още няколко страхливи момчета, се втурна да бяга.

Само Жег не побягна, а извика:

— Другари, ние трябва да й помогнем!

И като извади своя дълъг остър нож, с който ходеше всякога из гората, Жег се втурна към мечката.

— Пази се! — извика той на момичето.

Момичето видя и него, и мечката, но не се мръдна от мястото си.

— Бягай! Пази се! — извика й пак Жег и се впусна към мечката. Той удари мечката с един голям камък, за да я накара да се обърне към него и да спаси така момичето. И наистина, мечката изръмжа от удара и се обърна към Жег, който я доближаваше с ножа си.

— Бягай! — извикаха другарите на Жег. — Спасявай се!

Но Жег не побягна. Знаеше, че ако той избяга, мечката ще нападне чудното момиче.

С един силен скок звярът се хвърли към момчето. Жег приготви ножа си. В същата минута се случи нещо неочаквано. Момичето, което беше тъй нежно и тъй слабо и което Жег искаше да спаси, се вдигна от земята като птица, литна срещу мечката и преди стръвницата да се хвърли върху момчето, момичето й пръсна някакъв прах в очите. Веднага мечката се олюля и падна като подкосена на земята. Момчетата смаяни гледаха това невиждано чудо. Най-нежното създание на света победи по такъв начин най-страшния горски звяр.

Жег също гледаше прехласнат чудното момиче. А момичето го доближи и неочаквано сложи тънката си нежна ръка на главата му. Докосна го, като че му благодареше за нещо, усмихна му се, а после завъртя някакво копче на дрехата си, дрехата й се изду, разпери се, две крила като перки израснаха отстрани и момичето леко като птица се издигна във въздуха и хвръкна също тъй, както много деца хвърчат на сън. Само че момичето хвърчеше наистина. Като отлетя малко, то още веднъж се извърна и махна приятелски с ръка на Жег. После изчезна зад гъстата гора.

Момчетата все още стояха смаяни.

— Какво е това? Какво е това чудо! — питаха се те едно друго. Нима е възможно, нима те всички не сънуват?

Те отидоха до мечката и почнаха да я разглеждат, но мечката почна да се мърда, сякаш се съживяваше и те побързаха да й вържат краката. После изтичаха в селището да съобщят на бащите си.

Дълго в селището се говори за това чудно момиче. Но минаха няколко дни, а никой вече не я видя. И пак всички почнаха да казват, че момичето само се е сторило така чудно на децата, че то е сигурно някоя обикновена авиаторка, която е слязла наблизо със самолета си и кой знае с какъв прах е приспала мечката. А колкото за това, че тя може да хвърчи с чудната си дреха, старите хора от острова съвсем не искаха да повярват на децата и казваха, че това е някакъв нов парашут, който може да я вдига за малко във въздуха, но съвсем не е възможно тя да хвърчи.

Но Жег знаеше, че това, което видя, е истина. И колкото и да се мъчеше да забрави чудното момиче, не можеше. Денем и нощем той мислеше само за нея. И докато ловеше раци и риба по брега, и докато плуваше с лодката си, и когато помагаше на майка си и на баща си в домакинството, всякога и навсякъде той мислеше за непознатото чудно момиче и го виждаше живо пред себе си. Кое беше то? От къде се беше взело? Това не беше никаква фея, не, това беше живо човешко същество, но сякаш не от нашата земя.

И Жег заживя само с мисълта за момичето. Това, за което той беше мечтал, да може да хвръкне някога във въздуха като птица не в тежък самолет, а сам, свободно като с крила, непознатото момиче го владееше. Отде се беше взело то? Защо беше дошло тук и къде изчезна? Всички търсения на Жег обаче останаха напразни. Той не можа да открие никаква следа от момичето.

Глава трета
Пеещите хора

Така изминаха още няколко седмици. Островът на преселниците, макар на картата да беше отбелязан като един от малките острови в океана, всъщност беше голям остров и имаше гори, планини и езера, при които нашите преселници още нито веднъж не бяха ходили. Затова Жег продължаваше денонощно да обикаля непознатите места.

Веднъж, като плуваше край брега на острова, от една страна, дето имаше само скали и пущинаци и дето рядко ходеха, той видя нещо, което го смая. Двама мъже бяха седнали на върха на едно голямо дърво и беряха от плодовете му. Жег никак не би се учудил на мъжете, че са се качили на дървото, но те имаха същите синкави дрехи като момичето, същите червеникави коси, същите прозрачносинкави нежни лица и същите хубави очи, които бяха тъй меки и светли, като че ли бяха от сребро.

Жег се прикри зад един храст и почна да ги наблюдава. Чудните мъже беряха плодове, ядяха ги и пееха. През всичкото време, докато беряха плодовете, пееха. Това още повече учуди Жег. Но като се вслуша внимателно, той разбра, че тия хора не пеят, а просто си говорят. Но гласовете им бяха тъй мелодични, тъй звънливи, та говорът им приличаше на най-нежно пеене.

Като се наядоха с хубавите узрели плодове, двамата мъже не слязоха от дървото, а разпериха ръце с авиаторските си дрехи, завъртяха някакъв винт на гърдите си и веднага дрехата се наду с въздух и над ръцете им се простряха широки крила. Те замахаха леко и литнаха от дървото така спокойно и красиво, както летят гордите царствени орли.

Жег затича под тях все покрай храстите, по същата посока, по която се движеха те. Добре, че те хвърчаха съвсем бавно, увлечени в някакъв разговор, та Жег можеше да не ги изгуби от очи. И често техните сенки падаха върху главата му или се носеха около него по зелените морави. На Жег се струваше, че сънува. Хора, които хвъркат без самолети и цепелини, свободно като птици из въздуха! Наистина ли ги вижда там пред себе си! Разтриваше очи, но нямаше никакво съмнение. Тези хора бяха живи, както и момичето, което срещна преди няколко дни.

— Те сигурно са близки на момичето — помисли Жег и още повече се развълнува от мисълта, че може би сега чрез тях ще открие онова чудно момиче и ще го види пак. А струваше му се, че няма по-голямо щастие от това да види още веднъж прекрасното момиче, което така нежно се усмихваше и така чудно го гледаше със своите топли сребристи очи.

А като летяха около половин час, хвъркатите пеещи хора стигнаха до една неизследвана още от преселниците планина, спряха се пред най-големите скали и почнаха да ги разглеждат. После един от тях извади някакво острие, което приличаше на нож, а от тъпия край беше свързано с някаква малка кутия, натисна едно копче и ножът засвятка, запуска искри като от електричество и почна тъй леко да реже скалата, че Жег се смая. Това беше ново чудо. Той се беше промъкнал съвсем близо и виждаше всичко, което правят двамата чудни хора.

Като отрязаха едно голямо парче, те почнаха пак да разглеждат скалата и пак се чуха пеещите им гласове. Двамата бяха много зарадвани от нещо, начупиха няколко къса от скалата и ги прибраха в джобовете си. След това по-старият от тях, който имаше дълга пурпурна брада, извади друга кутийка от джоба си и започна с пеещия си глас да говори нещо. На Жег се стори, че веднага от кутийката се обади също такъв пеещ глас. Това беше някакъв чуден телефон, който без централа се свързваше с някакви хора, кой знае колко далече.

Като свършиха разговора чрез кутийката, старецът и другарят му седнаха на тревата. Не се минаха няколко минути и Жег затрептя от радостно вълнение. Той видя зад върховете на дърветата да се носи леко като птица същото онова непознато хвъркато момиче, което той не можеше да забрави. То се спусна при двамата мъже усмихнато. И сега, като заговори с тях, то сякаш не говореше, а пееше, тъй мелодичен и хубав беше говорът му. Но Жег не можеше да разбере нито думица. Видя, че мъжете й показват парчето от скалата, че сочат някъде далече зад морето, че гледат слънцето, небето и се усмихват и нищо не можеше да разбере. И пак, кой знае за кой път, си зададе въпроса: „От къде се взеха тия чудни хора? Какво търсят те на тоя остров?“ И само едно нещо му беше ясно. Те не само не бяха диваци, а напротив, изглеждаха много по-учени от жителите на земята, които Жег познаваше. Не бяха ли някакви магьосници? Не, магьосници не съществуват, а и всичко, което те имаха и което вършеха, изглежда беше дело на тяхната наука и на тяхното умение. Та и въздушните дрехи, с които хвъркаха, показваха, че те знаят неща, които хората от земята на Жег още не познаваха.

Като поговориха още малко, тримата — двамата мъже и момичето — се издигнаха отново във въздуха и литнаха към океана. Жег помисли, че те ще прехвърчат океана и вече никога няма да се върнат, и сърцето му се сви. Нима никога не ще види това необикновено момиче? Но вместо това, случи се нещо още по-чудно. Изведнъж тримата непознати вместо към небесата, се спуснаха бързо към водата и също тъй леко, както хвъркаха в небесата, се гмурнаха в дълбочините на океана и изчезнаха.

