Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (54) (Друга приказка за два града)

54

Кръмли, слепият Хенри и аз пристигнахме на гробищата точно в полунощ.

Погледнах вратите и се поколебах.

— Той е там — кимнах към камъните отвътре. — Звяра изтича там онази вечер. Какво ще стане, ако го срещнем?

— Нямам представа — каза Кръмли и влезе.

— Защо не, по дяволите? — промърмори Хенри.

И ме остави сам, през нощта, на пустата улица.

Настигнах ги.

— Спрете да вдъхна въздух — каза Хенри. — О, да, наистина сме на гробищата!

— Притеснява ли те това?

— Глупости. Мъртъвците за нищо не ги бива. Живите ми тормозят съня. Да ви кажа ли как познах, че не сме в най-обикновена градина? В една градина се смесват много аромати, а на гробищата има най-вече туберози, от погребенията. Винаги съм мразел тая миризма. Как се справям, детективе?

— Отлично — каза Кръмли и ни бутна към затъмнената част, — но ако се забавим, някой ще си помисли, че си търсим гробар и сам ще свърши тази работа. Хайде!

Спусна се бързо между хилядите млечнобели надгробни камъни.

Къде си, Звяр? — помислих си аз.

Погледнах към колата на Кръмли и ми се стори, че оставям след себе си най-добрия си приятел.

— Още не сте ми казали. За какво ви е един слепец на гробищата? Имате нужда от обонянието ми?

— От теб и от баскервилското куче — каза Кръмли. — Насам.

— Не се докосвайте до нищо — предупреди Хенри. — Имам нос на куче, но гордост на котка. Пазете се. Около нас е Смъртта.

Поведе ни между гробовете, почуквайки вляво и вдясно, сякаш се опитваше да разкъса нощта и да запали искри там, където никога не е имало.

— Как се справям? — прошепна той.

Застанах до него между мраморните плочи с имена и дати, обрасли с трева.

Хенри подуши въздуха.

— Мирише ми на голям камък. Я да видим. Да прочетем Брайловото писмо.

Прехвърли бастуна в лявата си ръка и попипа издълбаните букви на вратата на гробницата в гръцки стил.

Пръстите му потрепнаха върху началното „А“ и замръзнаха над последното „Т“.

— Знам това име — каза Хенри, превъртайки мислено лентата на минатото. — Това не беше ли великият, отдавна починал собственик на студиото от другата страна на стената?

— Да.

— Шумният мъж, който присъстваше на всичките им заседания? Сам поемал биберона, сам си сменял пелените, уволнил учителката в детската градина, на седем годинки, изпратил десет момчета при бавачката си на три години, тичал след момичетата още на осем, хванал ги на девет, купил паркинг на десет години, а студиото — на дванайсетия си рожден ден, когато баща му починал, завещавайки му Лондон, Рим и Бомбай. За този ли става дума?

— Хенри — въздъхнах аз, — ти си чудесен.

— Затова се живее трудно с мен — призна тихо Хенри. — Е?

Протегна се пак към името и към датата под него.

— 31 октомври. Празникът на Вси светии! Преди двайсет години. Как ли се чувстваш, след като си бил мъртъв толкова дълго? Хм. Трябва да го попитаме. Носите ли някакви инструменти?

— Лоста от колата — каза Кръмли.

— Добре… — Хенри простря ръка. — Но, по дяволите… — пръстите му се движеха по вратата на гробницата.

— Велики Боже! — възкликна той.

Вратата се завъртя на добре смазаните си панти. Не бе ни най-малко ръждясала! Ни помен от шум!

— Господи, Исусе! Къщата е отворена! — Хенри бързо отстъпи назад. — Нали нямате нищо против, след като сте по-читави от мен — влезте първо вие.

Докоснах вратата. Тя се плъзна още по-настрани.

— Насам.

Кръмли се насочи напред, запали фенерчето си и стъпи в мрака.

Последвах го.

— Не ме оставяйте тук — каза Хенри.

Кръмли посочи вратата.

— Затворете. Няма защо да виждат светлината от фенера.

Поколебах се. Бях гледал много филми с врати на гробници, които се тръшват, и разни пищящи хора, хванати завинаги в капан. А ако Звяра беше там…?

— За Бога! Хайде! — Кръмли почти притвори вратата. Остави само половининчова пролука, колкото да влиза въздух. — Така — обърна се.

