Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (16)

Глава петнадесета

През следващите няколко дни „Червената клетка“ се загуби от хоризонта. Обаждах се до Пентагона на всеки двадесет и четири часа просто за да съобщавам на Пинки, че съм жив — не исках да знае какво вършим, но не исках и да прати Морската пехота да ни търси. За да го накарам да се почувства зле, му изпратих по „Федерал Експрес“ незасекретен доклад за учението по проверка на сигурността, адресиран до административния му помощник. Оценките ми не добавяха нищо ласкаво към докладите за пригодността на командира на базата, а за да съм сигурен, че Пинки няма да погребе сведенията ми, изпратих копие и до командващия в дома му, който се намираше в района на Щаба на ВМС.

Стояхме настрана от обикновените си бърлоги и живеехме на борда на „Злобния жабок“. Майк и Нанси пазаруваха. Хранехме се на яхтата. Аз готвех — навик, останал от дните ми при Гъси в Ню Брунсуик. През другото време си вършехме работата — правехме набези в зоната на Сийл Бийч, където се съхраняваха оръжията, за да видим дали нещо не е пипнато. Нищо такова. Изнервяхме се. Освен това след проведеното учение по проверка на охраната се надявахме, че поне командирът на зоната е научил нещичко. Очевидно не беше. Мястото все още си оставаше широко отворено. Трудно ми е да обясня колко спокоен се чувствах от това, че практически всеки човек с малко въображение и енергия можеше да проникне в складова база за ядрени оръжия на Военноморските сили.

По това време сигнализаторът за телефонните ми обаждания пиукаше толкова често, че се опасявах да не му изгори екранчето. И всеки път, когато поглеждах към цифровия дисплей, номерът беше един и същ — телефонът на бюрото на Пинки Прескът.

След пет дни отговорих на обаждането му. Оставих го да ми бръщолеви три-четири минути, че докладът ми бил боклук, че отново съм превишил правата си и задникът ми сериозно ще пострада. Но тъй като нямах намерение да му казвам за липсващите части на ракетите, обясних — след като се укроти, — че сме срещнали известни оперативни трудности със смотаното и негодно оборудване, а преди да накарам хората си да си направят харакири в открито море, исках да съм сигурен, че всичко работи задоволително.

— По дяволите, Дик, не сме на секретен канал — каза той и отплесна за още пет минути в обяснения за бездействащи средства и пропилени възможности и че хора с по-големи заплати от неговата го питат какво става, мамицата му, и защо „Червената клетка“ не върши оная, възложената й работа, нали се сещам коя?

Веднага му дадох отговор, изпъстрен с ругатни. Накрая се реши, че условието да отлетим направо към местоназначението си (Токио) от Лос Анджелис, е Пинки да закара със самолет оборудването ни от Вашингтон. Изглежда, малко се поуспокои, когато му казах, че ще тръгнем след 48 часа.

— Къде мога да те намеря?

— Никъде.

Отново започна да бръщолеви, но аз му затворих телефона. Трябваше ми време, за да помисля. Очевидно мисията в Северна Корея щеше да бъде едно голямо осиране. Нямаше кога да съберем добри разузнавателни данни, нито да си набавим най-доброто оборудване. Скъпоценното ни време за обучение беше пропиляно поради откритието в Сийл Бийч.

Затова като командир взех решение — да идем там и да направим каквото ни е заповядано. Но да го направим бързо и мръснишката, а после да отпрашим за Сийл Бийч и да довършим онова, което считах за най-важно — да разбера кой, мамицата му, краде ядрените глави на Военноморските сили.

Докато момчетата се занимаваха с оборудването си, аз отидох до бушприта и седнах на него. Майк караше „Злобния жабок“ към Хънтингтън на три мили от брега с постоянна скорост от пет възела. Равномерният плисък на спокойните вълни ме отпускаше и можех да обмисля нещата. Събитията трябваше да бъдат навързани по някакъв начин — от кимчиядците в „Нарита“ до липсващите ядрени бойни глави в Сийл Бийч. Двете константи бяха Пинки Прескът и Грант Грифит. Един от тях, а по-вероятно и двамата, беше въвлечен във всичко това отначало докрай. Сигурно и двамата бяха мръсници. Седях с бира „Куърс“ в ръка, гледах водата и се наслаждавах на мисълта как ще ги убия.

Имаше и доста други неща, за които да мисля. „Големият въпрос“, както го наричаха в телевизионното предаване „Грешки и никакви факти“, беше „На кого да вярвам?“, след като системата на Военноморските сили се опитва да ми го начука? На Майк Ригън, разбира се. И на групата си от „Червената клетка“. Но кой още? Искам да кажа, на кого още мога да се доверя? Списъкът се оказа обезкуражаващо кратък. Док Требмли? И още как. Стиви Уондър? Абсолютно, мамка му. Кернан Ирландеца? Може би. Тони Меркалди? И за него може би. Човек никога не знае какво точно да мисли за шпиони като Ирландеца и Мерк. И все пак щях да имам нужда от оперативна разузнавателна информация — а това означаваше, че преди да потегля за Токио, трябва да звънна и на двамата си приятели, заети с тъмния шпионски занаят. Можех да се свържа с тях по клетъчния преносим телефон — нямаше да ни засекат.

Някой друг? Изведнъж една мисъл се стовари върху мен като цял тон шибана риба суши. То Шо. Можех да му се доверя. Винаги досега оставаше страната на добрите — наистина честен човек. И тъй като събитията ме връщаха в Япландия, щях да се нуждая от неговата подкрепа, а да не говорим за информацията му.

Стигайки до тези заключения, реших да се обадя на То Шо веднага щом стигнем до пристанището. Но трябваше да внимавам. Възможно беше някои хора да подслушват.

* * *

Три часа по-късно си записах номера на един уличен автомат в магазина на „Севън-Илевън“ на три преки от къщата на Майк, прегледах тефтерчето си с адресите и направих светкавична аритметика.

Телефонът в Токио иззвъня. Поисках да говоря с лейтенант инспектор Тоширо Окинага. В мига, в който чух „Окинага, хай“, отговорих:

— Да ти го начукам.

И преди да успее да отвърне, казах:

— То Шо, не споменавай имена. Знаеш ли кой е на телефона?

Само след части от секундата мълчание той отговори:

— Разбира се.

— Добре. Имам няколко проблема и искам да си поговорим. Но не по тези линии.

— Окей, какво предлагаш?

— Знаеш ли общия ни приятел, който живее на островите? — Говорех за Блек Джек Морисън.

— Онзи, дето неотдавна те изпрати тук ли?

— Да.

— Големият със звездите, а не малкият с лентичките?

