Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Satan in St Mary’s, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Сатанинско сборище

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008

ISBN: 978-954-365-036-1

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Верен на думата си, следващите два дни Корбет прекара над писмото си до Бърнел, изпълнен с надежда, че Алис ще успее да се спаси и без да го е грижа за останалите. Ранулф все още отсъстваше, затова Корбет помоли Суинъртън да изпрати някои от своите подчинени в града, за да поразучат какво се случва около „Епископската митра“. Пратеникът се върна късно вечерта, доста пиян, но след като писарят го потопи в буре с ледена вода от рова, изтрезня достатъчно, за да му съобщи, че там всичко тече по обичайному.

Рано на другата сутрин Корбет беше готов с писмото, което съдържаше всичко казано на Алис и някои допълнителни факта и наблюдения. Препрочете го, изпълнен с удовлетворение, запечата го, написа „лично до канцлера“ и с въоръжен ескорт от Тауър го изпрати до града. Вече приключил с поръчението, поскита извън Тауър до мястото, на което преди няколко дни се срещна с Алис. Тревата още беше полегнала там, където бяха стъпвали и седели, а тишината и усамотението на мястото рязко противоречаха на страстта и гнева, които го изгаряха при първото идване. Тъкмо щеше да си тръгва, когато съгледа китка пролетни цветя, оставена върху стената и привързана с малка черна копринена ръкавица. Алис я беше оставила, убедена, че той ще се върне. Корбет я взе, пъхна цветята под плаща си и се свлече до стената. Проклинаше участта си и му се щеше сърцето му да е изпълнено с всяко друго чувство, но не и с пустота.

Зарея поглед над полето и осъзна, че има още една задача, която трябва да свърши. Забърза обратно към Тауър и остави нареждания за Суинъртън и Ранулф. Взе от един духовник в Тауър тежък и дебел кафяв плащ с качулка, за да скрие лицето си. По лицето и в косата си втри пепел и с поведението и в дрехите на стар монах, напусна Тауър и нае лодка към Уестминстър. Стигна на обичайното място, без да бърза, изкачи познатите стъпала от реката, но не пое по познатия път към голямата зала, а се насочи към главната порта на абатството. Влязъл в църквата, бавно тръгна през величествения неф, без дори да поглежда към чистите бели стени или към каменната резба и извисяващите се колони, които създаваха впечатление, че сводът на църквата се рее във въздуха по силата на вълшебство.

Въпреки, че през цветните прозорци се процеждаше слаба светлина, абатството тънеше в мрак и Корбет се чувстваше сигурен в преобразяването си. Продължи по познатия път, пресече църквата и излезе през странична врата към пустите сводести галерии, където само един стар монах седеше на ниската тухлена стена. Старецът се прозина, загледа се в него със зачервените си очи и вдигна костеливата си ръка във вял поздрав. Корбет му отговори с кимване и продължи. Вървеше с наведена глава и ръце, скрити в широките като камбани ръкави на плаща, стараеше се да не бърза. Огледа покритите сводести галерии, из които не се виждаше жива душа. Нямаше никого, освен стария монах и гарвана, който горделиво крачеше из тревата и настървено ровеше земята с жълтеникавата си човка. Корбет продължи към югоизточния ъгъл на галериите и поседна на ниската стена, привел глава като в молитва. Ръцете му отчаяно опипваха зида под него. Най-накрая я намери — хлабава тухла, която се измъкваше и вмъкваше. Корбет се престори, че е изпуснал нещо и клекна, за да я огледа. Видя, че около тухлата няма никакъв хоросан и щом я издърпа, откри малка кухина.