Жег стоеше като вкаменен на брега. Не лъжеше ли се? Не, това беше самата истина. Тия хора се скриха в дълбочините на океана. Но нима там живееха хора? „Не, не е възможно!“ — мислеше Жег и все пак той хубаво беше видял: непознатите се скриха във водите.

Жег чака дълго време на брега. Тогава той се спусна към града и развълнуван разказваше на всички срещнати какво беше видял. Някои му вярваха и се чудеха заедно с него какви са тия странни същества, а други не му вярваха. Та всичко това приличаше на приказка.

Глава четвърта
Радиостанциите на света са смутени

Пак изминаха няколко дни, а Жег и хората от острова не научиха нищо ново за незнайните хвъркати гости. А в това време по света ставаше нещо чудно. Всички радиостанции почнаха да се оплакват, че в някои часове през деня и нощта някаква непозната радиостанция предава с такава сила, че заглушава всички предаватели на всички вълни: къси, средни и дълги. Непознатата радиостанция предаваше все едни и същи звукове, прилични на пеене.

Вестниците и от двете страни на океана почнаха да се пълнят със съобщения за чудната радиостанция, изказваха се всякакви предположения, правеха опити да изолират шума от тая радиостанция, но напразно. Когато тая непозната радиостанция със страшна сила работеше, всички други предаватели трябваше да млъкнат, защото биваха заглушени.

Жег също прочете във вестниците за непознатата радиостанция. На техния остров също имаше много радиоапарати и той седна един ден пред един радиоапарат да слуша. И наистина, към десет часа през нощта той чу силен глас, който заглуши всички други радиостанции и накъдето и да въртеше стрелката, навсякъде се чуваше само тоя глас. Щом го чу, Жег извика:

— Те са! Това са те!

— Кои са те? — попитаха го учудени баща му, майка му, другарите му, които слушаха заедно с него пред радиоапарата.

— Те са, пеещите хвъркати хора! — отговори Жег.

Той не се съмняваше вече, той позна гласовете им. Но кому се обаждаха те? Жег, пък и другарите му, ученици в гимназията, знаеха всички езици, които съществуваха на земята, но този език, на който говореха хората от непознатата радиостанция, никой от тях не беше чувал. Пък и самите учени пишеха във вестниците, че съвсем не могат да определят какъв е този език, на който се пееше. В целия свят настана голямо смущение. И никой не знаеше мястото на радиостанцията, въпреки че правеха изследвания и претърсвания. Всички усилия да я открият отидоха напразно. Само Жег и хората от неговия остров подозираха къде са хората от тая радиостанция. Но ако те съобщяха по света, че хората, които говорят с такива гласове, са в морето и може би живеят под водата, щеше ли да им повярва някой? Та нима е възможно това нещо? Все пак това са хора, които познават всички завоевания на науката, а не са риби, та да живеят под водата.

Пък и как можеха бедните рибари от острова да съобщят на света това, което знаеха? Те нямаха радиопредавателна станция, а параходи идваха веднъж в месеца на техния остров. Но хората на острова и не бързаха да съобщят за откритието си, те чакаха да проверят дали това, което Жег разказваше, е истина, дали наистина има хвъркати хора, които живеят в морето.

— Не, това съвсем е невъзможно — казваше един от учителите на Жег. — Ако са хвъркати хора, ще живеят във въздуха, какво ще правят във водата!

— Но те изглежда и във водата плуват също тъй леко, както и във въздуха — отговори Жег.

— Но от къде се взеха те, кажи ми!

Това никой не знаеше и на това никой не можеше да отговори.

Глава пета
Един необикновен лов с въдица

И ето една сутрин с Жег се случи нещо, което още повече смая всички.

Жег с още две момчета ловеше риба на брега с въдица. Слънцето кротко припичаше от ведрото утринно небе и захласнат във въдицата си, Жег мислеше за онзи незабравим образ на момичето, което вече не видя, когато един от другарите му извика:

— Въдицата ми се закачи и не мога да я откача. Жег, помогни ми!

Жег остави своята въдица, приближи се до по-малкия си другар и почна да дърпа неговата въдица. Но въдицата наистина се беше закачила за нещо. Жег не смееше да дръпне много силно, за да не се скъса канапът й.

— Хей, трябва да се е уловил някой кит! — извика другото момче подигравателно.

— Ти се смееш — рече Жег, — ама знаеш ли, че наистина нещо се е закачило за въдицата, някоя голяма риба, защото канапът ту се издърпва до някъде, ту пак се тегли надолу. А въдицата е спусната много дълбоко, та не може да се види какво има във водата.

— Ще дърпаме, па каквото ще да става! — извика Жег. — Ако се скъса въдицата, ще продадем рибата и ще купим нова за тебе — каза той на другаря си.

Тогава трите момчета хванаха здраво канапа и почнаха да теглят. В началото дърпането беше съвсем мъчно и те почнаха да се отчайват, канапът почна да пращи, но изведнъж на ръцете им олекна, сякаш рибата, която се беше закачила, сама почна да плува към тях. И наистина, водата под тях в краката им закипя, няколко кръгли вълни се разляха и ето, пред смаяните момчета от водата излезе не риба, а жив човек. И тоя жив човек беше чудното момиче с пурпурните коси и сребристи очи, облечено в своите авиаторски дрехи.

Тя изплува из водата, свали качулката на лицето си, под която дишаше, и като изгледа усмихната момчетата, рече:

— Бър…

Това беше едничкият познат звук, който чуха трите момчета. Наистина, момичето го каза с особен пеещ глас, но направи тъй също „бър“, както и те, когато излизаха от водата.

Като излезе цяла от водата, непознатата се изправи пред тях и им се усмихна. Трите момчета се бяха изправили и гледаха като заковани, не можеха да отместят очи от нея. Това като че я развесели, тя се засмя и изведнъж подаде на Жег въдицата. Въдицата не беше се закачила за нея, а тя просто я беше хванала с ръка под водата, сигурно за да си поиграе с момчетата.

Жег пое въдицата и се поклони. Не знаеше какво друго да каже и какво трябва да направи. Тогава непознатото момиче още повече се засмя и улови за ръка Жег, като че искаше да му покаже, че го познава. Той изтръпна. Така чудно беше докосването на тая ръка до неговата. Ръката й беше също тъй топла като неговата, но толкова нежна, като че вместо кожа, беше покрита с най-нежно кадифе. Жег се изчерви до уши. Толкова го беше срам, че неговата ръка беше изцапана. Но тя никак не обърна на това внимание, а задържа ръката му и като че искаше нещо да му каже, тихо пропя с глас. Той нищо не разбра и тя се засмя. Пусна ръката му, надвеси се над кошничката, в която момчетата събираха рибата, и като улови една рибка, показа я на Жег и момчетата и попита нещо с пеещия си глас. Те разбраха, че ги пита нещо, защото очите й, тъй светлите, тъй хубавите й очи, ги гледаха въпросително. Жег кимна с глава. Той помисли, че тя го пита:

— Това ли ловите с въдиците?

— Да — отговори й той с кимане.

И беше улучил, защото тя се засмя, погледна пак въдиците им, после подскочи и преди те да й кажат нещо, гмурна се във водата.

— Отиде си! — извика едно от момчетата. — Боже, това е русалка! Тичайте да кажем на учителя, че има русалка.

— Чакай, не е русалка — спря го Жег, — не видя ли, че е истинско момиче.

Тримата се гледаха и въртяха очи като побъркани. Съвсем забравиха да ловят риба с въдиците си. Но не изминаха и няколко минути и водата отново пак закипя и от дълбините на океана пак се появи прекрасната глава на момичето, закрита с оная стъкленосребриста шапка, с която се предпазваше от водата. Като изплува отгоре, тя махна пак шапката, откри лицето си и се засмя. Сега тя държеше в ръце голяма торба от същата материя и в тая торба плуваха много едри риби. Тя едва ги измъкна от водата и подаде торбата на Жег.

Жег я пое смаян, но разбра. Непознатото момиче им беше наловило риба. Жег пое торбата, изсипа рибата в кошницата, която се напълни догоре, и върна торбата на момичето. А момичето пак го хвана за ръка, посочи към гърдите си и прошепна:

— Ли.

Тая дума прозвуча като песен.

— Казва името си — рече едно от момчетата.

После тя посочи към Жег и го погледна въпросително. Жег отговори:

— Името ми е Жег. Жег.

— Же — пропя тя и весело се засмя. — Жееее.

Тя не можа да изговори напълно името му, но децата разбраха, че иска да каже „Жег“.