С други думи, адмирал Морисън с четирите звезди, а не полковник Том О’Баниън с четирите нашивки, мой стар приятел от времето, когато бяхме новобранци. Бог да те благослови, То Шо.

— Да. Имаш ли домашния му телефон?

До мен по международната линия достигна глас, сполучлива имитация на гласа на Джон Уейн:

— И още как, скитнико.

— Добре. Ако извадиш това число от номера, който ще ти дам, ще получиш един друг номер. Използвай секретен телефон и се обади след петнадесет минути. — Продиктувах му номера. — Разбра ли го?

— Да. — То Шо замълча. — Това е страхотно. Откъде, по дяволите, го знаеш? Не си толкова умен, за да го измислиш сам.

— Прав си — засмях се. — Прочетох го в един роман на бивш заместник-министър на отбраната — Ричард Пърл. Доскоро.

Поставих слушалката на място и тръгнах към телефонната кабина. Номерът, който Пърл беше измислил в книгата си „Хард лайн“, бе толкова прост като „ЦЕЛУВКА“, че вършеше вълшебна работа. Всеки, който беше решил да подслушва линията на Майк или То Шо, щеше да се нуждае от повече от петнадесет минути, за да се досети кой е номерът. Не ми пукаше, че Следствената служба на Военноморските сили ще наостри големите си уши — те подслушват толкова много международни разговори, че ще им трябват няколко дни, за да подредят информацията. А тогава вече щеше да ми е все едно дали някой знае какво съм намислил, защото или щях да съм завършил мисията, или да съм мъртъв.

Когато То Шо ми позвъни, му описах положението си. Казах му, че аз и още осем души ще минем през Токио в цивилно облекло и имаме нужда от транспорт от летище „Нарита“ до базата Йокосука, както и от оръжие и муниции. Обясних му, че ще си носим и оборудване за подводни действия, както и един куфар с разни работи, които не исках митничарите да разглеждат. Добавих и че искам да прекараме към половин час насаме.

— Няма проблеми, Дик. Ще те чакам на вратата.

* * *

То Шо удържа на думата си. Посрещна ни на вратата на летището и щом видя кого водя със себе си, се ухили като най-малкия от седемте самураи, получил чисто нова сабя. Посрещна Гадния, Чери, Пачия крак, Малката бира и Пик с толкова fuerte abrazos^[1], че се замислих дали японската му кръв не е смесена с мексиканска. След това ни поведе по някакви коридори, които заобикаляха митницата и имиграционната служба. Когато най-накрая спряхме, той огледа новите ми момчета.

— Най-новото ти пушечно месо?

— Да — отговори Нод, преди да успея да го представя. — Аз съм разходен материал.

То Шо пое ръката му и я раздруса.

— Казвам се То Шо. Приятно ми е да се запознаем.

Протегна ръка и към Дейл и Карл.

— И вие двамата ли сте разходен материал?

— Не, аз съм Уинкин — отговори Дейл.

То Шо посочи с пръст към Карл.

— Това означава, че ти си Блинкин.

Обърна поглед към Ед Ди Карло.

— И ако ти си Нод, дай знак с глава.

Обърна се към мен с непроницаемата си усмивка.

— Следователно ти си Мама Гъска^[2]. Или може би си едно гъше лайно, дето смърди, та се не трае, а?

Приятно ми беше да се отнасят с мен толкова почтително. Всичко това ми изглеждаше така… азиатско.

То Шо ни взе паспортите и бордните карти.

— Ще се погрижа за тези неща. Как летяхте?

— Добре. Благодаря. — Подарих му три бутилки уиски „Димпъл“. — Имат и безмитен магазин.

Очите на То Шо светнаха.

— А, бакшиш. — Прие пазарската ми чанта с усмивка и се поклони грациозно. — Знаеш как да печелиш сърцата на хората, Ричард.

* * *

За около час и половина отидохме от „Нарита“ до „Йокосука“. Превозваха ни с три полицейски коли с тъмни стъкла, святкащи сини буркани и виещи сирени. Бях в първата кола заедно с То Шо. Обичайно словоохотливият полицай този път мълчеше, докато летяхме по шосетата, и се чудех какво ли го тревожи. Отдадох го на недостатъчно чукане и се заех с по-важни неща.

Багажниците на колите бяха претъпкани, държахме излишните неща върху скутовете си. Аз бях зарязал онези апарати „Дрегер“ в Лос Анджелис. Майк Ригън, бог да го поживи, ни подари водолазното си оборудване с пожелание за успех на каузата. Носехме и руските щурмови автомати за подводна стрелба, муниции и пистолети ХК-93. Всички те ми бяха изпратени от Док Трембли по „Федерал Експрес“, разглобени и поставени в дванадесет различни пакета за заблуда на митничарите. Беше обозначил затворите — частите, които всъщност изстрелват куршума — като метал за вторични суровини. И му повярваха. А това говори доста за мисленето на повечето митнически служители.

Според Пинки на подводницата ни очакваха магнитни мини, чифт инфрачервени камери, двадесет и четири сензора и девет автомата МП5К с 50 пълнителя от новите модели от лека пластмаса, както и 12 000 куршума. Нямах намерение да чакам със затаен дъх момента, в който ще стигнем там, за да ги видя.

Показах документите си и преминахме през главния портал на база Йокосука. После отидохме право на пристанището, където ни чакаше подводницата — ще я нарека „Гърбатия кит“.

„Гърбатия“ беше модифицирана ядрена подводница. Имаше тридесет и шест торпеда Е-6, които се управляваха с кабел и инфрачервени лъчи и бяха предназначени за унищожаване на други подводници. Заедно с оръжията си щяхме да си делим предния торпеден отсек. Над главите ни се намираше платформата със сухото укритие, в което се влизаше през люка за зареждане на оръжията. Качих се по трапа, за да се представя, докато момчетата разтоварваха нещата от багажниците на полицейските коли.

Един ефрейтор, застанал в горния край на трапа с пистолет „Берета“ на хълбока, както е по уставите, ме поздрави. Е, може да се каже, че беше поздрав. В края на краищата бях си оставил брада — сега се намираше малко след стадия Ясер Арафат. Косата ми беше дълга както обикновено, бях в цивилни дрехи и ефрейторът нямаше представа кой съм, но тъй като се намирах на неговия свещен плаващ терен, имаше намерение да разбере кой е задникът, дето се качва по стълбата.

Изпречи се на пътя ми.

— Сър?

— Полковник Марчинко се явява на борда. — Продължих напред.

Той не се отмести. Нямаше как да мина покрай него.

— Може ли да видя документите ви, сър?