Помещението бе празно, ако не се смяташе огромният бял каменен саркофаг в средата. Без капак. Вътре в него би трябвало да се намира ковчегът.

— По дяволите! — изкрещя Кръмли.

Погледнахме надолу. Ковчег нямаше.

— Не казвайте нищо! — обади се Хенри. Наведе се, вдъхна дълбоко, замисли се, поклати глава, подуши пак и целият грейна.

— Таратанци. Тук няма нищо, нали?

— Да.

— Дж.Ч. Арбътнот — измърмори Кръмли, — къде си?

— Не е тук — отвърнах аз.

— И никога не е бил — добави Хенри.

Погледнахме го втрещени, а той кимна, доволен от себе си.

— Не е имало никой под такова или каквото и да било друго име, когато и да било. Ако е имало, щях да усетя по миризмата. Но тук не мирише дори на прашинка пърхот, нокът или косъмче. Дори го няма ароматът на туберози и тамян. Това място, скъпи приятели, никога не е било обитавано от мъртвец, дори и за половин час. Ако греша, да ми падне носа!

Полазиха ме ледени тръпки.

— Но за какъв дявол им е да построят гробница и да се преструват, че в нея има някой?

— Може би никога не е имало труп — подхвърли Хенри. — Ами ако Арбътнот не е умрял?

— Не, не — казах аз, — писаха го по всички вестници. На погребението му дойдоха пет хиляди души. И аз бях там. Видях катафалката.

— Какво са направили с тялото в такъв случай? И защо?

— Аз…

Вратата на гробницата се тръшна.

Хенри, Кръмли и аз изкрещяхме от уплаха. Хвърлих се към Хенри, Кръмли ни грабна и двамата. Фенерът падна. Наведохме се с ругатни, чукнахме главите си и затаихме дъх, за да чуем дали ще ни заключат. Запълзяхме по пода, докопахме фенера и го насочихме към вратата, изгарящи от копнеж за живот, светлина и нощен въздух.

Втурнахме се едновременно към нея.

Господи, наистина беше заключена!

— Как ще се измъкнем сега?

— Не, не е възможно — заповтарях аз.

— Млъкни и ме остави да помисля — изръмжа Кръмли.

— Мисли бързо — намеси се Хенри, — защото този, който ни затвори, е изтичал да повика другарчетата си.

— Може да е бил просто пазачът — предположих аз.

Но си помислих за Звяра.

— Я дай фенера. Да. Да му се не види… — Кръмли оглеждаше всичко наоколо. — Пантите са все външни. Няма как да стигнем до тях.

— А може ли да има втора врата? — подхвърли Хенри.

Кръмли насочи фенера към лицето му.

— Какво толкова съм казал?

Кръмли отмести фенера настрани и тръгна към саркофага. Освети тавана, пода, ъглите и малкото прозорче отзад, през което не можеше да се промъкне и котка.

— Сигурно няма смисъл да викаме през прозореца?

— Който и да откликне, не бих му се зарадвал — отбеляза Хенри.

Кръмли започна да върти фенера в кръг.

— Втора врата — заповтаря той. — Трябва да има!

— Трябва! — изкрясках аз.

Почувствах ужасна влага в очите и неприятна сухота в гърлото си. Представих си как между камъните тупат тежки стъпки, по вратата хлопат сенки, задушават ни призраци, наричат ме с името на Кларънс, опитват се да ме убият; вратата се отваря и ни затрупват тонове книги, снимки с автограф и картички на актьори.

— Кръмли! — грабнах фенера. — Дай ми го за малко!

Оставаше да се провери само едно място — саркофагът. Погледнах вътре, присвих очи и въздъхнах облекчено.

— Вижте! Ей там има някакви дупки, черти, процепи и въобще неща, които никога не съм виждал в гробница. А от онзи ръб май се разнася светлина? По дяволите! Тук!

Седнах на саркофага, закрепих се така, че да не изгубя равновесие и погледнах равното дъно.

— Внимавай! — извика Кръмли.

— Не, ти се пази!

Тупнах на дъното.

Бе мазно от пласта машинно масло върху него. Всичко се разтресе.

Потънах надолу заедно с дъното на саркофага. Краката ми се разтвориха в тъмнина. Бях наклонен на една страна, когато капакът се опря на нещо.

— Стъпала! — изкрещях аз. — Стълба!

