Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (11)

Глава десета

Дойдоха да ме вземат с хеликоптер. Вдигах тежести зад къщата, когато чух да се приближават. По шума познах, че са с хеликоптер УХ-1X. Трябва да бяха кацнали далеч на юг, в 40 — така наричам огромната, засята с царевица площ от четиридесет декара от другата страна на пощенската ми кутия, — защото петнадесет минути трамбоваха нагоре по пътя, после надолу по пътеката към гаража, помотаха се около къщата и чак тогава ме забелязаха през тясната пролука зад верандата, както си вдигах 160-килограмовата тежест.

В затвора започнах да се занимавам редовно с физическа подготовка на открито. Пейката с тежестите в лагера за лоши момченца в Питърсбърг се намираше на около двеста метра от спалните помещения върху петдесетина квадратни метра бетонна настилка непосредствено до игрището с ниски баскетболни кошове за нас, дето не можем да скачаме като чернокожите баскетболисти. В шест часа всяка сутрин, в студ и в пек, минавах покрай кулата на охраната, махах за поздрав и започвах упражненията си. Слагах само шорти от изкуствена материя, маратонки „Найки“ и лента като на тенисист независимо дали температурата е тридесет и пет градуса или минус десет градуса. Правех го по две причини. Първо, за мен това беше опит да видя доколко мога сам да си налагам дисциплина с всеки изминат ден. Второ, така карах другите затворници да се чудят какво става. Беше добре да знаят, че не съм човек, с когото могат да се будалкат, без да се налага да им го казвам специално.

И познайте какво стана? Никой не се закачаше с Дик Диверсанта или както ме знаеха в Питърсбърг, Лобо, човека-вълк. Политици мошеници, търговци на наркотици, доносници, криминални престъпници от света на бизнеса и мафиоти — всички те ме виждаха как гол вдигам тежести през януари, с пръсти, замръзващи върху стоманения прът, и разбираха, че съм абсолютно, напълно и съвсем откачен. Връщах се след едночасово физическо натоварване — от тялото ми се вдигаше пара, по брадата ми имаше парченца лед, а в шантавите ми очи искреше блясъкът на лудостта — и им ставаше ясно, че искам да ме оставят на мира.

Най-интересното беше, че по време на физическата подготовка на открито установих нещо типично за водолазите — усещането за болка ми харесваше. И затова, когато купих вила „Свирепия“, която се продаваше в комплект със сауна и вана с джакузи, където да грея старите си, уморени и лесно замръзващи кости, налях плоча три на три метра, сложих отгоре й една яка пейка за вдигане на тежести и тон желязо и възобнових ежедневния си навик от затвора.

Тази сутрин температурата беше минус шест градуса. Вече половин час вдигах тежестите. По брадата си имах лед, а от гърдите ми се вдигаше пара, когато, задъхани от половинкилометровата разходка, се появиха двама щабари с по четири нашивки и с тежки шинели и двама едри типове от охраната в сини дрехи. Изглеждаха ми особено, но не мислех да си прекъсвам гимнастиката заради тях, така че продължавах да си лежа, да вдигам тежестите и да зяпам ноздрите им.

Накрая високият с тъмните косми в носа се обади:

— Подполковник Марчинко?

Вдигнах още пет пъти.

— Кой пита?

— Аз съм полковник Тобайъс, а това е полковник Бъргър. От кабинета на командващия военноморските операции сме.

— Силно съм впечатлен. Това означава ли, че сте архангели или някакви подобни? — Последваха още пет вдигания. — Е, та защо е това посещение?

Тобайъс дойде до предната част на пейката и постави ръка върху пръта, който се намираше малко над гърдите ми.

— Връщат ви на активна военна служба. Моля да се облечете и да дойдете с нас.

Оставих го да ме зяпа, вдигнах тежестта още десет пъти и станах от пейката. Отърсих брадата си от леда.

— Да ви го начукам много, господа, но що се отнася до мен, това е БСТПСГ.

Бъргър, висок луничав лайнар, на всичкото отгоре и с трапчинки на бузите, изръмжа:

— Ъ?

