Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (19)

Глава осемнадесета

Не го показвах, но бях обезумял. Бях загубил двама души, не знаех къде е третият. Не се знаеше колко са лошите типове наоколо. Опитът ми подсказваше, че най-добрата реакция е нападението. Тюлените не ги бива много да отстъпват.

Но надделя усетът ми за стратегическите, а не тактически действия. Мисията ми не беше да стрелям и плячкосвам, а да запазя информацията, която имах в джоба си. Отмъщението трябваше да почака. Точно сега трябваше да намеря Малката бира и да се махам от Додж.

Заредихме автоматите си, свалихме хирургическите ръкавици и тръгнахме по „Констелейшън авеню“. Като заобиколихме ъгъла, имах чувството, че сме попаднали на карнавала преди Великден. Тълпата беше понамаляла в хладната вечер, но все още булевардът беше доста оживен. Всички светлини бяха включени и докато няколкостотинте издръжливи зяпачи гледаха, режисьорът даде заповед на войските си да тръгват.

Вдясно от нас пътят беше разчистен, за да могат две полицейски коли да заминат на юг от булеварда „Санта Моника“, да преодолеят бордюра и със скърцащи гуми да спрат пред главния вход на превзетия от терористите небостъргач. Трима каскадьори мереха разстоянието с крачки. Зад тях, от западната страна на улицата, имаше група полицаи за бързо реагиране, които стояха до един бронетранспортьор. На него с тридесетсантиметрови букви беше написано „Полиция“. Огледах ги. Видях Малката бира със снайперисткия си куфар, който стоеше в средата и се опитваше да не привлича внимание. Натиснах бутона на радиопредавателя си.

— Бира, говори „Сребърния куршум“.

Огледа се и веднага отговори:

— Бирата.

Казах му къде сме. Той погледна към мен и ме забеляза. Дори от такова разстояние виждах, че нещо не е наред.

— Три часа, капитане.

Извих се надясно и огледах района. Отзад, в сенките, където светлината беше по-слаба, забелязах Мани Танто. Носеше същата униформа като на Малката бира и автомат МП-5 със заглушител. Зад него забелязах друго познато лице. Сали Жребеца. И двамата носеха микрофони и слушалки, подобни на нашите.

Използвах ръчни сигнали. Посочих Ники и Пачия крак и им сигнализирах за врага в „три часа“. Погледнаха. Видяха ги. Отговориха ми със сигнала „разпръсване за бой“ и се отдалечиха към фланга ми, като използваха рядката тълпа за прикритие.

Направих знак на Малката бира да се премести вдясно, встрани от Мани Танто и Жребеца. Той кимна и започна да се движи. Ако успееше да пресече осемте ленти на булевард „Сенчъри Парк Уест“, където репетираха филмовите сцени, щеше да се присъедини към нас.

Пробих си път с рамо до полицаите. Сега Малката бира стоеше право срещу мен на сто и петдесет метра. Махнах му да върви.

— Давай, по дяволите.

Държейки куфара си, прескочи бариерата, но тъкмо измина три метра и един член на снимачния екип с радиотелефон в ръка го спря, като опря ръка в гърдите му.

Не бях достатъчно близо, за да чуя какво ставаше, но можех да разбера по жестовете, че казваше нещо като: „Вие, статистите, не участвате в този кадър. Върни се обратно и чакай.“

Малката бира просто фрасна задника и го просна на земята.

Това не го възпря — той беше истинско олицетворение на ефективността. Изправи се на крака и се впусна да го гони, като крещеше:

— Хей, къде отиваш?

В момента се намираха в средата на булеварда и виждах лицето на човека на снимачния екип, който се опитваше да спре Бирата. Познавах това лице — Джордан Рокера.

Опитах се да привлека вниманието на Малката бира, но той твърдо беше решил да пресече улицата. Сега Джордан се намираше зад него и бъркаше в джоба на якето си.

