Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (47) (Друга приказка за два града)

47

Но първо спрях при Голгота.

Трите кръста бяха празни.

— И.Х. — прошепнах аз, докосвайки сгънатата снимка в джоба си. Изведнъж усетих, че нечие присъствие ме преследва от доста време.

Видях облака мъгла, обгърнал Мени и сиво-зеления му ролс-ройс, който изпълзя до мен. Чух как задната врата примлясва с гумените си устни и се отваря, изпускайки поток смразяващо студен въздух. Мени Лайбър надникна от елегантния си хладилник.

— Ей, ти — извика той.

Беше горещ ден. Отпуснах се в студения ролс-ройс и освежих лицето си, докато опреснявах съзнанието си.

— Имам новини за теб — дъхът на Мени се надигаше на кълба в изкуствения зимен въздух. — Затваряме студиото за два дни. Генерално почистване. Боядисване. Ремонт.

— Нима можете да си го позволите? Ами разходите?

— Всеки ще получи цялата си заплата. Трябваше отдавна да го направим. Затова го затваряме…

С каква цел? — помислих си аз. За да изгонят всички от студиото. Защото знаят или подозират, че Рой е още жив и някой им е заръчал да го издирят и убият?

— Не съм чувал по-голяма глупост — казах аз.

Бях открил, че грубостта е най-добрият отговор. Никой не те подозира в каквото и да е, ако си достатъчно дебелокож да ръсиш обиди.

— Кой даде тая тъпа идея?

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Мени и се облегна назад. Дъхът му излизаше на тънки струйки. — Моя е!

— Ти не си толкова загубен — продължих аз в същия дух. — Не би направил такова нещо. Прекалено много те е грижа за парите. Някой ти е наредил. Някой отгоре.

— Няма никой над мен! — но очичките му се присвиха.

— И ти поемаш пълната отговорност за нещо, което ще отнеме поне половин милион, и то за по-малко от седмица?

— Е… — сгуши се в седалката си Мени.

— Трябва да е Ню Йорк — намерих оправдание аз. — Онези джуджета по връзката от Манхатън. Откачени маймуни. Остават ти само два дни до завършването на „Цезар и Христос“. Какво ще стане, ако докато пребоядисвате сцената, И.Х. пак се отдаде на разгул?

— Сцената с жаравата му бе последна. Отписваме го от нашата Библия. Ти го отписваш. И още нещо. Веднага щом студиото отвори врати, се връщаш на „Мъртвите са добри ездачи“.

Думите му ме вледениха. Полазиха ме тръпки.

— Не мога да го направя без Рой Холдстром — продължих да се правя на наивен глупак. — А Рой е мъртъв.

— Какво? — Мени се люшна напред, възстанови с мъка контрола над себе си и присви очи. — Защо смяташ така?

— Самоуби се.

Мени стана още по-подозрителен. Представях си го как изслушва рапорта на д-р Филипс: Рой обесен на Сцена 13, свален, откаран за кремация и изгорен.

Заговорих още по-наивно:

— Още ли държиш онези животинки заключени на Сцена 13?

— Ъ-хъ — излъга Мени.

— Рой не може да живее без тях. Преди няколко дни бях в апартамента му. Намерих го празен. Някой е откраднал всички камери и миниатюри. А Рой не можеше да живее и без тях. Сто на сто не е избягал никъде. Все пак, щеше да ми каже след двайсетгодишното ни приятелство. Следователно е мъртъв, по дяволите.

Мени ме изгледа внимателно, за да види дали говоря сериозно. Опитах се да придобия най-тъжното си изражение.

— Намери го — каза накрая Мени.

— Но нали…

— Намери го или ще те изхвърля и никога вече няма да си намериш работа в което и да било друго студио. Оня глупак не е умрял. Вчера са го видели. Може би се е опитвал да се промъкне в Сцена 13 и да си вземе обратно малките чудовища. Кажи му, че сме му простили. Ще му вдигнем заплатата. Време е да признаем грешката си. Намери го и ще ти вдигна и на теб заплатата. О’кей?

— Да не би да се разхожда, нахлупил глинената глава?

Мени пребледня.

— Не, за Бога! Ще обявим ново състезание. Ще завъртим реклами.

— Не мисля, че Рой ще се върне, ако не му позволите да направи ТОЗИ Звяр.

— Ще се върне, ако си знае интереса.

И ще го убиете след половин час, помислих си аз.

— Не — казах на глас. — Той наистина е мъртъв. Завинаги.

Опитвах се да закова колкото се може повече пирони по ковчега на Рой с надеждата, че Мени ще повярва и няма да затвори студиото, за да го намери. Глупава идея. Но побърканите хора са винаги глупави.