— Бил Съм Там, Правил Съм Го. Няма нужда да се повтарям.

— Вие не постъпвате доброволно — обади се Тобайъс, хубаво момченце с пръстен от академията. Подаде ми един незапечатан плик.

Отворих го и прочетох лошата новина. Във Военноморските сили се използва един технически термин за това, което сега ми правеха: чукане на пръч.

— Не можете да го направите.

— Моля ви, подполковник — каза Бъргър, като изтръска пърхота от раменете си. — Заповедта е законна и задължителна. Аз съм юрисконсулт на командващия военноморските операции и може да ми вярвате.

— Но… — За първи път в живота си не знаех какво да кажа.

— Така че ако обичате — каза Тобайъс, — или се облечете и елате с нас, или ще накараме тези помощник-боцмани първи клас да ви докарат в белезници. Изборът си е ваш, приятелю.

* * *

Пинки беше станал още по-досаден за последните пет години, откакто не го бях виждал. Беше си все същият нервен и кльощав слабак с кисело изражение. Униформата не му стоеше както трябва. „Будвайзерът“ на гърдите му изглеждаше прекалено голям и не на мястото си. Така и не разбрах как е станал тюлен. Нямаше никакви мускули. Когато влязох, той стана от креслото си, гънейки се, както високите клоуни се измъкват едва-едва от малките автомобилчета на цирковата арена. Стори ми се, че е напълно мек, като китова кост или по-точно като пилешки хрущял^[1].

Беше и доста състарен. Косата му, някога пепеляворуса, сега беше станала пепелявосива и допълнително подчертаваше мъртвешките черти на лицето му. Освен това се бе прегърбил още повече, сякаш е износен от голямото бреме на службата си. Приличаше на съсипан счетоводител.

Когато ме видя, облещи очи като понички. Не зная дали го смущаваха косата и брадата ми, които не съответстваха на уставните изисквания, или това, че съм още жив.

Протегнах ръка.

— Хей, Пинки, все още ли ти плащат вредни и опасни, за да местиш тези листа?

— Здравей, Дик — намусено отговори той, като се обърна към прозореца, за да не се ръкува с мен.

Но Пинки не беше сам в кабинета си. И Грант Грифит се намираше там. Бившият министър на отбраната седеше зад бюрото на Пинки, ухилен като шибания Червен котарак^[2], и играеше с древноримския си пръстен. Облечен в сив костюм на тънки райета, колосана бяла риза и синя вратовръзка на дребни точици, изглеждаше съвсем на мястото си в съдийския стол с висока облегалка. Липсваше му само съдийското чукче. Поде разговора.

— Дик, Пинки, моля — посочи към двете кресла, които се намираха пред бюрото, и махна с ръка да седнем.

Седнахме, както ни нареди. Тобайъс и Бъргър отвориха тежка куриерска чанта и ми подадоха дебело един сантиметър топче листа. На всички бяха поставени кръстчета на местата за моя подпис.

В тези споразумения гъмжеше от изрази като „с настоящото“, „долупосочен“ и „гореупоменат“. Ако някога бъдат обяснени на нормален език, ще стане ясно, че съм извикан за активна служба заради уникалния си и неоценим опит в определени области, най-вече изпращането на лоши типове там, където по право им е мястото. Освен това сега бях повишен в полковник, което означаваше, че имам всичките права и заплатата на полковник, само дето не бях одобрен (и никога нямаше да бъда) от Сената. Знаех това. Преди също ме подготвяха за полковник, докато враговете ми — предвождани от Пинки Прескът — отидоха при министъра, отговорен за Военноморските сили Джеймс Уеб, и го убедиха да изтрие името ми от списъка.

Повишението спадаше към добрите новини. Договорите също уточняваха, че ако някога повторя и дума от това, което чуя, прочета или видя по време на службата си, ще бъда пратен в затвора за останалата част от живота си sans съдебни дела. Освен това декларирах, че никога няма да пиша друга документална книга за деянията си, освен ако не получа предварително писмено разрешение за това от Военноморските сили. Добре. Отсега нататък ще пиша проза. В договора не пишеше нищо за проза. Майната ви, Военноморски сили.

