Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (12)

Глава единадесета

По-малко от ден след като командващият ме отвлече, се срещнах с новата си група в бара „При Макгий Стрелеца“ на улица „Дюк“ в Александрия, който служеше като неофициален щаб на оригиналната „Червена клетка“. Изглеждаше подходящо място. Точно на паркинга на този бар стояхме и наблюдавахме как Змията и Пустър Петела се надпреварват по външната стена на седеметажния блок към апартамента, който Пустър делеше със Змията и разкошната му съпруга Кити.

Но това беше тогава. Змията, Пустър, Трейлър Корт, Близнаците Лари и Франк Насипното злато, Хо-хо-хо — все от „паркета“ на „Червената клетка“, което на езика на Военноморските сили означава хората, образували първоначалната бойна единица. Сега ги нямаше. Някои се бяха уволнили. Някои бяха уволнени. А пък други, за мое щастие, заемаха високи постове в сферата на войната със специални методи и работеха из целия свят. Те представляваха моята собствена, лична пета колона от старшини.

Сега „Червената клетка“ се състоеше от второ и трето поколение свирепи воини, хлапета, преминали основното обучение по подводна диверсия през 80-те години, когато създавах „ТЮЛЕН-група 6“. Тогава са били бебета — моряци втора и трета степен. През последните си месеци като командир бях избрал няколко от най-преждевременно развитите водолазчета за „Шестицата“. Когато създадох „Червената клетка“ през 1985 г., отвлякох няколко от най-надарените на групата.

Сега повечето от тези хлапаци бяха старшини първи клас, други се бяха сдобили с подофицерски нашивки. Като командири на взводове предаваха наученото на новото поколение водолази. Но не беше лесно.

Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ командвах около 150 души. По онова време имаше по-малко от 300 активно действащи тюлени в Америка — „Група 1“ в Коронадо и „Група 2“ в Литъл Крийк — и аз познавах по име всеки от тях. Днес те са вече хиляди, а групите са над дванадесет. Разбира се, „ТЮЛЕН-група 6“, може би най-елитната от всички, е по-голяма от „ТЮЛЕН-група 2“, която командвах през 70-те години. Голямото нарастване означаваше повече пари, повече възможности за водене на войната със специални методи, особено в тези времена, когато Пентагонът реже бюджетите. Но това означаваше и повече бюрокрация. Повече ръководни нива. Повече конвенционално мислене, използвано за неконвенционалните бойни действия.

Най-лошото бе, че цели орди неквалифицирани офицери — административни мухльовци като Пинки, мърльовци от разузнаването и мързели с академия, които само търсеха да си отбият номера някъде — си пробиват път в сферата на войната със специални методи поради потенциалните възможности за бързо израстване, по-големите шансове да бъдат забелязани и по-големите бюджети. Те изместват операторите, ловците, които не дават пукнат грош за нищо друго, освен за това как да си свършат работата.

Бързото развитие на войната със специални методи предизвика и парализа — по-лошо, то доведе до заразното в армията търсене на начини за прикриване на задниците. Например днес съществува такава спираловидна командна верига, че групите за водене на бойни действия със специални методи, създадени като групи за бързо реагиране, не могат да реагират бързо. Толкова много трябва да се пита „Може ли“, толкова много формуляри трябва да се попълват, толкова много правила за влизане в бой трябва да се разясняват, че лошите типове изчезват, преди тюлените да тръгнат да ги гонят.

„Извинете, ваше тризвездно светейшество, може ли да получа благословията ви да тръгна след Абу Нидал, който току-що е убил нашия посланик в Лондон, след това е изнасилил и изкормил жена му и децата му?

Разбира се, водолазе, сине мой. Но първо трябва да се подпишеш за абсолютно всеки получен от теб патрон. Освен това попълни и друг формуляр — гаранция, че няма да убиваш никого. Убиването е много обидно за хилядите либерали от Холивуд, които идват във Вашингтон, когато не правят пълни с насилие филми.

Моля, сложи инициалите си върху този документ. Това е клетвена декларация, в която се посочва, че си съгласен да вземеш съветник по правните въпроси за изпълнение на задачата, за да информира лошите типове за правата им, преди да направиш каквото и да е. Розовият формуляр е искане от твое име за присъствието и на политически съветник, който да гарантира, че бойците ти няма да използват неприличен език или жестове, защото може да обидят малцинствата или групи с определени интереси. В края на краищата ние не искаме никакви побоища на хомосексуалисти или други политически неправилни действия в нашите Военноморски сили.

Зеленият формуляр — подпиши на пунктираната линия, моля — гарантира, че няма да одраскаш оборудването ни. Указанията и ръководствата казват, че на Военноморските сили не им пука дали оборудването работи или не, стига да изглежда като ново и да присъства в инвентарните списъци на групата ви като използваемо.

