Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (2)

Глава първа

Голямата сива цистерна за авиационно гориво с червени и черни обозначения намали до около пет километра в час заради „лежащия полицай“^[1] на шестдесетина метра от мястото, където се спотайвах. Превключи на по-ниска скорост и ос след ос, ос след ос с трясък и усърдие преодоля препятствието. Продължи да лази край високата пет метра ограда, по която течеше ток, и стигна до неохранявания портал. Там спря, докато шофьорът протегне ръка, пъхне пропуска и набере кода, за да премине през бариерата с електронно управление, която издържаше удар до десет тона, а после тръгна към най-близката рампа до писта ЗЗ-В.

Беше мой ред. Изтърколих се от канала като истински нинджа и пропълзях под лявата страна на камиона, възползвайки се от сянката, за да остана невидим за наблюдателните камери. Пъхнах се между двете задни оси, изтеглих се по острата и омазана с грес рама покрай теглича на ремаркето и се свих зад кабината.

Готово. Детска игра. Погледнах часовника си. Беше 1,40. Движех се точно по разписание. Направих бърза проверка. Джобовете на черната ми здрава униформа съдържаха клещи за рязане на огради, хирургическа лента и найлонови въжета за усмиряване и затваряне устата на заложници. В якето си носех дванадесет шперца, две кутии водоустойчив кибрит, петнадесет метра бавно горящ фитил, както и пет детонатора с часовников механизъм, поставени на сухо в завързани презервативи. В малката раница имах шест импровизирани експлозивни устройства — бомби, които привличат вниманието, без да причиняват трайни щети, както и комплект дрехи за преобличане, ако искам да заприличам на обикновен цивилен.

В лявата ми обувка „Гортекс“ от черна кожа и плат лежеше малък кинжал в ножницата си. Ножовете за мен са като кредитните карти на „Американ експрес“ — никога не излизам без тях. В дясната си обувка имах обвита в кожа оловна палка, ако се наложи да протегна ръка и да смажа някого. Лицето ми беше намазано с нощна черна камуфлажна боя, а дългата ми до раменете коса бе прибрана на опашка. Бях си сложил и скиорска шапка, която се развиваше и ставаше на качулка.

Бях мокър, измръзнал, а ставите ми — вдървени като оная работа на деветнадесетгодишно хлапе. Гушех се в проклетата канавка вече три часа и гледах автомобилите, наблюдавах как двете телевизионни камери върху шестметровите колове кръстосват зоната между портала и рампата, отбелязвах си през колко време синьо-белите коли на охраната преминават край мен. Наведох очи и видях, че съм закачил китката си на нещо остро по пътя между канавката и камиона. Беше се отворила петсантиметрова рана. Превързах се с една от трите тъмносини кърпички, които имах в джоба си. По дяволите. Това не е начин да си вадиш хляба.

Но така става, когато човек остарее, няма пари и единственият начин да изкара нещо е да се захване с тероризъм.

Или както старият ми приятел — ще го нарека Том О’Баниън — каза преди 72 часа: „Може да си бил адски добър мозъчен хирург, Марчинко, но се провали на изпита по светски обноски.“

Веднага му бях отговорил: „Майната ти, Том.“ Казах му го на виетнамски и продължих да му излагам намеренията си в обичайния си изискан стил: „Ще ти дам аз едни шибани обноски. Ще натикам шибания свят в гърлото ти.“

Но О’Баниън също като мен има дар слово. Той е шантав шофьор на „Мик О-6 Орион“ — или за вас, мекушави цивилни, полковник с ирландска кръв, пенсиониран от Военноморските сили като пилот на самолет за борба с подводници П-3. Сега работи като адютант на един адмирал, когото ще нарека Блек Джек Морисън — собственик е на фирма за консултации по охраната и върти бизнес за милиони долари. Блек Джек в качеството си на командващ военноморските операции през 1980 г. ми заповяда да подготвя, изградя, екипирам, обуча и ръководя най-ефективната и строго секретна антитерористична част в целия свят — „ТЮЛЕН-6“. Той е човекът, дето ми каза: „Не се проваляй, Дик.“

Тогава, в края на 70-те години, О’Баниън беше бачкатор — един от малкото щабари, които работеха доста до късно в командния център. От онези, които вършат работата във Военноморските сили — разработват невероятна мрежа от източници на информация — от старшини трети клас в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, които знаят как да действат, до старшини, които могат да теглят майната на цялата бумащина и да предоставят резултатите ВЕДНАГА.