— Какво? — Хенри се приближи пипнешком. — Еха!

Когато дъното на саркофага бе в хоризонтално положение, изглеждаше като плоскост от конуси. Сега те придобиха формата на съвършени стъпала към долната земя.

Сложих крак на първото стъпало.

— Хайде, идвайте!

— Да идваме ли? Че какво, по дяволите, има там, долу? — каза Кръмли.

— А какво, по дяволите, има там, горе! — посочих тръшнатата врата.

Кръмли изруга и се надвеси да помогне на Хенри. Хенри скочи с пъргавината на котка.

Слязох разтреперан още едно стъпало, размахвайки фенера пред себе си. Хенри и Кръмли идваха зад мен и сипеха цветисти ругатни.

Стълбата на саркофага опираше в други стъпала, които водеха десет фута надолу в катакомбата. Когато Кръмли слезе от последното стъпало, капакът на саркофага се стрелна нагоре и трясна над нас. Премигнах към образувалия се таван и видях нещо да виси от него. На мястото на изчезналата стълба имаше огромна желязна халка. Човек можеше да се хване за нея, да се засили и да скочи върху стълбата долу.

За един миг.

— Мразя това място! — заяви Хенри.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Кръмли.

— Нещо не ми харесва. Чуйте!

Вятърът или нещо друго прихлопваше външната врата отгоре.

Кръмли грабна фенера и го завъртя около себе си:

— Вече и аз мразя това място.

На около десет фута от нас имаше врата в стената. Кръмли я напъна със сумтене. Отвори се. Бързо се промушихме през нея. Тръшна се зад нас и побягнахме.

Далеч от, а може би всъщност към Звяра?!

— Не гледай! — изкрещя Кръмли.

— Какво искаш да кажеш с това „Не гледай!“? — запита Хенри, разсичайки въздуха с бастуна си.

Кръмли, който бе най-отпред пак се провикна: „Просто не правете нищо. Само тичайте!“

Но докато тичахме, видях много неща — купища кости, пирамиди от черепи, строшени ковчези, разпръснати погребални венци, счупени кандила, парчета от статуи, унищожени икони — бойното поле на смъртта. Като че ли в средата на парада съдбата бе изстреляла шрапнел и той ни гонеше по мухлясалите дупки, където плътта се бе стопила и се усмихваха зловещо само зъбите.

Не гледай?! — помислих си аз, — не, не спирай! — Обезумял от ужас, щях да се стоваря върху Хенри. Но той ме прасна с бастуна и заех място в редицата.

Гледките се сменяха. След купищата кости дойде ред на куп консервни кутии, след мраморните гробници — гробници от бетон, докато изведнъж се озовахме в стария, черно-бял свят. Край нас пак бе пълно с имена, но този път те бяха изписани върху кутии от филми.

— Къде сме, по дяволите? — каза запъхтян Кръмли.

— Ратиган! Ботуин! О, Боже! Ние сме в Максимус Филмс! Минали сме над, под и през стената!

Наистина бяхме в склада за филми на Ботуин и рая на Ратиган сред избледнелите снимки от 1920-а, 1922-ра и 1925-а. Гробницата не за кости, а за филми, както веднъж я бе нарекла Констанс. Взирах се в мрака, за да се убедя, че истинските трупове ги няма, макар и да се надигат филмовите призраци. Погледнах заглавията: „Индианецът“, „Коварният д-р Фу Манчу“, „Черният пират“. Някои от филмите принадлежаха на други студия, но явно бяха взети под наем или откраднати.

Бях разкъсан на две. Едната ми половина искаше да продължи да бяга от черния ужас отзад, а другата копнееше да остане, да докосне древните призраци, които ме преследваха от детството.

Прищя ми се да извикам, макар и да не го направих: Не си отивайте! Чейни! Феърбанкс! Човекът с желязната маска! Немо под водата! Д’Артанян! Почакайте! Аз ще се върна! Ако оживея, разбира се. Много скоро!

У мен говореха и уплахата, и бликналата любов.

Не гледай примамките — казвах си аз. Спомни си мрака. Бягай.

Не спирай, за Бога!

Ехото от стъпките ни утрои паниката, която ни бе обзела. Последните трийсет ярда изминахме с неистови писъци, плътно прилепнали един до друг. Кръмли размахваше фенера си като побесняла маймуна, а слепият Хенри и аз се строполихме заедно пред последната врата.