Още нещо. Не можем да допуснем лоши изявления за нас в пресата. Затова, свирепи убиецо мой, трябва да вземеш със себе си и съветник за работата със средствата за масова информация — просто се подпиши на този договор и му постави дата. Така се задължаваш да дадеш пресконференция по «СиЕнЕн», като обясниш абсолютно всички свои предстоящи ходове един час преди да нападнеш.

А сега, накрая, моля те да поставиш парафа си и под последното обещание.

А какво представлява то, ваше адмиралско важноперсоние?

Клетвена декларация, че правиш всичко съвсем сам. Идеята за тази операция си е твоя и ничия друга. Тук пише, че ако се провалиш, си съгласен да се набодеш на собствената си сабя. А, добре. А сега боцни пръста си и добави инициалите си с кръв до тази последна клауза.

А какво представлява тя, ваше божествено златоширитие?

Това е последната клауза за непредвидените случаи, дете мое с рунтав задник. В нея се казва, че ако мисията успее, което е почти невъзможно поради всичките структури, окачени от нас на шията ти, и ако ти и хората ти станете герои, което би ни изненадало много, защото ще означава прослава за воините (а едно от нещата, които нашите Военноморски сили не искат да правят, е да прославят воини), то в този случай се връщаш право в клетката си и заслугите стават мои.“

В най-добрите си дни, през 80-те години, „Червената клетка“ се състоеше от около тридесет и шест стрелци, всичките със специалност — отваряне на ключалки, алпинизъм или снайперска стрелба на дълги разстояния. През последните пет години цепеха стотинката на две и сега „Клетката“ бе намалена до минималния състав — осем души. Водачество нямаше. Парите не стигаха.

Защо? Защото Военноморските сили се предпазваха от някаква общоприета заплаха, но това не означава непременно тероризъм. Системата не възприемаше „Червената клетка“ като положителна сила за разрешаване на проблемите й. По-скоро гледаше на нея като на отговорност.

Пример: Комодор Лайно отговаря за станция „Ехо“ на Военноморските сили и ако „Червената клетка“ проникне лесно там, комодорът ще бъде поставен в неудобно положение. Не защото ще бъде отговорен за смъртта на много, вероятно стотици воини в случай на реално нападение, а защото, ако не успее да държи „Клетката“ настрани, това ще бъде вписано в докладите му за служебна пригодност. Лошите доклади означават, че няма да има повишение. А в този свят на съкращаване на средствата да не те повишат, означава да те пенсионират рано.

Следователно комодор Лайно прави така, че „Червената клетка“ да не влиза в базата. Кара ги да носят шапки и тениски, на които с дебели големи букви е написано ЛОШИ. Активно участва и при изготвянето на сценария.

И знаете ли? Следва истинска изненада! Охранителните сили на Лайно побеждават в учението. Това, че базата му не е готова за заплахата от истински терористи, не го вълнува. Важното е, че задникът му е на топло. Докладите за работата му ще бъдат изключително добри. Повишението му е осигурено.

Затова, ако вярвате на подобни доклади, ще видите, че „Червената клетка“ е съставена от саможиви недоволници и отстъпници. Групата докладваше на Пинки Прескът, той мразеше „Червената клетка“, защото е създадена от моя милост, и си го изкарваше на хората при всеки удобен случай.

Затова, когато се измъкнах изпод следобедния дъжд и влязох в опушения бар „Стрелците“, ме чакаха осем души и смучеха бира „Куърс“.

Групата може и да е била малка, но според мен моряците, които Пинки смяташе за недоволници и мръсни сплетници, представляваха най-доброто, което можеха да предложат Военноморските сили. Това са бойци — мърльовци, магарета, стрелци, ловци, — които ще свършат работа, независимо какво им струва това, независимо колко трябва да се изцапат.

Взводният им командир се казва… Е, ще го нарека Ники Гръндъл Гадния. Гадния беше с размерите на защитник от Националната футболна лига, но два пъти по-гаден. Огромният сърфист от Калифорния получи прозвището си в Панама, където като член на „ТЮЛЕН-група 2“ участвал в нападението над военния кораб „Президенте Порас“ — с два дизелови двигателя и дълъг към петдесет метра — в пристанището Балбоа.

Ники отговаряше за приготвянето на зарядите с пластичен експлозив Ц-4, които той и още един тюлен бяха закачили към кораба, след като бяха плували една миля с тях. По „рецепта“ трябваше половин килограм експлозив. Ник сложил по един килограм във всеки заряд. Експлозията отхвърлила двата тритонни дизелови двигателя на сто и петдесет метра надолу в пристанището. Командирът на „ТЮЛЕН-група 2“ подполковник Норм Карли, който водил подводното нападение — по една случайност това е първото подводно нападение на кораб от Втората световна война насам, — казал на Гръндъл: „Това беше наистина гадно, Ник.“ Оттам дойде и прякорът му.