Това ми хареса. Бях успявал да се промъквам покрай толкова много подводничари, че се почувствах доволен да видя някой, достатъчно заинтересован от това, което става на кораба му. Извадих документите и заповедите си.

— Заповядай, ефрейтор. Браво.

Прочете внимателно всичко и разгледа снимката на личната ми карта. После отстъпи и отдаде чест.

— Добре дошли на борда, полковник.

Отговорих на поздрава, пъхнах се през предния люк и отидох в рулевата кабина. Командирът работеше над разни карти и графики. Запознахме се, стиснахме си ръце и се отдалечихме един от друг. Казваше се Кени Рос и приличаше на книжен и компютърен червей като всички капитани на ядрени подводници. Очакваха ме няколко телекса и безполезна разузнавателна информация от Пинки. Докато ги разглеждах, наблюдавах капитан Рос. Изглежда, се разбираше добре с екипажа си. Не се отнасяше със срочнослужещите като с роби. Все пак, макар и рядко, се срещаха и такива подводничари, които имаха малко човечност.

Разузнавателната информация от Пинки беше в най-добрия случай повърхностна, а в най-лошия — опасна. Не съдържаше нищо практично за операцията. За щастие имаше и три съобщения от Кернан Ирландеца, от които разбрах някои неща за силите на противника. Не беше много, но вероятно повече от това не можеше да получа. Писанията на Пинки — дванадесет на брой — бяха просто вариации на една и съща тема: „Какво, по дяволите, ми направи?“ Но заплахите и страшните му закани не ме притесняваха. Той се намираше далеч от мен и не можеше да ми направи абсолютно нищо. Само си хабеше хартията.

Освен това сега вече подозирах, че участва в контрабанден износ на оръжие, и четях думите му по различен начин. Дали не ме бичуваше, за да ме изкара извън равновесие, защото подозира, че знам повече, отколкото казвам? Дали не ни пращаше във вражески води, за да попаднем в засада? Загадката все още беше твърде сложна. По дяволите, та аз все още не знаех как стоят шибаните неща.

Навих документите на руло. Кен Рос затвори бележника си.

— Кафе? — попита ме той.

— Добре.

Отидохме в каюткомпанията и си наляхме две чашки силно подводничарско кафе. Подводничарите правеха най-доброто кафе във Военноморските сили, а по вкуса му реших, че Кен Рос е донесъл любимата си марка от Щатите. Налях си втора чашка.

— Пристигнаха някакви пакети за вас — каза ми той.

Попитах какво има в тях и с изненада разбрах, че Пинки наистина е изпратил оръжията, които ни беше обещал. Това беше добре, защото на двеста мили наоколо нямаше нито един автомат МП-5, който да не принадлежи на японски полицай, и макар че То Шо ми бутна шест пистолета „Глок 19“ в колата, МП-5 бяха недостъпни за него.

Започнахме да се изучаваме с капитан Рос. Той беше учтив, дори се отнасяше с респект. Но изглеждаше и напрегнат — нещо необичайно за капитан на подводница. Предположих, че са го посплашили във връзка с мен, казали са му, че вероятно ще се опитам да направя нещо незаконно, и ако го направя, той ще бъде отговорен за всичко.

Подозренията ми се потвърдиха, когато ми каза, че не смята да поема рискове с подводница, която струва един милиард долара. Отговорих му, че го разбирам — просто исках някой да ме закара тихо и спокойно и бързо да ме измъкне, когато си свършим работата. Но за това се нуждаем от пълна подкрепа на екипажа му в мисията. Бях по-старши от него, а заповедите ми категорично го потвърждаваха.

Трудно е да се каже, че мислехме по един и същ начин, но след петнадесет минути постигнахме съгласие относно операцията. Затова излязох и накарах хората от „Клетката“ да се захванат за работа.

Трябваха им три часа, за да натоварят всичко. Докато теглеха и вдигаха нещата, ние с То Шо отидохме в края на пристана. Седнахме, провесихме крака над водата, и се заприказвахме.

Въпреки че на летището ни посрещна топло, То Шо ми се сърдеше, задето не съм го държал в течение, и ми го каза.

Обясних, че съм бил зает с други неща. Съгласи се, но ми припомни, че имаме уговорка.

— Ти каза, че ще си разменяме информация, Дик. Но това не стана. Повечето от информацията изтичаше към теб, а аз оставах на тъмно. Но точно сега съм подложен на невероятен политически натиск. При всяка нова информация за връзката „Мацуко“ — като онзи път, когато се обади за Мико Такаши и започнах да душа — някой от Парламента вика шефа ми и му смърди заради мен, а той пък се чувства длъжен да ми пръсне задника и да ме пече на бавен огън заради шибаните неща, които правя. Това ми създава главоболия.

Прав беше, разбира се. Затова му казах всичко, без да си спестявам никакви подробности — за връщането ми във Военноморските сили, за шефа ми Пинки Прескът и за подозренията, че той иска да ме види мъртъв. Разказах му подробно и за това как Грант Грифит е успял да си напъха носа там, където се разискват въпроси за националната сигурност, и за връзката на Пинки с Мико Такаши и досието му в Следствената служба на Военноморските сили.

То Шо кимна. Попиваше всичко.

Накрая завърших монолога си.

— Кажи ми, Тош, какво иска „Мацуко“? Защо ти оказват политически натиск? Смятах, че „Мацуко“ западнаха, след като продадоха на руснаците забранената технология за подводниците и платиха глоба от два милиарда долара.

То Шо ме изгледа странно — сякаш ме смяташе за ненормален, — а след това ми обясни. За „Мацуко Машин“ два милиарда долара са нищо. Но не то било най-важното, а това, че начело на „Мацуко“ стои един седемдесет и шест годишен човек на име Хидео Икигами. Хидео Икигами, който през Втората световна война бил млад лейтенант в елитна група командоси, е един от онези старомодни японци, дето вярват в идеята за по-велика Япония — Япония, контролираща цялото Тихоокеанско крайбрежие.

Положението му на шеф на петата по големина японска корпорация му даваше възможност да влияе на всяко правителство. Освен това преди петнадесетина години бил основал и все още ръководел екстремистка политическа партия — „Общество на Мусаши“, по името на най-великия самурай и майстор на сабята Миамото Мусаши — воин, поет и художник, живял през седемнадесети век. Популярността и сега растяла. Започнали само с 500 абсолютни фанатици, но очевидно докоснали някаква емоционална струна дълбоко в психиката на японеца, тъй като сега повече от четвърт милион японци плащали 1250 йени годишно, или по около 10 долара, членски внос.

— Помниш ли, че ти разказвах колко се вълнуват някои японци, че губим класическата си култура?

