Пол Дохърти
Сатанинско сборище (3)

Глава втора

Писарят от кралския съд Хю Корбет, лежеше свит под завивките си на края на покритото със слама легло. Чуплива черна коса обграждаше изопнатото му и измъчено от студа слабо, бледо лице. Придърпа завивките около себе си и протегна премръзналите си пръсти към малък мангал, в който въглените най-после започваха да се разгарят. Дъхът му вече не излизаше като гъста бяла пара в ледения въздух. Заради студа не му беше до миене с хладката вода в съда, донесен току-що за него от слугинята. Останалите от канцеларията често го дразнеха, откакто научиха, че държи да мие тялото си отгоре до долу всеки ден. При тази мисъл сви рамене, отметна завивките и без да обръща внимание на студа започна да трие тялото си с натопено във водата парче плат. От един лекар, арабин, на когото беше направил услуга, научи, че миенето е начин да се ограничи заразата. Спря и безизразно се вторачи в парчето плат. Заразата! Зачуди се какво ли би спряло чумата, убила жена му и детето му. Потръпна от отдавана спотаената болка, пронизала тялото му — отглас от дълбоко погребана мъка. Започна грубо да се подсушава. Щом бубоните покриха телата им като гнойни язви, съпругата му и дъщеря му — дотогава щастливи, хубави и здрави — само за няколко дни се превърнаха във вонящи, разлагащи се сенки. Преди да разбере какво става, вече бяха мъртви и погребани в тихото гробище на църквата в Алфристън, Съсекс.

Десет години, почти десет години, помисли си, а болката не стихваше. Огледа слабото си тяло, жилаво и покрито с белези — наследство от участието му във военните походи на крал Едуард в Уелс. Протегна и обърна ръката си; заразглежда дългия, простиращ се от китката до рамото морав белег. Получи го преди седем години — или бяха осем? Помнеше само, че жена му и детето му бяха мъртви и погребани дълго преди да го ранят. Стана доброволец в Уелските походи, вероятно воден от надеждата, че смъртта, отминала го по време на вилнеещата чума, ще го застигне в Уелс. Така започна службата му при краля. Замина и участва в най-тежките боеве, когато войските на Едуард стигнаха чак до мъгливите и пълни с коварни клопки долини на Южен Уелс. Преследваха войската на Луелин. Уелсците го плашеха. Използваха мъгливите, криещи опасности блата и тресавища, за да причакват от засада или да изпращат смъртоносните си стрели. Въоръжени с дълги ловджийски ножове, дивите им, голи бойци изскачаха изневиделица и бяха готови да убият недостатъчно предпазливите или изостанали войници.

Внезапно една нощ уелсците нападнаха главния лагер на англичаните и устремено затърсиха кралската шатра. Корбет беше един от онези, които с отчаяната си съпротива ги спряха пред самата шатра на краля. Сражава се, заобиколен от неколцина уелски войни с голи, мръсни тела, които го изблъскваха към препречилите пътя им, скупчени стражи. Стоеше, нагазил в калта, сечеше, нападаше и крещеше проклятия до прегракване. Най-накрая отблъснаха уелсците и чак тогава осъзна, че лявата му ръка е цялата зейнала рана. Разбира се, кралят го възнагради, Едуард не забравяше услуга или обида. За раните на Хю се погрижи кралският лекар, а когато се върна в Лондон, повишението му не го изненада — беше назначен за кралски писар към кралския съд. И това беше занятието му от онзи момент насам — съставяше договори, записваше заключенията на съда, почти напълно потопен в съхраненото от тези записи човешко страдание. Но не и днес. Днес щеше да е различно и тази мисъл го накара да се облече припряно, докато се взираше през процепите на капаците и гадаеше кое ли време е. Събуди го звънът на камбаните на близката църква, приканващи на утринната служба. Уговорката му беше по обед. Предполагаше, че пътуването ще му отнеме два часа, но гъстата мъгла отвън щеше да го затрудни значително. Приключи с обличането и опаса около кръста си колан с дълга кожена ножница и малка кесия. Извади от единствения сандък в стаята дебел вълнен плащ. Излезе и заслиза по дългото, вито дървено стълбище. На половината път се сети, че не заключи вратата, понечи да се върне, но после сви рамене. Малка таванска стая с покрит с тръстики под, обикновено легло и почти празен сандък надали щяха да изкушат и най-изпадналия крадец. Корбет се обърна и тръгна по улицата.

