Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Satan in St Mary’s, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Сатанинско сборище

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008

ISBN: 978-954-365-036-1

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

На следващата сутрин Корбет сбута Ранулф, за да го събуди и го изпрати долу за вода и закуска. Облече се и отвори капаците на прозорците. Слънцето вече беше пробило сутрешната мъгла, а по стрехите и покривите на околните къщи блестеше сребрист скреж. Денят щеше да бъде ясен. На Корбет му се прииска да остави всичко и да отиде при Алис, но се сети за Бърнел. Изруга полугласно, отвори сандъка и извади дъската си за писане и лист прясно изчистен велен. Постави ги на капака на сандъка. Ранулф се върна с насмешлива усмивка на лицето и Корбет предположи, че отново се е сблъскал със съдържателката на къщата. Явно намусеното й поведение вадеше на показ най-лошото от природата на момчето.

Корбет се изми, накара и Ранулф да се измие, после закусиха с разредения ейл и ръжения хляб, донесени от момчето. Докато се хранеха, Корбет разясни какви бяха задълженията на Ранулф за деня: да донесе храна, да прибере коня на Корбет от конюшнята на Чийпсайд, да го придружи до Уестминстър и после да се заеме с една тайна задача, от която лицето на младежа стана бяло като вар.

— Какво се опитваш да направиш? — изкрещя то. — Да ме върнеш пак в Нюгейт с въже около врата, така ли!

Корбет го увери, че докато стои зад гърба му, всичко ще е наред.

— Пък и си твърде обигран, за да те заловят — добави той иронично.

Момчето го изгледа съкрушено и измърмори някаква ругатня. Продължаваше да си мърмори и когато Корбет отвори вратата и го изблъска надолу по стълбите.

Останал сам, Корбет седна на леглото с дъската за писане в ръце, постоя замислен известно време и започна да пише.

Смъртта на Лорънс Дъкет. Дата на смъртта — 13 или 14 януари 1284 г. Място: „Сейнт Мери-ле-Боу“, Чийпсайд. Лорънс Дъкет е бил златар и е живеел в Уолбрук. Делата му са се развивали задоволително. Уважаван гражданин, член на гилдията на златарите. Не е бил женен и единственият му близък човек е била сестра му. Няма следа, която да го свързва с каквото и да е било тайно общество в града. По всичко личи, че не е бил член или поддръжник на размирниците. Връзките му с Ралф Крепин са неясни. Последният е човек, издигнал се от низините до поста член на градския съвет. Бил е лихвар с лоша слава и е спечелил по-голямата част от своето състояние със съмнителни сделки. Хранел е симпатии към мъртвия предател Симон дьо Монфор. Бил е свързан с размирниците и е имал отношения с престъпния свят на града. Изглежда, че около пладне на 13 януари Крепин се е срещнал с Дъкет в Чийпсайд, разменили си остри думи, стигнало се до сблъсък. Неочаквано за толкова свит човек, Дъкет изведнъж изважда камата си и може би от лош късмет я забива смъртоносно в гърлото на лихваря. Изважда камата си и преди да настане суматоха и да го подгонят, бяга от Чийпсайд, в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Успява да стигне до църквата и да поиска убежище. Енорийският свещеник на „Сейнт Мери-ле-Боу“, Роджър Белът, му дава убежище и го отвежда в олтарната част, където е църковният престол. Съгласно закона, свещеникът му дава свещ, кремък, кана с вино и парче хляб. Пак съобразно обичая същият свещеник заключва църквата отвън, а отвътре сам Дъкет я залоства.

Никой от градските пазители на закона не е бил изпратен по следите на Дъкет, тъй като „Сейнт Мери-ле-Боу“ е твърде близо и не е имало достатъчно време те да бъдат известени за случилото се. Въпреки това началникът на градската стража е изпратил пазачи пред вратата на църквата, не толкова за да възпрепятства желаещите да влязат, колкото да предотврати опит за бягство на Дъкет през нощта. Горепосоченият пазач по-късно е съобщил, че никой не се е доближавал до вратата, нито пък са чули шум от двора на църквата през нощта. Стояли са на пост до времето на сутрешната служба, когато енорийският свещеник е дошъл и е отключил църквата. Въпреки това не могъл да влезе, нито да събуди Дъкет с викове и блъскане по вратата. Тогава той и пазачите използвали голям дънер, лежащ наблизо и разбили вратата. Вътре, в притвора и нефа на църквата, липсвали каквито и да било следи от насилие или бъркотия. В олтарната част обаче църковният престол бил преместен под единия от широките прозорци, разположени от двете страни на олтарната част. Всеки от прозорците има желязно резе, което стърчи и накрая му има извита кука, на която се окачват веригите на кандилата за олтара. В тази същата сутрин мъртвото тяло на Лорънс Дъкет висяло обесено на дясната кука.