Заместник-командващият военноморските операции иска да разбере колко време оня проклет руски траулер от Петропавловск се мъкне след корабите на Тихоокеанския флот по време на учението им. Повикайте бачкаторите. Министърът на Военноморските сили иска да знае колко време е необходимо, за да се извика взвод тюлени за превземането на нефтодобивна кула в Персийския залив. Обадете се на бачкаторите. Главнокомандващият Атлантическия район иска да знае… е, сещате се.

Както и да е, О’Баниън, който е непокорна глава, прекара три години като бачкатор. После Блек Джек го изтръгна от онова място на забравата, лепна му още една, четвърта нашивка и званието заместник-командващ Военноморските сили. Заповяда му да пази косматия ми водолазки задник, защото познаваше много хора, които го харесваха, докато аз, побойникът с вежди, а и с темперамент на неандерталец, бях персона нон грата в повечето военноморски поделения.

Не се наложи да се издават много заповеди. О’Баниън не беше като мен „мустанг“ — не се беше сдобил с офицерското си звание, започвайки от най-ниското стъпало на редови боец, — но все още пие, псува като старшина и гони мацките като похотлив юноша. Докато изграждах „Група 6“, О’Баниън провеждаше операции по дезориентиране, за да ме прикрива — бачкатор, решил да играе като нападател. Предпазваше ме от задниците, които се опитваха да ме удавят в бумащина, и от простотиите на командната верига. Осигуряваше ми цялото необходимо оборудване и пари. И държеше онези настрани.

Но с това си спечели вечната омраза на мафиотите от Анаполис, които всъщност контролират системата на Военноморските сили. И един ден го катурнаха от стола му. Блек Джек Морисън се уволни през 1983 г. и О’Баниън загуби не само единствения си закрилник, но и своето бъдеще. В края на краищата адмиралите помнят много. И когато дойде време за раздаване на звезди, стана така, че О’Баниън не бе класиран за звание генерал от постморисъновите Военноморски сили.

Не можа да се придвижи нагоре, затова пък се придвижи навън. В момента Том е пенсионер и живее с третата си, или четвъртата? — жена на Хавайските острови, работи като универсален специалист по отстраняване на аварии и блокиране на достъпа до Блек Джек Морисън. Искам да кажа, че работи като такъв, когато не се бъхти из двуметровите вълни на океана с десетметровата си яхта от клас „Град Банкс“, опитвайки се да хване нещо по-голямо и по-гадно от себе си.

Блокиране на достъпа ли? Да. Адмиралите четири звезди не се срещат с бивши затворници, а аз съм такъв.

Нека да обясня. Въпреки помощта на О’Баниън, когато командвах „ТЮЛЕН-6“, успях да изпонастъпя толкова хора, че обувките им биха напълнили цял склад. Когато по настояване на закрилника си адмирал Джеймс Лайънс — Ейс, сформирах „Червената клетка“, си създадох безброй врагове. По онова време Ейс беше ОР-06, което на военноморски език значи заместник-командир на военноморските операции, отговарящ за плановете, политиката и операциите. Ейс търсеше най-големия и най-лош вълк, за да пробва възможностите на Военноморските сили да се борят с терористи.

На сцената излиза лошият Canis Lupus^[2] Марчинко, който пухти, духа и събаря^[3]базите на Военноморските сили.

За по-малко от шест седмици доказах, че Военноморските сили не са способни да се борят с терористи. Но продължих да демонстрирам този радостен факт в продължение на две години, като всеки път завирах носовете им в merde^[4] и адски се наслаждавах.

През 1985 г. и аз загубих закрилника си. Ейс Лайънс бе повишен от ОП-06 в командващ Тихоокеанския флот. Той и красивата му съпруга Рене, с която не можеше да се излезе наглава, заминаха за Пърл Харбър. От този момент задникът ми се превърна в ливада за общ сенокос, а Военноморските сили бяха сенокосачката.