— Жееее — Жеееее — запя тя и почна учудена да пипа косата му, да я разглежда, да разглежда очите му. Тя беше учудена от цвета на техните коси също тъй, както бяха учудени те от цвета на нейните. После тя почна да пипа бузите, очите на Жег, и той стоеше изчервен и смутен пред нея и беше така щастлив от докосването на нейните ръце, така щастлив, както никога в живота си.

— Жеее, Жееее — пропя тя и се усмихна нежно, като че искаше да каже: „Же ми харесва“.

После тя посочи към гърдите си, а след това посочи към небесата.

Какво искаше да каже? Жег я гледаше, без да разбира, но тя пак посочи гърдите си, себе си и след това небето.

— Не иска ли да каже, че е дошла от небесата — прошепна Жег.

— Как ще дойде от небесата — каза друго момче, — нали излезе от водата?

Момчетата я гледаха, без да разберат нещо. Тя се усмихна и искаше да каже още нещо, но в това време някакво звънче пропя в джоба й. Тя извади една малка кутийка, същата като тази, с която говореха двамата мъже, и я сложи до ухото си. Оттам се чу някакъв пеещ глас, тя също изпя нещо пред кутийката и като махна с ръка на момчетата, сякаш да им покаже, че бърза, веднага закри главата си в чудната качулка и се гмурна във водата.

Дълго още момчетата гледаха след нея и след кръговете, които заиграха на мястото, дето изчезна тя, но момичето със сребърните очи вече не се върна.

Момчетата бързо изтичаха вкъщи и разказваха на всички какво бяха видели. Мало и голямо се трупаше около тях да ги разпитва. Събраха се и мъжете и решиха, ако втори път се появи това момиче да го хванат, за да разберат какво е то и от къде иде. Само Жег не беше доволен от решението на управниците на острова. Той знаеше, че ако хванат в плен момичето, ще му причинят болка, а той не искаше никой да причини болка на чудното пеещо момиче. Но управниците решиха всяка нощ и всеки ден да пазят по брега. И скоро наистина им се удаде да уловят непознатото момиче.

Глава шеста
Едно необикновено пътешествие

От няколко дни вече с мрежи в ръце мъжете от острова пазеха по брега, за да открият момичето и да го хванат. Те пускаха ту въдици във водата, ту мрежи, но момичето все не се появяваше. Веднъж, когато Жег с другарите си беше на брега, внезапно — не от водата, а от небесата — се чу лек шум и пред смаяните рибари, точно пред Жег като при приятел, кацна непознатата.

— Жееееее, Жееее — пропя тя с нежния си глас и пак сложи ръка на главата му, и пак хвана ръката му.

— Ли — прошепна той, — бягай, Ли, нашите хора искат да те хванат.

Тя не разбра тревогата в очите му и го гледаше учудено защо той й показва небесата.

Но в същата минута ловците, които се криеха зад скалите, се спуснаха отгоре й и хвърлиха мрежата върху нея.

— Не! Не! — извика Жег. — Оставете я, тя нищо лошо не ви е направила! — и той почна да се бори с тях, искаше да я освободи, но те го хванаха, те бяха повече от него и му надвиха.

Вътре от мрежата Ли гледаше всичко. Тя изглежда разбра какво става, защото се усмихна на Жег, когото двама души държаха здраво за ръцете и искаха да отведат настрана.

— Жееее — пропя му тя с глас, — Жеее…

Той я гледаше жално и викаше на другарите си да не й правят нищо лошо.

— Ще я отведем в града — каза един от тях, — ще я затворим хубаво, мъжете, които казвате, че сте видели, ще дойдат да я търсят, ще хванем и тях и така ще разберем кои са и от къде са дошли.

Като си говореха това, те поведоха пленницата, която беше хубаво заплетена в мрежата.

Но пленницата като че ли никак не се тревожеше, че е вътре, тя се усмихваше, разглеждаше ги, сякаш ги изучаваше и викаше отвътре с пеещ глас:

— Жееее, Жеееее…

Като наближиха кметството, дето искаха да я затворят, тя бръкна в джоба си, извади някаква кутийка, взе малко прах и го пръсна наоколо си.

Веднага пазачите — замаяни, като че приспани от внезапен сън — нападаха на земята.

Тогава Ли извади едно острие, разряза мрежата и излезе от нея. Жег заедно с другите беше също паднал омаян. Тя се доближи до него, стисна му силно ръката, като че му благодареше за защитата и като се усмихна, завъртя винта на гърдите на дрехата си, крилата й израснаха и тя леко се понесе във въздуха.

След една-две минутки всички се свестиха, изправиха се, завикаха, но пленницата им хвъркаше вече високо и им махаше с крила за сбогом.

Всички стояха смаяни. Това нежно момиче беше по-силно от тях, то знаеше всякакви чудеса, то можа да ги победи и да се освободи така бързо от тях. И сега всички я гледаха с почитание, но и с яд и закана да я хванат пак.

А Жег, щастлив и унесен, следеше как тя се носи високо към облаците и сърцето му примираше от радост.

Същата вечер Жег пак излезе при залива, дето тя хвана въдицата им и за пръв път му заговори. Нещо му подсказваше, че тук някъде ще може да я види пак. Но тая вечер тя не се яви. Чак на другия ден сутринта чу шум и видя откъм планината да се носи из въздуха чудното момиче. Тя правеше леки кръгове с ръцете си, на които имаше крила, спускаше се и се издигаше като че търсеше някого. И като зърна Жег, тя се спусна право към него. Сърцето му заби. Той разбра, че тя го беше търсила. Тя кацна до него и нежно стисна ръката му.

— Жееееее…

— Ли — промълви й той.

После тя показа към града, от който беше Жег, и направи едно движение с лице. Той разбра. Тя му казваше, че неговите съотечественици не са добри хора, защото искаха да й отнемат свободата, а тя нищо лошо не им беше направила.

Той наведе глава, но тя пак докосна страните му и той разбра, че тя не му се сърди. Тогава той се реши и за пръв път се докосна с пръсти до нейната чудна дреха, с която тя така леко слизаше и във водата, а като я надуеше, хвъркаше във въздуха. Тя позволи той да разгледа дрехата й. После го попита нещо, но той не можа да разбере какво му казваше тя. Тогава тя изведнъж го остави, като му посочи мястото, дето бяха, сякаш искаше да му каже да я чака тук, и отлетя към морето. Тя се загуби на хоризонта, но скоро се върна и смаяният Жег видя, че носи на ръка същата дреха, каквато имаше и тя.

Тя му показа дрехата и изпя нещо. Дали той вярно разбра? Не казваше ли му тя да я облече? Той се бавеше, но Ли сама почна да му я облича и той побърза да я надене. В дрехата той заприлича на нея. Като я облече, тя завъртя едно копче, което беше на гърдите му, гънките на дрехата се изправиха, всички места, където въздухът можеше да се събира, се обтегнаха така, че той целият се намери вътре в дрехата. После гънките, които приличаха на крила, се изопнаха и Жег неочаквано се усети тъй лек, че веднага разбра: само да замахне с тия крила и ще може да литне във въздуха. Ли му кимна с глава и развълнуван, без да се бави повече, Жег размаха след нея ръце и усети как се дига от земята, как краката му се откъсват от твърдата почва, където цял живот беше стоял, и той неусетно, като в сънищата си, почна да се издига и да лети.

Той летеше. В това вече нямаше никакво съмнение. Все по-високо и по-високо се издигаше във въздуха. Той цял беше обгърнат от пълната с въздух дреха, пълните с въздух крила му позволяваха да се чувствува съвсем леко над земята. Без да се учи, той можеше да управлява крилата. Ако искаше да свърне наляво, замахваше с едното крило, а надясно — с другото. Заливът оставаше все по-ниско под него, слънцето все по-ярко гореше в очите му, ето долу градът потъва все по-далече… и хората, всичко остава долу на земята, и гори, и поля, а той, той лети заедно с най-прекрасното момиче на света, лети в простора като волна птица, главата му се мае, струва му се, че ще падне, но той не пада, крилата му са чудесни.

Той не знаеше по-красив час в живота си от този. Беше като волен орел, можеше да лети, накъдето иска. Ли летеше малко пред него, понякога се обръщаше и му се усмихваше, а след това отново полетяваше напред и с пеещ глас го питаше нещо. Може би тя му казваше:

— Хубаво ли е, Жее?

И той й отговаряше:

— Ли, никога не ще забравя тоя час в живота си…

Те летяха над океана, после се спуснаха на една голяма скала сред водата. Там отпуснаха крилата си, като изкараха с електрическото бутонче въздуха и пак станаха обикновени хора. Двамата седнаха на скалата. Ли гледаше безкрайните води, усмихваше се и после каза нещо, като посочи високо към небето.