Изглежда, че Дъкет е отишъл до притвора на църквата, взел е старо въже, използвано в камбанарията, върнал се е при олтара, преместил е църковния престол и се е обесил на металната кука. Извикали кралски следовател, който огледал трупа в присъствието на пазачите. Разпитал стражите, поставени пред църквата, и записал показанията им, че никой не е влизал или излизал от църквата през нощта, нито са видели или чули нещо подозрително. Следователят ги накарал да се закълнат, че са изпълнили вярно и прилежно дълга си. Вече вярвам, че са казали истината. Кралският следовател и местният съдия са изслушали и енорийския свещеник, който твърдял, че не знае нищо за смъртта на Дъкет. Кралският следовател му е повярвал, но аз храня сериозни съмнения по отношение на този човек. Не мога да ги докажа, но изпитвам дълбоко и неясно безпокойство. Дъкет е умрял от задушаване, дълбока морава следа опасва шията му. Причинена е от въжето, има и синина под лявото му ухо, причинена от възела на примката. По тялото му няма други следи освен синините над лактите и парченце лен между зъбите му. Кралският следовател е отбелязал всичко това, което видях и аз при изваждането на тялото от градския ров.

Следователят и съдията са разследвали и причините за кавгата между Дъкет и Крепин в Чийпсайд. Смятат, че е избухнала заради Джейн Дъкет, сестра на Лорънс, за която се говори, че е била прелъстена от Крепин. Разпитах споменатата Джейн и считам, че тя не е причина за кавгата. Кралският следовател заключил, че убиецът на Ралф Крепин, Дъкет, е избягал, търсейки убежище в „Сейнт Мери-ле-Боу“, където после се е самоубил.

Приемам ли подобно съдебно решение? Ако беше оцелял, Дъкет щеше да направи две неща. Първо: сам или с нает правник да настоява пред кралския съд, че е посегнал на Крепин в самозащита. Ако защитата успееше, Дъкет щеше да получи помилване. Второ, ако Дъкет не се защитава в съда или пък защитата му се провали, можеше да се отрече от поданството си. Което означава да тръгне с малък кръст в ръка и по главен път да се отправи към най-близкото пристанище. В този случай това би било Стийлярд или друго пристанище по Темза, където би си осигурил заминаване в чужбина. Предвид голямото състояние на Дъкет, заминаването нямаше да е никакъв проблем, а същото състояние щеше да направи изгнаничеството му удобно, докато не си осигури безопасно завръщане. Тогава защо ще се самоубива?

Първо: за да избегне примката на палача, така ли? Но той е бил в убежище и е имал доста примамливи възможности за избор, както споменавам по-горе. Второ: за да не бъде съден като престъпник за смъртта на Ралф Крепин и така да рискува цялото му имущество да бъде отнето в името на краля ли? Но нали първо е трябвало да бъде признат за такъв и после, той не е имал друг кръвен роднина освен сестра си, с която не са били близки. Трето, може би е бил в умопомрачение и не е могъл да се помири с вината за стореното от него? Или пък е бил изплашен и ужасен до смърт от приближените на Крепин, които са щели да търсят отмъщение? Това предположение може да се окаже твърде полезно, ако съумея да открия приближени на Крепин, защото по всичко личи, че той е живял усамотено, без семейство, приятели или близки.

Въпреки всичко вярвам, че Лорънс Дъкет е бил убит в нощта на 13 януари 1284 година от неизвестен извършител. Първо: не приемам, че човек, който е потърсил убежище в църква (следователно е искал да защити живота си), ще реши по-късно да се самоубие по такъв злокобен начин. Второ — и по-съществено: Дъкет не е могъл да се изправи на стола и да пристегне клупа около желязното резе. Измерих тялото му и открих, че е бил твърде нисък. Просто не е можел да достигне куката отгоре, за да направи възел. В заключение: мисля, че Дъкет е бил убит, но много въпроси остават без отговор.

Въпрос: каква е причината?

Въпрос: кой е убиецът?

Въпрос: как е влязъл и излязъл от църквата, без да използва вратата? Възможно е свещеникът да го е пуснал да влезе, но трябва и Дъкет да му е отворил отвътре. Тогава е трябвало да подкупи стражите, да им отвлече вниманието или да ги надвие, а няма и най-малка следа, която да потвърждава тези догадки.

Може някой друг да е помогнал на убиеца да влезе, но този някой трябва да е имал ключ, за да отключи вратата или да е откраднал този на енорийския свещеник, но и за това липсват следи.

В църквата може да се влезе и през страничната врата, но тя е била здраво залостена и неизползвана от години, няма следи, че е била отваряна. Друг начин е през прозорците, но повечето са твърде малки. Големите са здраво затворени и могат да бъдат отваряни само отвътре. Нито един от тях не е разбит. Не се забелязваше в църквата да има таен вход.

