Пол Дохърти
Сатанинско сборище (10)

Глава девета

Корбет напусна с облекчение двореца, доволен да бъде далеч от упреците, предупрежденията и скритите заплахи на Бърнел. Разследваше самоубийство, което в действителност беше убийство, а убийството се оказваше замесено с предателство, магьосничество и бунт. Докато вървеше към реката, премисли наученото. Заключенията на Бърнел бяха, че убийството е извършено от тайно общество, което се занимава с магьосничество и подклаждане на бунт. Залавянето на цялото гнездо от предатели зависеше според Бърнел от разкриването на мотивите за убийството на Дъкет, начина на извършването му и неговите извършители.

Вдигна поглед към небето, изяснило се след дъжда, и му се дощя да бъде другаде: от една страна, искаше да разреши загадката, но от друга, се питаше каква ли ще е цената. Дали нямаше да му прережат гърлото посред нощ — жестока смърт — и дали ще има жива душа, която да го съпроводи в последния му път? Дали щеше да изчезне в мрака, без някой да скърби за него? Помисли си за Алис, но положи усилие и прогони мисълта за нея от съзнанието си. Бърнел му беше дал да разбере, че трябва да действа бързо, за да докаже или да опровергае заключенията на канцлера относно смъртта на Дъкет. Но откъде трябваше да започне? Спомни си за Савел и кръчмата „Негодника“. Реши, че посещението до нея ще разбули част от загадката.

Нае лодка в края на Уестминстърския кей, за да го отведе до Съдърк. Лодкарят се съгласи и решил, че Корбет е кралски служител, който ще си направи удоволствието да обърне няколко чашки до щедрото тяло на някоя проститутка, безсрамно се ухили насреща му. Корбет измери с поглед лодкаря, но той само загреба по-чевръсто, а многозначителната усмивка не слизаше от лицето му. Стигнаха бързо до Съдърк — лабиринт от улици, над които се надвесваха горните етажи на къщите, а вятърът не спираше да фучи. Корбет се отдръпна настрани, за да направи път на погребална процесия — най-напред вървеше носачът на кръста, следван от викача, който крещеше: „Събудете се, заспали души, молете Бог да прости греховете ви. Мъртвите не плачат, молете се за душите им, чуете ли камбаните да звънят над тези улици!“ Опечалените отминаваха бързо, а дрезгавият лай на бездомните кучета заглушаваше молитвите им.

Корбет изчака процесията да отмине и се огледа. До залез-слънце оставаха няколко часа и из улиците на Съдърк все още имаше доста хора. После безчет тъмни сенки, навъртащи се из това място, щяха да изникнат от мрака и да подхванат тайните си и незаконни дела. Из отворените продавници, пекарни, грънчарници, кожарски работилници дребни търговци въртяха оживена търговия. Не липсваха и проститутките, но предвид часа гледаха да не се набиват на очи, доколкото алените дрехи, сплетените им коси и изрисуваните лица им позволяваха. Корбет свърна по някаква улица и се озова сред преписвачи, илюстратори на ръкописи и продавачи на мастило. Помоли един от тях да го упъти към „Негодника“, но получи толкова сложни напътствия, че съвсем се обърка, даде няколко пенита на мъжа и си купи карта, грубо нарисувана върху стар и овехтял от употреба велен. С нейна помощ стигна до скромна двуетажна постройка със забит пред вратата й прът — знак, че тук се продава ейл. Груб надпис над тесния вход поясняваше, че това е „Негодника“. Опита се да влезе, но вратата беше заключена, затова продължи надолу по улицата и стигна до малък площад, където развълнувано множество от хора се тълпеше около грубо скована сцена. На две големи каруци бяха наредени дъски. Над тях се издигаше грубо скеле, отгоре му бяха опънати дебели парчета плат с религиозни и недотам благочестиви теми. Шутове и дяволи се извиваха и въртяха сред огромни лози; зайци се биеха с рицари, свещени текстове бяха понесени от дългоглави вълшебни същества; монаси с голи задници катереха кули, яздени от дракони, чиито глави имаха тонзури; свещеници с кози вместо човешки глави преследваха монахини с маймунски лица и стройни тела; дяволи и ангели се бореха над малки бели души.

Корбет се облегна на една врата и се загледа в тълпата, която кръжеше около менящата се сцена, крещеше обиди към чернобрадия Ирод и се смееше на осела, с който Исус влиза в Йерусалим, когато актьорът, маскиран като осел, ревеше, вирваше опашка и оставяше големи купчини тор на сцената. Корбет се разсмя при вида на дяволите, предвождани от огромен черен сатана с грозна маска, рога, опашка и дреха от конски косъм. Спомни си думите на Бърнел за сатанинското сборище на Фицозбърт и се зачуди дали убийците на Дъкет са използвали магии, за да се вмъкнат и измъкнат от църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.

