Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (40) (Друга приказка за два града)

40

Постоях малко пред катедралата. Страхувах се от две неща — влизането и изкачването. Обърнах се, подуших въздуха, вдъхнах дълбоко и издишах.

Как е възможно! Тамян! И пушек от свещи. Нима някой е… И.Х.?

Минах през входа и се спрях.

Някъде, на високото, се размърда нещо огромно.

Присвих очи и се взрях в сенките, за да разбера дали не съм се излъгал.

Учудих се кой може да е накадил тамяна? Кога вятърът е угасил свещите?

Из въздуха се понесе фин прах.

И.Х., кой ще спаси Спасителя, ако паднеш?

На мълчанието ми бе отвърнато с мълчание.

Хубав номер ми скрои Господ — аз, страхливецът, да трябва да се изкачвам стъпало по стъпало в тъмнината, примиращ от страх да не би в някой момент камбаните да се строполят с грохот отгоре ми и да ме проснат бездиханен. Затворих очи и поставих крак на стълбата.

Постоях за миг на върха на „Нотр Дам“. Бях се хванал с две ръце за сърцето и ужасно много съжалявах, че съм горе, а не долу, при развеселените римляни, които се грееха на огъня и, окуражени от бирата, се усмихваха на Ратиган, кралицата на посещение.

Ако умра сега — помислих си аз, — никой няма да чуе.

— И.Х.? — подвикнах тихо към сенките.

Тишина.

Заобиколих една дълга шперплатова плоскост. Върху нея седеше някой. Звездите осветяваха неясните му очертания. Бе провесил крака над фасадата и седеше точно на мястото на отдавна починалия деформиран клисар от едно време.

Звяра.

Гледаше града и милионите пръснати светлинки, простиращи се на четиристотинте квадратни мили.

Как стигна дотук — почудих се аз. Как се промъкна покрай пазачите на входа или по-точно — покрай тези отвъд стената? Да. Стълбата и задната стена!

Чух ударите на тежък чук. Чух да провлачват тялото и да тръшват капака на сандъка. Запалена клечка кибрит. И рева на пещта за кремация.

Затаих дъх. Звяра се обърна и се втренчи в мен.

Препънах се и се хлъзнах по ръба. В последния момент се улових за една от каменните фигури.

Звяра веднага скочи и ме хвана за ръката.

За миг и двамата се люшнахме на ръба. В погледа му се четеше страх от мен. В моя поглед се четеше страх от него.

Изтегли ме и дръпна ръката си като опарен. Пристъпи бързо назад. И двамата застанахме полуприведени.

Погледнах ужасното лице, уплашените и завинаги осъдени очи, ранената уста и си помислих:

Защо? Защо не ме остави да падна? Или не ме блъсна? Ти си този с чука, нали? Този, който строши глинената фигура на Рой? Само ти можеш така да побеснееш! Защо ме спаси? Защо съм още жив?

Нямаше време за отговор. Отдолу се чу изскърцване. Някой се качваше по стълбата.

Звяра изпусна дълга, тежка въздишка: „Не!“

И побягна към галерията. Краката му трополяха по неукрепените дъски. Тъмнината отдолу се изви в облак прах.

Шумовете се умножиха. Скочих към страничната стълба, за да проследя Звяра. Той погледна назад за последен път. Очите му! Какво бе странното около очите му?

Бяха и същите, и различни; и ужасени, и примирени; и объркани, и съсредоточени. За момент си помислих, че може да извика, да изкрещи, да ме сплаши. Но от устните му се откъсна само задавено изхъркване. После чух как стъпало по стъпало се отдалечава от този нереален свят, за да се потопи в още по-призрачния отвъд стената.

Хукнах след него. Зад мен се вдигаха облаци прах и парчета строшен гипс. Като пясък, ронещ се между стените на часовник, за да се събере надолу, надолу… по пода на катедралата. Дъските под краката ми се люлееха и скърцаха. Вятърът забрули всички платна по стените и се завъртя около мен като огромни криле, а аз подскачах надолу по стълбата уплашен и проклинащ. Господи, от какво бягахме и двамата?

Вдигнах поглед към скритите каменни фигури. Бях сам. Спусках се в тъмата и се чудех какво би станало, ако се окаже, че ме чака долу?

Замръзнах на място. Сведох поглед.

Ако паднех, щеше да мине много време, преди да стигна пода. Познавах само един светец и името му се изплъзна от устата ми: Кръмли!

Дръж се, казваше Кръмли. Остава ти още много. Вдишай дълбоко шест пъти.

Отворих уста, но въздухът отказваше да влезе в дробовете ми. Задушавайки се, погледнах към Лос Анджелис, прострян на четиристотин квадратни мили светлина и трафик. Представих си красивите тълпи от хора. Но нямаше кой да ми помогне. Виждах ясно светлините, виждах града улица по улица, виждах дори уличните лампи!

Стори ми се, че там, на ръба на света, видях една голяма, тъмна вълна да се доближава до недосегаемия бряг.

Сърф, беше промълвила Констанс.

Това беше! Скачах надолу със затворени очи, без да гледам пропастта. Накрая стигнах дъното, готов да се намеря в прегръдката на Звяра, прострял ръце за убийство, а не за спасение.

Но нямаше никакъв Звяр. Само празният купел, събрал половин кило прах, изгасналите свещи и миризмата на тамян.

За последен път огледах катедралата. Който и да се катереше, вече бе стигнал върха.

На светлинни години от мен тълпата се разотиваше от Голгота като след съботен футболен мач.

И.Х., къде си, след като не си тук?