В непрогледната сутрешна мъгла навън приглушено тракаха каруци. Хю пое по Темз Стрийт, като се придържаше към средата на улицата: по-далеч от прозорците на издадените над улицата горни етажи на къщите. Домашните прислужници вече изхвърляха отгоре нощните гърнета и боклука, за да могат чистачите да сметат и изгребат нечистотиите. Градските съветници бяха осъдили такова поведение и дори назначиха надзиратели, които да откриват нарушителите и да избиват ровещите се в отпадъците животни. Хю уви плаща по-плътно около себе си и си даде сметка, че след последния бунт тези разпоредби бяха забравени. Размирни времена бяха и дори по светло дебнеха всякакви опасности, затова скритата под плаща ръка на Хю остана върху дръжката на дългата уелска кама, втъкната в колана му. Цареше беззаконие, из улиците вилнееха разбойници и шайки от главорези. Често с рог или с вик се вдигаше тревога — поначало обречен опит да се залови някой престъпник. Законът важеше на думи. А някои места, като кварталите и гробището около катедралата „Сейнт Пол“, в действителност бяха убежище за всички негодници, убийци и крадци в столицата.

Когато Хю пое по Куийнсхайт, градът вече започваше да се пробужда. Продавачи на змиорки, въглищарчета, носачи на вода и рояци находчиви просяци се появяваха и се захващаха да припечелят прехраната си. Около дървените тезгяси на малките магазинчета плътно увити против студа търговци и купувачи започваха да се пазарят. Корбет мина покрай тях с безразличие, запътил се надолу към речния кей, където вятърът беше студен и пронизващ. Нае първата привързана към кея лодка и нареди да го откарат по мъгливата и неспокойна Темза до Уестминстър Хол. Пътуването беше ужасно и на слизане Корбет съжали, че не беше дошъл пеша. Изкачи стълбите и тръгна по отъпканата пътека към главната алея, която водеше към Уестминстър — внушителния дворец с островърхи кули и към величествените сгради, стени и градини на Уестминстърското абатство. Минаваше по този път от години, но дъхът му винаги секваше от внушителната гледка на църквата на абатството с нейните колони, арки и кули — вълшебно творение от красиво издълбан камък, издигащо се сред мъглата.

Тази сутрин обаче Корбет не спря, а продължи и през хорската блъсканица си запробива път навътре към голямата сводеста зала на двореца. В множеството нейни ъгли и ниши съдиите от кралския съд разглеждаха различни дела. Отделните кралски съдебни състави, които съдеха и отсъждаха според закона — съдиите в червени роби, облечените в тъмни дрехи съдебни писари и правниците в черни роби — бяха отделени с въжета. В тези ниши, както и в сградите и помещенията около залата, беше съсредоточено кралското управление. Тук Корбет обичайно изкарваше прехраната си. Днес беше различно. Хю привлече вниманието на един от писарите в канцеларията, показа заповедта и го поведоха през залата към малка стая. Щом разпозна канцлера Робърт Бърнел — епископа на Бат и Уелс, той веднага коленичи. Преди време в градската къща на един богат търговец Хю беше видял картина с малък херувим. Дребният, увит в червени наметки, обточени с хермелинови кожи, Бърнел напомняше на Хю на малкия херувим, макар в голямата плешива глава, извитият над тънките устни нос и твърдата брадичка да нямаше нищо ангелско. Очите му с цвят на ахат гледаха с неумолимия поглед на ловджийските хрътки. Същите тези очи известно време оглеждаха Хю. Най-после с изненадващо дълбокия си и приятен глас канцлерът му разреши да се изправи и да седне на стола, внесен от изтормозен на вид и набързо отпратен от стаята писар.

Щом вратата се затвори след писаря, Бърнел се изправи и се зарови в пръснатите из цялата маса пред него документи. Накрая измъкна един от купчината с доволно изсумтяване, нави го и го хвърли към Хю.

— Изчети го — нареди той. — Веднага!

Хю кимна и разгърна документа. От пръв поглед разбра по евтиния велен и неравния грозен почерк, че едва ли е написан от школуваните в кралската канцелария писари. Представляваше заключение на кралски следовател за извършено разследване, състояло се в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ в Чийпсайд.