Ейс вече го нямаше, а всички дърти пръдльовци с бъркани яйца^[5] на фуражките си и с лица, сбръчкани от старост, ми го върнаха тъпкано. Повикаха най-добрите ловци на неприятелски глави от Военноморската следствена служба — адмиралското Гестапо — и ги пуснаха по дирите ми. Разследването ми имаше кодово наименование „Железния орел“. Прахосаха 60 милиона долара и пет години, за да се опитат да докажат, че съм откраднал 118 хиляди. Но не можаха.

След като насилствено ме принудиха да се уволня, Военноморските сили, които ми гонеха карез, препратиха делото към федералните власти. Известно подработване, и федералните власти се заеха с мен.

След две години, двеста хиляди долара за адвокати и две съдебни дела най-после ме осъдиха за заговор срещу правителството, въпреки че против мен нямаше конкретни улики. Три месеца след като съдийското чукче удари по масата, аз започнах да излежавам присъдата си във федералното поправително заведение в Питърсбърг, щата Вирджиния.

В Питърсбърг не беше много зле. Живял съм и в по-лоши военни жилища. По кабелната телевизия предаваха новини от „СиЕнЕн“ и „ХБО“^[6], вдигах тежести по три пъти на ден и дори намерих време да напиша един бестселър — „Свирепия“, — който за ужас на Военноморските сили се задържа на първото място цял месец. Но си беше затвор. Всичките ми телефонни разговори се подслушваха. Нямаше бира, нито джин „Бомбай“ (и най-лошото от всичко, мацки), а парите от книгата отидоха за хонорарите на адвоката ми.

Пуснаха ме на свобода и както казах, бях го закъсал. И затова Блек Джек, дано Бог го поживи, ми намери работа.

Такъв си е Блек Джек. Когато беше главнокомандващ военноморските операции, си говорехме на малки имена. Той ме наричаше Дик, аз му виках адмирале и се разбирахме чудесно. Възхищавах се на бившия главнокомандващ. За разлика от повечето адмирали с четири звезди, които в академията се бяха квалифицирали по говорене с превземки или вършене на глупости и смятаха, че война е мръсна дума, Блек Джек Морисън беше висок, мършав авиатор, направил 188 бойни полета във Виетнам и свалян два пъти.

Според О’Баниън адмиралът ме е следял от големия си, облицован с дървена ламперия офис в Хонолулу, където от птичи поглед наблюдава Пърл Харбър — центъра на неговия международен консултантски бизнес. И само няколко дни след като се сбогувах със съкафезниците си в Питърсбърг, той накарал Том О’Баниън да ми се обади и да ми предложи ето тази работа за хиляда долара дневно плюс допълнителните разходи, та да си поиграя на терорист в страната на изгряващия майтап.

Изглежда, Блек Джек е бил нает от „Фуджоки“ — японска корпорация, която управляваше токийското летище „Нарита“. Искали да се подобри охраната там, но това да стане „по най-модерен начин“, и плащаха седемцифрена сума на Блек Джек Морисън, за да свърши тази работа.

Блек Джек бе казал на „Фуджоки“, че има човек, който ще проникне в летището. Наел е едно кофти копеле да вилнее на воля из летището, да оставя визитки навсякъде и дори да слага „експлозиви“ в най-силно охраняваните зони, за да покаже на хората от „Нарита“ къде и как са се осрали. А после щеше да им обясни как „може поправи по-добре“, но ще им поиска още няколко милиона долара, за да „заздрави“ летището, както подобава.

За да свърши работата си, той имаше нужда от човек, който може да мисли и действа както хората от японската „Червена армия“ или Абу Нидал, който не се бои от малко мръсотия под ноктите и ако се наложи, от някое и друго натъртване. И кой знае защо се сетил за мен.

Затова сега Дики беше мокър, измръзнал, облечен в черен тоалет. Липсваха му само перлите. Затова му течеше кръв и проникваше в „Нарита“ да постави импровизираните експлозивни устройства, които носеше в непромокаемата найлонова раница, там, където щяха да причинят най-големи щети и да ми донесат много точки.

