Фьодор Сергеев
Тайното оръжие на агресията (13) (Подривната дейност на САЩ срещу СССР)

Космически апарати за стратегическо разузнаване

В края на 50-те години прогресът на науката и техниката позволи на човека да направи първите стъпки в усвояването на космическото пространство. Но едва успели съветските учени, а след това и американските да изведат в Космоса първите изкуствени спътници на Земята, и ръководителите на „разузнавателната общност“ на САЩ се заловиха за космическата техника като ново средство за извършване на шпионаж.

Съществуват неоспорими доказателства, че още през 1953 г. (т.е. няколко години преди изстрелването на първия американски изкуствен спътник) Съединените щати са пристъпили към осъществяването на програма за създаване на космически апарати за стратегическо разузнаване. Началник-щаба на американските военновъздушни сили генерал Уайт заявява тогава, че първият и най-очевидният аспект на военното използване на космическото пространство е използването му за разузнаване.

Представителите на агресивните среди не крият, че основното предназначение на тези средства е получаването на секретна информация, необходима за определяне координатите на ракетните бази и на жизненоважните обекти в социалистическите страни. От 400-те млн. долара, отпуснати през 1959 г. за финансиране на разработките на военна космическа техника, около половината отиват за създаване на разузнавателни спътници.

По това време и впоследствие военните ведомства на САЩ изразходват за създаването и експлоатацията на спътниците шпиони почти половин милиард долара годишно; освен това най-малко 500 млн. долара се харчат за конструиране и създаване на ново военно космическо снаряжение. Сред компаниите, които изпълняват подобни поръчки, видно място заемат корпорациите „Локхийд“, „Дженеръл електрик“, „Нортроп“, „Томпсън-Рамо-Улдридж“, „Филко-Форд“, „Рейдио корпорейшън ъф Америка“ и „Айтек“.

Повишеният интерес на разузнавателните служби на САЩ към специалните области на приложение на космическата техника е лесно обясним. Както е известно, традиционните методи за събиране на информация за потенциалния противник имат някои недостатъци. Космическата техника е по-универсална, особено ако се вземе предвид, че тя позволява да се сведе до минимум рискът от провал и да се избегнат възможните външно-политически усложнения.

Разузнавателните спътници извършват наблюдение, като използват апаратура, която приема излъчванията, идващи или отразявани от земната повърхност в различни диапазони на електромагнитния спектър. Специални камери с голяма разрешаваща способност за наблюдение в оптическия диапазон, инфрачервени датчици и антени позволяват да се получи много ясно изображение. Въз основа на такива снимки Управлението за национално разузнаване се опитва да прави изводи за разположението и мощността на важните предприятия от отбранителната промишленост на СССР и за видовете оръжие, които произвеждат. Регистрирането на топлинното излъчване на океаните дава възможност да се установи местонахождението на атомните подводници. Използването на различна апаратура позволява да се открият радиолокационните станции за противовъздушна и противоракетна отбрана на Съветския съюз, ракетните установки и отбранителните съоръжения. С помощта на поставени в спътниците камери се правят картографски снимки, съставят се топлинни и радиолокационни карти, разпознават се обектите с важно военно и икономическо значение. Специални калибрирани инфрачервени прибори на борда на спътниците могат да наблюдават полето и да определят вида на реколтата, а също и да разкрият суровинните ресурси.

Както признават официални лица от САЩ, ефективността от използването на въздушно-космически и радиотехнически средства през последните години е достигнала високо равнище. По данни на американския печат само до края на 1980 г. в САЩ са били изстреляни 855 космически апарата, като 316 от тях (над една трета) — за извеждане в орбита на разузнавателни спътници.

Най-големият раздел в разузнавателните програми на САЩ е космическото фоторазузнаване. Работата по този раздел започва през втората половина на 50-те години с проекта „Дискъвърър“.