— Намери го — повтори Мени и се облегна назад, смразявайки въздуха с мълчанието си.

Затворих вратата на подвижния хладилник. Ролсът потегли и се изгуби в далечината като стопяваща се студена усмивка.

Треперейки, се отправих на Голямото пътешествие. Минах през Грийн Таун, Ню Йорк, Египетския сфинкс и Римския форум. Само мухите бръмчаха пред бабината ми къщичка. Само прах се вдигаше между лапите на Сфинкса.

Застанах пред голямата скала, отместена от Христовата гробница.

ПРИБЛИЖИХ СЕ ДО СКАЛАТА И СГУШИХ ЛИЦЕ В НЕЯ.

— Рой — прошепнах аз.

Скалата леко потрепна от допира.

И ПОСЛЕ ИЗКРЕЩЯ. НЕ СЪМ УБЕЖИЩЕ!

Господи, Рой, ти им ТРЯБВАШ, поне за десетте секунди, преди да са те размазали.

Скалата мълчеше. Един дяволски облак прах се мушна през фалшивата фасада на близкия град в Невада и се сви като котка в старото конско корито.

Някакъв глас извика: „Не позна! Виж насам!“

Погледнах към хълма на стотина ярда, който изпъкваше на фона на небето като положен меч от вечно зелена трева.

Там, развял белите си одежди стоеше мъж с брада.

— И.Х.! — запрепъвах се аз задъхан.

— Как го намираш това място? — попита И.Х. и ме изтегли при себе си със скръбна усмивка, — Хълмът на Проповедта. Искаш ли да я чуеш?

— Няма време.

— А хората преди две хиляди години как са я слушали?

— Не са имали часовници, И.Х.

— Не — погледна към небето. — Имали са само ленивото слънце и всички дни на света, за да чуят това, което трябва.

Кимнах. Името на Кларънс ми беше на устата.

— Седни, синко — И.Х. се настани на огромния камък до нас, а аз се свих като овчарче в нозете му. Той ме погледна почти нежно и каза: — Днес нищо не съм пил.

— Чудесно!

— Има и такива дни. От сутринта съм тук. Наслаждавам се на облаците и ми се иска да живея вечно заради миналата нощ, заради думите и теб.

Сигурно ме усети как преглъщам. Сведе поглед и докосна главата ми.

— О, ти май искаш да ми кажеш нещо, от което пак ще се напия.

— Надявам се, че не, И.Х. Отнася се до приятеля ти Кларънс.

Той дръпна ръката си като опарен.

Облаците закриха слънцето и заръмя дребничък дъждец, колкото и да бе невероятно в такъв ясен ден. Оставих се на капките да ме докосват, без да помръдвам. И.Х. подложи лице, за да усети свежестта.

— Кларънс… — измърмори той. — Познавам го от сто години. Въртеше се тук още от времето на истинските индианци. Беше винаги отпред. Едно момченце на девет-десет години с огромни, ококорени очи, руса коса, грейнало личице и масивен албум с автографи подмишница. Беше на сутринта, когато пристигнах, и в онази нощ, когато си тръгнах. Бях един от Четирите конници на Апокалипсиса!

— Смърт?

— Умник — изсмя се И.Х. — Смъртта. Яздех конския скелет под кокалестия си задник.

И двамата погледнахме към небето, за да видим дали Смъртта още не галопира по него.

Дъждът спря. И.Х. избърса лицето си и продължи:

— Кларънс. Нещастен, побъркан, зависим, самотен, безжизнен, неженен глупак. Без жена, без любовница, момче, куче, прасе или порносписания. Нищо. Дори гащи не носеше. Само наполеонки, дори и през лятото! Кларънс. О, Боже.

Най-сетне проговорих:

— Да си го виждал… напоследък?

— Обади ми се вчера…

— По кое време?

— Четири и половина. Защо?

Веднага, след като съм почукал на вратата му.

— Не беше на себе си. Каза ми: „Всичко е свършено! Идват за мене! Не ме учи какво да правя!“ Така изпищя, че ми смрази кръвта. Прозвуча като вика на десет хиляди уволнени статисти, четирийсет самоубили се режисьори, деветдесет и девет изнасилени артистки… Последните му думи бяха: „Помогни! Спаси ме!“ Но как можех да му помогна, след като бях причината, а не лекът? Казах му да вземе два аспирина и да ми се обади сутринта. Може би трябваше да се втурна на помощ. Ти така ли би постъпил на мое място?

Представих си пак как Кларънс лежи в огромната сватбена торта от картини, картички, снимки и истерична пот.