Камионът зави надясно по добре осветен път, успореден на пистата за рулиране. Движехме се на югозапад към сграда 4 за спътникова комуникация, която се подаваше от южното крило на основния терминал. Когато преминахме край терминала, камионът забави ход през огромната сянка, хвърлена от два тъмни самолета „Боинг 747“, а аз се спуснах между шасито и колелата и изчаках машината да мине над мен.

Изведнъж се оплетох в проклетата раница. Когато се опитах да се изпъна, си натъртих опашката и главата ми дрънна два пъти в бетона.

Мамицата му, заболя ме. Изтърколих се наляво, изправих се на крака и изтичах в сенките между рампите.

Тъй като самолетите бяха празни, никой не ги наблюдаваше. „Нарита“ не се различаваше от стотиците цели, които съм нападал. Хората навсякъде са еднакви, независимо дали са японци или американци.

Кой би искал да си губи времето с празен самолет, а? Само Дики с експлозивите си.

Промъкнах се под тялото и се изкачих в отсека за носовото колело. На една от стойките имаше лента от пластмаса, напомняща на механиците да проверяват за течове на хидравлично масло. Закачих едно импровизирано експлозивно устройство — бомба с жълт дим и свирка — към стойката, като завързах края на пластмасовата лентичка за детонатора. Щеше да бъде приятна изненада за всеки, който дръпне тази лентичка.

Не се учудвах, че все още никой не ме е открил. Просто се възползвах от пукнатините в охраната. Повечето летища са като сито. „Нарита“ не правеше разлика, само дето ситото там е по-едро. Дневно обслужваше средно по 350 полета от 40 различни авиокомпании. По всяко време имаше около 500 души охрана около и в летището. Но това не означава, че те непременно си вършат работата.

Защо? Заради разделението. Всяка авиолиния в „Нарита“ наемаше собствени полицаи, на които заплащаха минимална надница. Повечето от тях почти не могат да пишат и да четат и не представляват опасност за никого. Ето една причина. Оградата около летището, както и складовете, помещенията за товарите, оперативният център и административните зони имаха патрули от частната охранителна служба на „Нарита“. Дотук две причини. Терминалите, чакалните, порталите, рампите и другите обществени зони се контролираха от няколко групи на японските отбранителни войски. Трета причина. Пътищата извън летището, включително и асфалтовият двупосочен път, който минава край оградата и токийската магистрала, се патрулираха от националната пътна полиция. Четири.

И както винаги, лявата ръка рядко знаеше какво прави дясната. Например: комуникациите. Хората от охраната на авиокомпанията имаха един модел портативни радиоприемници, а полицаите под наем — други. Армията и истинските полицаи от своя страна разговаряха на различни честоти. И ако един полицай под наем иска да говори с някой от истинските полицаи? Е, винаги може да се разчита на обществения телефон. Разбира се, имаше камери и електронни огради, имаше заключени врати и кодове за достъп, както и всичките нещастни и смотани охранителни апарати, характерни за всяко място от „Темпелхоф“^[7] до Тайван. Но нито един от тях не работеше в синхрон с другите. Всеки елемент беше отделен и всеки човек се подчиняваше на различни власти.

Във Военноморските сили наричахме този тип организационни системи „команди-кюнци“. Например болницата в Субик^[8] — когато имахме база там — не беше подчинена на местния адмирал. Подвластна бе на един адмирал с три звезди, който се намираше в Националния военноморски медицински център в Бетесда, щат Мериленд. Офицерът от охраната в Пърл Харбър не е подчинен на главнокомандващия Тихоокеанския флот, а на адмирал с една звезда, който завежда Военноморската следствена служба към военноморската база във Вашингтон. В мирно време тази система на кюнците е идеален вариант за бюрократите — да си се намират на работа.

По време на война тя е осиране.

По време на война, докато кажеш „Може ли?“ на някой задник в другия край на земното кълбо, лошите ще ти смъкнат гащетата и ще започнат да те чукат като затворник педераст.

Започнах да слизам. Чух стъпки. Някой идва. Връщай се в дупката, Марчинко.

Свих се в отсека и се опитах да стана незабележим.