Писарят промуши ръката си в кухината, но не откри нищо. Стаил дъх, за да прикрие вълнението си, почти извика, когато някой го потупа по рамото. Обърна се и пъхна ръка под плаща си за камата, но видя лицето на стария монах с разтегнати в беззъба усмивка устни и блуждаещи очи. Той явно си търсеше компания. Корбет припряно започна да чете молитва, старецът кимна и се затътри обратно, като си мърмореше под нос. Писарят го гледаше как се отдалечава, изправи се и тайно се озърна наоколо. Все още никой не се виждаше. Точно днес ли беше закъснял? Реши да остане, прескочи ниската стена и тръгна към другия ъгъл между сводестите галерии и към потънал в бурени храсталак. Навлезе в тях, без да обръща внимание на студените, влажни прорасли треви и ледената роса, от която плащът му прогизна. Корбет се увери, че никой не го вижда, и се скри. Зачака в прикритието си.

Сводестите галерии бяха все така безлюдни. Монасите от абатството бяха или в скрипториума, или заети с други задължения. Старият монах се мярна за кратко. Минаваха и други: слуги, служители и войници от абатството, но никой не се задържа при стената. Беше прекалено студено и Корбет се зачуди колко още ще издържи. Краката му бяха премръзнали и студът беше сграбчил тялото му в леден железен юмрук. Камбаните на абатството забиха за ранната вечерна литургия и внезапно под една от сводестите галерии се появи фигура със скрито под качулката лице. Фигурата се насочи към мястото, където преди това седеше Корбет. Странникът се огледа и спря, за да извади тухлата и претърси кухината. После се изправи и забърза обратно по пътя, откъдето се беше появил. Хю не успя да зърне скритото под качулката лице, изчака мъжът да излезе от сводестите галерии и го последва.

Корбет отново влезе в потъналото в сумрак абатство, като не изпускаше от поглед фигурата, която се промъкваше през нефа към малка врата в северната стена, после, без да се оглежда, изчезна през открехнатата врата. Корбет спря, пое си дъх и продължи да следва фигурата, свърна и се озова в безлюдно място между абатството и двореца, пълно с греди, вар и пещи за изпичане на тухли, останали от зидарите, които довършваха северната стена на абатството. Разбра, че преследването може да се провали в сгъстяващия се мрак, и тихо, но пъргаво продължи. Разтревожен от някакъв шум, човекът пред него се поизвърна, тъкмо когато Корбет го сграбчи здраво за рамото. Мъжът се отърси от ръката му и уплашено се отдръпна.

— Кой си ти? Какво искаш? — в гласа се долавяше страх.

Корбет махна качулката си и откри лицето си.

— Ами, мастър Хюбърт Сийгрейв — рече той, — аз съм Хю Корбет. Познах гласа ти.

Корбет се приближи още.

— Ти си мастър Хюбърт Сийгрейв от канцеларията, нали?

Две изнежени, пухкави и бели ръце отметнаха назад качулката и присвил устни, Хюбърт отвърна студено на погледа на Корбет.

— Мастър Корбет — промълви той, — къде скиташ по мръкнало?

Очите на Хюбърт играеха свенливо като на невинна девица.

— За друг ли ме взе?

— А ти къде ходиш? — озъби му се Корбет.

— Да се помоля! Защо и какво ти влиза това в работата?

— Да се помолиш! — кръвта нахлу в главата на Корбет. — Какви молитви, Хюбърт! Съмнявам се, че изобщо се молиш. Току-що провери дали приятелите ти от „Пентаграма“ не са ти оставили пари или съобщение. Ти си предател, мастър Хюбърт, и аз ще го докажа!

Хюбърт присви очи и Корбет си даде сметка, че въпреки изисканите маниери на придворен служител противникът му е много опасен човек.

— Нямаш доказателства, мастър Корбет — подигра го Хюбърт.

— Дори не попита какво е „Пентаграма“ — остро го прекъсна Корбет. — Всъщност може да си един от тях.

— Не — провикна се Хюбърт с писклив глас. — Не съм един от „Пентаграма“, аз съм от привържениците на каузата, защитавана някога от Дьо Монфор. Партията на народа. Баща ми се е бил и загинал в битката при Ившъм, чичовците и братовчедите ми в други битки, а оцелелите напълниха бесилките из Лондон.

Хюбърт млъкна, впил очи в Корбет, с полуотворена уста, опитвайки да се овладее. Облегна се на една от пещите за печене на тухли.