Бързо прогони тази мисъл от главата си, и в ума му изникнаха думите на учителя му по философия: „Няма нищо ново под слънцето, всичко си има причина — била тя лоша или добра — а всички причини са или ще бъдат в човешкия ум“. Не, помисли си Корбет, Дъкет е убит от човек, от престъпник. Ако се окажеше, че става дума за тайно сборище от последователи на Дьо Монфор и Фицозбърт, щеше да го открие. Но ако не беше така? Ако Бърнел беше сбъркал? Или ако Крепин е бил водач, а смъртта на Дъкет е била само акт на отмъщение и тогава извършителите щяха просто да се слеят отново с мрачните дълбини, пълни със заговори, които явно опасваха града?

Корбет поклати глава и погледна през пролуката между издадените етажи на къщите. Свечеряваше се. Не му се искаше да замръква в Съдърк, тръгна си от малкия площад и се върна до „Негодника“. Вратите вече бяха отворени, горяха лоени свещи и обширното, пълно със спарен въздух помещение започваше да се пълни със странно облечени посетители, насядали около яки дървени маси. Имаше вадач на зъби, който носеше щипците си, гърне и набор игли, и продължаваше да се оглежда за клиенти. Друг беше търговец на катеричи кожи и сухите кожи висяха на раменете му, трети — аптекар с шапчица на темето и торба за билки; наблизо седеше и жигосан фалшификатор с позорния знак „Ф“ на бузата.

От другия бряг на реката бяха дошли студенти и кралски служители и безочливо се подиграваха на лукав, остронос амбулантен търговец, който гордо твърдеше, че на окачената през врата си дъска носи истински чудеса: зъб на Карл Велики, перо от крилете на архангел Михаил, стъкленица с кърма от Дева Мария, слама от Витлеемските ясли, ежови бодли и кътници от великан. Корбет се засмя на дърдоренето на търговеца, проправи си път през блъсканицата към отсрещния ъгъл на помещението, където червенокос блед мъж с къс кожен елек и престилка стоеше и наблюдаваше огромните бъчви, около които се суетяха слугите и бързаха напред-назад с мръсни глинени бокали, пълни до горе с вкусен, тъмнокехлибарен лондонски ейл.

Корбет се представи и мъжът го загледа с воднистосините си очи.

— Да, мастър писарю, какво да сторя за теб?

— Ще ми разкажеш ли за Робърт Савел? — отговори Корбет. — Тук ли работеше?

Мъжът отбягна погледа му, но отговори.

— Да, тук работеше. Защо? Какво ти влиза в работата?

— Беше ми роднина — излъга Корбет. — Искам да знам как и защо е загинал?

Мъжът кимна към малка маса в ъгъла.

— Искаш услуга от мен, така ли? Тогава седни, пий и си плати.

Корбет сви рамене, последва го и седна, собственикът се присъедини към него по-късно, понесъл поднос с говеждо, поръсено с пипер, чесън, праз и лук, и с голяма чаша ейл в другата ръка.

— Яж — нареди той, — а аз ще говоря.

Корбет стори каквото му наредиха. Ейлът беше силен и тръпчив, а храната — топла и вкусна. Стопанинът седеше насреща му и го наблюдаваше.

— Кой е бил наистина Робърт Савел — подхвана той — всъщност не знам. Изглеждаше от сой, а аз разбирам от хора. Наблюдавам ги и виждам какво се крие под маските им. Освен това го биваше с конете, разбираше от коне, затова му дадох работа в конюшнята.

— С какво се занимаваше? Имам предвид освен работата му тук? — попита Корбет.

Мъжът се намръщи.

— И той като теб, мастър писарю, задаваше много въпроси, а и ходеше на места, където и през ум не би ми минало да ида — приведе се напред — дъхът му вонеше на лук и чесън — и продължи с поверителен тон. — Аз съм почтен човек. Харесвах Савел, но всички знаем какво става в града. Вълнения, съзаклятия. Аз съм съдържател на кръчма, хората стават разговорливи и бъбрят на чашка, слушам ги и си държа устата затворена. Не искам ядове.

— Е, с кого се срещаше Савел? — не се отказваше Корбет.

— Не знам друго, освен че често излизаше нощем. Понякога говореше за съзаклятници, за мъртвия Дьо Монфор и вълненията из града. Савел направи опит да разпитва хората тук, но сложих край на това — мъжът уморено сви рамене. — Беше само въпрос на време да му се случи нещастие.

— Значи всъщност не знаеш за него кой знае какво? — попита Корбет. Съдържателят на кръчмата се огледа из шумното и претъпкано помещение.

— Мога да ти кажа само едно. Ходеше и разговаряше с една дърта вещица, която живее в колиба по-надолу близо до старата, порутена църква до реката. Тая дъртуша разправяше, че можела да говори с демони и да предсказва бъдещето по вещерските си кости.

— Тя там ли е сега? — нетърпеливо го прекъсна Корбет.

Кръчмарят поклати глава.