Заключения на Роджър Паджет, лекар, кралски следовател, извикан в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ сутринта на 14 януари 1284 г., за да огледа в присъствието на намерени от стражите свидетели тялото на Лорънс Дъкет, златар. Установи се, че разпознатият като Лорънс Дъкет е убил Ралф Крепин в Чийпсайд и е избягал в църквата, за да намери убежище край църковния престол. Установи се и че разпознатият като Лорънс Дъкет, обзет от страх заради стореното от него, е отнел сам живота си и се е обесил на резето на прозореца в олтарната част на гореспоменатата църква. Кралският следовател реши, че Лорънс Дъкет е самоубиец и трябва да се отнесат с тялото му като с тяло на самоубиец.

Документът се изплъзна от пръстите на Корбет и падна в скута му. Хю впери поглед в кралския канцлер.

— Мъжът се е самоубил, милорд! Какво общо има това с моята работа?

Канцлерът изсумтя и се занамества, сякаш пухкавите възглавници, на които седеше, не предпазваха достатъчно изнежените му задни части.

— А дали е самоубийство? — попита той. — Или убийство? Дъкет — продължи, без да дочака отговор — беше златар и винар. От добър род и с влиятелни приятели. Беше верен поданик на краля и остана на страната на негово величество при отминалите наскоро размирици.

Спря и загледа Корбет, който също беше съвсем наясно относно „отминалите наскоро размирици“.

През 1258 г., почти трийсет години преди това, беше избухнала гражданска война между Симон дьо Монфор, граф на Лестър и Хенри III, бащата на настоящия крал. Впрочем пръв към бунтовниците против своя баща се беше присъединил принц Едуард, преди здравият му разум да се върне и да осъзнае, че воюва за застрашаваща собственото му бъдеще и интереси кауза, срещу короната на Англия. Едуард отново се беше съюзил с баща си и след дълга и кръвопролитна гражданска война, бунтовниците бяха сразени в битката при Ившъм през август 1265 г., а трупът на Дьо Монфор — съсечен като труп на бясно куче.

Гневът на Едуард се беше обърнал срещу поддържалия Дьо Монфор Лондон, обявил се за свободна община, за република без корона. Бунтовниците бяха взели надмощие в града и развели черното знаме на безвластието. Бяха преследвали и убивали верните на короната, бяха нападнали дори кралица Елинор, майката на Едуард, при опита й да напусне града и да отиде в Уиндзор. Размирниците поставили засада на лондонския мост и замервали кортежа й с камъни, тояги и умрели животни. Принудили кралицата да потърси убежище в катедралата „Сейнт Пол“. Едуард така и не прости на града отношението към майка му. Щом се върна в столицата след победата си при Ившъм, установи кралство на терора, с всички необходими средства: шпиони, мъчения, разследвания, бързи присъди и направо светкавични екзекуции. Много от правата, привилегиите и отстъпките, дадени от короната в предходните векове на града, бяха отнети. Едуард си отмъсти и чак двайсет години след битката при Ившъм, хватката му около Лондон започваше да отслабва.

Канцлерът седеше и наблюдаваше своя потънал в размисъл служител. Бърнел се радваше и скришом се усмихна на себе си. Изборът му беше паднал на точния човек: хрътка в човешки образ, той щеше да търси истината, където и да беше скрита, и така да прекърши размирния дух на столицата. Канцлерът мразеше мръсотията и бъркотията, а в неговите очи Лондон олицетворяваше и двете. Казан, клокочещ от негодувание срещу кралската политика и правосъдие, в който плевелите на размирието цъфтяха и се множаха. Те трябваше да бъдат изтръгнати из корен и Корбет щеше да им помогне.

— Е? — с цялата благосклонност, на която беше способен, Бърнел се усмихна и разкри ред гнили, почернели корени на зъби.

— Мастър Корбет, можеш да попиташ каква е връзката на това самоубийство с размириците, докарали безпокойства на негово величество за управлението на града?

Изчака да улови дълбокия и пълен с печал поглед на писаря, преди да продължи.

