Едгар Алън По
Израфел

Живее в лазурите дух-властелин,

В чието сърце има струни от лира —

И той — Израфел — е навеки един

За чара на глас сладкопоен любим

От всички в надзвездния край ведросин,

И щом вдъхновено запее той химн,

Мълчат и звездите в ефира.

 

Над здрачния нощен покров

Изгряла в небесния склон,

Луната мълчи в своя трон —

И слуша, и тръпне в любов.

 

А небесната бърза Плеада —

Зачарована спира и тя

Свойте седем звезди там в отрада,

За да слушат с възторг песента.

 

И тихо от свода небесен

Плененият сонм от звезди

Потръпва и знае унесен,

Че сам Израфел там реди

Словата на огнена песен

На лирата в свойте гърди!

 

Но той е певец на лазура —

И мощна е там мисълта,

Божествен възторг — любовта,

И взора на всяка хурия

Изпълня оназ красота,

Що грей зад далечна звезда!

 

О, нека звучи в твоя глас

Навеки презрение властно

Към всякоя песен безстрастна:

— Няма песен без порив, без страст! —

Затуй всичко в теб е прекрасно!

И венец ти поднасям и аз!

 

Възторгът на чувства безсънни,

Избликнали в твоята гръд,

Щом в песен на лирата звънне

Звездите, пленени, ще спрат, —

Звездите със радост мълчат!

 

За теб — и Небе и блаженство! —

А нашият свят е тъй блед!

Разцветът ни — само разцвет.

И твоето всесъвършенство

Ослепява човешкия глед!

 

Ако бе Израфел с мойта орис,

Или аз ако бях Израфел,

Може би, смъртни песни за горест

Не бих нивга повече пел!

А звукове в химни по-смели

Възторжено би полетели

И в огнен поток би изгрели

Над целий небесен предел!