Изглежда, не внимаваше особено, защото Малката бира го удари с лакът в слънчевия сплит и го събори като камък. После малкият ми злобар включи форсажа и в спринт измина останалата част от разстоянието. Метна ми куфара и прескочи бариерата.

Мани и другите също тръгнаха. Видях Бренекето. Намираше се на същата страна на улицата, на която бях и аз, вероятно на сто метра — носеше костюм, сочеше към нас и правеше жестове на трима души в униформи на лосанджелиската полиция. Дали бяха истински полицаи? Това нямаше значение. Истински или не, бяхме загазили.

Полицаите тръгнаха към нас. Трябваше да тръгваме. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да открадна някоя кола — наоколо имаше достатъчно — и да тръгна към Зума. Направих сигнал на Гадния и Пачия крак да тръгнат на запад. Те започнаха да си пробиват път през тълпата по тротоара. Аз се отдръпнах от бариерата, като държах куфара.

— Пази ме отзад — казах на Малката бира.

— Слушам, капитане.

Изостана на пет метра зад мен. С периферното си зрение видях позната фигура, докато си пробивах път през тълпата. Мелиса Голд ме видя и се приближи.

— Здравей, Дик.

— Здрасти, Голд. Как си?

— Щях да съм по-добре, ако можехме да свършим. След тези снимки приключваме за вечерта. Ти как си?

— И по-добре съм бил. — Представих Малката бира. Тя погледна униформата му. — От нашите ли сте?

— Не, с него съм.

Тя потупа куфара.

— Какво има вътре?

— Мръсното ми бельо.

Понечи да попита нещо, но се спря. След неловка пауза попита:

— Сигурен ли си, че не сме се виждали някъде? Не забравям лица.

— Е, може би си спомняш обложката на книгата ми.

— Книга ли?

— „Свирепия“.

Лицето й просветна.

— Точно така… четох я миналия месец. Ти си Дик Марченко.

— Марчинко.

Винаги бъркаха името ми така.

— Бил си тюлен.

— И още съм.

— Без майтап? Страхотна книга. Наистина ли си вършил всичко това?

— Благодаря… и да.

Погледнах надолу по улицата. Полицаите сега ни гледаха напрегнато. Нямах представа къде са Мани Танто и останалите от „Сентюриън“. Време беше да действам.

— Мелиса…

— Да?

— Виж, неловко ми е, но се нуждая от помощ. Много е важно.

— Каква помощ?

— С мен е Малката бира и още двама и трябва да стигнем до Зума Бийч.

— Зума Бийч.

— Да.

— Кога трябва да си там? Мога да ви закарам веднага, щом свършим — остава ни само една голяма сцена за тази вечер. Имам джип, в който ще се съберем.

Погледнах към полицаите. Не се бяха помръднали. Това означаваше, че са фалшиви, защото не смееха да се приближат до Мелиса, да обяснят какво желаят, да ни сложат белезници, и да ни откарат. Това беше в наша полза, но само ако действахме както трябва сега.

— Може би ще е късно.

Тя скръсти ръце и се замисли над думите ми. После запита:

— По служба ли е? Искам да кажа, за Военноморските сили ли работите?

Е, за тях работехме, донякъде. Кимнах.

— Да.

— А какво правите, ако не е тайна?

— Бих могъл да ти кажа, но после трябва да те убия. — Тя ме изгледа много особено. Явно го вземаше на сериозно. — Пошегувах се, Голд. Но е по-добре за теб, ако не знаеш.

Отново ме погледна и сви устни.

— Елате с мен.

Пъхна се под бариерата и се обърна към мен.

— Е? Ако ще го правите, хайде, защото няма много време.

Подадох сигнал на Гадния и Пачия крак. Те затичаха към мен и Малката бира. Прескочихме дървените „магарета“ и последвахме Голд, която тръгна на запад към дългата редица влекачи, паркирани на ъгъла.

Сега полицаите отново се движеха. Мани също. Както и Бренекето. Но ние се намирахме на сто и петдесет метра пред тях. Някаква сирена изсвири три пъти. Спрях, за да видя какво става.