— Няма да я намериш. Намериха трупа й, зашит в чувал преди няколко дни — с прерязано гърло, а вещерските й кости бяха наблъскани в устата.

— Какво остана тук от Савел?

— Една туника за смяна, друго няма.

Корбет се надвеси над масата.

— И нищо ли не ти е казал? — напрегнато попита той. — Все нещо трябва да ти е казал?

Кръчмарят потри устни и втренчи поглед някъде над главата на Корбет.

— Само една гатанка — отвърна той. — Една сутрин се прибра рано, всъщност тъкмо в деня, в който изчезна. Беше видимо притеснен и тогава ми каза една гатанка. Как беше?

Мъжът замълча и притвори очи замислено.

— О, да — продължи той. — „Кога безполезният лък е по-опасен от онзи, който е годен за стрелба?“

— Какъв е отговорът? — прекъсна го Корбет.

— Отговорът на Савел — безизразно му отговори кръчмарят — беше друга гатанка „когато включва всички оръжия“.

Кръчмарят се надигна.

— Това е. Трябва да тръгвам, ти — също!

Отдалечи се, а Корбет поседя замислен над чутото.

Първо, Савел трябва да се е натъкнал на следа, вероятно свързана с убитата вещица. Второ, ако се съди по кратката бележка, пратена до Бърнел, следата ще да е била свързана с тайно сборище на вещици и бунтовници. Но за какво се отнася гатанката? Беше ли лъкът свързан със случилото се в „Сейнт Мери-ле-Боу“? И ако е, помисли си Корбет, тогава връзката между тайното сборище и смъртта на Дъкет е направо невидима. Поблъска глава над гатанката, но реши, че е твърде обща и може да се отнася за всичко. Ако ставаше дума за „Сейнт Мери-ле-Боу“, тогава вече не му е от полза: задачата му бе да открие убийците и да разбере как са извършили престъплението.

Корбет огледа кръчмата, изпълнена с още повече шум и претъпкана с хора. Пияният търговец предлагаше стъкленица със — както твърдеше — сълзите на Дева Мария. Корбет настойчиво огледа някои от посетителите и разбра, че е време да си тръгва. Почувства се обезпокоен от нечие злонамерено присъствие, сякаш го дебнеше някакво зло. Можеше да бъде всеки — кой да е от хората с преценяващи го погледи, които се отклоняваха, срещнеха ли неговия. Внезапно го обзе страх. Целият потръпна и потисна порива да стане и да побегне. От силния ейл стана сънлив, стегна се, когато осъзна, че трябва да се върне на речния бряг. Някаква жена, проститутка с руса перука и алена, широка, вееща се рокля, се приближи и се надвеси над масата. Момичето беше младо и миловидно, но с поглед на старица. С фъфлене тя му предложи ласките си срещу питие и няколко монети. Корбет се ужаси. Надигна се, отстрани я от пътя си и без да обръща внимание на потока от цветисти ругатни, се втурна през множеството към вратата. Дали Савел не е попаднал така в клопката, помисли си той. Ударен по главата и извлечен нанякъде? Корбет отвори вратата, втурна се в студената, тиха нощ и почти изкрещя, когато пред него изникна чернокосо чудовище. Корбет отстъпи назад към вратата, вперил очи в приближаващата се зловеща, сатанинска маска.

Ръката му затърси камата, но внезапно маската беше свалена и насреща му застана младото, усмихнато лице на момче. Разтреперан, Корбет въздъхна дълбоко и се отдръпна, за да може младият сатана от представлението, което беше гледал по-рано, да влезе в кръчмата.

Корбет се съвзе, нагласи плаща си и извади дългата си уелска кама. Притисна я до гърдите си и тръгна по ветровитите изровени улици, като заобикаляше купчините отпадъци пред вратите и открития канал, който течеше по улицата. В мрака се раздвижиха сенки, но видяха ножа му, отдръпнаха се и го оставиха на мира. Корбет пое дълбоко въздух и свърна по улицата, която знаеше, че води надолу към речния бряг. Изведнъж спря, убеден, че е чул стъпки зад себе си. Зад гърба му някой безшумно го следваше. Огледа се, но не видя никого. Продължи към речния бряг, който беше пред него.

Видя светлина от запалена факла, неколцина лодкари, чуха се гласове. Писарят тръгна към тях. Зад гърба му отново се чуха стъпките, леки като на дете. Корбет усещаше, че злото го преследва в мрака. Стаи дъх, прибра камата в ножницата и побягна, нощният вятър брулеше страните му, а плащът се развяваше зад гърба му. Корбет стигна до брега и почти падна в една от лодките. Учуденият лодкар скочи след него. Хю неясно даде напътствията си, докато оглеждаше брега за преследвачи. В зловещият, изпълнен с тишина мрак нямаше никого. Мъглата бързо обгърна Съдърк, докато лодката се понесе по студената, тъмна река.