Жег почваше да разбира. Тя постоянно му сочи към небето. Нима тя е дошла от там? Не, не може да бъде. Как може да слезе от горе? Може би тя е жителка на някоя звезда? Жег все повече мислеше, че тя и ония мъже наистина са жители на някоя небесна звезда, където също има живот като на земята. Може би на Марс, на Венера или на някоя друга небесна звезда. Но как беше дошла тя тук? Не, това е невъзможно!

Жег си спомни, че много учени от земята бяха писали, че искат с гранати, с огромни цепелини да отлетят към Марс или луната, но едва ли някой щеше да се реши на едно такова пътешествие. Какво пък, ако жителите на някоя от небесните планети са напреднали много повече в науката и са успели да открият такъв въздушен кораб, с който са могли да прелетят до земята? И може би това момиче и ония мъже са такива гости, дошли от някоя далечна земя. Свят се зави на Жег от възторг и почуда. Той улови ръката на момичето и като посочи към небесата, дето не се виждаха още никакви звезди, попита:

— От там ли идеш, Ли?

— Да — кимна тя с глава, сякаш го разбра.

Жег я гледаше поразен. Той беше направил пръв едно чудно откритие. Какво ли ще кажат хората, като им го съобщи. Но Ли посочи към техния град и сложи пръст на устните си. Той разбра. Тя му казваше, че трябва да мълчи, да пази тайна, да не казва никому.

От скалата двамата се върнаха на брега, той съблече дрехата, тя си я взе и се загуби. Но той разбра, че тя пак ще дойде, пак ще го потърси.

Глава седма
Тайната на червенокосите

Наскоро след това Ли отново се появи на същото място и пак двамата с Жег литнаха с крилатите дрехи и дълго летяха над океана, отидоха на един остров и разглеждаха цветята и растенията. Ли сочеше разните предмети на Жег и му казваше имената, с които тя и баща й ги наричаха. Жег пък й казваше как ги наричаха на своя език. Така, като се срещаха още няколко пъти, те почнаха да се разбират по малко. Ли много внимателно учеше езика на Жег, а и Жег се интересуваше от езика на Ли. Тъй, след не много дълго време двамата можеха да си говорят вече почти свободно. И Жег вече ясно разбра, когато Ли му каза една вечер:

— Ние дойдохме от една друга земя — и посочи в небесата към една едра звезда, която току-що беше изгряла.

— Не може да бъде! — извика Жег. — Нима това е истина?

Ли се усмихна.

— Щом аз съм тук, значи е истина.

— Но как дойдохте от там? — питаше смаян Жег. — Нашите учени напразно се мъчеха да направят някакъв цепелин във вид на граната и да го изпратят към някоя от небесните планети. Никой още не се е решил на такова пътешествие, за една такава разходка из безвъздушните пространства и към незнайните планети ние само сънуваме.

— А ние го извършихме — отговори Ли. — Но ти не трябва да казваш никому. Моят баща, който води тая експедиция, иска сам да разгледа вашата земя, да види всичко и тогава може би той ще се обади на вашите учени. Ние намерихме тук едно вещество, което е най-ценното за нашата планета, но може би жителите на вашата земя няма да ни го дадат. Моят баща не иска да се знае още нищо за нас. Ще пазиш ли тайна, Жее?

— Разбира се! — извика Жег. — Но вашето пристигане ще бъде истинско чудо за цялата ни земя, учените ни ще се смаят.

Ли се усмихна.

— Но къде живеете вие, как дойдохте? — питаше Жег. — Как можете да слизате в океана и какво търсите там?

— Всичко ще научиш, Же — рече Ли, — почакай малко.

И наистина, един ден тя се появи и му даде дрехата, с която можеше да лети във въздуха и да слиза под водата. Той помисли, че пак ще летят, но вместо това, тя натисна друго копче на дрехата и той усети, че дрехата го покрива цял като водолаз и около него се изпълва с въздух. После тя го хвана за ръка и го поведе направо към водата.

— Къде ме водиш, Ли?

— У дома! — отговори Ли усмихната.

— Как у дома, та ти ме караш да стъпя във водата!

— Влизай спокойно с тая дреха — отговори Ли.

— Но ако водата ме облее и се удавя?

— Водата няма да стигне до тебе. Материята на тая дреха не пропуща нищо.

— А как ще дишам, въздухът ще се свърши.

Ли пак се усмихна и каза с пеещия си глас:

— Въздухът няма да се свърши, защото на гърдите ти под копчето има едно апаратче, което тегли кислород и от водата и ти можеш да стоиш колкото си искаш под водата. На нашата планета водата обхваща по-голямата част от планетата. Суша има малко и ние си имаме жилища и под водата, където отглеждаме стада от риби и други водни животни и растения.

Жег я гледаше изумен. Но нима можеше да не й вярва? И той стъпи във водата. Усещаше дрехите си отвътре съвсем сухи. Водата се изкачваше все по-високо, стигна до пояса, после до шията му, заля го цял. Той остана съвсем сух в дрехата. И дишаше съвсем свободно, а освен това виждаше много добре през стъклените плочки, които се намираха точно пред очите му, запоени на дрехата.

Той държеше за ръка Ли, която го водеше и слизаше все по-дълбоко към морското дъно. Водата понякога ги подигаше, но Ли натискаше едно друго копче на гърдите му и веднага те надвиваха съпротивлението на водата и се спускаха съвсем свободно.

Жег беше стигал често до дъното, но само край брега и бързаше да изскокне над водата, за да не се задуши от липса на въздух. А сега можеше съвсем свободно да разглежда всичко, да види тайните на океанското дъно. И той гледаше с широко отворени очи. Всички видове растения, за които беше учил, разните видове риби се мяркаха край него. Ето една червена риба се носи като стрела бързо, друга се вие около тях, сякаш играе някаква ръченица, трета подскача, а две други риби се гонеха, сякаш се надбягваха. Животът във водата сега за първи път му се видя в истинската си светлина и му се видя много забавен и смешен. Но в това време водата близо до тях закипя и той дръпна настрана Ли уплашен.

— Ли, акула! — извика той, макар да знаеше, че тя няма да чуе гласа му.

Но Ли никак не се стресна, а само му махаше успокоително. И наистина, акулата, щом се доближи до тях, опита се да го захапе, но веднага се дръпна и побягна. Имаше дрехата, значи, някакво свойство, което предпазваше от всички хищници на водата.

Така, необезпокоявани от нищо, двамата летяха дълго, плуваха и бродиха из морското дъно. На едно място видяха някакви големи сандъци и развалини.

— Тук ли живеете, Ли? — попита Жег.

— Не — кимна тя с глава.

Тя също за пръв път виждаше тия развалини. Друг път не беше минавала оттук. Те почнаха да ги разглеждат и Жег разбра, че това са останките на някой потънал параход.

Той почна да се рови из парчетата от железа, които еднички бяха останали на дъното, и едва не скочи от смайване.

— Злато! — извика той и грабна едно малко сандъче, в което видя да блестят златни монети.

Ли го гледаше учудено. Тя не можеше да разбере защо той толкова се зарадва, но му позволи да вземе сандъчето със себе си. Ли се обади по телефончето си. С него си определяше пътя. Така най-сетне те стигнаха до едно хълмче, една издатина на дъното. Върху това хълмче като някакъв небостъргач, повален на една страна, се беше разположил огромен цепелин, няколко пъти по-голям от цепелините, които Жег беше виждал да прехвръкват океана. Стените му излъчваха странна синкава светлина и озаряваха широко дъното наоколо и тук беше светло като ден.

Глава осма
В небесния кораб

— Но това е небесният змей! — мислеше Жег. — Същият, който аз и всички видяхме да пада от небесата. Значи Ли ми е казала истината, че е жителка на небесата. — И като вървеше с чудното момиче, отново Жег помисли, че всичко това е сън и като се събуди няма да има вече нито морското дъно, нито чудната дреха, която служи и за летене, и за слизане под водата, нито чудното момиче, нито тоя нечувано голям цепелин.

Но без да знае чувствата на Жег, Ли го заведе до една стълбичка, натисна някакво копче, една врата се отвори и двамата заедно с една вълна от вода се вмъкнаха в небесния кораб. Намериха се в тясно коридорче, облечено с метал, вратата зад тях се затвори, водата от коридорчето веднага чрез някаква тръба се отля някъде и двамата спокойно отвориха друга врата и влязоха в широка зала. Като че не бяха под водата, в кораб, а в някаква богато наредена къща.

Жег се спря на прага смаян. Никъде той не видя лампа, а вътре цялата зала се къпеше в мека чудесна светлина. Обстановката беше проста, имаше маси и столове, просто направени от някакъв метал, но така красиви и изящни, каквито никога Жег не можеше да си представи.