Дори някой или някои да са знаели за съществуването на таен вход към църквата, движенията им щяха да събудят вниманието на стражите. Нали се предполага, че Дъкет би се съпротивлявал и би викал за помощ, а не би тръгнал към смъртта си като агне на заколение?

Какви са черните копринени нишки, вплетени в клупа и парченцето лен между зъбите на Дъкет, кой е причинил синините над лактите на Дъкет?

Корбет приключи и прочете отново написаното, като внимателно огледа заключенията. Ясната картина, която си беше изградил преди няколко седмици, съществуваше — Дъкет е убит, макар писарят мрачно да си даде сметка, че не е напреднал много с отговорите на въпросите как, от кого и защо е бил убит. Все още размишляваше над ръкописа, когато се сепна от трясък на дървените стълби отвън. Вратата се отвори с размах и вътре се втурна Ранулф.

— Нищо чудно — подигравателно рече Корбет, — че си се провалил като обирджия на къщи. Тих си като атакуващ боен кон!

Ранулф, почервенял и останал без дъх, се извини и като остави провизиите, които носеше, в края на леглото на Корбет, се строполи до отсрещната страна, за да се отмори.

Корбет го наблюдаваше известно време.

— Успя ли? — попита го най-накрая.

Ранулф кимна.

— Да, вмъкнах се в къщите и на Дъкет, и на Крепин. Бяха празни и двете, всичко беше изнесено, ако не от изпълнителите на завещанията, то от крадци, които винаги си набелязват подобни къщи и единственото, което открих в къщата на Крепин, е това.

Ранулф извади от кесията си окъсано, пожълтяло парче пергамент и го подаде на Корбет, който внимателно го разгледа. Рисунката беше доста ясна — просто, грубо нарисуван пентаграм под дъга с дата, каквато се слагаше в края на писмата „30 април 1283 г.“ Имаше почти година от тогава. Корбет хвърли зад себе си парчето пергамент.

— Няма ли друго?

— Не — погледна го Ранулф. — Рискувах кожата си, като се вмъкнах в двете къщи. И за какво? За едно мръсно парче пергамент, което ти веднага изхвърли!

Корбет се усмихна.

— Напротив, благодарен съм ти. Дръж — подаде няколко монети на момчето. — Вземи си нещо за ядене, но междувременно искам да свършиш още нещо за мен.

Вдигна ръка, за да възпре очакваното възражение на Ранулф.

— Не е толкова опасно като предишното, но е много по-важно. Каза ми, че познаваш престъпния свят, нали? — улови объркания поглед на Ранулф и поясни: — Престъпниците в тоя град.

Ранулф кимна, като предпазливо наблюдаваше странния писар.

— Добре — продължи Корбет, — тогава искам да откриеш две неща. Първо: преди няколко вечери двама наемни убийци се опитаха да ме премахнат недалеч от тук. Не са разбойници, нито обикновени улични побойници, а както казах — нарочно наети и обучени убийци. Искам да откриеш, кой и защо ги е наел. Второ, млади ми приятелю — Корбет погледна към Ранулф, — ако ме привличаха, а със сигурност не е така, но все пак, ако ме привличаха млади мъже и момчета, къде в този град бих отишъл?

Корбет наблюдаваше безмълвното изумление и изплашеното изражение на лицето на Ранулф.

— Не се притеснявай — кротко каза Корбет, — нямам такива наклонности, а и дори да имах, пак нямаше от какво да се притесняваш!

— Не съм притеснен — почти извика Ранулф. — Изплашен съм. Какво ще ми се случи, ако ме заловят на такова място? Ако църквата не ме прати на кладата, приятелите ми ще го направят, а и не искам да стана за посмешище навсякъде из града!

Той гледаше гневно Корбет, който му се усмихваше лъчезарно.

— Ранулф, имам ти доверие — той погледна към вратата, — а сега по-добре тръгвай.

Макар да се намръщи, момчето стана и се затътри към вратата.

— Освен това, Ранулф — каза Корбет, — какво правиш, когато се вмъкваш в някоя къща? Бос ли се събуваш?

Влезлият в правия път крадец се ухили.

— Нищичко не разбираш от някои работи — отвърна му той. — Носим парцали на краката си. Увиваме ги около ботушите. Всички го знаят!

— Без мен — усмихна се Корбет. — Добре, тръгвай вече!

Ранулф внимателно заслиза по стълбите, проклинайки и ругаейки, докато тайно се чудеше на странните привички на мастър Корбет. Зад себе си дочу тихите звуци на флейтата. Нежни и скръбни, те разказваха за отминали, изгубени или разбити мечти.