Видях един тил и дървена дръжка. Метач. В „Нарита“ хора метат асфалта. Това е то — общество, от което на човек му се свива анусът.

Човекът метеше, и то добре. Спря и погледна към нещо на земята. Затаих дъх, когато видях към какво гледа. Кръв. Моята кръв.

Очевидно реши, че е масло. Извади един парцал от джоба си и почисти капките, а след това потърси с поглед мястото, откъдето капеше. Погледна право към мен. Метлата изтрака на бетона.

Устата му зейна изненадано. Но преди да се чуе звук, аз се стоварих отгоре му.

— Мфффф…

Запуших с длан устните му, обвих ръка около врата му и натиснах сънната артерия, за да го приспя.

Кучият му син се извърна, приклекна, извъртя се и ме преметна през рамо. Изтърсих се на бетона. Мамка му. Това дребно копеле владееше джудо.

Обърна се, за да избяга и да задейства тревогата. Нямаше време да се занимаваме с глупости. Метнах се върху него отзад и го спънах. Както лежах отгоре му, посегнах към обувката си за палката. След това го фраснах нежно, но здраво зад ухото — фрааас!

Отпусна се. Преобърнах го и го завлякох под самолета заедно с метлата. Много щеше да го боли глава. Надявах се, че застраховката на Блек Джек ме осигурява в този случай. Не исках този кучи син да ме съди.

Вързах дланите и стъпалата му с найлонови въжета, запуших устата му с лента, а след това го завързах за носовата стойка на самолета. На работния му костюм залепих лепенка с надпис на японски и английски:

Време беше да кажа сайонара^[9] на пистата и да нанеса сериозни щети другаде. Тази нощ исках да вляза в подземното багажно отделение и да оставя серия импровизирани експлозивни устройства, за да покажа колко печално несигурна е системата за превозване на багажа.

Ако човек успее да пъхне някоя чанта в системата и да я качи на самолет, може и да го взриви. Тази вечер щях да разгледам района, а на другия ден да се върна с един куфар и да го вкарам в системата, за да отпътува със самолет за Хавайските острови, откъдето О’Баниън щеше да го вземе.

При пристигането си повечето туристи виждат само една трета от летището, защото две трети от огромния комплекс са под земята — три подземни етажа, където се намират товаро-разтоварни складове с площ няколко декара, няколко мили път и конвейерни ленти за превозване на багажа, безкрайни тръбопроводи за електрическата инсталация, канали за климатичната инсталация, горивопроводи. На приземния етаж се приготвя всичката храна, складира се два етажа по-надолу в огромни хладилни камери, откъдето камион я разкарва до самолетите. Багажът се приготвя, премества и препраща под земята. Товарите също се превозват от подземни влакове-совалки до някой от петте огромни склада в северната част на главния терминал.

Намирах се до сградата за спътникова комуникация 4, в най-южната част на зоната за пътници. Минах под носа на самолета, направих десет крачки и започнах да слизам по дългата рампа. Оттук мотокарите за багажа, служебните превозни средства и камионите с храната излизат на пистата. Пътят беше чист. Преместих раницата на другото си рамо, увих кърпичката около китката си, за да не оставям кървава следа, по която да тръгнат добрите, и започнах да се спускам. Щеше да бъде забавно.

* * *

След два часа и половина и 175 долара за такси се намирах в стаята си на 14-ия етаж на хотел „Окура“, нежно държах чаша „Бомбай“ и киснех старите си кокали в огромната японска вана. Добра работа свърших първата вечер. Без проблеми бях поставил шест импровизирани експлозивни устройства. Това ще привлече вниманието им. Единствената спънка беше планът ми за бомбата в самолета.

В „Нарита“, както в повечето големи летища, отскоро беше монтирана сложна система за проверка на товари и багажи. Посредством комбинация от електромагнитни и сензорни устройства всички контейнери, съдържащи експлозивни или радиоактивни материали, незабавно се засичаха и изолираха, преглеждаха ги на рентген и ги претърсваха. Системата работеше с всякакви видове пластични и азотни експлозиви. Бях установил, че тя е безпогрешна. Е, майната ми.