На спътниците от типа „Самос“ се поставя фотооборудване, което работи във видимия и в инфрачервения диапазон. То осигурява натрупване на информация и предаването й на Земята. Спътниците се извеждат в полярни елиптични орбити (180/540 км). Орбитите могат да бъдат постоянни или да се изменят с помощта на бордовите двигатели. Средната продължителност на активното съществуване на спътника „Самос“ е от 10 до 20 денонощия. Фотокамерите му могат да правят дребномащабни планове и дребномащабни стереоскопични снимки на земната повърхност или едромащабни стереоскопични снимки с голяма разрешаваща способност. В първия случай от височина 180 км могат да бъдат получени снимки на ивица от местност с ширина 160–180 км, даващи възможност за разпознаване на обекти и предмети с размер 4–6 м, а във втория — от височина 130–140 км на снимки на ивица широка 12–15 км могат да се разпознаят предмети и обекти с размер половин метър. Експонираният филм се изхвърля от спътника в капсули на интервал от едно до четири денонощия. За спасяване на лентите се използват кораби и специални самолети от военновъздушните сили на САЩ. Ако падналият в морето контейнер не може да бъде спасен бързо, в него се задействува взривно устройство с часовников механизъм, което го потопява. След като спътникът изпълни задачата си, контейнерът с фотоапаратурата също се връща на Земята^[1].

Едновременно с усъвършенствуването на програмата „Дискъвърър“ се правят и нови разработки за получаването на снимки с голяма яснота и за подробно изследване на малки райони от ниски орбити. Такъв спътник е изстрелян за пръв път с помощта на ракетата носител „Атлас-Аджена В“ на 7 март 1962 година. След като тази ракета се използва 6 пъти — последният на 11 ноември 1962 г., започват да се изстрелват спътници от второ поколение с ракетата носител „Атлас-Аджена Д“.

Само от 1963 до 1967 г. САЩ са изстреляли специално за разузнаване на територията на СССР 100 спътника „Самос“. През 1964 г. такива спътници прелитат над Съветския съюз по 12 пъти на ден^[2]. След това от 1968 г. американските ВВС планират да извеждат в орбита от четири до шест разузнавателни спътника годишно, които трябва да се намират продължително време над районите, представляващи особен интерес за разузнаването на САЩ. Към края на 1980 г. броят на спътниците от типа „Самос“ — вече трето поколение, изведени в околоземна орбита, достигна 51, Тяхната експлоатация продължава и сега.

Съвременните спътници за детайлно фоторазузнаване са значително по-съвършени от предшествениците си. За извеждането им в орбита се използва ракетата носител „Титан ЗВ-Аджена Д“.

Основната апаратура на спътника е многоспектралната фотокамера на фирмата „Айтек“. При маневрирането перигеят на орбитата се снижава до 110 км, при което и величината на разрешаващата способност намалява до около 15 см. Филмът се връща на Земята в контейнери (на борда на всеки спътник се поставят най-малко два контейнера), които се улавят във въздуха по време на спускането им с парашути. Контейнерите се хващат с трапецовидни примки, теглени от самолети С-130, които излитат от Хавайските острови, Времето на активното съществуване на първите спътници за детайлно разузнаване постоянно се увеличава и вече е достигнало три месеца.

Съкращаването на програмата на спътниците за обзорно разузнаване и намаляването на броя на изстрелванията по програмата за детайлно разузнаване през периода 1977–1980 г. се обяснява с въвеждането в експлоатация на най-големите разузнавателни спътници от нов тип, известни под наименованието „Биг бърд“. Спътник „Биг бърд“ е изстрелян за пръв път през септември 1973 година. Този вид спътници могат за няколко обиколки да осигуряват наблюдение почти на цялата повърхност на Земята и да извършват както обзорно, така и детайлно фоторазузнаване. Те имат две фотокамери. Едната е усъвършенствуван модел на системата, разработена от фирмата „Ист Кодак“ за спътници за обзорно разузнаване, а другата — голяма фотокамера с висока разрешаваща способност, изготвена от фирмата „Перкин-Елмер“. Снимките на първата фотокамера се предават на Земята с помощта на 6-метрова разгръщаща се антена, а филмите, заснети с втората фотокамера, през определени промеждутъци от време се хвърлят на Земята в контейнери (на спътника има четири контейнера). Спътникът „Биг бърд“ е разработен от фирмата „Локхийд“ на базата на ракетната степен „Аджена“. Времето на активното съществуване на този тип спътници достига половин година.

Експлоатацията на спътниците „Биг бърд“ позволи на Съединените щати да извършват непрекъснато наблюдение с малко изстрелвания. Според американските специалисти новата програма (KH-II) дава възможност да се осигури целогодишно наблюдение само с едно изстрелване на две години и наблюдение с два спътника за продължителен период. Спътникът KH-II има голяма разрешаваща способност и предава получените данни практически едновременно със снимането на обектите. Разработва се модифициран вариант на този спътник.

