Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Кръмли (2)
- Включено в книгата
-
Гробище за лунатици
Друга приказка за два града - Оригинално заглавие
- A Graveyard for Lunatics, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Филипина Филипова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Гробище за лунатици
Американска. Първо издание
Yassen Atanasov Company, София, 1992
Редактор: Люба Никифорова
История
- — Добавяне
5
Утрото не помогна много.
Радиото и телевизията не оповестиха намиране на трупове.
Вестниците гъмжаха от съобщения за катастрофи и чистки сред наркомани. Нито дума за Дж. Ч. Арбътнот.
Излязох от къщи и отидох до гаража си, в който нямаше кола, а куп играчки, стари броеве на научни и изобретателски списания, колело, купено на старо.
Подкарах го към студиото, но по пътя усетих, че не си спомням нито едно от кръстовищата, които бях прекосил слепешком. Ужасен, скочих разтреперан от колелото.
Един огненочервен открит спортен автомобил закова до мен със свистящи гуми.
Мъжът зад волана с кепе, килнато назад, изключи мотора. Погледна ме. Едното му око бе светлосиньо, а другото се покриваше от монокъл, закрепен здраво на мястото му и проблясващ на слънчевите лъчи.
— Здрасти, тъпо копеле — подвикна той, провлачвайки гласните като германец.
За малко да изпусна колелото. Когато бях дванайсетгодишен, бях виждал този профил, изсечен на старите монети. Мъжът бе или възкръсналият Цезар, или германският първосвещеник на Светата Римска империя. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.
— Какво казваш? — извика той. — По-силно!
— Здрасти — чух се да отговарям, — здрасти, копелдак такъв. Ти си Фриц Вонг, нали? Роден в Шанхай от майка австрийка и баща китаец, израснал в Хонконг, Бомбай, Лондон и дузина немски градове. Първо момче за всичко, после крояч на филми, писател, кинематограф и накрая — световноизвестен режисьор. Фриц Вонг, великолепният създател на великия ням филм „Заклинание Кавалканти“. Човекът, оглавил филмовата продукция на Холивуд от 1925-а до 1927-ма и изхвърлен заради сцена, в която прусашки генерал души бельото на Герта Фрьолих. Световноизвестният режисьор, който се върна, а сетне напусна Берлин, изпреварвайки Хитлер, режисьорът на „Луда любов“, „Делириум“, „До луната и обратно“…
С всяка изречена дума главата му леко се извръщаше, а устата му се разтваряше в усмивка а ла Пънч-и-Джуди. Монокълът проблясваше многозначително.
Зад монокъла надзърташе едно дръпнато око. Мислех, че лявото око е Пекин, а дясното — Берлин, но се оказа другояче. Монокълът беше причината окото да придобие източни очертания. Челото и формата на лицето имаха типичната тевтонска арогантност. Те трябваше да му служат още две хиляди години или поне до прекратяването на договора.
— Какъв ме нарече? — попита той извънредно любезно.
— Какъвто ме нарече ТИ — отвърнах аз колебливо. — Тъпо, скапано копеле — последните думи изрекох шепнешком.
Той кимна, засмя се и отвори широко едната врата.
— Скачай!
— Но ти не…
— Не те познавам? Да не мислиш, че качвам всеки побъркан велосипедист? Мислиш, че не съм те видял как се спотайваш по ъглите на студиото, като се преструваш на Зайо Байо пред лейтенанта? Ти си оня — щракна с пръсти, — откаченият син на Едгар Райс Бъроуз и „Диктаторът на Марс“ — незаконното чедо на Дж.Х. Уелс от Жул Верн. Хвърляй велосипеда, закъсняваме.
Метнах колелото отзад и седнах точно в момента, в който се понесохме с петдесет мили в час.
— Знае ли човек? — изкрещя Фриц Вонг, преборвайки се с шума от мотора. — И на двамата нещо ни хлопа с тия професии. Но ти си щастливец. Още ТИ ХАРЕСВА.
— Защо, НА ТЕБ не ти ли харесва?
— За Бога, разбира се, че ДА! — промърмори той.
Не можех да откъсна поглед от Фриц Вонг, приведен над кормилото срещу брулещия вятър.
— Ти си най-големият глупак, когото познавам! — провикна се Фриц. — Да не искаш да ти светят маслото? Нещо ти мърда май. Никога ли не си се учил да караш кола? Това колело какво е? Да не ти е дебютното произведение? Ама как можа да напишеш такъв боклук? Седни и прочети Томас Ман, Гьоте!
— Томас Ман и Гьоте не биха могли да напишат и най-простия сценарий. „Смърт във Венеция“ — как да е. „Фауст“ — о’кей. Но добър СЦЕНАРИЙ? Или разказ като моя с приземяване на луната и пълна достоверност пред читателя? Това те не могат да направят. Тоя монокъл как не ти пречи да караш?
— Това не те засяга! По-добре да си сляп. Взреш ли се в шофьора пред себе си, би ти се приискало да му смачкаш задника! Я да те видим тебе. Харесваш ли ме такъв?
— Мисля, че си забавен!