Направих си половинчасова терапия с гореща вода, после се изсуших, увих се в един от дебелите хотелски хавлиени халати, угасих лампата и се загледах през прозореца. Стаята ми имаше северно изложение. Можех да различа шест сгради на правителствени министерства, а в далечината светлините на авеню „Учибори-Дори“, което преминаваше покрай рова около императорския дворец и градините му.

Токио се беше променил през последните десет години, откакто бях тук с „Червената клетка“. Сега градът беше по-голям и животът в него по-скъп. Но си оставаше динамичният мегаполис, който помнех. Тук, натъпкани като сардини без олио, живееха и работеха дванадесет милиона души в град, проектиран за половината от тях.

Долях си „Бомбай“ от минибара. Още 15 долара разходи към сметката на корпорация „Фуджоки“. Скоро щеше да съмне. Време беше да склопя очи за малко, преди да напиша няколко бележки за работата, която свърших през нощта, и да ги пратя на О’Баниън по факса. Изгълтах джина и се отправих към моя футон — такива са си японците — наричат твърдите си като камък постелки с шибани френски имена. Измамни дребни копелета такива.

Едва допрях глава до възглавницата, и мощен звук като от йерихонска тръба прекъсна един прекрасен сън за една прекрасна жена. Изохках и посегнах към телефона.

— Марчинко сан? Охайо годзаймасу^[10] и да ти го начукам, кръглоок косматопръст кучи сине!

Не бях чувал този глас от десет години, но го познах.

— Добро утро и на теб, То Шо, малка жълта смрадлива маймуно. Как си, да ти го начукам?

— Прахосвам си половината предобед с теб, гайджин^[11]. Вдигай гъза си от рогозката, стегни се и се довлечи в ресторанта на терасата. Ще те чакам.

— Слушам, сержант.

— Лейтенант-инспектор, смрадливоусто куче.

— Без майтап — добре, То Шо. Идвам.

Тоширо Окинага беше сержант — не, сега бе лейтенант-инспектор — в „Куника“, както наричаха групата за специални действия към Японската национална полиция. На английски език това означава, че е като мен — боец-специалист по войната със специални методи.

„Куника“ използваше различни методи за провеждане на тайни операции, разузнаване и контраразузнаване, с цел да преследват терористите, партизаните, а съвсем отскоро и организираната престъпност. С То Шо си играхме за първи път, когато дойдох с „Червената клетка“ в Япония, за да проверим готовността на американско-японската военноморска база в Йокосука. Той представляваше японската страна и още от първия ден заработихме като стари приятели от водолазна двойка.

В много отношения беше по-скоро тюлен, отколкото японски полицай. Имаше грубовато чувство за хумор. Гонеше жените. Обичаше уиски, саке и бира „Кирин Ичибан“ в големи количества, а от време на време се навиваше да пийне и малко смъртоносен „Бомбай“.

Беше и експерт по стрелба с пистолет и притежател на черен колан със седми дан. На спускане по въже по стените на сградите не отстъпваше дори на най-добрите. Но това можеше да се очаква от човек, който напълно се покриваше с представите ми за класически японски воин.

Най-много харесвах То Шо, защото нямаше нещо, което не може да направи. Хвърлял съм го от самолет и съм го мятал в океана, но той постоянно идваше за още и още. Не се боеше от абсолютно нищо.

А и да дърпа спусъка го биваше. Уважавам истинския ловец, човека, който може да убие друг човек от упор. То Шо се бе срещал с японската „Червена армия“ два пъти и резултатът беше три на нула трупа за него.

Когато стигнах при него, той обработваше купчина палачинки и бекон. Сутрин То Шо не признава никакви риби, мариновани зеленчуци, супа, сушени морски водорасли, ориз и сурови яйца. Не и когато очаква да го посети любимата му родственица — леля му Джемайма^[12].

Откъсна поглед от подгизналата си от сироп чиния и ме подкани с ръка:

— Ела, седни.

Изобщо не се беше променил. Може би косата му беше посивяла малко около слепоочията, но си оставаше онзи як японски разбойник отпреди десет години. Имаше тяло на футболист — висок близо метър и осемдесет, тежеше осемдесетина кила, повечето от тях в бедрата и бицепсите му, имаше тънък кръст и бичи врат, който завършваше с кръгло лице.