Харесваше ми, че Ник може да бъде гаден. Но още повече харесвах предаността му. Избрах го за „ТЮЛЕН-група 6“ заради ръста и агресивността му, нищо че беше млад. Не знаех колко е упорит, но ми го доказа. Три месеца след като дойде при нас, отидохме на едно нощно учение по скокове от голяма височина с ниско отваряне на парашута в Марайня, щат Аризона. Тогава един от новаците във взвода, радист с лайнен мозък, се осра. Ник скочи след него, летя свободно и на малко под хиляда и двеста метра над земята настигна задника, хвана го и разплете парашута му, за да го отвори.

После беше ред на Ники да се приземи. Разбира се, след като си спасил един човешки живот, идва време вечно популярният мистър Мърфи да гастролира. Ники се отблъсна и продължи да пада свободно и успя в последния момент да отвори парашута си. Но в тъмното налетя право на три далекопроводни жици с високо напрежение. Откачи се от едната, но не можа да се освободи от другите. Затова отряза въжетата си и падна по лице в пустинята от двадесет метра.

Подобно падане — беше си като скок по корем от седеметажна сграда върху купчина камъни — при всеки друг би завършило със смърт. Но не и при Ник. Когато го намерих, се опитваше да се добере до мястото на срещата. Цялата дясна страна на лицето му липсваше. Всичките му нерви бяха разкъсани. Дясното му око бе набито в черепа му и всички смятаха, че ще го загуби.

Но Ники е жилаво кутре. Не само оцеля, но след три месеца се върна на служба. Лекарят му разреши да направи първия си скок на стотния ден след завръщането му, а десет дни по-късно се преквалифицира като водолаз. Зрението му е идеално, а и всичко останало по него. Разбира се, когато минава покрай детекторите за метали по летищата, ги задейства, защото цялата дясна страна на лицето му е от титан. Но това не му пречи. Всъщност сега изглежда по-добре.

До Гадния седеше Дюи Пачия крак. Алън Дюи беше нисък, набит фермерски син от източния бряг на Мериленд. Ходил на лов за диви канадски гъски, елени, зайци, катерици, патици и всякакви други животни, които могат да се ядат, из седемстотинте декара на баща му, засети със соя и пшеница. Трябва да са му повлияли гърмежите от изпитателния полигон в Абърдийн, от другата страна на залива, защото на седемнадесет години се вдигнал и се записал във Военноморските сили.

Дори и като тюлен това хлапе си остана безупречен ловец. Всъщност базата се намираше на по-малко от половин час път от дома му и затова всеки уикенд Пачия крак ходеше с колата дотам, вземаше пушката и отиваше в гората или към езерата. Тюлените, с които служеше, винаги се хранеха добре, защото към хладилниците им течеше непресъхващ поток от патици, канадски гъски и суджуци от еленово месо.

Не бях работил с Пачия крак, но ми го препоръчаха горещо. Кучият му син така умело се прокрадваше из гората, че ставаше направо невидим. Беше се доказал в Ирак, където участваше в „ТЮЛЕН-група 5“. Задачата на Пачия крак е била да проникне в град Кувейт и да занесе комуникационно оборудване — клетъчни телефони и видеокамери, разузнавателни материали и експлозиви за мини — за кувейтската съпротива. Направи над двадесет и шест пътувания, без да го забележат. Всъщност Пачия крак е единственият старшина трети клас, който носи „Възвишения орден на източната звезда“, най-високото военно отличие на шейха на Кувейт.

До Пачия крак седеше Чери Ендерс. Най-младият моряк, избиран за „ТЮЛЕН-група 6“ — само два месеца след деветнадесетия му рожден ден. Отдаваха му се езиците — говореше уличен испански почти без акцент и се оправяше на френски и арабски. Как се беше сдобил с тези знания? Говореше се на шега, че е прекарал младостта си по вертепи. Голямото дългокрако хлапе с едрите ръце и кръгло, невинно лице бързо израсна в редиците на „Шестицата“. Сега беше главен старшина, който бе предвождал взводове в Гренада и Панама.

Той беше и старшият воин по време на тайното навлизане на „ТЮЛЕН-група 6“ в Хаити през декември 1991 г. Тогава дванадесет души — от семейството на сваления от власт президент Аристидес и някои негови политически съюзници — бяха изтеглени по време на операция, наречена „НЕЧЕСТНА ИГРА“.

В изпълнение на заповед на един директор по разузнаването, напечатана в Белия дом и подписана от президента Джордж Буш, Зелената група от „ТЮЛЕН-група 6“ замина тайно за станцията на Военноморските сили в Гуантанамо, Куба. Оттам скочиха със самолет на остров Навасал — американски протекторат на тридесет мили от нос Каркас, най-северния нос на Хаити. Там групи бойци на Военноморските сили, специалисти по войната в тила на врага, бяха разположили две състезателни лодки „Марк III Мод-4 Блу лайтнинг“ с двигатели по хиляда и петстотин конски сили, конфискувани от търговци на наркотици и предадени на Военноморските сили. Докараха ги с един търговски кораб от Неапол, Флорида, и ги скриха и маскираха на необитавания остров.