— Нямаш доказателства, мастър Корбет — повтори той отново.

Корбет се усмихна и поклати глава.

— Напротив, имам. Знам кой е „Водача“. По-точно знам коя е. Тя ми каза кой е шпионинът на „Пентаграма“ в канцеларията, но исках да те хвана, престъпнико!

— Тя! — дрезгаво прошепна Хюбърт.

— Няма значение — пресече го Корбет. — Ти си им казал за мен. Ти си казал на Белът, че отивам в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“. Ти си казал и на наемните убийци къде живея и по кое време се прибирам. Казал си им за миналото ми, за покойната ми съпруга и детето ми, за това, че обичам да свиря на флейта. Ти си събирал сведенията, трупал си ги като плъховете в канцеларията, които притичват да събират парченцата восък — всичко, което е щяло да им бъде от полза, сведения, които да продадеш изгодно. Мога да го докажа. Все пак писарите в канцеларията не са чак толкова много. Подозирам, че кралските мъчители ще започнат от теб!

Корбет се приведе и видя как в погледа на Хюбърт се промъква страхът.

— Свършено е с „Пентаграма“ — прошепна писарят, — свършено е и с размирниците. Вероятно, докато се разхождаше навън и проверяваше дали господарите ти са ти оставили пари или съобщение, канцлерът вече издава заповеди за задържането на хора из целия град. Предадоха те, Хюбърт, не друг, а най-важният измежду вас — Водача. От нея научих къде и кога шпионинът на „Пентаграма“ в канцеларията оставя сведенията си. Бих ти казал името й, но какво значение има то? Ще те видя как умираш!

Хюбърт прехапа уплашено устните си и разтревожено се огледа.

— Мога да ти платя в злато — прегракнало му отвърна Хюбърт. — Виж!

Разгърна плаща си и Корбет реши, че търси кесията си, но съзря отблясък на стомана и отскочи назад, Хюбърт изтегли скрития под плаща меч.

Противникът му вече не изглеждаше като изнежен, хилав писар, а държеше меча си като обучен воин. Нахвърли се към Корбет, безмилостното острие на меча му не трепна. Корбет бързо измъкна своята дълга уелска кама, предпазливо отстъпи и затърси опора, на която да стъпи. Не изпускаше от поглед Хюбърт.

— Мастър писарю — озъби се Хюбърт, — ще те убия и ще изчезна.

Корбет тъкмо щеше да му отвърне, когато осъзна грешката си. Внезапно Хюбърт връхлетя, насочил върха на меча си към сърцето му. Корбет се отбраняваше, препъна се в някаква греда и падна по гръб на земята. Хюбърт се изправи между нозете му и постави върха на меча си върху гърлото на Корбет. Леко го притисна и Корбет усети болката от убождането, потече тъничка струйка кръв.

— Е, Корбет — Хюбърт наклони глава настрани, сякаш размишляваше какво да стори. Ръцете на Корбет шареха по земята около него. Не напипваше нищо. Тогава сви пръсти и сграбчи от пясъка под себе си. Когато Хюбърт отново попритисна меча, Корбет запрати пясъка от шепата си в лицето на мъжа и се претърколи настрани.

Хюбърт се свлече на колене с писъци.

— Ослепях! Ослепях! — пищеше той.

Корбет огледа ръката си и разбра, че е хвърлил вар в лицето на врага си. Взе падналия меч на Хюбърт и без капка угризения замахна и го заби дълбоко в гърлото му. Рукна силна струя кръв и Хюбърт издъхна, тялото му се полюшна, свлече се и повече не помръдна. Корбет не чувстваше нито съжаление, нито угризения от стореното. Избърса окървавения си меч в плаща на мъртвия си противник и внимателно опипа земята наоколо. Най-после близо до мястото, на което беше паднал преди малко, откри варната яма. Повлече тялото на Хюбърт за краката, обърна го настрани и го претърколи в нея. Известно време тялото остана на повърхността, после бавно потъна и изчезна.