Съвършения си английски бе придобил в Нотр Дам (имаше степен бакалавър на политическите науки), две години в Индиана, където получи магистратура по криминално право и се ожени за една едробедреста, кръглоока жена на име Кейти, на която й личеше сто процента, че е от Средния запад, където ядат желирани салати. Да, То Шо говореше идеален идиоматичен английски език, въпреки че обичаше да разменя буквите рил като типичен холивудски японски злодей от 1943 г., ако с това можеше да вбеси някого.

Наля ми чашка кафе за хиляда и петстотин йени от термоса за шест хиляди йени, който бе поръчал за масата си.

— Е, Марчинко сан, как е да си осъждан престъпник?

— Не изпускаш нищо, а?

То Шо кимна.

— Играта се нарича разузнаване, приятелче. Както е казал Сун Дзъ^[13]: „Всяко нещо във войната изисква предварителни знания.“

— В такъв случай вече знаеш, че е кофти — отговорих.

Той отново кимна.

— Така и предполагах.

— Особено когато си невинен.

То Шо насочи показалеца си към мен.

— Невинен не е точната дума за теб, тъп заднико. Но се басирам, че не си виновен за нещата, които ти натресоха.

Прав беше.

— Така е.

— Вярвам ти. Искаш ли да знаеш защо?

— Да.

— По две причини. — Той оваля набучените на вилицата палачинки в локвата сироп, завря ги в устата си и избърса брадата си.

— Първо, ти си такъв мошеник, кучи сине, че ако си искал да крадеш пари, сега щеше да си милионер. Та ти работеше с „черни“ пари, за бога, милиони долари, повечето в брой.

Имаше право. Ако исках да крада, имах огромни възможности: „Червената клетка“ носеше куфари, пълни с пари.

— Благодаря ти за вота на доверие, То Шо.

— Не си чул втората причина.

— Каква е тя?

— Твърде глупав си, Марчинко сан. Никога нямаше да можеш да го направиш, без да те хванат. — Посочи челото си. — Тук имаш само шибани камъни. — Засмя се. — Камъни. Този, който скача от самолет от десет хиляди метра, има камъни в главата си вместо мозък. А този, който го прави с напукана бедрена кост, трябва да бъде освидетелстван.

Какво можех да отговоря? Прав беше. Бях прекарал седемнадесет месеца със спукана кост на десния крак.

— Да, ама карам зъболекарите да използват новокаин.

— Къде ти го бият? В топките ли? Затова ли ти викат скапаната пишка? — То Шо се засмя и загреба още палачинки. — Е, значи си тук, за да провериш охраната?

— Виждам, че разузнавателната ти мрежа работи и в извънработно време.

Дойде ред и на бекона да бъде овалян в сиропа и изконсумиран. Поклати глава, докато дъвчеше.

— О’Баниън се обади. Помагам му понякога. Блек Джек винаги е бил добър с нас, та защо и аз да не му услужа от време на време.

— А, да.

Той приповдигна едната си вежда и ме погледна.

— Я стига с тия ориенталски неразгадаеми идиотщини. Както и да е, Том ме помоли да те наглеждам. Искал да те пазя да не убиеш някого.

— Звучи скучно…

— Защото, ако убиеш някого, трябва да е законно.

Засмях се.

— Това е друго нещо. — Сръбнах си кафе. Мразех кафето в японските хотели. Беше толкова слабо, че се виждаше дъното на чашката. — Като говорим за убийства — казах, — има ли някаква възможност да ми уредиш нещо за чукане?

Престори се на учуден.

— Искаш да се мушкаш?

— Винаги искам да се мушкам. Но сега не става дума за това.

То Шо изглеждаше засегнат.

— Искаш офицер, положил клетва да отстоява закона, да ти даде пистолет — на теб, осъждания?

— Да, нещо такова.

Той се усмихна. Кимна.

— Дадено. С какво искаш да ти духат — с „Браунинг“ или с „Грок“? — То Шо намираше, че е много остроумен.