Не си спомнях точно.

— Донякъде.

— Е, Икигами иска да прогони западното влияние и да възстанови поста на шогуна или на военния диктатор. Иска да върне стария начин на живот на самурая и затова е създал партията си. Има и пари, за да финансира целите си. Основал е в Киото школа на Миамото Мусаши по класическа сабя. А „Обществото“ е организирало клубове из цялата страна, разпространява сред младите философията на самурая, но примесена с расизъм, милитаризъм и автокрация.

Не ми изглеждаше чак толкова лошо и го казах.

— Какво толкова, ако още няколко души пропагандират воинския начин на мислене, То Шо.

— Не е това. Икигами е проклет фашист и расист. Финансирал е няколко книги, написани от ненормални типове. В някои от тях се отхвърля западната култура като продукт на по-низша раса. Две по-нови издания прокарваха антисемитизма — и станаха бестселъри. „Обществото“ даже провежда митинги, на които пропагандират расовото единство — нещо като митингите на Ку Клукс Клан в Щатите или на Хитлеровия съюз. „Куника“ наблюдава Икигами отблизо, защото вярваме, че той или негови хора стоят зад шест бомбени атентата през последните три години.

Страхотно е, когато информацията тече в две посоки. Досега То Шо не ми беше говорил за това. Аз търсех сведения за Грифит в собствената си база данни. А е трябвало да се ровя в „Мацуко“.

— Я гледай! И самият той върти бизнес с бивш министър на отбраната?

То Шо кимна.

— Има една стара японска поговорка: „Във всяко нещо има повече, отколкото се вижда на пръв поглед.“

— Така е.

Започнах да обмислям възможностите. Грифит и Пинки бяха замесени в най-мръсната далавера на всички времена. Замислих се над това, а То Шо продължи да говори.

— Помисли. Грифит те извиква обратно на служба. Ти казваш, че по някакъв начин държи Пинки в ръцете си, но не знаеш как точно. Освен това Грифит е свързан и с „Мацуко“. И е участвал в „ужилването“, на което ти се натъкна в „Нарита“ — двама от убитите от теб корейци работеха като портиери в „Мацуко“. — То Шо поклати глава. — Веднъж случайност, втори път случайност, но всичко това започва да ми прилича на нещо свързано и съм притеснен.

Това „свързано“ ме накара да се заслушам в думите му.

— Да — продължаваше То Шо. — И твоят бивш министър на отбраната Грифит се явява непрекъснато — всичко това говори за шибана конспирация.

Съгласих се.

— За първи път чухме за него в „Нарита“. Оттогава насам участва във всичко — непрекъснато. — Почесах се по наболата си брада. — Е, значи „Нарита“ е в центъра. Само не знаем защо.

— Не, но ще е адски добре, ако разберем.

Станах.

— Виж какво. Заеми се с детективската работа. Аз трябва да заслужа заплатата, която Военноморските сили ми дават. Ще ти се обадя на връщане, когато сме в безопасност. Качи се на кораба, който ще ни посрещне, и тогава ще си поговорим.

— Добре. А ти пази косматия си водолазки задник.

— Ще го пазя. — Подадох му нещо, подобно на преносим радиотелефон. — Това е за теб.

— А, толкова… много интересно. Американско. — Внимателно го разгледа. — Това дали е онова, за което го мисля?

— Да. Кодиращ телефон. Клетъчен. Сигурен. Батерията му се презарежда. Моят номер е програмиран като нула-едно. Ще ме откриеш, където и да се намирам.

То Шо ми подаде ръка с длан, обърната нагоре. Аз я плеснах и обърнах своята. Той също ме плесна.

— Желая ти да имаш много марихуана, както казвахме през петдесетте години. — Махна с телефона към мен. — И не забравяй, умната там, Дикстър^[3].

— Да, аз ще им го навра, преди те да успеят да ми го върнат.

* * *

След като То Шо си отиде, аз разгледах сухото укритие и двете малки подводници. Не останах особено доволен след беглия преглед. Горната част на укритието не ми изглеждаше съвсем наред, а и някои от помощните комуникации сякаш бяха залепени една за друга с дъвка. Но нямах избор. Бях дошъл с „Гърбатия“, и трябваше до края на забавата да бъда с него.

Зарязах укритието и се върнах при момчетата. Щяхме да седим заедно в предния отсек за екипажа. Капитан Рос ми беше предложил да се нанеса в каютата на заместник-командира, но отказах, като обясних, че предпочитам да остана с бойците. Така щях да се чувствам по-добре, но останалите членове на екипажа, загрижени за кастовата система, останаха малко обезпокоени. Така е във Военноморските сили. „Страната на офицерите“ е за офицерите, „козарникът“ — за старшините, столовата — за останалите и тези територии остават неприкосновени. Смятам, че главният старшина на подводницата, един кльощав човек на име Босильевац, се досети какво правя и защо го правя и след това ме помоли за автограф на „Свирепия“.

Обърнах доста внимание на старшина Босильевац, защото обикновено от старшината зависи всичко на кораба. Вече си говорехме на малки имена — аз го наричах старши, а той ми викаше „сър“ с тон, сякаш ме псува, и това ми харесваше. Беше от новата порода факири по електрониката, които се издигат благодарение на мозъка, а не на юмруците си. И все пак ми цитира закона на Ев Барет от „Свирепия“, а по езика му разбрах, че макар да беше от новата порода, му се искаше да бъде като старите печени старшини. Харесваше ми.

Освободихме палубата точно в 0,00 часа и с помощта на водача на пилотния кораб тръгнахме по канала. Той се метна във влекача си в 2,40 и ни остави насаме. Отидох в предния торпеден отсек. Стоях известно време вглъбен в размисли за ситуацията, в която се намирахме, и се опитвах да предвидя вариантите за развитие на нещата, а те бяха доста. Пинки се оказа по-умен, отколкото си мислех. Искаше да се отърве от мен завинаги и това беше операцията, в която можеше да му се уреди въпросът.

Първо: беше направил така, че непременно да използвам маршрута, свързан с укритието, а знаеше колко малко се възхищавам на системността в тактическите ситуации.

Второ: трябваше да се надявам командирът на подводницата да се окаже ненормален, което значи да пожелае да поема рискове. Единственото ми предимство беше, че тъй като имах четири нашивки, щях да бъда по-старши от него, защото това е моя мисия, а не негова.

Трето: нямаше възможност да се провери оборудването, което ми бе изпратил от Щатите. Разбира се, щяхме да го огледаме най-внимателно, но нямаше да сме напълно сигурни, а все пак рискувахме живота си. Според мен това си беше истинско прецакване.