Ли и той снеха качулките си. Той вдъхна дълбоко. Пътешествието под водата беше свършило и те се намираха на суша. Жег разглеждаше всичко смаян. Всички предмети бяха от метал и някакво друго вещество, което приличаше на дърво, но приличаше и на метал.

— Това е желязно дърво — каза му Ли. — Ние произвеждаме от дърво едно вещество, което е хубаво като метал.

В същата минута една врата се отвори и един стар човек с пурпурна брада и също тъй нежни и хубави очи като на Ли, влезе в залата.

— Татко! — извика Ли на техния език. — Ето моят приятел от тая планета. Той е много добър, татко, аз ти говорих за него. Той не даваше неговите другари да ми направят зло. Аз го доведох да види нашия кораб и да ти разкаже сам за своята земя.

Бащата на Ли сложи ръка на рамото на Жег, което беше знак на приятелство, и тримата седнаха около една маса.

Веднага Ли натисна едно звънче и едно ново чудо се показа пред Жег. Един човек от метал, който като жив мърдаше, се спря, сякаш чакаше заповеди. Ли му каза нещо и след малко той се върна с голяма метална чиния, пълна с плодове. Постави плодовете на масата все така тихо и все тъй важно, като жив човек, излезе от стаята.

— Какво е това? Какъв е този човек? — попита Жег.

— Това е нашият слуга. На нашата планета слугите ни са хора от метал, те могат да вършат всичко, което пожелаем. Те вършат всичката черна работа в живота. Нима вие нямате такива слуги?

— Не — отговори Жег, — у нас живите хора вършат всичко.

— Опитай сега нашите плодове — каза Ли. — Ние сами ги правим.

— Как сами ги правите? Не растат ли по дърветата?

— Растат, но каквито плодове ние искаме, такива порастват по дърветата.

Жег посегна, взе един от плодовете. Той имаше тънка кожица, а вътре беше сочен като портокал, но имаше пурпурен цвят. Жег хапна малко и усети такава сладост, каквато не беше усещал от никой земен плод.

— Колко прекрасен е тоя плод — прошепна той.

— Вземи си още един, Же.

Жег си взе един пурпурен портокал, но не го изяде, а каза, че ще го занесе на майка си и на баща си. Като чу това, бащата на Ли се засмя и му каза, че ще му даде цяла торба да занесе вкъщи.

Бащата на Ли разпитва дълго Жег за техния живот, за земята и за всичко, което ставаше по нея.

— Виж ти — каза той след разказа на Жег, — значи на тая земя не живеят диви племена, а много културни хора. Точно такива, каквито са били на нашата планета хората преди хиляда години.

— Преди хиляда години! — извика Жег.

— Да, в нашите книги е записано, че преди хиляда години и у нас не са познавали всички тия изобретения, които имаме ние, но са имали вече радиоапарати, телефони и разни други изобретения, но разбира се, не така съвършени като днешните наши апарати. Приличат на тези, за които ти казваш, че притежавате на вашата земя.

Жег също разпитваше за жителите и за живота на тяхната планета.

— Как се казва тя? — попита той.

— Нашата земя ние наричаме Зия.

— Зия — прошепна Жег. — Коя ли ще е тя?

Жег се замисли.

— Хубаво ли се живее там? — попита той.

— Прекрасно! — отговори Ли — Само…

— Само какво?

— Само — Ли погледна баща си.

— Това не можем още да кажем, това е наша тайна — отговори замислено бащата на Ли и за първи път Жег го видя да се намръщи.

— Има нещо, заради което сме дошли на вашата планета — изговори мрачно бащата на Ли, макар че и сега гласът му звучеше като песен. — Но това не можем да ти кажем. И затова ти пази в тайна, че сме тук и кои сме.

В това време в залата влязоха още трима мъже, също тъй с пурпурночервени бради като бащата на Ли.

Но те не се зарадваха на Жег, а се намръщиха.

Като поговори малко с тях, бащата на Ли каза на Жег.

— Трябва да ти съобщя нещо неприятно. От сега нататък ти вече не можеш да се върнеш при родителите си. Трябва да останеш при нас…

Жег побледня.

— Да остана тук? Завинаги?

— Не, не съвсем завинаги — отговори бащата на Ли, — но ти не можеш без нас да излизаш вече от нашия кораб. Такъв е нашият закон.

— Но защо? — попита Жег. — Аз не ще издам тайната ви!

— Все едно, ти вече не можеш да си отидеш.

Жег погледна Ли.

— Ти знаеше ли, че не мога вече да изляза, когато ме доведе? — попита той.

— Да — отговори тя.

— И въпреки това ме доведе.

Ли наведе глава.

— На мен също ми забраниха да излизам вече — прошепна тя — и затова исках ти да бъдеш тук.

Жег не каза нищо. Той не знаеше да се радва ли, че ще остане постоянно с прекрасната Ли, или да тъжи за свободата си и за баща си, за родната си къща. Беше му мъчно и все пак той беше неизказано щастлив.

Глава девета
Какво искаха небесните хора

От тоя час вече Жег не знаеше кога е ден и кога е нощ и колко време е в небесния кораб. През всичкото време вътре беше светло, той спеше, сломен от умора, и се събуждаше от чудна вълшебна музика, която се разнасяше из кораба. Той живееше като в приказка. Ли постоянно се явяваше и тя беше за него като изгрев-слънце.

А през това време небесните жители постоянно излизаха от кораба и от океана и по цели дни правеха снимки из островите и земите из океана. Жег виждаше снимките, които те донасяха и ги прожектираха на големи стъклени екрани. Снимките им представляваха разни интересни кътчета от земята и всички бяха в истинските си естествени цветове. Такива хубави кинематографически снимки Жег никога не беше виждал.

— Защо ви са тези снимки? — питаше той Ли.

— Ако един ден се върнем на нашата земя — отговаряше Ли, — да покажем какво сме видели и намерили във вашата земя. Нашето пътуване е научно и освен това ние имаме и друга важна задача, търсим…

Но тя млъкна и пак не доизказа какво търсят небесните хора на земята.

А дните минаваха, нейният баща и неговите другари, които бяха повече от десетина души, излизаха често от кораба и понякога се връщаха с разни парчета руда в ръце. Постоянно изследваха рудите в една голяма химическа лаборатория, която имаха във въздушния си кораб, и все не бяха доволни от нещо.

Най-сетне един ден те донесоха пак една такава руда и след като правиха разни опити, всички нададоха радостни викове. Бяха отрили нещо, което много ги интересуваше, което беше за тях много важно.

Бащата на Ли отиде засмян при Жег и му каза:

— Скоро ще те пуснем. Ние открихме, което търсим, и като си донесем достатъчно от тая руда, ще те пуснем при твоите. — И той му показа едно парче руда.

— Хо — извика Жег, — че вие тези ли камъни търсите. Аз знам на едно място от тях цели скали!

— Къде? — извикаха учените небесни жители.

— На един съседен на нашия остров. Ходил съм там за риба и съм ги виждал.

— Ще ни заведеш ли там? — попитаха го те.

— Разбира се!

— А жителите от вашата земя няма ли да се сърдят, че сме взели от тая руда?

— Вземете колкото искате! Ние имаме много и за нищо не ни трябва.

Веднага бащата на Ли и още неколцина се облякоха в летящите си дрехи, облякоха и Жег и излязоха от кораба изпод водата. Когато Жег се намери на земята, при въздуха и дълбокото синьо небе, въздъхна дълбоко и радостно. Долу в морето, в чудния небесен кораб, беше интересно, но тук, под слънцето, на светлия чист въздух, беше много, много по-хубаво.

— Нищо не може да се сравни на тоя свят с просторите на нашата земя — помисли Жег и имаше право.

Той заведе веднага небесните хора на един малък остров, не много далече от мястото, дето беше се скрил в океана въздушният кораб. Те хвъркаха не повече от четвърт час.

Жег ги отведе на една малка планина, в една урва, и там хората от небесата наистина видяха цели огромни скали със същата руда, която търсеха.

— Същата е! Същата руда! — завикаха те радостни и почнаха с електрическите си брадви да секат скалите и да събират тая руда.

— За какво ви трябва? — питаше Жег. — У нас никой не е помислил, че тая руда може да послужи за нещо!

— А ние там на нашата земя — отговори му Ли — от тази руда изваждаме едно вещество, което излъчва чудни лъчи, с които лекуваме най-тежките болести. Моят брат е болен също от една тежка болест, която може да се изцери само от лъчите на тая руда.

— Също като едно вещество, което ние на земята употребяваме в медицината, радий — каза Жег.

И той описа на Ли какво представлява радия. Тогава Ли извика с пеещия си глас:

— О, ние познаваме радия. Но това вещество, което ще добием от тия скали, е много, много по-силно и по-лечебно от радия.