Хората на Аристидес чакаха по предварителна уговорка в малкото хаитянско рибарско село Дейм Мари в северната част на острова Cap Carcasse. Тюлените, акостирали през нощта в малки надуваеми лодки, намерили хаитяните, докарали ги при бързите лодки и ги измъкнали, като изминали 125 мили в открито море за малко повече от три часа.

Почти девет месеца операцията остана секретна. По време на борбите за бюджета един капитан от силите за война със специални методи от Западното крайбрежие я издаде на репортера на вестник „Сан Диего Юниън“ Грег Вистика. Същият беше разкрил историята с Тейлхук, защото се надявал, че Конгресът, който не бе уведомен за тази операция, ще намали бюджета на „ТЮЛЕН-група 6“.

— Хей, шпикер, да ти го начукам!

Типичен поздрав за водолаз, който дойде от Харис Малката бира, седнал на края на редицата и стиснал кутия „Куърс лайт“ в юмрука си четиридесет и четвърти номер. Малката бира, чипоносият, червенокос къдрав кльощав тюлен с истинско име Майк, е метър и деветдесет. Ако го накиснете в кал за два дни и цялата кал остане по него, сигурно ще стане осемдесет килограма. Но злобният дребосък вдигаше щанга от сто и петдесет кила, а и много го биваше да раздава юмруци, копелето му с копеле. Вероятно в него имаше нещо костенурско — можеше да нанася удари точно като тях — по много начини. Обичаше да пие и да се бие (последното нещо, с което се гордееше, беше, че преди около година отхапал ухото на един лейтенант от хвъркатите при сбиване в „Реди рум“ — бар до задния портал на авиобазата на Военноморските сили в Оушъна). Кучият му син плуваше като риба и се движеше, сякаш е с турбина. Той е човекът, който ви трябва, ако ще се занимавате с подводни операции. Нямаше нищо неизвестно за него при влизане и излизане от всякакви подводни ситуации.

През последните тринадесет години Малката бира не се отделяше от Джеф Мийд, известен като Пик — източен и слаб дългуч, когото избраха да работи в тандем с Малката бира по време на основното обучение по подводна диверсия. Решение на един старшина без чувство за хумор. Е, майната му на старшината, защото оттогава те бяха неразделни. Завършиха обучението с еднакви звания. Станаха старшини в един и същи ден. Отидоха в „Шестицата“, където Малката бира стана шеф на водолазните операции, а Пик отговаряше за сапьорите. Въпрос: По какво се познава добрият сапьор? Отговор: Ако след около пет хиляди диверсионни задачи все още може да брои до двадесет на пръстите на ръцете и краката си. Което е добре, защото хобито на Пик — летенето — изисква ръце и крака. Квалифицирал се е за летене по прибори на многомоторен самолет, което значи, че може да кара всяко нещо от противолодъчен самолет „П-3 Орион“ до „БЦ-131 Херкулес“, ако е необходимо.

Това ми харесваше. Когато командвах „Шестицата“, окуражавах хората си да вземат уроци по летене. Исках групата ми да е самостоятелна, за да можем при нужда да се оправяме сами и да не викаме военновъздушните клоуни. След напускането ми летенето бе оставено в ръцете на офицерите. Военноморските сили смятаха, че не е редно редовите бойци да летят, защото не са джентълмени, а летенето е изкуство за джентълмени.

Както и да е, Джеф и Малката бира бяха играли в Дам Нек почти шест години. Отидоха там малко след моето напускане и успяха да оцелеят въпреки всичките задници, които смятат, че дисциплината е начин за укротяване на „ТЮЛЕН-6“ най-малко приложимото за този дует побойници. Накрая, когато миналата година „Шестицата“ бе поета от един смотан гъзолизач, полковник на име Дон Пич, за когото всяка проява на веселие е грях, нещата се промениха. Инцидентът с отхапаното ухо му дошъл твърде много и помолил Малката бира или да се махне, или да прекара известно време в дранголника. Заедно с него напусна и Пик. И за мое огромно удоволствие сега и двамата се бяха записали доброволно в чистилището на „Червената клетка“.

Не познавах другите трима и затова ги нарекох Уинкин, Блинкин и Нод.^[1] Уинкин се казваше Дейл, двадесет и шест годишен тип с кръгло бебешко лице, коса с цвят на карамел и обувки четиридесет и пети номер. Побърза да ми обясни, че обича да стреля и да плячкосва. Добре. Казах му, че ще му дам възможност да се прояви. Блинкин се казваше Карл — ирландец с маслиненокафява кожа и тъмни, влажни очи, които сигурно му носеха успех сред жените. Нямах нищо против хората ми да робуват на пишките си и му го казах, а в отговор получих голяма, широка усмивка. Следващият беше Нод — Еди ди Карло, един от онези яки, мълчаливи типове, които се срещат по-често в Специалните сили, отколкото сред тюлените. Такива замислени типове като него обикновено са много добри за челен дозор. Попитах го защо се е записал в „Клетката“. Разказа ми как ритал до посиране главния старшина в „ТЮЛЕН-група 5“, когато оня му казал, че не може да иде в Ирак, защото приличал много на евреин.