Аз влязох в тона му.

— Бих искал „Рюгер“ или „Люгер“, но ще се навия и на „Грок“.

— Стлахотно — изкикоти се То Шо. Мразех кикота му. — И аз халесва „Трок“. Точен е. Лесно се пошистфа. Не теши. Мощен.

Отново преминах на английски.

— И един допълнителен пълнител, ако не те затруднявам.

— Няма проблеми. — Сръбна от кафето си. — А сега защо не ми разкажеш за пътуването си?

— Разбира се.

Това, което му разказах, му хареса.

— Време е. Там цари хаос. И най-лошото е, че не ни допускат вътре — пълномощията ни спират до оградата. Затова е голям проблем да следим лошите типове.

— Кои са те сега?

— Същите стари мутри. Тангата от японската „Червена армия“. — То Шо употреби жаргонната дума за терористи, използвана по радиостанциите. — Контрабандисти на хероин от Златния триъгълник. Севернокорейци. Нашите мафиоти от Якудза и от време на време по някой откачен фанатик. Обичайният персонаж.

— Все мой тип хора. Това осмисля живота. Днес ще се върна, за да се разходя из чакалните, и може би ще се опитам да вляза в складовете за храна. А утре сигурно ще пробвам подземните товарни складове.

— Искаш ли придружители?

— И още как. Разбира се.

— Добре. Отдавна не съм играл такива игри с вас, американджин^[14] задници.

— Не работиш ли с „Червената клетка“, когато са тук?

— Да. — Безстрастното лице на То Шо се смръщи. — Само дето вече не идват толкова често.

Знаех за какво говори. Слуховете достигнаха до мен, докато бях в затвора. Тюлените говореха предпазливо, защото телефонните ми разговори се подслушваха, но можех да чета между редовете. Командването не беше както трябва. Вече никой не воюваше за хората. Постът на командващия офицер се превърна в поредното място за отбиване на номера по пътя към адмиралската звезда. Не можеха да се поемат никакви рискове. Пътуванията бяха сведени до минимум, обучението не се водеше както трябва — само и само да се пестят пари. Гледаха да са в безопасност и прецакваха хората си.

То Шо изпука кокалчетата на пръстите си.

— Знаеш ли, че повечето пъти правят упражненията си на компютър — разиграват военните игри на екрана. А когато им се удаде възможност да излязат, трябва да носят униформи. Ризи тип поло с надпис „Червена клетка“ и черни шапки с някаква емблема.

— Глупости.

Как, по дяволите, ще могат да си вършат работата така? Идеята за „Червената клетка“ беше да прониква и използва слабостите на съоръженията, както биха постъпили истинските терористи.

— Да, глупости са, но сега работят така. Остана единствен взвод.

Знаех това.

— И само двама от твоите хора — Ники Гръндъл и Чери Ендерс.

Гръндъл и Ендерс наистина бяха мои хора. Мои стрелци. Бях ги превърнал от начинаещи попови лъжички в ловци водолази. Избрах ги за „ТЮЛЕН-6“. След това ги доведох в „Червената клетка“.

— Те са каймакът.

— Може би. Но напоследък не правят много неща. Всъщност, Дики сан, ти засрами твърде много командири на бази.

— Такава ми беше работата.

— Да, но я вършеше доста добре.

Имаше право.

— Да, но сега си отвън. Пенсиониран. „Червената клетка“ все още куцука напред.

— Зная. Понякога си мисля, че не е зле да се върна във Военноморските сили само за да отида със стрелците си на една голяма, сериозна операция.

— Е?

— Е, тогава се осъзнавам.

— Умно, Марчинко сан. — То Шо допи кафето си. — Е, какво ще кажеш да идем до града и да ти вземем един „Грок“, а може и да планираме нещо за престоя ти. Например вечеря, после посещение на един-два бара. Предполагам, че имаш огромна сметка за разходи.

— Правилно предполагаш. — Извадих една пачка йени, дебела пет сантиметра, и сложих седемнадесет хиляди на масата. — Това би трябвало да утоли апетита ти.

— По-добре остави още две хиляди и петстотин — каза То Шо. — Леля Джемайма вече не е евтина.