Жег я слушаше учуден.

— Тогава кажете и на нашите учени за това вещество — каза той. — Нека и на нашата земя да почнат да лекуват всички тежки болести.

— Аз мисля — отговори Ли, — че баща ми ще ви каже лечебното свойство, щом не го знаете, но най-напред ние искаме да натоварим нашия кораб с достатъчно руда, защото може би вашите жители не ще ни дадат.

Жег се усмихна.

— Вземете си колкото искате — каза той.

Няколко дни учените от небесния кораб товариха кораба, който беше под водата, с чудната руда и най-после един ден казаха:

— Сега вече имаме достатъчно. Можем да се върнем. Но преди това искаме да се срещнем с учените на тази земя.

Веднага те почнаха по радиото да се обаждат на всички страни, съобщиха, че са дошли от небесата, от една ближна планета, и вече искат да се видят с учените. В целия свят настана голямо вълнение. Радиостанциите разбраха сега коя е онази силна радиостанция, която ги е заглушавала. С нея небесните жители са се опитвали да влязат във връзка със своята земя, но не успявали, радиовълните се губели в безвъздушните пространства. Също по радиото небесните жители получиха покана да отидат в най-големия град на една от най-великите държави.

И ето, един ден корабът, който се беше скрил в дълбините на океана, се размърда. Екипажът му закипя от работа. Жег, който също беше вътре, очакваше с тревога как корабът ще се вдигне от дъното на океана.

Но напразно той се безпокоеше. Съвсем леко, със силата на някакви електрически лъчи, механиците веднага поставиха в движение цепелина и той се отдели от дъното на океана, издигна се с плясък над водите и заля със синкавата си чудна светлина простора наоколо. По брега наоколо преселниците се събраха с викове. Никога от земята не беше наблюдавано такова чудно зрелище. По целия свят очакваха кога ще се появи небесният кораб.

А цепелинът се дигна във въздуха, описа няколко светли кръгове над острова да го видят всички и все така величествено и спокойно се понесе като огромен светещ змей към ония най-културни земи на нашата планета, откъдето го викаха.

— Нима толкова бавно лети цепелинът? — питаше Жег, като гледаше как спокойно се носи небесният кораб.

— О — засмя се Ли, — нашият цепелин може да лети като светкавица. Само поради неимоверната му бързина можахме да стигнем дотук. Той притежава неимоверна сила, той може да преодолее всички притегляния на земята и другите планети, а също така да надвие и неподвижната мъртвина на безвъздушните пространства. Но той може да се движи и бавно и ние сега хвъркаме за удоволствие.

Нямаше по-горд в тия минути от Жег. Всички от неговия остров знаеха, че той е на небесния кораб, знаеха това и майка му, и баща му, и всички го гледаха отдолу, а той се носеше във въздуха.

Като направи още няколко кръга, небесният кораб напусна острова и литна над океана. Но когато стигна до новите земи, случи се нещо, което измени всичко.

Глава десета
Между врагове

Цепелинът на небесните жители пътуваше бавно. Бащата на Ли и другарите му постоянно правеха снимки и не бързаха. Все пак най-сетне те наближиха брега на един от континентите на земята. От радиоапарата те чуха още преди това, че е избухнала война между две страни.

— Какво е това война? — попита Ли.

— Нима не знаете какво е война? — учуди се Жег и им разказа всичко, което знаеше за войната.

— Но нима жителите на земята така враждуват помежду си? Нима е възможно жителите на един остров край Европа да искат да владеят цяла Европа и цялата земя?

— Да! — отговори Жег. — И сега виждате защо заради доброто и свободата на отечеството трябва да се пролива кръв — добави Жег. — Родината трябва да се пази от грабители и затова хората с лъвчетата се бранят тъй храбро.

— Но защо хората на земята не се разберат с добро? — чудеха се небесните жители. — Щом различните народности живеят на различни места, всеки да притежава ония земи, които са населени с хора от неговата народност. Това е най-справедливо.

Жег се усмихна. Как да обясни той на небесните жители колко е всичко това сложно. Той се помъчи да им разправи каквото знаеше, но те не можеха да го разберат.

Тогава Жег рече замислено:

— Все пак, въпреки че понякога войната е необходима на нашата земя, за да се брани отечеството, вие сте щастливи на вашата планета, че не водите война.

— Искам да видя какво е това война! — рече бащата на Ли и небесният кораб се отправи към оная страна, дето беше бойното поле на воюващите страни.

Още отдалече, от кораба, понеже той пътуваше безшумно, а не като нашите аероплани, те чуха силни трясъци.

— Това са оръдията! — съобщи им Жег. — Трябва отдалече да гледате, защото е опасно.

— Какво е опасно? — попита бащата на Ли.

— Оръдията може да пробият цепелина ви.

Бащата на Ли се засмя.

— Никаква сила не може да пробие нашия цепелин. Той не може да загине никога, така е направен. Ще идем направо срещу оръдията.

Жег изтръпна. Напразно той се опитваше да убеди небесните хора да не се излагат на опасност. Те подкараха кораба си направо към бойното поле.

Още отдалече те видяха в настъпващата вечер да святкат огньовете на топовете на големите оръдия. Но никак не се изплашиха, а с любопитство наблюдаваха боя, гърмежите и трясъците, гледаха самолетите, които се виеха над бойните полета. Самолетите на земните жители бяха тъй малки в сравнение с огромния небесен кораб, та изглеждаха като мухи пред къща.

Когато слязоха ниско над бойното поле, гранати с трясък почнаха да се блъскат в небесния кораб, но той летеше, без да трепне. Гранатите се пукаха по неговия гръб като стъклени мехури и отскачаха като топчета.

Жег беше като поразен. Едва сега той разбра колко неимоверна беше силата на небесните жители.

— Но с тоя кораб вие можете да завладеете цял свят, можете да направите каквото искате.

Бащата на Ли се усмихна. Но когато слязоха ниско над бойното поле и видяха ранени, убити, страдащи, чуха отчаяни гласове, бащата на Ли се намръщи и извика:

— Тази война е ужасна. Аз ще я спра!

Но преди той да направи нещо, гърмежите по бойното поле попрестанаха. Защото появата на небесния кораб беше тъй чудна, че и двете страни на воюващите смаяни почнаха да наблюдават това необикновено явление.

Най-напред и двете воюващи страни изтръпнаха. Не беше ли това някакво изобретение на техните врагове, с което те ще ги победят?

Но скоро те разбраха, че това е нещо друго, някакво необикновено чудо, а и радиоапаратите известиха, че небесният кораб се е приближил над бойното поле.

И картечният, и оръдеен огън престана. На бойното поле настана необикновена тишина. Чуваше се само лекият шум от величественото летене на небесния змей.

Бащата на Ли каза на Жег да съобщи на двете воюващи страни по радиото, че забранява повече да стрелят.

Жег изпълни заповедта. В същия миг отново гранати връхлетяха върху небесния кораб, но напразно. Тогава воюващите спряха да гърмят. Разбраха, че пред тях е някакво чудо, което е по-силно от всичките им оръдия и гранати. Трябваше да се покорят. Бащата на Ли заповяда тогава на Жег да съобщи, че иска да приеме пратеници и от двете страни и да разреши спора им по мирен начин. И че която от двете страни не се покори и не прати пратеници, ще я смята за виновната.

И двете страни изпратиха пратеници. Като ги разпита посредством Жег, бащата на Ли разбра, че тези от воюващите, които имаха на шапките си малки лъвчета, имаха правото на своя страна, защото се биеха да освободят свои земи, които неприятелите им бяха отнели.

Тогава бащата на Ли заповяда на грабителите да се оттеглят и да освободят чуждите земи.

Ядосани и озлобени, грабителите нямаше какво да правят и началниците дадоха заповед на войските да се оттеглят. В същото време по целия свят радиоапаратите разнесоха вестта за мира и за онова необикновено събитие, което се е случило на фронта. Майки плачеха от радост, че децата им ще се върнат живи и здрави, и всички благославяха небесните жители, които бяха дошли като пратеници от Бога да въдворят ред и мир на земята, която от толкова години все още живееше във вражда и сред несправедливости.

Преди да се качат на небесния кораб, който беше кацнал на бойното поле, бащата на Ли и другарите му тръгнаха с началниците на тия, на които помогнаха, да отпразнуват в лагера им светлата безкръвна победа. Но те едно нещо не бяха предвидили. Щом небесните хора се отделиха от кораба си, грабителите струпаха войски при непобедимия небесен кораб, завладяха го и го обкръжиха с оръдия. А когато бащата на Ли и другарите му се върнаха, всички бяха хванати в плен и затворени в една крепост при самия фронт.