— Дявол да го вземе, шпикере, аз съм си евреин. Половин евреин. Та му раздадох ритниците. — Допи бирата си и надигна челюст към мен като някакъв зъл булдог. — Да имаш нещо против това, сър?

— На мен ми изглеждаш достатъчно евреин, заднико. Ставаш.

Всъщност всички ми изглеждаха добре, само дето бяха малко чистички за моя вкус. Това е нормално за младите тюлени. Но пък смучеха бирата си като истински мъже и не се сърдеха, че използвам мръсни думи. Надявах се, че ставаха за пушечно месо.

Е, да поговорим и за това. Вероятно сега охкате и се питате защо, по дяволите, тоя пак приказва за пушечно месо. Господи, какъв безчувствен простак е този Марчинко и колко много му липсва политически усет.

Е, нежни читателю, пушечното месо е реалност във войната. Има моменти, когато в качеството си на командир трябва да вземеш решение, с което може би ще изпратиш някои от хората си на смърт. Точка. Край.

Като създавах „ТЮЛЕН-група 6“, избрах няколко от по-младите стрелци и знаех, че те ще бъдат първите, които ще попаднат в лапите на смъртта, ако се наложи. И не изпитвах никакви угризения или чувство за вина.

Не се притеснявах, защото и аз като тюлен бях пушечно месо на Военноморските сили. Всъщност всички специални бойни групи са такива. И винаги е било така. Разбира се, групите за подводна диверсия в Омаха Бийч^[2] през юни 1944 г. са загубили повече от петдесет процента от хората си. Съставителите на планове в екипа на Айк са знаели какво ги очаква и въпреки това са изпратили голите воини да изпълняват мисията си. Водолазите от Омаха Бийч са били пушечно месо. Такива са били и смелите канадски командоси, загубили осемдесет процента от хората си при Диеп.

Но генералите, които са измислили тези операции, не са били злодеи. Нито пък са били хора със закоравели души. Понякога войната изисква жертви в името на по-висшето добро. И когато получиш заповед, не е необходимо да ти харесва, просто трябва да я изпълниш. Независимо от последствията.

Ако се наложи, ще изпратя хората си на смърт, но това не значи, че не ги обичам, нито пък че смъртта им няма да ми тежи. През всичките тридесет и три години служба във Военноморските сили загубих само един човек по време на бой — Кларенс Ришър, когото убиха в Чау Док при офанзивата по време на празника Тет през 1968 г. Смъртта му все още ме разкъсва. Вярвам, че и всички, които работят за мен, знаят, че никога няма да ги накарам да направят нещо, което аз не съм правил, и че съм толкова пушечно месо, колкото и те. Знаят, че заедно сме се напъхали в тези лайна.

Затова, моля, не ми пробутвайте повече такива сантиментални глупости и тъпи оплаквания, че хората ми са пушечно месо. Това е част от работата. Човек доброволно става тюлен или зелена барета, рейнджър или пък разузнавач от Морската пехота и много добре знае, че е пушечно месо. Знам го и винаги съм го знаел.

Край на урока.

* * *

Не ми трябваше много време, за да обясня ситуацията, в която се намирахме. Разказах за взаимоотношенията между Грант Грифит, командващия, Пинки и мен. Според мен Грант имаше начин да държи Пинки. Може би някакъв Дж. Едгар Хувър — така аз наричам шантажирането. Може би има и друго нещо, например обещание за четвърт милион годишно. Но какъвто и да беше случаят, резултатът си оставаше същият — изкупителната жертва бях аз.

Интересно ми беше, че момчетата доста бързо загряха, че нещо около Грифит не е съвсем наред. Е, мръсникът се надушва отдалеч. Те имаха много въпроси за седмицата, която прекарах в Япония, и за това как Грифит и неговата охранителна фирма се вписваха във всичко това. За воини като нас малко неща могат да са случайни. Като разбраха, че Грифит работи с Военноморските сили по проблема за севернокорейските атомни оръжия, антените им щръкнаха като пишки.

Разказах им за военната игра — за това как Грифит иска да е герой от войната със специални методи, за музея му с военни играчки и как бълва мъдрости от философията на азиатските бойни изкуства. Разказах им и за работата на Бренекето и най-вече за Мани Танто.

Добавих, че според мен всичко изглежда навързано, само дето не зная къде и как.

Ясно е, че Бренекето се е мотаел из Токио, докато аз бях там. Дали не са ме наблюдавали? Кой знае. Дали не съм брънка от по-голям план? Напълно възможно е. Дали Грифит не е нагласил онази работа с охраната на Джо Андрюс, за да мога да се появя в имението „Хъстингс“ за военната игра? А и онази мина с истинската граната на Мани Танто? Напълно възможно.