— Божичко, заключена е!

Пак напънахме дръжката.

Замръзнах на място, защото си спомних старите филми. Разбиваш вратата и върху теб се излива порой, който наводнява цял Ню Йорк и те поглъща. Разбиваш вратата и геената те блъсва с огромни, огнени кълба. Разбиваш вратата и чудовищата на всички времена те стисват между ноктите си, за да те захвърлят в бездънната пропаст. Летиш в безкрайността и пищиш, обезумял от ужас.

Дръжката на вратата стана хлъзгава от потта по ръката ми. Зад нея остаряваше Гуанахуато! Онзи дълъг тунел в Мексико, където като дете бях пробягал между страхотиите, сто и десетте мъже, жени и деца и пожълтелите мумии, наредени една до друга в очакване на туристите и на Страшния съд.

Гуанахуато тук? Не, не е възможно.

Натиснах дръжката и вратата се отвори плавно, без каквото и да било изскърцване на добре смазаните й панти.

Стъписахме се.

Пристъпихме задъхани напред и тръшнахме вратата зад себе си.

Обърнахме се.

До нас имаше един огромен стол.

И празно бюро.

С бял телефон по средата.

— Къде сме? — попита Кръмли.

— Ако съдя по дишането, той знае — каза Хенри.

Фенерът на Кръмли освети стаята.

— Господи Божичко, Дева Марийо… — въздъхнах аз.

Защото виждах…

Столът на Мени Лайбър.

Бюрото на Мени Лайбър.

Телефонът на Мени Лайбър.

Кабинетът на Мени Лайбър.

Погледнах към огледалото, скрило невидимата врата.

Залитайки от умора, се взрях в собствения си образ.

Изведнъж стана пак…

Хиляда деветстотин двайсет и шеста. Оперната певица седеше в гримьорната си, а гласът от огледалото я увещаваше, изкушаваше и подмамваше да прекрачи рамката… ужасна Алиса, разтворена в образи, които се топят и се спускат към подземния свят. Мъжът с черното наметало и бялата маска ги води към гондолата. Тя се плъзва по тъмните води на каналите и стига до затрупания палат с огромно легло под формата на ковчег.

Огледалото на фантома.

Пътят на фантома от земята на мъртвите до него.

А сега…

Неговият стол, неговото бюро, неговият кабинет.

Но този път не беше фантомът, а Звяра.

Дръпнах стола настрани.

Звяра… посещава Мени Лайбър?

Отстъпих назад.

Мени… който никога не е издавал, а всъщност само е приемал заповеди. Сянка без плът. Примамка за лековерните… И той е ръководил студиото?! Не. По-скоро е бил жалък изпълнител на заръки по телефона. Момче за всичко. Поднасял е шампанското и цигарите. Дали е седял на този стол? Не, никога. Защото…

Кръмли бутна Хенри.

— Дръпни се!

— Защо? — попитах аз глуповато.

— Защото някой всеки момент ще изскочи през огледалото!

— Огледалото?! — изпищях аз и протегнах ръка.

— Недей! — изкрещя Кръмли.

— Какво се готви да направи? — запита Хенри.

— Ще погледна назад — отвърнах аз.

Отворих широко вратата зад огледалото.

Погледнах в тъмния тунел и се удивих колко дълго сме тичали, как сме скачали от страна на страна, от нещастие на нещастие, от тайна на тайна през всичките тези двайсет години между някогашния и последния празник на Вси светии. Тунелът се нижеше между ресторанти за консервирани филми и мощехранителници за безименните. Нима бих изминал целия този път без Кръмли и Хенри да прогонват сенките, в които се спъва дъхът ми?

Заслушах се.

Пак ли се отваряха и тръшкаха вратите в тъмното? Кой ни гонеше — черна армия или Звяра? Няма ли смъртта да повтори залпа от черепи, да взриви тунела и да ме изблъска от огледалото?

— Полудя ли? — изкрещя Кръмли. — Идиот! Махай се от тука!

Дръпна ръката ми и огледалото с трясък се върна на мястото си.

Грабнах телефона и набрах.

— Констанс! Грийн Таун!

Констанс извика нещо от другата страна.

— Какво каза тя? — попита Кръмли. — Всъщност няма значение, защото…

Огледалото се разтърси. Побягнахме.