И.Х. ме видя да поклащам глава.

— Умрял е, нали? Ти си се втурнал, така ли?

Кимнах.

— Смъртта не е дошла по естествен път?

Пак кимнах.

— Кларънс!

Такъв вик би разтърсил целия добитък по поляните и би сепнал овчарите в съня им. Започваше проповедта за тъмата.

И.Х. скочи с отметната назад глава. От очите му се ронеха сълзи.

— … Кларънс…

И заслиза по хълма със затворени очи — далеч от победените проповеди. Тръгна към Голгота, където го чакаше кръстът.

Крачейки, попита:

— Да ти се намира нещо? Алкохол, пиячка? По дяволите! Обещаваше да бъде такъв великолепен ден! О, Кларънс, такъв си идиот!

Стигнахме кръста. И.Х. се наведе зад него и се изсмя с горчиво облекчение. Измъкна чувал, в който нещо подрънкваше.

— Христовата кръв в кафяв чувал и без етикет на бутилката. Докъде стигнахме с церемонията? — Надигна бутилката и отпи на няколко пъти. — Сега какво да правя? Да се изкача, саморазпна и да зачакам да дойдат те?

— Те?!

— Въпрос на време, момче. После ми пробиват китките и ми виждат сметката! Значи Кларънс е мъртъв!

— Задушен под снимките си.

И.Х. се вкамени.

— Кой ти каза?

— Видях сам, И.Х., но на никого не съм казал. Той е знаел нещо и е бил убит. А ТИ какво знаеш?

— Нищо! — поклати решително глава И.Х. — Нищо!

— Преди две вечери Кларънс разпозна един човек пред „Кафявото бомбе“. Той се нахвърли с юмруци връз него и Кларънс побягна. Защо?

— Не се опитвай да разбереш! Откажи се. Не искам да те повлека към пропастта заедно със себе си. Не ми остава нищо освен да чакам… Но сега, след като Кларънс е убит, сигурно ще решат, че аз съм го подучил да отиде пред „Кафявото бомбе“.

— Вярно ли е това?

А за мен какво ще кажеш? — добавих аз наум. Ти ли ми изпрати онези писма?

— Кой го е подучил, И.Х.? Кои са ТЕ? Хората умират около нас. Знаеш и за приятеля ми Рой.

— Рой? — попита И.Х. и скришом ме погледна. — Мъртъв? Късметлия е той. Крие ли се някъде? Всъщност няма смисъл. Те ще го докопат. Както и мен. От години знам прекалено много.

— До колко години назад?

— Защо питаш?

— Защото може да погубят и мен. Препънал съм се в нещо, но не знам в какво, по дяволите. Рой също напипа следа и умря или избяга. Някой уби Кларънс, защото и той бе подушил нещо. Въпрос на време е да открият заподозрените. Може да съм бил твърде близък с Кларънс — по-добре ще е да ме убият. А и Мени затваря студиото за два дни. За почистване и ремонт? Не, за Бога! Прави го заради Рой. Помисли! Десетки хиляди долара, хвърлени на вятъра, за да намерят един глупак, който се е побъркал по някакъв глинен звяр и за главата му е обявена награда. Защо държат толкова много на Рой? Защо и той трябва да умре както Кларънс? Ти. Онази вечер. Ти каза, че си стоял високо на Голгота. Видял си стената, стълбата и тялото на стълбата. Успя ли да видиш лицето на трупа?

— Бе прекалено далеч — поклати глава И.Х.

— Видя ли лицето на мъжа, поставил трупа там?

— Беше тъмно…

— Звяра ли беше?

— Кой?

— Човекът с разтопеното лице от розов восък, изкривеното нагоре дясно око и ужасната уста? Той ли нагласи тялото на стълбата, за да уплаши студиото, теб и мен, за да изнудва всички по незнайни причини? Ако трябва да умра, И.Х., защо да не знам мотива? Кажи името на Звяра.

— За да съм съвсем сигурен, че ще те убият? Никога!

Някакъв камион се зададе откъм ъгъла на студиото и мина през Голгота с надут клаксон, вдигайки купища прах.

— Внимавай бе, идиот! — изкрещях аз.

Камионът изчезваше в далечината.

А с него и И.Х.

Макар и трийсет години по-голям от мен, тичаше с всички сили зад камиона Одеждите му се развяваха и плющяха под вятъра, сякаш всеки миг ще го издигнат във въздуха.

Не отивай при Кларънс! — почти изкрещях аз.

Глупак. И без друго Кларънс е далеч напред. Никога не ще успее да го стигне!