Защо ли? Защото:

Първо: Пинки и преди ми беше давал лошо оборудване. Например плесенясалите водолазни апарати, които зарязахме в Калифорния, бяха изпратени от любимия ми шеф. Дали и другото му оборудване е толкова осрано без надежда за почистване?

Един адютант прекъсна мечтанията ми.

— Полковник Марчинко да отиде в централния пост.

Отидох. Кен Рос и срочнослужещият му навигадател, един моряк първи клас на име Хартфийлд, ми казаха, че се намираме на 26 часа път от целта. Не можем да узнаем нищо за теченията, приливите и отливите и за другите специфични неща, докато не пристигнем на мястото на операциите.

Благодарих им за информацията и се върнах при мъжете. Останалото време прекарахме в подготовка на оръжията, разглеждане на водолазното оборудване, снимките на миниподводниците, пристанището и съоръженията в непосредствена близост до него. Поставих задача на Гадния да начертае маршрут за бягство по вода, докато Чери работеше върху планове за убягване от врага по суша. Земният маршрут беше като последна мярка. Ако излезем на сушата, нямаше начин Военноморските сили да дойдат да ни вземат. Щяхме да сме насаме — разходен материал.

* * *

18,45 часа. Температурата на водата беше десет градуса — доста ободряващо. Теченията бяха успоредни на брега, скоростта им — приблизително два възела и половина. Това нямаше да създаде никакви проблеми на съдовете за транспортиране, но щеше да породи сериозни проблеми за водолазите. Планирахме да тръгнем в 20,30, за да може всичките ни преходи да се извършват на тъмно и това да ни позволи да изкараме костенурките — т.е. да изплуваме на повърхността за няколко минути и да подишаме нормално, за да спестим въздух от бутилките си. Аз, Гадния, Чери, Пачия крак и Пик се натоварихме в укритието в 19,00. Малката бира, който координираше гмуркането, вече два часа работеше с оборудването. Останалите започнаха последни приготовления. Операцията щеше да се проведе от шестима души, като Уинкин, Блинкин и Нод щяха да останат назад, за да осигуряват връзката със сухото укритие. Защо шест, а не девет? Защото имахме само шест водолазни апарата! Добре дошли в новите Военноморски сили, страната на политически издържаното групово начукване!

Наблюдавах как мъжете започнаха ритуала и се надявах, че групата вече е достатъчно сплотена, за да се разбираме с малко думи, както е при малките, ефикасни групи на бойното поле. Решимостта по лицата на всички подсказваше, че са достатъчно единни.

Надянахме водолазните костюми. Облякохме щурмовите жилетки. Закачихме ножовете и кобурите. Маяците, които смятахме да окачим на съдовете за транспортиране на водолазите, бяха заредени и издаваха звуци. Водолазното ни оборудване се оказа изправно. Заредихме оръжието: имахме шест пистолета „Глок19“ с мерници, боядисани с тритий. Всеки щеше да носи пет пълнителя с по седемнадесет патрона с кух връх „Уинчестър Блек Тейлън“. Сглобихме четирите руски щурмови пушки, които получих от Док Трембли. Едната запазих за себе си, а останалите дадох на Гадния, Чери и Малката бира. Пачия крак и Пик щяха да носят инфрачервените камери. Имахме три съда за транспортиране на водолазите — СТВ. Щяхме да плуваме по двойки — аз и Гадния, Пачия крак и Чери, Малката бира и Пик.

С палубния офицер проверихме комуникациите и капитан Кен ни уведоми, че главнокомандващият е дал съгласието си да започнем операцията по план. Нормално. Нищо в наши дни не се прави, без да питаш „Може ли?“ — дори и най-тайните операции. Не си бях правил труда да питам, но капитан Кен го бе сторил.

Наводнихме хангара по график. Странно съчетание — от една страна, трябваше да се признае, че подводничарите са професионалисти. Но, от друга, ако трябваше да вършат нещо, за което нямат разрешение, започват да се мятат като шарани на сухо. Наложи се кратка пауза, защото плитката вода създаваше трудности с поддържането на постоянна дълбочина. Не беше кой знае какво — просто още едно нещо, което съм изпитвал и преди, а капитан Кен не е. Докато „Гърбатия“ се бореше да се задържи на същото ниво, си спомних една операция, при която подводницата пое толкова много вода, докато пускаше съдовете за транспортиране на водолазите, че се наклони прекалено много и започна да потъва с кърмата надолу. Когато се върнахме, косата на капитана беше напълно побеляла.

Отделихме се от главната палуба в своите СТВ в 20,42 — само няколко минути след предварителното разписание. Сигурен съм, че главнокомандващият военноморските операции е обявил тръгването ни чрез закодиран сигнал за влачещата се антена на подводницата. Аз не обичах такива антени. Пинки беше настоял да го държат в течение какво правя. Но знаех, че в тези крайбрежни води има местни плавателни съдове, които може да се закачат за антената. Освен това тя можеше да се оплете около шамандури и мрежи, а това даваше още една възможност мистър Мърфи да се прояви.

Преходът до района на целта мина като по ноти — прекалено спокойно, за да съм спокоен. Бяхме плували от четиридесет и пет метра дълбочина, издигнахме се до десетина метра, където налягането е една атмосфера, за да пестим въздух по време на прехода от 12 мили до Чонгджин. Не се движехме в някакъв строй, но можехме да се виждаме от страничния сонарен дисплей на таблото с приборите. След по-малко от час се приближихме до пристанището. Отново се спуснахме в дълбокото. Това е нормалната оперативна процедура: тръгва се от голяма дълбочина, после се плува близо до повърхността, а когато се доближи целта — пак се гмуркаш в дълбокото. Освен това си имахме достатъчно проблеми с водолазното оборудване, защото то изпускаше мехурчета зад нас и не искахме някой кимчиядец да се досети, че сме наоколо.

Въпреки всичко, точно когато минавахме край шамандурите, указващи края на пристанището, накарах Малката бира да излезе на повърхността, за да хвърли едно око и да направи инфрачервени снимки, а ние плувахме след него под повърхността. Малката бира беше моят роден във водата челен дозор — нямаше жив тюлен, който да може по-добре да управлява СТВ. След около десет минути на повърхността изпрати дигитален сигнал, че в пристанището има четири цели.

Това беше обещаващо. Намалихме скоростта почти до един възел и за последния участък от прехода се спуснахме на двадесет метра и се отправихме към средата на пристанище Чонгджин. Накрая застанахме на дъното, което беше на петнадесет метра, включихме маяците, за да можем да намерим превозните си средства за обратния път (този паркинг си беше наистина голям), и казахме сайонара на нашите СТВ.