Въздъхнах. Стори ми се странно, че с едно движение на химикалката се сдобих с нашивка, но загубих повечето от конституционните си права. Е, позволете ми да ви попитам, законът на Нютон ли е в действие, или този на Мърфи?

След като приключихме с бумащината, Грифит стрелна с поглед двамата придружители с четири нашивки, те кимнаха и се оттеглиха толкова тихо, като икономи от викторианска Англия, каквито си и бяха.

— Предполагам, че трябва да започна с клише: И двамата се чудите защо ви събрах тук — поде Грифит, притиснал дългите си пръсти един към друг във формата на къщичка. — Е, нека обясня.

Това не беше Мойсей, нито проповедта му на планината, но не се различаваше много. Монологът на Грант продължи повече от половин час и съдържаше следните важни неща:

Най-напред, беше успял да убеди приятеля си, командващия военноморските операции, да ме извика отново, защото вярва, че мога да помогна на страната да разреши един от най-критичните проблеми със сигурността, т.е. кръвоизлива на ядрени технологии към Северна Корея, както се виждаше от престоя ми в „Нарита“.

Освен това за Грифит беше очевидно, че има организирана програма за кражба на ядрени технологии и „Червената клетка“ под мое ръководство трябва да бъде използвана, за да спре тези кражби, преди средствата за масова информация да се досетят за проблема. По този начин всичко щеше да се оправи и отбранителната институция да покрие нещата.

В края на краищата, продължаваше с рапсодията си Грифит, администрациите идват и си отиват, но системата остава. Системата е вечна.

Грифит ни се ухили. Той не беше ли доказателство за това? В края на краищата той беше олицетворението на безсмъртието на системата. Обясни, че като оставим шегата настрана, трябва да бъде защитена системата, а не политическите цели на определен президент или администрация.

Защо? Защото защитата на отбранителната институция означава сигурност на нацията. Това беше неговото далновидно мнение, както и на командващия и други подобни на него.

Освен това така бизнесът можеше да върви спокойно. Всяка програма, която настоящата администрация се опита да приеме, като се почне от политиката за Близкия изток и се стигне до предложенията за данъците за здравно осигуряване, непременно изтича към пресата. Белият дом е кофа без дъно. Пентагонът е малко по-добре. А що се отнася до Капитолийския хълм, е, всички знаем, че там е пълно с дребнави и егоистични задници, работещи на принципа всеки за себе си. Грифит се изсмя цинично:

— Тук съм от три десетилетия и все още не съм видял конгресмен или сенатор, който да предложи да плати чек за обяд или вечеря. Интересуват ги единствено парите и преизбирането им.

Извини се за отклонението. Призна, че Конгресът е едно от нещата, които би искал да изключи от работата си. Но те коват законите, с негова помощ, разбира се.

Накрая завърши с извода, че единственият начин да свършим работа е да постигаме целите си по таен начин. А според него в това аз бях майстор. Нямаше по-черен, по-страшен от Дик Марчинко Диверсанта. Следователно бях този, който трябва да се запише като доброволец за мисията.

Когато Пинки изсумтя, Грифит го сряза — каза му, че досега той само се е провалял. Изтъкна администраторските способности на Фъшкията, но го скастри за лошия му оперативен усет. Пинки се намръщи, но стисна устни.

Грифит продължи, че що се отнася до мен, идва ред на моркова и пръчката.

Обясни, че аз съм офицер, който става приятел на бойците, обича да пие със старшините в каюткомпанията, а не да сърба портвайн в собствената си каюта. Продължи, че ако наистина съм толкова загрижен за живота на хората си, то трябва да си върша работата добре. Защото, ако се проваля, „Червената клетка“ ще бъде разформирана и стрелците й — разпръснати по други специални групи. А всички хора, с които съм работил, или ще бъдат преназначени на други длъжности, или уволнени. Разбира се, за него това щеше да е много неприятно. Такава загуба на талантливи мъже. Но ще стане. Не трябва да се съмнявам и за миг.