Кой може да знае, по дяволите? Всичко беше толкова осрано, че нямаше какво да се направи, освен да се поръча още по едно.

Сервитьорката, едрогърда шотландска мома на име Тами, се облегна на гърба ми. Имаше твърд, твърд бюст.

— Какво ще поръчаш, Дик?

Обичах да ми говори вулгарно.

— Сено за конете ми, вино за мъжете и кал за костенурката ми, сладурче.

Когато заявих на „Клетката“, че ще работим по системата „Ако няма други заповеди“, по лицата на всички заиграха усмивки. Захилиха се, когато им разказах за учението за проверка на сигурността в Щаба на Военноморските сили. За Пачия крак това бе възможност да си направим гавра със системата. Харесваше ми, че бойците ми много лесно ставаха гадни.

А ударът в щаба си имаше предимства: Следствената служба на Военноморските сили вече можеше да бъде подложена на оглед. Вероятно имаха нещо и за Грант Грифит. Можехме да разгледаме папките на командващия — той и Грифит бяха доста гъсти. Резултат: на излизане оттам щях да зная повече, отколкото сега.

Малката бира бе готов да тръгне веднага.

— Ясно е, че ние трябва да им го начукаме, шпикер. И ще го направим, преди да се усетят. Докато се мотаят и оплакват, ние ще свършим малко работа.

Допадаше ми подобно мислене. Когато „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да замине за Иран за втория опит за спасяване на заложниците, един генерал с две звезди от Военновъздушните сили, който съставяше плановете, но му липсваше въображение, попита какво ще направя, ако ме заловят там. Любезно отговорих, че може да се наложи да се обади на националната следствена служба.

— Защо? — попита той.

— За да ви разяснят спътниковите снимки и да видите огнените следи, които ще оставям след себе си на път за турската граница, сър — отговорих, а наум го нарекох куче.

Според мен Пинки ми беше дал идеален повод да премина бързо като диария през системната. Въпросът беше само кога и как да започнем. Радвах се, че хората ми мислят като мен.

Пачия крак пресуши бирата си.

— За кога е насрочено упражнението? За следващия петък, така ли?

Кимнах.

— Ами нека ги ударим в четвъртък. Бързо и гадно.

Пик щракна с пръсти.

— Да, когато охраната им е нормална, т.е. осрана.

Гадния се ухили.

— Ще го разпердушиним кабинета на командващия.

Главнокомандващият военноморските операции имаше огромен кабинет — цял апартамент.

Пачия крак кимна.

— Ще посетим щаба. И може би ще заемем малко оборудване от сграда 22.

Идеята си я биваше. Сграда 22 представляваше огромен склад, където отделът за техническото осигуряване на охраната към Следствената служба на Военноморските сили приготвяше и съхраняваше подслушвателното си оборудване — мониторите на Грант Грифит за, „ужилването“ в „Нарита“ бяха произведени в сграда 22.

Чери се включи:

— Да не говорим, че можем да наритаме малко офицерски задници и да им го върнем.

Чери Ендерс мразеше офицерите. Беше решил да се занимава на пълно работно време със злепоставянето им. А Щабът на Военноморските сили му предоставяше доста… стотици възможности.

Всичко ми изглеждаше напълно логично. „Червената клетка“ имаше две мисии, а и аз имах няколко причини да нападна щаба, но не възнамерявах да обяснявам всичко. Исках и да видя как ще работят хората ми в стресови условия. А тайната ми цел беше да се насоча към неща, от които ще мога да извлека информация за Грант Грифит и Пинки Прескът.

Нахвърлях накратко примерен график. Планът ми беше напрегнат, но осъществим. Разполагахме с уикенда за необходимото разузнаване, за да проверим кои обекти са най-уязвими и да решим как ще проникнем в тях. В понеделник щяхме да изработим плана за мисията си, а във вторник — да извършим гадното си дело. Резултатите щяха да стигнат до бюрото на главнокомандващия в сряда преди края на работното време.

Така Пинки щеше да научи за всичко от самия командващ и нямаше да може да направи нищо. Първият природен закон на Марчинко гласи, че е по-лесно да пускаш лайната отгоре, отколкото да ги караш да изплуват отдолу. Пинки може да се будалка с мен, но е безсилен, когато трябва да се занимава с главнокомандващия.

През уикенда трябваше да свърша и нещо друго. Нуждаех се от сигурно място, където да обсъдим тайната страна на мисията на „Червената клетка“, а този бар не беше подходящо място. Изпих своя „Бомбай“, треснах чашата от масата и казах:

— Добре, смрадливци, ето ви плана.

* * *

Щабът на Военноморските сили във Вашингтон се намираше върху площ от шестстотин декара и се използваше още от XIX век. Повечето от сградите в „старата“ част, която се намираше в най-западната страна, огромни шестетажни складове от червени тухли, бяха построени по време на Гражданската война. Там се намираше и Следствената служба на Военноморските сили, както и Военноморският музей. Зад почти двуметровата сграда бяха квартирите на старшите адмирали. Там живееха главнокомандващият и Пинки Прескът, както и двадесет и петима от другите големци на Военноморските сили. През пролетните вечери генералските съпруги развеждаха кучетата си из парка „Адмирал Луц“ или се разхождаха надолу по авеню „Далгрен“ към река Анакостия, в която е закотвен стар есминец на име „Бари“.