Изплувахме на повърхността — около 500 метра от миниподводниците. Съвсем близо до тях беше закотвен товарен кораб — дълъг може би около петстотин метра. Така изглеждаше на пръв поглед. Като се загледах, разбрах, че само прилича на товарен, а всъщност е кораб-майка за подводниците. Исках да го разгледам по-добре и по-отблизо. Но първостепенната цел на мисията ни беше да поставим маяци на миниподводниците и да направим инфрачервени снимки.

Миниподводниците изглеждаха много по-големи и по-злокобни, отколкото на спътниковите гланцови снимки с формат петнадесет на двадесет сантиметра. Бяха немско производство — двадесет и пет метра дълги и пет метра в най-широката си част. Очевидно беше, че имат широки трюмове, доста електронно оборудване за разузнавателна работа, ракети, които можеха да се изстрелват от повърхността на водата, а може би и управляеми ракети.

Разделихме се на плувни двойки и се захванахме за работа. Чери и Пачия крак, и Малката бира и Пик имаха по две подводници, на които да поставят монитори. Всичко беше детска играчка и докато ги слагаха, аз и Гадния се гмурнахме и тръгнахме към кораба-майка, закотвен на най-вътрешния док. Приближихме се предпазливо. Корабът беше осветен отгоре, светлината бе достатъчно силна, за да можем да се разбираме със сигнали с ръце, а големият шибан кораб изглеждаше огромен.

Съдейки по броя на замахванията, които ми трябваха, за да го заобиколя, определих, че е дълъг към сто и петдесет метра и широк колкото задника на бившата ми жена. Мушнахме се под него и набързо прегледахме дъното.

Voilà! Знаех си — корабът имаше един шибан люк за достъп до трюма под линията на водата. Люкът беше отворен и предпазливо надникнахме вътре. Имаше достатъчно голямо товарно пространство, за да може да носи оръжия, електронно оборудване — нашето сухо укритие би се побрало в него, а и щеше да му остане метър и половина отстрани. На кораба имаше място за една двадесетметрова миниподводница, с възможност за разтоварването й.

По дяволите! Значи така контрабандно се измъкваха ядрените материали: миниподводниците докарваха стоката под вода, прехвърляха я на кораба-майка, маскиран като товарен кораб, а след като се озове на борда, екипажът я прибираше в контейнери и я поставяше при другия товар. Както обикновено пикльовците от разузнаването на Военноморските сили (а разузнаване и Военноморски сили са две несъвместими неща) бяха разчитали на разузнавателна информация, събрана с технически средства, а не от разузнавачи. И опирайки се на техническата информация, бяха разработили погрешен сценарий. Но информацията, предоставена от разузнавачи — в този случай „Червената клетка“, — позволи да разбера истината. Ето защо вярвам, че каквото и да разправят пикльовците, човек не може да пренебрегне разузнаваческата информация. Само така може да се разбере какво всъщност става долу на земята.

Прокарах ръка по кораба-майка, като галех стоманения му трюм. Каква мишена, по дяволите! Бих изсмукал цяла стая с пишки, само да мога да пречупя гръбнака на това корабче.

Светна ми крушката. Я да потопим тоя шибан кораб и да го начукаме на ядрената програма на кимчиядците. Директно да я пратим в стадия „Положението е осрано без надежда за почистване“. И защо не, по дяволите? Бяхме изпълнили мисията, която Пинки ни възложи — поставихме мониторите на миниподводниците и направихме доста снимки.

Но винаги съм смятал, че когато Господ е благосклонен към теб и ти предлага възможност да поразиш някоя цел, трябва да се възползваш. А тази беше прекалено хубава, за да я изпуснем.

Добре де, зная, ще кажете, че имахме заповед да разгледаме и нищо повече. И ако взривим кораба-майка, ще известим кимчиядците за присъствието си и те ще предприемат контрамерки, а може и да намерят нов маршрут за контрабандните си стоки. Но честно казано, поразяването на такава мишена се удава само веднъж или два пъти в живота, а ако ги ударехме както трябва, можехме да забавим графика им за направата на бомбата с месеци, а може би и години. Според мен рискът определено си струваше.

Но не сега, по-късно. Сега ни се свършваше въздухът. Време беше да се върнем в нашия СТВ и да се чупим. Свих показалеца си в кръг. Гадния кимна в знак на съгласие. Двамата се върнахме, откъдето бяхме тръгнали, като дигиталните ни локатори ни водеха към маяците на нашия СТВ.

* * *

— В никакъв случай. — Кени Рос ме изгледа гневно, докато почистваше очилата си. — Профилът на мисията е точно определен и няма да отстъпя ни на йота от него, Дик. Толкова по въпроса.

Бях обяснил нещата на Рос още щом излязох от укритието и изпратих снимките до Вашингтон по импулсния предавател. Докато момчетата презареждаха системите, дозахранваха съдовете за транспортиране на водолази, допълваха бутилките с въздух, а после дълго време вземаха горещ душ и похапнаха обилно, аз отидох до централния пост и се опитах да убедя капитана, че ни е нужна още една разходка из пристанище Чонгджин. Но капитан Рос не искаше и да чуе.

Опитах друг финт:

— Виж, Кен, донесъл съм си някои играчки просто ако се натъкнем на такова нещо. Всичко е на борда. — Замълчах и си сръбнах кафе — Господи колко вкусно беше. Бях премръзнал във водата и все още чувствах студа. — Освен това така ще можем да поставим още монитори.

— Искаш да кажеш, че не си поставил всичките?

— Не. Едната се движеше — излъгах аз.

Замисли се. Трябваше да поставя монитори на всичките миниподводници, иначе нямаше да изпълня мисията и той нямаше да може да отметне всички неща в списъка си. Това променяше положението.

— Добре. Можеш да се върнеш. Но само за да поставиш мониторите на последната подводница.

Усмихнах се с благодарност.

— Готово, Кен.

След това му обясних, че не е добре да се обажда до „тате“ и да пита дали може да се върна. Обясних, че съм написал бележка, за да остане на сухо неговият задник, но след като се разкарам от палубата, да я прати, като напише, че се провежда „Ако няма други указания“.

Всъщност аз му правех услуга. За него ударът — ама истински удар, какъвто е потопяването на голям плавателен съд — при подкрепата на една мисия щеше да демонстрира необходимостта от такава подводница и от системата със сухото укритие. Освен това той щеше да бъде единственият подводничар от ранга си, който има тактически опит, а това естествено щеше да спомогне да продължи кариерата си във Военноморските сили.