Първият спътник за радиоелектронно разузнаване на САЩ — „Ферет“ — е изстрелян на 18 юни 1962 година. Основната му задача е да определи местонахождението и работните характеристики на радиолокационните станции на системите за противовъздушна и противоракетна отбрана на Съветския съюз и да засича информация в телеметричните и другите канали.

Електронното разузнаване от орбитата на изкуствен спътник на Земята компенсира това, което разузнавателните служби на САЩ „не успяват да получат“ от земните, въздушните и морските радиоразузнавателна станции и по-специално вредата, нанесена на системата за електронно разузнаване на САЩ в резултат на загубата на шпионските станции за следене в Иран.

За спътника от типа „Ферет“ са характерни орбити, близки до кръговите, с отдалечаване от Земята 480–560 км. Масата на полезния им товар се колебае от 200 до 2000 кг в зависимост от това, какъв носител се използва за извеждане в орбита. Обикновено радиошпионите не се връщат на Земята. Уловените от тях сигнали се записват от бордовите устройства и след това се предават на специални земни станции, разположени на Хавайските острови, в Ню Хампшир и в Калифорния. Първоначалната програма за спътниково радиотехническо разузнаване на САЩ се дели на три етапа. На първия етап (през периода от 15 май 1962 до 15 януари 1963 г.) са изстреляни четири спътника, на втория етап (от 23 юни 1963 до 17 януари 1968 г.) — девет, а на третия етап (от 5 октомври 1968 до 16 юли 1971 г.) — четири. Тези спътници са изведени в кръгови орбити с височина около 500 км с време на една обиколка 94–95 минути. Те функционират едновременно с фоторазузнавателните спътници. През юли 1976 г. бяха изведени в кръгова орбита с височина 630 км три спътника и всички те, както твърдят американските специалисти, са свързани с радиотехническото разузнаване.

След изстрелването на спътника на 16 юли 1971 г. през 1973, 1977 и 1978 г. са изстреляни и редица други, чието истинско предназначение стана известно едва през 1979 година. Както се изясни, те са били само част от програмата за радиотехническо разузнаване с кодово наименование „Риолит“, чиято главна цел е засичането на телеметричната информация, предавана по време на опити със съветски балистични ракети.

Големите пространства, които според американските специалисти трябва да се обхващат от спътниците за морско разузнаване (70 на сто от повърхността на Земята е покрита с вода), налагат Съединените щати да използват по-високи орбити, отколкото за разузнаването на сушата. Това осигурява широка зона на наблюдение за едно преминаване.

Военноморските сили на САЩ започват да проучват възможностите за осъществяване на проекта за спътникова система за морско разузнаване през 1968 г. в рамките на „програма 749“. През 1973 г. последната е преориентирана и обединена с програмата за полети на самолети на голяма височина за създаване на единна програма за въздушно-космическо разузнаване. Първият спътник за морско разузнаване беше изстрелян на 30 април 1976 г. на орбита с височина 1092 — 1128 км и ако се съди по характера на поставената на борда му апаратура, той е предназначен за следене на атомни подводници по образуващата се след тях „топлинна следа“. Вторият спътник по тази програма беше изстрелян на 8 декември 1977 г., а след него беше планиран и трети. Но фактически това стана едва на 3 март 1980 г. поради забавяне при изготвянето на апаратурата за радиотехническо разузнаване. Изстрелването на 9 декември 1980 г. на четвърти спътник, за да замени първия, който по това време беше в орбита повече от четири години, завърши с неуспех^[3].

Както твърди добре информираният седмичник „Юнайтед стейтс нюз енд уърлд рипорт“, американската система от разузнавателни спътници е използвала досега най-малко пет типа спътници. Първият тип спътници имат маса около 1500 кг. Един такъв спътник „разчепква“ цялата повърхност на Земята веднъж на денонощие, търсейки обекти като големи строителни площадки или големи струпвания на самолети и кораби. Снимките се предават на една от земните станции, където се разшифроват. Ако резултатите заслужават внимание, се включва втори спътник с маса два пъти по-голяма от първия, за да може по-добре да фотографира нужните обекти с фотокамери, които от височина от порядъка на 100 км могат да открият предмети с големина 1 м. Снимките се връщат на Земята в специални контейнери, които се хвърлят над Аляска и влизат в атмосферата в района на Хавайските острови. Този тип спътници функционират в орбита от три до четири седмици.

В арсенала на разузнаването на САЩ има и така наречените спътници за предупреждение. Те се извеждат в геостационарна орбита и тъй като времето на тяхната обиколка съвпада с времето на завъртане на Земята около оста й, те като че ли висят над определен район на Земята. Предназначението на тези спътници е да сигнализират за изстрелване на ракети.