— Дявол да го вземе, Дик, мърдай… — Гласът на Мелиса беше напрегнат. Започна да тича. Отляво дочух рев на автомобилни двигатели. — По дяволите, размърдайте си задниците! Започват снимките.

— Давай… — Затичах край нея. Същото сториха и момчетата ми.

Стигнахме в далечната страна на улицата, когато шест полицейски коли и един голям камион с надпис „Отряд за бързо реагиране“ профучаха по широката улица, а сирените и светлините им работеха с пълна сила. Минаха точно там, където бяхме пресекли улицата, после завиха зад ъгъла и се отправиха към небостъргача.

На сто метра зад нас Мани Танто се опитваше да уговори моторизирани полицаи от Лос Анджелис да го пуснат да мине. Изглежда, без успех. Когато се качихме в джипа на Голд, видях, че ни гледа през малък бинокъл.

* * *

Срещнахме се малко след 3,00. Голд ни остави на тихоокеанското шосе, след като изключи фаровете си и забави ход, като бавно тръгна по банкета. Не бях сигурен дали ни следят, но не исках да поемам никакви рискове. Изтърколихме се в една канавка, оставихме я да отмине и изчакахме още пет минути, за да видим дали някой няма да мине покрай нас. Nada. Дължах голяма услуга на тази дама — и щях да я върна, ако съм жив достатъчно време, за да се върна в Лос Анджелис.

Когато реших, че е чисто, пресякохме шосето и влязохме в парка на Зума Бийч, изпълзяхме на плажа, после слязохме по скалите и цопнахме във водата. Студено беше, а и ние бяхме напълно изтощени, трябваше да теглим Чери, чиято дясна ръка бе срязана и той загуби доста кръв. Но видях „Злобния жабок“, който се люлееше по вълните на около миля от брега. Майк бе сложил две неонови лампи — червена и бяла — и ние ги използвахме като ориентир.

Той ни изтегли на борда, помогна ни да се подсушим с големи, дебели кърпи, сгря ни с кафе и бренди, помогна да закърпим ръката на Чери с хирургически лепенки, а след това попита какво става, мамицата му. Не обичаше да има тела на яхтата си и ми го каза с думи, от които Ев Барет би се възгордял.

И аз не харесвах тази идея, но в случая нямаше голям избор. Двама души бяха и щях лесно да се отърва от труповете им, все едно че са убити при изпълнение на официална мисия на Военноморските сили.

Въпросът беше как да го направя. Нещастните случаи трябва да бъдат представени така, че да не е възможно да се установи вината ни. А и труповете трябваше да бъдат намерени в такова състояние, в което не може да им се прави аутопсия.

Най-близкото съоръжение, където можехме да хвърлим котва, беше военновъздушната станция на Военноморските сили Пойнт Мугу, където „Червената клетка“ в първоначалния си вид бе имала един от най-големите си триумфи. През 1985 г. нападнахме базата през уикенда на Деня на труда и заличихме президентския самолет от картата.

Този път проникването на „Червената клетка“ нямаше да бъде толкова успешно. По време на нападението щяхме да използваме неизправни импровизирани експлозивни устройства, далеч по-мощни, отколкото сме мислили. Щеше да възникне нещастен случай и Уинкин и Блинкин щяха да бъдат убити.

Вероятно задникът ми щеше да се озове пред военния съд, но ми беше все едно. И така всичко беше толкова осрано — вероятно Пинки прекарваше повече от времето си в мисли как да се отърве от мен и да ме пъхне обратно в затвора. Е, не си беше губил времето, защото се бях прецакал между севернокорейската й сегашна операция. Изглежда, имаше право, като каза, че ще се осера, защото аз наистина го направих.

Но имах да свърша по-важни неща, отколкото да се самосъжалявам. Повиках бойците си на кърмата и заповядах да почиват колкото могат повече, защото щяхме да сме доста заети. Майк вдигна котва към 4,45 и тръгнахме с 12 възела към Пойнт Мугу на около 24 мили от мястото на срещата в Зума.