— За Бога! Свикни да приемаш всичко казано от Вонг като цитат от Светото Писание. Ама как така не караш?
И двамата крещяхме срещу вятъра, който здравата ни брулеше.
— Писателите НЯМАТ ПАРИ за кола! А и когато бях петнайсетгодишен, видях разкъсаните тела на пет души. Една кола се беше ударила в телеграфен стълб.
Фриц ме стрелна с поглед. Бях побледнял от спомена.
— Стори ти се като на война, нали? Не си бил толкова тъп. Чух, че са ти възложили нещо ново с Рой Холдстром. Специални ефекти? Жестоко. Макар и да не ми се иска да го призная.
— Ами ние сме приятели от колежа. Гледах го как майстори в гаража миниатюрните си динозаври. Бяхме си обещали когато пораснем да правим заедно чудовищата.
— Не — извика Фриц Вонг, надмогвайки вятъра, — вие СЛУЖИТЕ на чудовищата. Мени Лайбър? Мечтата на отровния гущер да стане паяк. Е-хе! Ето я менажерията!
Кимна към тълпата колекционери на автографи срещу вратите на студиото.
Погледнах натам. Душата ми за миг се върна в 1934 г. Бях притиснат от обезумялата тълпа, размахваща тефтери и писалки. Ловците на премиери, поклонниците на Марлене Дитрих, които нахлуваха в гримьорната й или хукваха след Кари Грант на боксовите мачове в петък вечер. Чакаха Джийн Харлоу да влезе в ресторанта за поредния тричасов обяд или Клодет Колберт да излезе от него към полунощ, преливаща от веселие.
Вгледах се в полудялата тълпа срещу нас. Видях отново Булдога, Пекинеза, бледите късогледи лица на изгубените в миналото приятели, застанали пред фасадата на огромния испански музей Прадо — част от Максимус, където трийсетфутовите гравирани врати с трясък се отваряха и затваряха пред невъобразимо известните. Видях и себе си в гнездото на зиналите гладни птички, очакващи да се нахранят с кратки срещи, снимки и автографи. В спомените ми слънцето залязваше, показваше се луната, а аз бях малкото момче на ролкови кънки, тръгнало да се прибира вкъщи сред пустите улици с мечтата някой ден да стане най-великият писател или най-прочутото наемно перо на „Флай бай найт пикчърс“.
— Менажерия ли? — измърморих аз. — Нима ги наричаш така?
— А тук е зоопаркът им! — посочи Фриц Вонг.
И изфучахме между вратите на студиото, спускайки се по алеите, край които минаваха статисти, артисти и чиновници. Фриц Вонг удари спирачки посред зоната с надпис „Паркирането забранено“.
Слязох от колата и го попитах:
— Каква е разликата между менажерия и зоопарк?
— Ами тук, в зоопарка, сме отделени с решетки от света. Решетките на парите. А онези фантазьори отвън са пленници на глупавите си мечти.
— Самият аз бях един от тях някога. Мечтаех да прескоча стените на студиото.
— Тъпак. За теб тогава няма спасение.
— Не, има. Довърших поредния сборник разкази и една пиеса. Името ми ще бъде запомнено!
Монокълът на Фриц просветна.
— Спри да говориш така. Може да се разделя с отвращението си.
— Доколкото познавам Фриц Вонг — за не повече от трийсет секунди.
Фриц ме наблюдаваше как вадя велосипеда от колата.
— Ти май си почти германец.
Качих се на колелото.
— Не ме обиждай.
— Ама ти с всички ли се държиш така? — попита Фриц.
— Не, само с Фредерик Велики, чиито маниери ненавиждам, но чиито филми обожавам.
Фриц Вонг свали монокъла и го пусна в джоба на ризата си. Като че ли пускаше монета в някакъв свой вътрешен автомат.
— Наблюдавам те от известно време — поде напевно той. — В пристъпи на лудост чета и разказите ти. Не ти липсва талант, на който бих могъл да придам блясък. В момента работя над един безнадежден филм за Христос, Ирод Антипа и останалите побъркани светци. Бог да ми е на помощ. Филмът стартира с дефицит от девет милиона долара и режисьор алкохолик, който не би се оправил и в детската градина. Избраха ме да погреба останките. Ти какъв християнин си?
— Паднал.
— Чудесно! Не се учудвай, ако уредя да те уволнят от оная работа с динозавърския епос. Помогнеш ли ми да балсамирам филма за Христос, ставам твой човек. Принципът на Лазар! Ако хванеш умряла пуйка и успееш да я извадиш от филмовата гробница, печелиш точки. Нека те понаблюдавам и почета още няколко дни. Ела в ресторанта точно в един следобед. Ще ядеш каквото ям аз и ще говориш само ако те заговорят. Ясно ли е, талантливо малко копеле такова?
— Да. Unterseebot Kapitan, ГОЛЯМО копеле такова.
Качих се на колелото, а той ме бутна отзад. Не за да ми направи номер, а за да ми даде ускорение.
Не погледнах назад.
Страх ме беше, че ще го видя загледан в мен.