— Известно ти е, че кралят възнамерява веднъж завинаги да изтръгне бунтовническите плевели, които продължават да виреят из Лондон. Кметът, Хенри Ле Уейлис, издаде ред укази, които да подчинят града — канцлерът започна да изброява на пръсти последните мерки за сигурност — странноприемниците трябва да обявяват всичките си посетители, всички търговски и занаятчийски гилдии трябва да записват членовете си, които са на повече от двайсет години. Увеличаване на стражите из отделните части на града, забрана за излизане по улиците след падането на нощта и за нарушилите забраната задържане в нов затвор — „Тън“ в Корнхил.

Канцлерът замълча и погледна Корбет. Писарят се държеше почтително, но по непоколебимия поглед на тъмните очи канцлерът се догаждаше, че не е съвсем смирен. За миг Бърнел се поколеба. Дали Корбет беше достатъчно силен, достатъчно предан на краля? Колкото до Корбет, подобни терзания не го измъчваха. Чакаше канцлерът да стигне до най-същественото и като всеки съвестен служител знаеше, че когато това стане, целият трябва да е слух. Канцлерът изсумтя, взе чаша греяно вино, пресуши я и за по-удобно се облегна назад. Топлата течност сгряваше стомаха му и отпускаше схванатото му от студа старо тяло. Задържа топлата чаша в ръцете си и се надвеси над масата.

— Познавам те, мастър Корбет. Познавам смиреното ти лице и зоркия ти поглед. Можеш да ме попиташ какво общо има самоубийството с краля или пък със заплетената градска политика. А си твърде учтив — додаде той, — за да ме попиташ какво общо има то с теб, писаря в кралския съд?

Остави чашата на масата и продължи:

— Известно ти е, че Дьо Монфор, макар и мъртъв от двайсет години, все още има поддръжници в града. Убитият от Дъкет, Ралф Крепин, е бил един от тях. От бунтовниците.

Канцлерът усмихнат замълча.

— Не го считай за липса на уважение към теб, мастър Корбет, но Крепин е произхождал от улицата. Плъх, изпълзял от канавката, използвал способността си да заема пари и да сключва съмнителни сделки, за да стигне високо положение в града. Родът му е от бунтовниците, предателите, поддръжници на мъртвия Дьо Монфор. Крепин обаче избегнал трагичната им участ и даже се издигнал до градски съветник. Там се сблъскал с Дъкет, златар и също член на градския съвет. Дъкет таял неприязън към Крепин, която се превърнала в ненавист, когато Крепин дал заем на сестрата на Дъкет с толкова висока лихва, че глупачката не могла да плати. Крепин си поискал парите. Опростил заема при условие да прекара една нощ със сестрата на Дъкет.

Бърнел спря и се прокашля да прочисти гърлото си.

— После Крепин разгласил из целия град за случилото се, като добавил пиперливи подробности относно уменията на сестрата на Дъкет в леглото. Така се стигнало до срещата в Чийпсайд и смъртта на Крепин.

Канцлерът сви рамене.

— Освободихме се от присъствието на мастър Крепин, но кралят побесня от смъртта на Дъкет, макар да прозря в нея възможност връзките на Крепин с тайните бунтовнически съзаклятия, също и на наемните главорези от престъпния свят да бъдат разследвани.

Канцлерът млъкна и подаде на Корбет малък свитък велен, здраво вързан с аленочервения шнур на кралската канцелария.

— Ето заповедта ти, мастър Корбет. Трябва да разследваш обстоятелствата около смъртта на Дъкет и да съобщаваш разкритията си лично на краля чрез мен. Ясно ли е?

Корбет взе свитъка и кимна.

— Ами — вметна писарят, — няма ли някакви книги, описи?

— Какво имаш предвид, Корбет? — попита Бърнел.

— Ами и двамата са били търговци. Трябва да са водили търговски книги, описи за плащанията си, нали?

— Не — отговори непоколебимо Бърнел. — В книгите на Дъкет няма нищо, а тези на Крепин са изчезнали часове след смъртта му — канцлерът замълча. — Друго има ли?

Корбет поклати глава.

— Добре — заключи с усмивка Бърнел, — тогава ти желаем успех.

Бърнел щеше да спре дотук, но непроницаемостта на младия писар го разтревожи.

— Поръчението е опасно — предупреди го той. — Ще нагазиш в коварни блата. Калта и плевелите могат да те повлекат към тинята и да те задушат.