Уилям Грифин
Специална част (86)

(Осем)

09:00, 13 януари 2006

Кастило влезе в библиотеката с кана кафе.

Дейвидсън поклати глава.

— Това чудо не е гъкнало досега, Чарли.

Кастило остави каната на масата.

— Трябваше да кажеш: „Добро утро, господине. Надявам се господин подполковникът да се е наспал добре. Позволете да докладвам, че досега не сме получили доклади от нашия екип, господине.“

Дейвидсън му показа среден пръст.

— Чичко Рем каза седемдесет и два часа, господин подполковник.

Посочи часовника. Беше написано 41:40:40.

— Не сме ли прекалили с прецизността? Защо ни трябват и секундите?

— Не знам. Защото ги има.

— Да вземем да събудим Военновъздушните сили и да видим как харчат парите на данъкоплатците — реши Кастило. — К. Г. Кастило за полковник Торине. Първо ниво на секретност.

— Един момент, ако обичате — помоли секси Сюзън.

Пръстите на Дейвидсън пробягнаха по клавиатурата.

Образите на екраните се промениха. Сега се виждаше триизмерна картина на терминала на международно летище „Килиманджаро“ в Танзания. В горния край на екрана затрепка светлинка и след миг се изписа местното време: 17:01, 13 януари 2006.

— Задръж този образ, Джак — помоли Кастило. — Да видим Конго.

— Свързвам ви с полковник Торине, подполковник. Първо ниво на секретност.

— Какво става, Чарли? — попита Джак Торине.

— Чакай малко, Джейк — помоли Кастило.

На екрана се появи последното известно местоположение на 5 — Левърет, К. и 6 — Деуит, Ф. Вече бяха в Конго, на осемдесет и няколко километра североизточно от Кисангани. Символите им почти се припокриваха, което означаваше или че са заедно, или в същия район, или съвсем близо един до друг.

— На това му се вика точност — въздъхна Чарли.

— Повече не може — отвърна Дейвидсън. — Не мога да доближа повече. Пуснали са радиото колкото компютърът ни да ги засече с джипиеса.

Пръстите на Кастило пробягнаха по клавиатурата на лаптопа.

— Джейк, мога да ти кажа последното известно местоположение на чичко Рем. В Конго е.

— Той нали каза, че отива там. Нещо по-точно? Конго е доста просторна страна, Чарли.

— Имаш ли молив, за да запишеш координатите?

— Фонд „Лоримър“ ми купи най-новия излязъл на пазара лаптоп, преди да тръгнем. Реших, че може да ми бъде от полза.

Кастило прочете данните от екрана.

— Едно цяло нула шест северна ширина; двайсет и пет цяло и девет източна дължина. Това е на осемдесет и няколко километра на североизток от Кисангани.

— Повтори отново координатите. Ама бавно.

Кастило ги повтори, този път по-бавно.

— Записах. Откъде разбра?

— Ние от армията се опитваме да сме добре запознати с всичко — отвърна Кастило. — Според мен мястото, което ни интересува, е на още петдесет или шейсет километра на север от последното известно местоположение на чичко Рем.

— Така става — отвърна замислено Торине.

— Възможно е, повтарям, възможно е да получим новото им местонахождение и си мислех, че докато чакаме, може да поговорим какво да правим, ако се окаже, че мястото е точно това, което мислим, че е.

— Както обикновено, Военновъздушните сили са на крачка пред теб. Възможностите са няколко. Можем или да избомбим мястото с „B-1“, или да оставим чичко Рем да реши въпроса, като метне копие и ги порази фатално.

— Ето с какво си се занимавал.

— Ако трябваше да определиш местоположението на завода, Чарли, наистина ли мислиш, че целта е в радиус петдесет или шейсет километра от чичко Рем?

— По-спокойно щеше да ми бъде, ако кажех седемдесет и пет километра, но може и да понамалим. Не по-далече е от десет километра от път 25 и на също толкова от река Нгаю.

— Така доста стесняваме обхвата. Ще поработя над този вариант. Дай ми час, Чарли, и ще ти изпратя мъдрите си мисли.