Значи щях да съм командир на „Червената клетка“ с пълното одобрение на командващия военноморските операции, разбира се. Щях да получа звание полковник, но Грант обясни, че наред с престижния пост щях да поема и много отговорности. Трябваше да докладвам за всичко на Пинки и той щеше да бъде единственият ми контакт с Военноморските сили.

От това върху грозното лице на Пинки цъфна усмивка.

Грифит държеше да бъде спазвана йерархията в командната верига винаги и за всичко. В противен случай можеше да изтече информация. Да се разчуе. Операцията щеше да се компрометира фатално.

Естествено разбирах какво правят и всичко това никак не ми харесваше. Чукаха ме по всички показатели. Ако нещата минеха добре и спася задниците на останалите, Пинки щеше да заслужи цялата слава, а аз отново щях да изляза в пенсия, тихо, без никаква заплаха от ново неприятно за него предаване по „60 минути“. Ако се осерях, то за всичко щях да бъда виновен аз и можеха да ме осъдят при закрити врати и да ме изпратят в Левънфорд за десет до двадесет години. Или можеха, както ставаше в „Мисия невъзможна“^[3], да отрекат, че са знаели каквото и да е за това начинание, и да заявят, че действам сам и съм отвлякъл цяла бойна единица, за да я използвам за свои цели.

Не е изключено. Правили са го и преди. Точно това се опитаха да лепнат на Оли Норт например. А кой е по-подходящ да ме обвини в такова нещо, ако не самият човек, изписал топове листа на Военноморските сили за подобни неща — Пинки Прескът. За Дики ситуацията беше „Или губиш, или губиш“.

Настъпи тишина.

— Е — каза Грифит накрая, — какъв е отговорът ти, Дик?

Добре беше планирал тази операция. Написал си беше домашната работа. Много добре знаеше какво ще кажа. Това предизвикателство беше твърде голямо, твърде невъзможно, за да го откажа и да не изглеждам като някакъв путьо в собствените си очи. Вероятно е чел отчетите за пригодността ми. Знаеше какво пише в тях, а то беше, че никога, никога не приемах думата „невъзможно“, никога не приемах, че има граници за това, което аз и хората ми можем да постигнем.

— Добре, мамицата му. Става — отговорих. Майната ми. Майната му на Диверсанта.

— Добре. Изпълнението на твоята ВДД започва от днес.

На езика на Военноморските сили ВДД значи Временна Допълнителна Длъжност.

Предпочитах да мисля за това като за Вдървен от пиене Десантник Доброволец. Казах го. Грифит се засмя.

— Винаги невъзмутим, а, Дик? — След това погледна към Фъшкията, който седеше със злъчно изражение, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на облегалките на креслото. — Пинки?

Посрещна го тишина.

— Пинки, чакам.

Лицето на бившия министър на отбраната придоби такова изражение, което не може да се опише, но уплаши дори имен.

Сивопепелявото лице на Пинки побледня още повече, сякаш бе погълнал кордит.

— Добре, добре. Но не ми харесва.

— О, не трябва да ти харесва, Пинки — каза Грифит, — трябва просто да го направиш. — Езикът му се плъзна два пъти по горната устна — надясно — наляво, надясно — наляво.

След това ме погледна със злобна усмивка, от която разбрах всичко, което ми трябваше. — Нали така казват истинските тюлени, Дик?

* * *

Грифит остави мен и Пинки да се разберем за подробностите. Каза, че имал среща в Белия дом. Ставало дума за нещо във връзка с търговския представител на САЩ и един от японските клиенти на Грифит. Спомних си онези японски задници от „Мацуко“ с костюми на „Блукс Бладърс“^[4]. Със или без Мани Танто, „Мацуко Машин“ все още бяха приоритетен клиент и от него можеха да се изкарат пари.

Когато двамата с Пинки останахме сами, той престана да се прави на сърдечен. Зае мястото си зад бюрото (дървено, за ръководители първа степен), пльосна генералския си задник в креслото (облегалка висока, старши ръководители първа степен) и започна да барабани с дългите си аристократични пръсти (лайнарски, първа степен) върху бележника си.

— Нека изясним нещо от самото начало — започна той.