Разбира се, този участък — между 6-а и 10-а улица, от южната страна на улица М, беше точно в средата на най-опасния район, затова подобни занимания се провеждаха само в района на поделението. Преди няколко години съпругата на един адмирал се беше отклонила от района. Намериха я след два дни, накълцана на котлети и захвърлена в кофа за боклук.

И за да не се притесняват генералите (и да не ги ограбват), през цялото денонощие патрулираха собствени полицейски сили, както и ченгета, наети от правителствените сили. Но въпреки това базата е широко отворена. Както установих, не е необходимо много време, за да проникнеш тайно в нея, а още по-лесно беше да се измъкнеш оттам. И, разбира се, ако някой от бандитите от парка реши, може да опразни кабинета на адмирал Роу, без някой да го усети. Затова ми се струваше, че е добре да разбием няколко генералски жилища, за да им покажем на какво са способни предприемчиви мозъци и енергични тела.

Но адмиралските жилища щяха да бъдат прекалено лесни. Вместо това се насочихме към щаба на Следствената служба, която се помещаваше в шестетажната сграда „Фордас“, към кабинета на командващия, към щаба на охраната и електроснабдителното съоръжение на базата. Според мен това си бяха съвсем нормални цели за терористи. И най-добре щяха да злепоставят някои хора.

Проведох първата си разузнавателна операция в събота по обед. Пъхнах косата си в бейзболната си шапка от зелено кадифе, напъхах се в чифт черни панталони, поло и кафяво кожено яке и с пуфтене преминах през портала. Махнах с ръка на часовия. Той имаше до себе си снимката ми от „Свирепия“, на която бях с коса до раменете и брада като на Чарлс Менсън^[3]. Майната ти, заднико. Криех фотоапарат в джоба си и злоба в сърцето си.

— Приятен ден, моряко.

Направих снимки на щаба, като обръщах внимание на маршрутите за проникване. Помолих една приятна генералска съпруга, която разхождаше кучето си, да ме снима пред Следствената служба. Щеше да е чудесно попълнение на колекцията ми. Надникнах през вратата към сграда 22 и си отбелязах състоянието на охраната. Такава не съществуваше. Отидох до електроснабдителното съоръжение и проверих ключалките на вратите. Лесно можеха да се отключат.

Обядвах спокойно в кафенето, а после отидох в гимнастическия салон на базата, където прекарах един час във вдигане на тежести, възползвах се от сауната и откраднах пропуските на трима офицери, които се къпеха на душовете и за мое улеснение бяха оставили шкафчетата си отключени.

Доволен и в добро физическо състояние, преминах в тръс край сграда 200, където се намираше кабинетът на главнокомандващия. Влязох, качих се по стълбите до втория етаж, отидох в дъното на коридора и проверих вратата.

Отвън седеше един морски пехотинец. Носеше пистолет 45-и калибър в кобура си. Забелязах, че е без пълнител. Логично. Със зареден пистолет можеше да застреля нападатели. Мен например. Но нещата не стоят така в новите, по-нежни, по-любезни въоръжени сили. Не, той просто ще умре, стиснал пишката си в ръка.

Изправи се пред мен.

— Сър?

Усмихнах се бързо и размахах един от откраднатите пропуски, като криех с палец снимката. Според картата аз бях полковник Кук. Потупах се по джоба, засмях се нервно и безпомощно свих рамене.

— Забравих ключовете си у дома, ефрейтор. Трябва да напиша един доклад и ако не го довърша, в понеделник командващият ще обядва със задника ми.

— Няма проблеми, сър.

Отвори вратата на апартамента. Влязох, сложих си чифт хирургически ръкавици и се разрових из шкафовете и кантонерките, докато намерих комплект ключове. Прибрах ги в джоба си. След това проверих дали оставям всичко така, както го заварих, взех една празна папка, напълних я с листа за ксерокса и излязох отдясно на сцената с усмивка.

— Благодаря, морски пехотинецо.

Той отдаде чест.

— За мен е удоволствие, сър. Приятно прекарване на уикенда.

— Смятам, че ще е приятно.

Навън метнах папката в първата срещната кофа за боклук. Тичешком се върнах при главния портал и на излизане махнах с ръка към часовия и му пожелах приятен ден.

В неделя заведох момчетата при базата за предварителна атака. Пик и Малката бира влязоха през снабдителния участък от 45 декара в най-западната страна на базата. Порталът там никога не се охраняваше. Отидоха до верижната ограда, която разделяше снабдителния участък от базата, срязаха веригата на портала за персонала и сложиха нова верига с катинар, които носеха със себе си. Чери, според пропуска беше капитан, се вмъкна в офицерския клуб и претършува гардеробната. Върна се с три портфейла, две куфарчета със секретни материали и ново яке.