Събрах момчетата в торпедния отсек и докато зареждахме кислородните бутилки, им разясних втория етап. Казах на Пик да нагласи взривното устройство. Ние двамата заедно с Малката бира и пачия крак щяхме да го замъкнем под кила на кораба-майка, докато Гадния и Чери провеждат окончателното претърсване на дъното, правят снимки и закачват ремъците за придържане на бомбата.

Този път щяхме да използваме само два съда за транспортиране на водолази — вероятността да ни забележат се намаляваше. Аз щях да яздя бомбата, докато я теглим към целта — няма нищо по-хубаво от това да имаш нещо толкова голямо между краката си. Освен това, ако станеше някакво осиране, нямаше да се тревожа за нищо. Пък и ако трябваше да живея без топки и пишка, по-добре беше да умра. Натоварихме всичко в хангара към 12,00 часа, хапнахме бързо и се пъхнахме в койките, за да си вземем необходимия сън.

Старшината на подводницата изсвири сигнала за ставане в 18,00. Остана малко изненадан, че не сме приключили със задачата си първия път. Мисля, че се разочарова от нас. И все пак се радвах, че командирът не му е казал какво смятаме да правим, а това означаваше: или че е типичен офицер — подводничар и не се доверява на срочнослужещите, или че си пази задника, за да може, ако застане пред съда, да каже: „Не знаех какво е правил оня ненормален Марчинко.“ И в двата случая моят задник щеше да отнесе контрата.

Отидохме в хангара в 19,30 и започнахме приготовленията. Дадох на заместник-командира бележката си до Пинки, която започваше с думите „Ако няма други заповеди“.

„Полковник Марчинко до контраадмирал Прескът. Връщаме се на мястото, за да довършим поставянето на маяците. Ако няма други заповеди, при намирането на подходяща цел ще предприемем съответни действия.“

Мамка му, тези дрънканици означаваха само едно: бюрократите от системата щяха да бъдат доволни. Ако загинех или нещо се оплескаше, задникът на Кени Рос оставаше на сухо. Дължах му го.

Наводнихме хангара в 20,15, а в 21,00 отворихме подобните на мидени черупки врати. Към 0,12 се приближихме към целта. От около 1000 метра разстояние Гадния излезе на повърхността, за да погледне дали корабът-майка не се е преместил през деня. Да, сега се намираше на 600 метра вътре в пристанището. Това ме учуди, но се досетих, че широкият канал на пристанището Чонгджин предоставя достатъчно място за подводно разтоварване на миниподводниците. Една десет или дванадесетметрова миниподводница можеше да се приближи до пристана и пак да е под кораба-майка. Но тези големи двадесетметрови подводници се нуждаеха от пространство. А има ли нещо по-невинно от товарен кораб, закотвен в пристанището?

Наредих двата СТВ да излязат на повърхността. Когато извадихме носове над водата, видяхме, че всички светлини на товарния кораб светят, сякаш се извършваха товаро-разтоварни работи. Осветлението не ме притесняваше. От всички учения бях научил, че осветлението не е проблем за един водолаз, ако той е под повърхността. Нямаше проблем да се намира и отгоре, ако наоколо има доста свободно плаващи предмети. Затова се приближихме внимателно на около пет-шест метра, след което свалихме съдовете на дъното — двадесетина метра под водата и съвсем близо до осветения участък около трюма.

Гадния и Чери изплуваха на разузнаване, докато аз, Малката бира и Пик се напънахме и смъкнахме взривното устройство на дъното. Започнахме да пълним баластните му резервоари с въздух. Надявахме се да получим отрицателна плавучест на десетина метра, което беше и приблизителната дълбочина на кила. Потупах бомбата. В нея имаше деветстотин килограма пластичен експлозив Ц-4. При експлозията ударната вълна щеше да повдигне кораба над водата, да проникне в товарния трюм, да пръсне баластните резервоари и след това да пусне кораба във водата с широко отворен задник, през който ще влиза вода като при клизма.

Мечтанието ми бе прекъснато от седмия член на щурмовата група. Мистър Мърфи беше дошъл с нас. Чух шум от въртящо се витло, вдигнах поглед и видях една миниподводница на кимчиядците да се приближава в тъмното. Признавам си, че отначало почти се паникьосах. Но се досетих, че миниподводницата се движи „сляпо“ — по нея не светеха никакви прожектори за телевизионни камери и следователно бяхме в безопасност. Гледах като хипнотизиран как подводницата бавно се приближи под кораба. След това се спусна и легна на дъното на пристанището, за да може капитанът да започне дългия процес на балансиране и подводницата да маневрира под отвора на люка в товарния трюм.

Товарният трюм ли? По дяволите, Гадния и Чери бяха там — правеха снимки. Обясних на Малката бира и на Пик с жестове какво смятам да направя и изчаках в отговор да вдигнат палци. После оставих бомбата и изплувах нагоре, за да видя какво става. Намерих Гадния на седем метра дълбочина, увиснал за дъното. Увиснал е точно казано. Корабът-майка беше започнал маневрите за приемане на подводницата и се местеше. Щеше да е доста по-страшничко, отколкото смятах. Обясних със сигнали какво става. Гадния кимна и посочи към мястото, където се намираше Чери с камерата.

Отидохме назад, като се опирахме на обшивката и се борехме с вибрациите от въртящите се витла и с течението, възникващо от всмукателните канали. Открихме бедния Чери, увиснал на един стабилизатор, а камерата беше преметната през врата му като камък на самоубиец. Хванах го за едната ръка, Гадния го хвана за другата и тримата със силни тласъци на краката се измъкнахме в безопасност надолу към плавателните си съдове и експлозивното устройство.

Щеше да се наложи да чакаме и да не предприемаме нищо, докато подводницата влезе в трюма и започне разтоварването. Ненавиждам тези моменти от операциите. Няма какво да правиш, става ти студено, защото седиш на дъното на своя СТВ, а имаш и някои естествени физиологични нужди. Е, щях да се изкъпя после.

Най-после, след два часа, прекарани в чакане и сране, миниподводницата успя да влезе в трюма и изпусна баласта си. Беше време да тръгваме, и то бързо. Исках да заредя бомбата преди миниподводницата да промени положението си и да скъса някой от ремъците на устройството ни. Пик беше нагласил троен детонатор със запалително устройство и дистанционно управление, което не позволяваше демонтиране, и задействащ се при скорост на водата около него пет възела. Заедно изнесохме устройството под кораба-майка, малко по-назад от подводния люк, използвахме магнити от магнитни мини, за да закрепим ремъците, а след това закачихме двуметровата пластмасова тръба, която приличаше на пура, на около шест метра под кила и от трюма на подводницата.

Изпратих Гадния и Чери в трюма, за да опитат да направят по някоя снимка на това, което ставаше.