— Целият съм в слух, Пинки.

— Аз съм командирът — поде Пинки, а лицето му започна да почервенява. — Така каза министър Грифит. Командващият каза така. — Започна да се превъзбужда. Ще има командна верига. Ще изпълняваш заповедите. Ще изпълняваш заповедите. Ще изпълняваш заповедите. За теб съм шибаният Господ, чуваш ли? Господ!

Облегнах се на лакти върху бюрото му.

— Какво искаш да кажеш, Пинки?

Стори ми се, че ще получи удар.

— По дяволите, Марчинко…

Праас! Ударих длан по бюрото. Гледаше като застрелян. Избута се назад на големите колела на стола си и се отдалечи на два метра, за да осигури малко разстояние.

— Слушай бе, увехнал хуй, подсмърчащ задник такъв, и аз не съм очарован от това. Но е факт, че ни го натресоха — поне засега.

Гласът на Пинки се понесе дръзко към мен:

— Не ми говори така. Аз съм по-старши.

Омекнал бях в шибания цивилен живот — реших да приложа малко такт. Отправих сериозен поглед към Пинки, но видях само гърба на стола му.

— Погледни нещата в очите, Пинки. На мен не ми харесва, че ти си командир повече, отколкото на теб не ти харесва, че аз съм тук. Но от това нищо не се променя, а всичко е ясно — трябва да работим заедно.

Хванал страничните облегалки на креслото си като на проходилка, Пинки се приближи към бюрото си, вдървен като чадър.

— Е?

— Е, предлагам да измислим нещо.

— Аз вече съм го измислил — заяви Пинки. — Ти трябва да работиш в определените рамки.

Такт ли? Нищо не се беше променило. Фъшкията си беше същият инат, тъп, безмозъчен шопар, както през цялата си кариера.

— Имаш ли нещо против да ми го разкажеш грамотно?

— Разбира се, че не.

Измъкна един лист от горното чекмедже на бюрото си, сложи си чифт очила с рамки до средата на стъклото и ми прочете дума по дума старателно написаните си шубелийски идеи.

— Първо: В допълнение към останалите си задължения Марчинко отговаря за предварително определения график за ученията по охрана. Първото от останалите задължения е изчерпателно прочистване на Щаба на ВМС във Вашингтон, насрочено от настоящата служба за следващия петък в 8,00 часа.

— Следващия петък? Господи, Пинки, съвземи се!

Той дори не мигна.

— Второ: Марчинко ще бъде придружаван през цялото време от представители на главната служба от кабинета на главния военен прокурор и от представители на Следствената служба на Военноморските сили, за да е сигурно, че няма да излиза извън границите на нормалното поведение за един военен.

— Трето: Марчинко ще информира настоящата служба по всяко време за действията си — предварително.

— Четвърто: Марчинко ще получава всичките си материали от настоящата служба.

— Пето: Марчинко ще координира всички разузнавателни дейности чрез настоящата служба.

— Шесто: Марчинко ще предава доклад за дейността си и за дейността на „Червената клетка“ всеки ден в края на работното време.

— Седмо: Марчинко ще предава в настоящата служба изходящата си поща за одобрение преди изпращането й.

— Осмо: Марчинко ще съблюдава стандартите на Военноморските сили за външния вид през времето на активната си служба.

Вдигна поглед. Очите му бяха присвити, ноздрите разширени, а на устните му беше цъфнала подигравателна усмивка.

— Девето: С други думи, Марчинко няма да диша, ако аз кажа, че не може. — Пъхна листа обратно в чекмеджето. — Сега ясно ли ти е, Дик такъв?^[5]

Разбира се. И повярвах, че има Дядо Мраз и че Елвис Пресли е жив.

— Разбирам, Пинки. Разбирам.

* * *

Когато бях във Виетнам, работех за безброй много задници като Пинки. Сковани, дребнави офицери с мозъци колкото грахови зърна, които отказваха да проумеят как тюлените могат да се използват с въображение. Вместо да ни използват на острието на копието, за да тероризираме и дезориентираме врага, те ни определяха поддържащи роли за бавните си, смотани, неефективни армади от речни плавателни съдове, чиято мисия беше лошо замислена и зле определена.