Аз, Малката бира и Пик повозихме Уинкин и Блинкин в кола под наем. Обиколихме базата и си отбелязахме вратите и оградите. След това тръгнах по междущатско шосе 395, което минаваше на по-малко от петнадесет метра от кабинета на главнокомандващия. Когато посочих целта и обясних как ще я превземем, хората ми не можаха да не се засмеят.

Заведох момчетата на обяд в офицерския клуб на военновъздушната база „Болинг“, където членувам. Там ядеш на корем за 7,95 долара, а виното и бирата са безплатни. Гарантирам, че тази вечер бяха на загуба заради нас.

Докато все още се намирахме от другата страна на реката, се отбихме в гимнастическия салон на военноморската станция „Анакостия“ и откраднахме още три пропуска.

Извадих късмет — станах адмирал с две звезди, без да чакам одобрение от Сената. На паркинга зад гимнастическия салон имаше две отключени леки коли с пропуски „Военен окръг Вашингтон“, монтирани на поставки отвън, вместо да бъдат от вътрешната страна на стъклата. И тях откраднахме.

В неделя се събрахме за вечеря в бара на стрелците и аз разпределих задачите. Исках да включа и Стиви Уондър в тази малка лудория, но той бе напуснал града по работа — представяше се за оръжеен инспектор към ООН, а в същото време монтираше подслушвателна апаратура за една несъществуваща агенция. Намираше се в страна, чието име трябва да остане тайна, но която на картата много прилича на Ирак. Негова грешка.

Аз и Гадния си определихме щаба на Следствената служба. На Пачия крак и Чери дадох сградата на снабдяването с позволението да откраднат по възможност цялото оборудване. Малката бира и Пик щяха да опустошат кабинета на главнокомандващия военноморските операции, а аз щях да ги посетя веднага след като свърша със Следствената служба. Уинкин, Блинкин и Нод трябваше да се заемат с полицейската станция на базата и с енергоснабдителното съоръжение. Така те, облечени като охрана, в откраднат джип от полицията на военноморската база щяха да наблюдават, докато аз и Гадния проникваме в Следствената служба.

Костюмите бяха лесна работа. Щяхме да се облечем като за бягане — в сини горнища с емблеми на академията в Анаполис. Имахме си и пропуски, откраднати от гимнастическия салон.

Ударът щеше да започне в 21,30 часа и да завърши в 1,00. Щяхме да скрием оборудването и играчките от склада в джипа, а част от откраднатото да прехвърлим в кола, паркирана откъм снабдителния участък в западния край на базата — просто щяхме да преминем през портала, който Пик и Малката бира приготвиха, да натоварим колата и да заминем. Останалата част от плячката щеше да замине с полицейския джип на базата.

Звучи ли твърде просто? Твърде логично? Твърде лесно? Разбира се, и тъкмо затова свърши толкова добра работа.

* * *

В понеделник изпълних задължението си — съгласно заповедта изпратих ежедневния си отчет до Пинки. Написан бе в бъбрив и безобиден стил. Обяснявах, че напредваме по план и ще посетя щаба, че възнамерявам да говоря с офицерите от охраната, но не и да ги видя лично. В края на краищата, ако им се обадех лично, щяха да разберат, че съм си обръснал брадата и малката ми изненада можеше да се провали.

Въпреки всичко удържах на думата си. Набрах un coup de telephone^[4] до полковника, който отговаря за охранителния взвод на щаба. Представих се като новия командващ офицер на „Червената клетка“ и обясних, че ни е поставена задачата да проведем наблюдение и учение за охраната.

Полковник Уъртингам Уошингтън Люис ми каза, че е абсожително и пололютно готов за нас.

— Имаме сценария и хората ми са готови да тръгнат, полковник — каза ми той.

Запитах се какъв ли е сценарият.

Всъщност той ми го прочете:

— Вие влизате през главния портал в 10,30 часа в петък и тръгвате към сграда 200, където се намира Щабът на Военноморските сили. Вземате часовия при главния портал за заложник. Но той обявява тревога, преди да го хванете, и нашият екип за бързо реагиране е готов. Блокираме пътя, за да не можете да стигнете до щаба, и затова се затваряте със заложника си в гаража. Ние отцепваме мястото, отрязваме ви тока и повеждаме преговори. След три часа се предавате. Това е доста правдива ситуация, ако питате мен.

Прехапах език.

— Така ми изглежда и на мен, полковник.

— Можем да направим анализа по-късно. Отделил съм целия ден за вас, но не мисля, че ще ви трябва повече от половин час. Тук сме доста добре укрепени.

— Така ли?

— Разбира се. Базата е напълно сигурна. Погрижил съм се за това.

Напълно му повярвах.

— Добре, полковник. Струва ми се, че нещата при вас са съвсем наред. Довиждане до петък.