Телата бяха кървили и подути достатъчно и на зазоряване започнаха да миришат. Влязохме във водата и добре ги измихме. Това беше необходимо — не исках над яхтата да летят чайки и да привличат вниманието към нас и товара ни.

Стигнахме в Пйнт Мугу през сутрешния пиков час и спряхме на две мили от брега, между ракетното стрелбище Ванденберг и самата военноморска база. Прекарахме целия ден в морето. Майк хвърляше въдица във водата за всеки случай, ако ни види някой патрулен катер или самолет. Не говорехме много. Нямахме настроение за това.

В 15,00 събрах хората в каюткомпанията и описах задачата.

— Може би това ще е най-трудното нещо, което ви се е налагало да правите. — Казах им, че ще нападнем Пойнт Мугу. По време на нападението аз и Гадния трябваше да сложим телата върху няколко истински импровизирани експлозивни устройства и да ги взривим.

Обясних защо трябва да го сторим.

Не им хареса много. Но трябваше да го направим.

Начертах схема на нападението. Нод и Чери щяха да нападнат полицейската станция пред главния портал, да срежат телефонните линии и да взривят радиоантените, за да не може никой да извика помощ. Пик и Малката бира щяха да прекосят плажа и за отклоняване на вниманието да запалят поредица огньове около складовете за гориво. В Калифорния огънят има по-друго значение — особено ако е в близост с горивен склад с достатъчно авиационно гориво, за да запали района от Окснард до Камарило. През това време Пачия крак щеше да среже веригата на задния вход и да постави серия симулатори на артилерийски огън по протежение на оградата в близост до тихоокеанското шосе. Докато властта се справи с целия този хаос, аз и Гадния щяхме да поставим двете тела и купчина истински импровизирани експлозивни устройства зад съоръжението за обезвреждане на боеприпаси в базата.

* * *

Започнахме мръсната работа в 21,30, като се премятахме през перилата по двойки. Гадния и аз изтеглихме телата до един сал. Вече започваха да се надуват и смърдяха лютиво, вкочаниха се и бяха адски трудни за носене. С охкания и стонове ги пренесохме през заблатената зона около лагуната в Мугу.

Когато преминахме през верижната ограда около съоръжението за обезвреждане на боеприпаси, властите в базата вече реагираха на симулираните експлозии до шосето. Намерихме подходящо място за погребалната клада на Уинкин и Блинкин. Чуваха се сирени и всички служещи бяха извикани, за да действат като пожарникари.

Гадния разби вратата на оръжейния склад с един лост и извади достатъчно динамит, за да събори средно голяма сграда. Двамата нагласихме зарядите, фишеците и детонационните кабели и почтително — доколкото това е възможно в подобна ситуация — поставихме телата върху експлозивите.

Гадния коленичи и прочете бърза молитва. Аз се присъединих. Останахме няколко секунди, после мълчаливо възобновихме работата си.

Погрижих се да покрия телата с малко пръст, за да наподобя гроб. Сигурно си мислите, че го направих от благоприличие. Всъщност направих го, за да може телата да послужат като амортизатори за експлозива, от което разрушителната му сила щеше да нарасне до максимум. Нямаше да е възможно да се съберат достатъчно тъкани, за да се направи аутопсия.

Гадния настрои часовника и се разкарахме, като на връщане минахме през резервата за диви животни, през блатата и надолу. Когато минахме край Пойнт Палос Верде, се обадих до Вашингтон и казах на дежурния капитан кой съм и коя група командвам. Съобщих, че имаме две жертви по време на обезвреждането на взрив, който не можахме да вземем със себе си на пътнически самолет. Обясних, че това е станало по време на необявено проникване на „Червената клетка“ във военноморската база Пойнт Мугу.

Казах му, че при завръщането си във Вашингтон ще подам пълен доклад и тъй като съм командир на „Червената клетка“, отговорността за жертвите пада изцяло върху мен.

Той започна да ми дрънка нещо, но аз натиснах бутона и прекратих разговора. Не ми се говореше повече.