През всичките тези години в САЩ продължава работата по усъвършенствуването на апаратурата за спътниците и за самолетите за въздушно разузнаване. Създадени са различни видове аерофотоапарати, с чиято помощ може да се правят планови, перспективни, непрекъснати маршрутни и панорамни снимки на местност, както и снимки в условията на ограничена видимост, от голяма и малка височина и накрая на свръхзвукови скорости. Например фирмата „Феърчайлд камераз енд инструмънтс“ е разработила скоростна бордова разузнавателна камера с въртяща се оптика, която позволява от голяма височина да се правят ясни снимки. Фирмата „Перкин-Елмър“ е създала лазерна камера, предназначена за нощно разузнаване на местност от самолет.

До 1978 г. официалните кръгове в САЩ не признаваха факта, че на американските разузнавателни спътници се използват фотокамери, които позволяват да се разпознават замаскирани обекти. След като обаче по време на американско-иранския конфликт през 1980 г. в американски самолет бяха открити снимки, направени от Космоса, подобни сведения попаднаха в печата. На 23 март 1983 г. в изказване по телевизията, опитвайки се да оправдае огромните военни разходи на САЩ, президентът Рейгън показа някои снимки на военни обекти и оръжия, правени от разузнавателни самолети, летящи на голяма височина^[4].

САЩ непрекъснато работят за максимално автоматизиране на процесите на обработка на разузнавателните данни (проявяване на филми, съставяне на фотопланшети, анализ на магнетофонни записи и др.) и за усъвършенствуване на средствата за предаване на информация от борда на самолета на земята.

* * *

Навремето президентът на САЩ Линдън Джонсън заяви, че космическото разузнаване напълно е оправдало разходите не само за разузнавателните спътници, но и за всички военни и космически програми, взети заедно (35–40 млрд. долара)^[5]. На това основание се прави изводът, че космическите разузнавателни системи отговарят в най-голяма степен на изискванията, предявявани в съвременните условия към средствата за стратегическо разузнаване. Когато се оценяват подобни изявления, трябва, разбира се, да се има предвид, че авторите им често са под влияние на политически, пропагандни, а понякога и користни интереси, които ги карат да преувеличават. Още повече че много факти направо показват, че усиленото техническо оборудване на разузнаването на САЩ поражда редица сериозни проблеми, които са трудно преодолими поне на този етап. Макар че космическото разузнаване засега практически е неуязвимо, все пак то има известни недостатъци. Например, както отбелязват американски специалисти, неговата информация позволява да се получат общи сведения за разузнаваните обекти и да се определят само настъпващите в тях външно забележими изменения, зад които понякога е трудно да се видят измененията, които стават по същество. Като резултат информацията, събирана чрез разузнавателни спътници, често е „непълна и дори противоречива“. Поотделното правене на снимки и на радиотехническо разузнаване затруднява оценката на радиотехническите средства на противника, разкрити с помощта на спътниците. Дешифрирането на снимките се усложнява от липсата на обемно изображение; все още е ниска оперативността на доставянето на информацията.

Друга слаба страна на космическото разузнаване, както са принудени да признаят военните дейци на САЩ, е излишната информация, което се обяснява с повторяемостта — с многократното фотографиране от спътниците на едни и същи райони. По тази причина обширният материал не може да бъде обработен своевременно дори със съвременните технически средства и по същество стои неизползван. „Убеден съм — заяви един от видните конгресмени, — че ние събираме твърде много ненужна информация и нямаме никаква възможност да я обработим.“^[6]

По данни на американския печат се планира усъвършенствуване на американските спътници за събиране на разузнавателна информация. Например на разузнавателните спътници от следващото поколение, които е предвидено да се изстрелват с помощта на космическа совалка, „се монтират по-сложни оптически прибори, средства за откриване и устройства за събиране и записване на информация“^[7].

Трябва да се отбележи, че агресивният политически курс на администрацията на Рейгън, който акцентира върху активното използване на ракетноядрените средства като оръжие за първи удар, води до ново разширяване на използването на Космоса за стратегическо разузнаване. Комплексно с космическите средства Съединените щати се стремят всестранно да усъвършенствуват и развиват изпращането на самолети разузнавачи и дори на граждански самолети, както и използването на други технически средства за събиране на информация за съветската страна и за съюзниците й.