Глава единадесета
Сълзите на небесното момиче

Всички небесни жители бяха пленени и затворени. Само Жег, който беше от жителите на земята, остана незабелязан от грабителите и можа да се прикрие между войниците. Жег разбра, че нищо хубаво не очаква неговите небесни приятели. Като се криеше по бойното поле, той намери един млад паднал войник, взе дрехите му и се облече в тях. Сега вече грабителите не можеха да познаят, че той не е от тяхната армия, и той можеше да се приближи до крепостта, дето бяха затворени приятелите му, без някой да го спре. А това беше сега едничкото му желание: да се приближи до тях, да види още веднъж чудната Ли и ако може с нещо да й помогне, на нея и на близките й.

Той дълго обикаля около крепостта, докато най-сетне можа да се качи по една стълба и да достигне до високата кула, където бяха затворени пленниците. Жег можа да ги види само през тясното прозорче, защото те бяха заключени вътре. И като ги погледна, сърцето на момчето се сви. Той видя Ли, прекрасната Ли, да стои права до прозорчето, загледана към непостижимия вече простор. Очите й, нейните сребристи лазурни очи, бяха пълни със сълзи. Небесното момиче плачеше. Сигурно знаеше, че никога вече не ще се върне в родната си земя, че никога вече няма да излезе от ръцете на хората, които населяваха земята, които заграбваха чужди земи и тъй малко зачитаха справедливостта и свободата, та 20 години бяха държали под робство земите на хората с лъвчетата.

До нея и край нея мрачно се разхождаха баща й и другарите му. Всички те не можеха да разберат как се оставиха на тия зли хора да ги заловят.

Прозорецът беше затворен, вън, дето Жег стоеше, беше тъмно и той дори със знак на главата не можеше да им покаже, че има един човек, който мисли на тая земя за тях. Какво да направи, за да ги спаси? Той стоя дълго до прозореца, докато дойдоха войници да донесат храна на пленниците.

— Какво търсиш тук? — попитаха го те.

— Нищо — измърмори Жег и побърза да се измъкне из ръцете им.

Но когато дойде втори път да се качи по стълбата, той видя, че пред вратата на пленниците сега пазят часовои.

Какво да стори? Сега вече всяка надежда да им помогне е изгубена. А пред него като живо стоеше едно момиче с пълни със сълзи очи.

Нима той ще остави Ли?

Жег не беше още мъж, но той беше водил тежък, мъчен живот, беше се борил с бури в океана, по цял ден и цяла нощ на лов из водите, и беше станал корав и смел. Една мисъл го обзе внезапно и той цял се развълнува. Спомни си, че в хвъркатата дреха, която Ли му даваше да облича и която остана в кораба, имаше в джоба малко от онзи чуден прах, който приспиваше всички хора, щом се пръсне малко от него в лицето им. Да можеше да влезе в кораба, да си вземе тая дреха и да намери праха, тогава вече той знае как да освободи небесните жители.

Жег бързо се запъти към лагера на грабителите, към полето, дето беше кацнал големият небесен кораб. Нощта беше светла, озарена с неговата чудна ярка светлина. Това никак не беше добре за Жег. При такава силна светлина как ще може той незабелязано да се примъкне към небесния кораб?

Но Жег не се отчая. Той тръгна смело към кораба, като че ли някой го беше изпратил там. Той видя около кораба много войници и офицери от армията на грабителите, които разглеждаха кораба, влизаха и излизаха и шумно говореха. Всички бяха ядосани. Жег скоро разбра защо са разгневени. Те не знаеха как да пуснат кораба в движение. А ако можеха да го подкарат, знаеха, че веднага с него могат да разбият по-малката армия на неприятеля. Трябваше пак да започнат борба с оръдия, пак да водят ожесточени сражения. А това на тях никак не им се искаше.

Жег беше облечен като техен войник и успя лесно да се доближи до кораба при другите войници и офицери, без никой да му обърне внимание.

Вътре в самия кораб по всички страни влизаха офицери и войници, разглеждаха го, изследваха машините му. Всички войници, които в мирно време са били техници, електроинженери и разни учени химици и физици, се бяха струпали в кораба и около машините му. Те опитваха разните части, споряха, правеха опити да го пуснат в движение, но напразно. Той не се управляваше по същия начин, по който се ръководеха самолетите и цепелините, които хората от земята познаваха.

Жег незабелязано сновеше край тях и без някой да го забележи, влизаше от зала в зала и така стигна покрай другите в оная стаичка, където бяха хвъркатите дрехи. Никой още от грабителите не познаваше тия дрехи и не знаеше за какво служат. Жег не можа да намери дрехата, която беше обличал, но взе един чифт от другите. Той почна да опипва джобовете и откри, че във всички дрехи има от ония кутийки с чудния прах. Развълнуван от радост, той сви дрехата тъй, че да не се познае какво носи, и я взе със себе си. Дрехите бяха от извънредно тънка материя, лека като перушинка, и той можа да я свие на съвсем малко пакетче. Излезе от кораба, без никой да го спре, и като луд от радост затича по полето.

Глава дванадесета
Червенокосите си отмъщават

Жег успя да стигне до крепостта, дето бяха затворниците, навреме. Защото ако беше малко закъснял, щеше да изгуби пленниците. Бяха дошли войници, бяха ги обградили и ги водеха вече към друга крепост. Ръцете им бяха вързани и затова те не можеха да използват хвъркатите си дрехи.

Без да се бави нито миг, Жег извика на часовоите:

— Стойте!

— Ти кой си? — извика началникът на стражата и вдигна пушката си.

Но в същия миг Жег пръсна в очите на войниците от приспивния прах и всички до един се спуснаха на земята и налягаха да спят, като че ли три нощи наред не бяха мигвали.

Тогава Жег бързо отвърза ръцете на небесните жители, сам облече хвъркатата дреха и всички до един разпериха крилата си и хвръкнаха във въздуха.

— Жеее, Жеее — извика с нежния си пеещ глас Ли, трогната от онова, което Жег извърши. — Колко си ти добър, Жеее!

— Благодаря ти, Же! — извикаха му и бащата на Ли и другите небесни хора.

— Но бързайте! — извика Жег. — Трябва да превземем и спасим вашия цепелин, защото грабителите се опитват да го вдигнат във въздуха и с него да завладеят целия свят и да станат господари на всички земи. А те не са добри хора!

— О, те мъчно ще пуснат в движение нашия кораб — извика спокойно бащата на Ли. — Той се движи с такива електрически сили, каквито не са познати на вашите учени на земята. Но все пак да бързаме, може да го повредят нещо…

Хвъркатата дружина скоро пристигна на полето, дето се виждаше големият кораб. Войниците от армията на грабителите още сновяха нагоре-надолу, влизаха и излизаха от цепелина. Бащата на Ли разсипа над главите им от приспивния прах и те един след друг почнаха да се прозяват и с подкосени крака падаха на земята. Тия, които бяха вътре в кораба, бяха приспани по същия начин. След като приспаха всички, които бяха вътре, небесните жители ги извадиха вън от цепелина, влязоха вътре, затвориха вратите, които бяха направени от същото неразрушимо с нищо вещество, и корабът, като зашумя с глухо бръмчене, тежко се дигна над полето. Светлината, която той излъчваше и която до сега спокойно озаряваше полята, се размърда, сенките на дърветата се размърдаха като големи птици. От полетата, дето бяха войските на грабителите, се разнесоха викове на учудване и страх. Те знаеха, че корабът е пленен, а сега виждаха да се издига в небесата.

Вестта, че небесният кораб е отлетял и че червенокосите хора са си го взели, се разнесе навред бързо. Почнаха да го обстрелват, но напразно! Те мислеха, че сега небесните жители ще си отмъстят, дето ги бяха излъгали и измамили.

И имаха право. Червенокосите бяха решили да си отмъстят. Известно време бащата на Ли разговаря с другарите си на кораба, после корабът се спусна към окопите на войските, които имаха лъвче на шапките си и които се биеха, за да освободят поробените си земи. Бащата на Ли накара Жег да се облече с хвъркатата си дреха, да се спусне при тях и да им съобщи да тръгнат след небесния кораб, той ще разбие войските на грабителите, а те да си вземат обратно отнетите земи.

Жег се спусна като птица от кораба, разказа на първите офицери защо беше пратен, те го заведоха при началника си, той го изслуша и му каза:

— Иди кажи на славния господар на небесния кораб, че ние му благодарим от все сърце и сме готови. Нека ни води!

И веднага войските с лъвчетата на шапките почнаха да се придвижват срещу неприятеля. А в това време с цепелина бащата на Ли се спусна към неприятеля и изпрати Жег да им съобщи, че ако не отстъпят доброволно, ще погуби цялата им армия.