Причината да не разбират това беше, че всички те бяха обучени за шофьори на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не за гадни, долни, кофти бойци на джунглата. За войната мислеха по общоприетия стандартен начин — статични действия, при които фронтът не се измества много и при които едната страна напада другата с огромно количество хора, за да превземе територия.

Но както всички знаем сега и както малко знаехме тогава, Виетнамската война не беше от общоприетия тип. Не беше война за територии, нямаше огромни армии, застанали една срещу друга, както по времето на асирийците. Това беше брутална война в джунглата, водена преди всичко от малки групи силно мотивирани нападатели, подкрепени от големи групи силно мотивирани бойци. За да успееш, трябва да удариш врага така, както той би те ударил: вмъкваш се, спукваш му задника от бой и изчезваш по дяволите, преди да осъзнае какво му се е случило. Повечето от офицерите от Военноморските сили, с които работех, просто не можеха да схванат това.

Защо? Някои от тях бяха глупави. Други — страхливци. Други пък бутаха моливи и водеха бойците иззад бюрата си. Някои си отбиваха номера — щабари, които имат нужда от шест месеца в зона на бойни действия, за да продължат кариерата си. Но най-опасни бяха тези, които вярваха, че са стратезите на двадесети век, както Фон Клаузевиц^[6] е бил през деветнадесети. Те разработваха мисии, които гарантираха осемдесет до деветдесет процента щети на американските войски, като в същото време причиняваха малки или никакви щети на мистър Виктор Чарли^[7].

Аз разработих ефективен метод да се справям с всички тях — „Ако няма други заповеди“. Всеки път, когато извеждах хората си на лов, подавах плановете си съобразно заповедите в щаба. Моите планове винаги започваха по един и същи начин: „Ако няма други заповеди, аз отивам в горичката, за да избия тълпа Виктор Чарлита колкото мога по-брутално: За да сторя това, ще взема една речна патрулна лодка, ще награбя толкова муниции и въоръжение, колкото аз и хората ми можем да носим, и ще се отправим към гората. Когато свършим мунициите и вражеските тела, ще се върнем. С любов и целувки, Дик Марчинко Диверсанта, лейтенант, Военноморски сили на САЩ.“

След това предавах съобщението си в комуникационната барака и нареждах на радиооператора да го изпрати половин час след тръгването ни.

Разбира се, задниците в щаба се опитваха да ме намерят и да попречат на оперативния ми план. И познайте какво се случваше. Всеки път, когато се опитваха да ми се обадят, моят радиотелефон незнайно защо се оказваше изключен. Е, имахме заповед да поддържаме радиомълчание в храсталаците и аз просто следвах нормалните процедури. След около два месеца подобни мисии, задниците ме оставиха на мира и можех да убивам Виктор Чарли, без никой да ме притеснява.

Затова списъкът на Пинки не ме плашеше. Имаше начин да го заобикалям. Притесняваха ме графиците. Трябваше да спазваме нормалния график за работата на „Червената клетка“, както и да изпълняваме тайните мисии, заради които ме довлякоха обратно в армията.

Например, искаше да ме пусне да вилнея в щаба. Защо? Защо „Клетката“ да прави куп тъпи учения, след като националната сигурност е притеснена от група корейци?

Освен това там се намира и Следствената служба на Военноморските сили. Там се намира и кабинетът на командващия военноморските операции. Струваше ми се, че ако има място, където Пинки искаше Дик Марчинко Диверсанта, човекът акула от Делтата, да завира големия си словашки нос, това е Щабът на ВМС.

Това, от една страна. От друга страна, Пинки беше сред най-тъпите задници, които съм срещал. Може би просто не му пукаше къде ще се прокрадвам, може би смяташе, че ще удрям по-леко, ако действам срещу Следствената служба на Военноморските сили. Може би си мислеше, че ще ме хванат и ще ме хвърлят в пандиза и ще се отърве от мен веднъж завинаги.

Но много трябваше да го духа, преди това да стане.