Посочих часовника си и вдигнах пет пръста. Толкова време имаха. Чери вдигна палец. Ръката му се очертаваше ясно на светлината от кораба. Посочих към нашите СТВ. Там трябваше да отидат, когато станат готови. Последва нов утвърдителен жест.

Аз, Пик и Малката бира започнахме да плуваме около бомбата за последна проверка. Всичко изглеждаше наред. Вдигнах палец към Пик и той включи устройството. Обърнахме се и се спуснахме надолу. Погледнах часовника си. Беше 3,00 и вече плувах в пот в костюма си.

Сега трябваше само да успеем да се върнем в „Гърбатия“, преди бомбата да гръмне. Защото на половин миля от мястото на експлозията щяхме да загинем. Седнах на задната част на СТВ на Малката бира и дадох универсалния сигнал с ръка за изчезване.

Бяхме пътували около тридесет минути, когато усетихме ударната вълна. Нищо не чуваш, просто усещането е, сякаш някой голям, гневен бияч в бар те вдига от земята и започва да ти бие шамари. Нашите СТВ започнаха да се мятат неконтролируемо като необяздени коне. Стъклото на таблото с приборите се натроши. Беше невероятно: без никакъв шум то просто се пръсна. Усетих адски силен удар в ушите си и маската за малко не падна от главата ми.

Подадох сигнал за излизане на повърхността и започнахме да се изкачваме от десет метра дълбочина. Вълните бяха големи — около метър и осемдесет. Шибана история — подскачахме като коркови тапи. Опитах се да вляза във връзка с подводницата. Не стана. Шибаната комуникационна апаратура не работеше. Беше повредена от сътресението. Посочих компаса си. Малката бира обърна палец надолу. Забелязах другия СТВ на сто метра от нас и посочих към него. Малката бира се отправи натам. Плаването по повърхността беше, като да се возиш на увеселително влакче, и имах чувството, че ще си повърна обяда. Щях да го направя, ако преди три часа не го бях изсрал във водолазния си костюм.

Завързахме двата СТВ. Ако ще се мре, то ще е групово. Сплотеност на групата до самия край. Погледнах към Гадния. Мръсното копеле се хилеше. Чудех се защо, докато не ми показа нещо — компас марка „Силва“, останал здрав в херметичната си кутия.

Провери посоката, в която се движехме. Бог да благослови Гадния. Станеш ли водач на група, винаги си оставаш такъв. Обърнахме се право на юг, потънахме на шест метра, за да се измъкнем от вълнението, и се понесохме напред. Предположих, че ще трябва да плаваме към двадесетина или тридесет минути, а после щяхме да излезем на повърхността и да чакаме. Може и по някакво чудо да чуят шума от витлата ни. В противен случай можехме да се изпозастреляме с щурмовите си пушки за подводна стрелба. Или пък да изплуваме до сушата — само на двадесет мили оттук. Нито един от тези варианти не ме изпълваше с ентусиазъм. Спуснахме се под повърхността и се отправихме на юг. След половин час изплавахме отгоре. Все още не бяхме установили връзка.

Ако останем на повърхността, можеше да ни видят. Затова продължихме да се люлеем като коркови тапи около четиридесет минути. Тъкмо смятах отново да се спуснем под вода, когато Чери забеляза един перископ. Анусът ми рязко се сви, но съдейки по камуфлажната окраска, установих, че е перископ на наша подводница. По дяволите, капитан Кен си вършеше работата адски добре. Нямахме никакви шансове да го открием.

Забави подводницата, ние метнахме едно въже около перископа и зачакахме да излезе спасителният екипаж, за да ни прибере. Честно казано, бяхме прекалено изтощени, за да го направим сами. Изоставихме плавателните си съдове и заплувахме към хангара, преминахме през шлюзовете, смъкнахме оборудването си — Господи, само как воняхме, — след това се огледахме един друг за рани и натъртвания. Прегледах очите на всеки, за да видя дали няма признаци на мозъчно сътресение. Не. Нищо. Всички бяхме добре.

Точно тогава настъпи хаосът. По дяволите, та ние бяхме направили това, което правят тюлените — вдигнахме много шум със силни експлозиви и вероятно бяхме убили и по някой и друг човек. Това ни караше да се чувстваме добре.

Тъкмо се поздравявахме с пляскане на дланите си, когато спасителният екипаж домъкна два СТВ, размазани като лайна. По дяволите, Пинки щеше да роди багер. Нищо не ставаше вече от тези съдове — освен дарения за музея на тюлените във Форт Пиърс, Флорида, където уредникът е старият ми водач от Виетнам Джим Уотсън Кръпката.

Изкъпах се и все още в приповдигнато настроение отидох при Кен Рос и му благодарих, че спаси задниците ни. За мен той беше истински герой и му го казах.

Прие благодарностите ми скромно, като обясни, че е чул експлозията, сменил е курса, за да застане по права линия към нея и бавно е започнал да кръжи и да търси шума от витлата на нашите съдове, който бе програмирал в компютъра. Казах му, че никога вече няма да си правя майтап с компютърджиите, и по лицето му разбрах, че ми вярва.

След това взе една бележка, на която бе написано името ми.

— Пристигна близо два часа след като ти тръгна.

Предположих, че няма за какво толкова да бързам да ти го предавам.

Взех плика от ръката му, отворих го и се зачетох. Усмихнах се.

„Контраадмирал Прескът до полковник Марчинко. В никакъв случай не нападай случайни цели. Това е недвусмислена пряка заповед.“

Показах му бележката.

— Капитан Кени — казах, — кълна се, че не съм правил нищо различно от първоначално определената ми мисия.

Изражението му беше делово.

— И дано е така — отговори той.

— Точно така е. Стана нещастен случай. Но аз бях там и видях какво се случи.

— Добре — заяви той доста скептично. — Кажи какво стана.

— Корейците се осраха по време на разтоварването. Много неприятен случай — истинско групово начукване. Всъщност загубиха една миниподводница и кораб-майка.

Погледна ме напрегнато. Кариерата му беше застрашена и го знаеше.

— Сигурен ли си, Дик?

Кимнах с глава.

— Да, Кен. Точно това се случи.

Поклати глава с болезнено и измъчено изражение на лицето си. Нещата на ядрените подводници не се вършеха така. Не се допускаха никакви импровизации. Светът се движеше според плана в дневника. Но след това бавно като тихоокеанския изглед една голяма, щастлива и лайнарска усмивка се разля на цяла миля по лицето му и той плесна вдигнатата ми длан за поздрав.

— Наистина беше много неприятна случайност, Дик. Много неприятна.