Грабителите разбраха вече, че небесните жители разполагат с необикновена сила и изплашени, бързо почнаха да се отдръпват с войските си.

Така, без бой, без да се пролее капка кръв, грабителите отстъпиха и истинските владетели на тия земи навлязоха в тях. Така за две денонощия войските с лъвчета на шапките възвърнаха земите си и започнаха да укрепяват здраво границите си. Небесните жители останаха с кораба си във въздуха, докато истинските владетели на земите се укрепиха добре. За всеки случай, да не би враговете им да ги нападнат с по-големи сили, бащата на Ли им изпрати по Жег няколко особени бомби. Достатъчно беше те да хвърлят една такава бомба върху войската на неприятеля и цялата неприятелска армия щеше да заспи.

Така червенокосите жители отмъстиха на тия, които си служеха със зло и бяха заграбили земите на хората с лъвчетата.

Глава тринадесета
Хората на бъдещето

— А сега, да се готвим за път! — извика бащата на Ли.

— Време е вече да се махнем от земята — каза той тъжно. — Ние идехме тук, за да завържем връзки, ако тук има живи същества, и да заживеем братски и взаимно да си помагаме, но намерихме тук хора, които искат да държат другите в робство, служат си с измама, убиват и разрушават хубавата Европа. Ние взехме от земята късове от една руда, която много ни трябва и затова в замяна аз оставих на добрите земни жители с лъвчетата нашето изобретение за приспиване. Ние с него си служим срещу дивите зверове. Те нека го употребяват да защищават родината си. Сега да тръгваме. Ако някога и враговете на Европа поумнеят и станат истински хора, може би пак ще слезем на земята, ще се свържем с всички чрез радиовълни и тогава вече ще настъпят истински и щастливи години за всички. Но сега, сега имаме работа, затова, да си вървим!

— Татко, рече Ли — но между жителите на земята има и такива добри и смели! — и тя погледна с хубавите си очи Жег.

Жег наведе глава.

— Да — отговори баща й, — за щастие между земните жители има и добри сърца, смели борци, които дават живота си за отечеството си и за това на най-добрия от тях аз ще оставя за спомен и една хвърката дреха, та с нея той да бъде по-силен от всичките други жители на земята.

И като каза това, бащата на Ли подари на Жег хвъркатата дреха, която досега той обличаше. С тая дреха той можеше да слиза не само до самото дъно на морето, а и да хвърка из облаците, но тя имаше и друга чудна сила. Нея не можеше да прониже нито куршум, нито граната и който беше в нея, оставаше непобедим, стига да е закрил лицето си с качулката й.

Жег със сълзи на очи поблагодари на бащата на Ли. Той знаеше, че с тая дреха сега може да стане един от най-щастливите хора на света, но очите му бяха пълни с тъга. Той не беше щастлив.

— Же — заговори му Ли, — защо не се радваш на тая дреха? Та с нея ти можеш да откриеш всички потънали кораби в океаните, да събереш златото им и да станеш най-богатия човек на вашата земя. Защо не се радваш на дрехата си, Же?

— Радвам се — отговори Жег, — но ми е мъчно за друго нещо.

— За какво, Же?

Жег не отговори. Той само погледна в прекрасните очи небесното момиче и Ли разбра защо той не беше щастлив. Той тъжеше, че тя щеше да напусне земята. Тя, която се беше появила като насън, сега си отиваше и може би никога, никога вече нямаше да се върне.

— Хайде — извика бащата на Ли, — подкарайте кораба към острова на Жег, да го отведем и да тръгваме.

Механиците подкараха кораба към острова на Жег.

— Тате — извика Ли, — а няма ли да се обадим на другите учени на земята и им покажем нашите изобретения?

— Не! — извика бащата на Ли. — Сега нямаме време. А освен това аз мисля, че земните жители сами трябва да постигнат това, което сме постигнали ние. Те трябва сами да открият и построят изобретения като нашите, за да бъдат достъпни за тях и да разберат величието на науката. С нашите изобретения те още не могат да си служат, защото не са дорасли за тях.

И бащата на Ли отиде при радиопредавателя и съобщи до всички станции на земята:

— Ало, ало, ние, небесните жители, си отиваме. Повече не можем да останем на вашата земя. Там, в нашата родина, ни чакат. Тук, на земята ви, ние видяхме хубави неща, героични хора, които се жертвуваха за родината си. Но видяхме и грабители, които нападаха Европа и искаха да завладеят цялата земя. На тях им казваме да се опомнят.

От нашата планета след години ние ще ви се обадим, а може и пак да дойдем. Ако тогава вие всички жители на земята станете истински достойни хора, ние ще останем при вас и ще направим вечен съюз със земята. Тогава с нашите кораби ще заведем и тия от вас, които искат, на нашата планета. А сега сбогом! Поздрав от пратениците на небесата.

Глава четиринадесета
Небесната светлина угасна

Спусна се чудният небесен змей над острова сред океана и от него слезе едно натъжено момче. Това беше Жег. Слязоха с него да си вземат сбогом и Ли и баща й и да се простят с другите жители на острова. Но едва бяха слезли и по небесата забръмчаха самолети и цепелини от всички краища на земята. Те бяха дошли, едни да видят небесният кораб как ще отлети, други с тайната мисъл да пленят небесните хора. Имаше и от самолетите на грабителите, които бяха тръгнали да ги преследват. Нямаше време за губене.

— Простете се, мили деца, — каза бащата на Ли на дъщеря си и на Жег.

И за последен път Ли стисна ръката на малкия си приятел от земята. Сребристолазурните й очи се изпълниха със сълзи. Замъглиха се и очите на Жег.

— Ли, никога ли вече няма да се видим? — прошепна той.

— Не зная, Же. Може би никога вече няма да се видим. Но ако съм жива, аз ще искам от баща си да направя още едно пътешествие към вашата земя. А ако съдбата е решила да не се виждаме вече, то знай, Же, че аз никога не ще те забравя.

— И аз не ще те забравя никога, Ли — промълви Жег.

Ръката, с която стискаше ръката на Ли, трепереше.

— Няма повече време, наближават много самолети! — извика бащата на Ли, хвана ръката на дъщеря си и влезе бързо в небесния цепелин. Отново вратата се затвори и небесните жители се скриха завинаги.

Наоколо бръмчаха самолети. Нощта беше настъпила, но навред беше светло от сребристосинкавата светлина, която небесният кораб излъчваше и с която осветяваше почти целия остров.

— Задръжте ги! Задръжте ги! — викаше някой.

— Не можем ли със силни взривове да разрушим небесния кораб и да го пленим заедно с изобретенията им — викаха някои от враговете на хората с лъвчетата. Но небесните жители не се бояха от никого.

Чудният змей най-напред летеше бавно над острова, после като че се поспря за малко във въздуха, след това потрепери, чу се някакъв страшен шум в него като от взрив.

— Корабът се пръсна, пръсна се! — чуха се викове, но те се бяха излъгали.

Небесният кораб не беше се пръснал. А вместо това, след тоя трясък последва още един и небесният кораб изведнъж, като някаква светкавица, описа широка блестяща дъга по небесата, като остави опашка от светлина след себе си, после в един миг, като най-бързата светкавица, се стрелна към небесата и изчезна в дълбокото, осеяно със звезди небе. И се скри тъй неочаквано и тъй тайнствено, и с такава бързина, с каквато се беше появил някога на земята. И небесната светлина угасна.

Смаяни стояха жителите на земята и гледаха от брега на острова или от самолетите и цепелините си. Какво стана? Какво беше това чудо? С каква сила тоя небесен кораб летеше така светкавично бързо?!

Жителите на земята от 19.. година не узнаха това. Може би един ден небесните жители пак щяха да слязат на земята с чудния си кораб и тогава може би жителите на земята щяха да научат много тайни и много чудни неща, може би и сами след дълги години труд ще изобретят такъв цепелин светкавица. Само един жител на земята, малкият Жег, имаше нещо, което остана от небесните жители и той беше много горд със своята хвърката дреха. С нея скоро наистина той стана един от най-прочутите и най-богатите хора на света. Той имаше много добро сърце и използуваше богатствата си да помага на бедните, и вършеше само добри и полезни за отечеството си и за човечеството неща. И все пак богатият и славен Жег не беше много щастлив. Той все още не можеше да забрави прекрасното момиче Ли. Минаха години. Денем и нощем Жег гледаше към небесата и чакаше. Чакаше и вярваше, че някога Ли пак ще се върне. Защото след войната на земята настана справедливост, хората по земята ставаха все по-добри и живееха вече в мир и сговор, като отдаваха всичките си сили за бъдещето на своята родина, за науката и за издигането на човека. И затова Жег се надяваше, че Ли и чудните небесни жители пак ще посетят земята.