Уилям Грифин
Специална част (3)

(Три)

„Чърчил Лейн“ 3690

Филаделфия, Пенсилвания

16:10, 24 декември 2005

След като погледна внимателно в огледалото за обратно виждане, Джон М. „Джак“ Бритън, сравнително строго облечен трийсет и две годишен чернокож, зави със сребърната си мазда „MX-5 Миата“ от „Морел Авеню“ към „Уест Краун Авеню“, след това почти веднага изви волана надясно към „Чърчил Лейн“.

„Чърчил Лейн“ — и от двете страни на улицата се виждаха двуетажни къщи, скупчени по пет до осем — завиваше на почти деветдесет градуса наляво след втората група къщи. Бритън караше напред, след това спря кабриолета с две врати (тъй като бе зима, бе вдигнал хард топа) пред къщата в средата, точно пред дома си.

Бритън слезе, огледа се, не забеляза нищо особено, заобиколи автомобила отпред, отвори вратата и пое пакетите от съпругата си, Сандра, слаба, висока жена с остри черти, по-възрастна от него с цели шест дни.

Връщаха се от парти с колеги в близък ресторант, на което всеки носеше по един-единствен подарък. Джак Бритън вече не работеше с тях, въпреки това двамата със съпругата му бяха поканени. Носеха двата подаръка, които бяха получили, и една от спечелените награди, електрически миксер, който, изглежда, бе направен от олово и нямаше да им бъде необходим. На път към къщи решиха да го подарят на брата на Сандра, Елуд, който скоро щеше да се жени.

Сандра знаеше, че съпругът й няма да може да отключи вратата с пълни ръце, затова мина пред него покрай еднометровата тухлена стена, над която се издигаше метър и двайсет метална решетка, за която Бритън не спираше да мърмори, че струвала цяло състояние, въпреки това така и не спирала съседските кучета да си вършат работата на безупречно поддържаната трева отпред.

Сандра тъкмо бе пристъпила в градината, когато Джак отново се огледа.

Този път забеляза онова, от което се страхуваше — бледозелен миниван крайслер „Таун енд Кънтри“. Ванът бавно завиваше по „Чърчил Лейн“. След това даде рязко газ.

— Санди, залегни зад стената! — нареди Бритън.

— Какво?

Той хукна към съпругата си, изблъска я от пътеката и тя се просна на земята зад стената, преди той да я закрие с тялото си.

— Какви, по дяволите, ги вършиш? — попита тя отчасти разгневена, отчасти уплашена.

Чу се свистене на гуми.

Бритън бръкна под сакото си и извади пистолет „Смит и Уесън“ модел „29.357 Магнум“ от раменния кобур. Претърколи се по гръб, стисна пистолета с две ръце и се прицели към горната част на стената, готов да стреля, ако някой се покаже.

В следващия миг долетя пукотът на автоматично оръжие — „«Калашников», помисли си той, два са“ — два рикошета, шум от счупено стъкло и потракването на гилзите по асфалта на „Чърчил Лейн“.

Последва ново свистене на гуми и автомобилът потегли с много газ.

Бритън пропълзя до вратата, за да надникне какво става на улицата. Забеляза вана да завива по „Уесекс Лейн“, но знаеше, че не му остава време да стреля. В следващия миг си даде сметка, че дори да имаше време, пак нямаше да може да стреля, защото съседната група къщи щеше да му попречи. Изправи се, прибра пистолета в кобура и помогна на Сандра да се изправи.

— Какво, по дяволите, стана, Джак? — попита тя глухо.

— Влизай вътре — отвърна той. — Слез в мазето.

Стисна я за ръката и я поведе към вратата на къщата.

— Изпуснах проклетите ключове — рече тя.

Той хукна към оградата, междувременно извади пистолета, откри падналите ключове и отново затича към къщата.

На вратата се виждаха десетина малки дупчици, а един от прозорците беше счупен.

Той отключи, побутна Сандра през хола към вратата на мазето, където бе инсталиран широкоекранен телевизор, канапе на ъгъл и барче.

— Мила — започна той напрегнато, — не излизай оттук, докато не ти кажа. Ако искаш да ми помогнеш, направи по нещо за пиене, докато повикам кавалерията.

— Дяволите да те вземат, Джак, изобщо не ми е до шеги.

— Излизам навън. Когато пристигнат ченгетата, наистина искам да пийна нещо.

Той затвори вратата към мазето, след като тя заслиза по стълбите. После се отправи бързо към входната врата и зае място, така че да може да наблюдава улицата. Не видя нищо обезпокоително.

Дръпна мобилния телефон от калъфчето на колана и набра 911.

Не последва иззвъняване, директно се включи гласът на дежурната.

— Спешни случаи деветстотин и единайсет. Говори дежурна четири седем едно. Слушам ви.

— Имам нужда от помощ. Стреляше се. „Чърчил Лейн“ трийсет и шест деветдесет. Адресът е „Чърчил Лейн“ трийсет и шест деветдесет. — Той повтори адреса, за да е сигурен, че дежурната го е записала правилно. — Двама въоръжени, може би повече, в бледозелен крайслер миниван „Таун енд Кънтри“. От „Чърчил“ завиха на запад по „Уесекс“. Използваха автоматично оръжие, по всяка вероятност „Калашников“.

Той затвори, след това погледна отново през прозореца и този път забеляза нещо, което досега не бе видял.

Пасажерската врата на „MX-5“ бе надупчена от куршуми. Металът бе щръкнал навън, което означаваше, че куршумите са минали първо през вратата на шофьора.

„Ако бяхме в колата, щяха да ни видят сметката.“

„Мама му стара! Колата няма и два месеца.“

Когато чу воя на сирените, прекрачи навън. Огледа се наляво и надясно, извади отново пистолета от кобура и излезе на тротоара, за да огледа по-добре пораженията по маздата.

 

 

„DJ 811“ от Осми район първи откликнаха на сигнала и пристигнаха с доста поочукан форд „Краун Виктория“. Сирената заглъхна, когато завиха по „Чърчил Лейн“, и щом Бритън ги видя да приближават, забеляза, че сигналните светлини не са включени.

Бритън насочи вниманието си към „Миата“. Стъклото от страната на шофьора бе счупено и няколко куршума бяха пробили предното стъкло. То не бе счупено, но Бритън си каза, че дупките в него приличат много на евтините лепенки, които имитират дупки от куршуми, същите, които се продаваха във всеки сервиз.

Мина пред автомобила и забеляза, че предната броня също е надупчена, както и предната дясна гума и предният капак. Замириса му на бензин. „По дяволите! Пробили са резервоара!“ В следващия миг чу как нечий глас излая:

— Пусни оръжието! Пусни оръжието! Вдигни ръце! Вдигни веднага ръце!

Бритън видя, че са пристигнали две ченгета с патрулна кола.

И двамата изскочиха от автомобила и насочиха служебните си полуавтоматични пистолети „Глок“ към него, приклекнали зад предните врати, подпрели ръце на капака.

И двамата изглеждаха така, сякаш бяха завършили полицейската академия миналата седмица.

Думите им напомниха на Бритън, че все още стиска своето оръжие „Смит и Уесън“. Беше го отпуснал към земята. Въпреки това си беше оръжие.

„Къде ти е акълът, Джак? Къде ти е акълът?“

— Три шест девет! Три шест девет! — провикна се Бритън, използвайки стария код на радиочестотите, за да покаже, че е полицай.

В този момент младите полицаи, все още насочили оръжията си към него, неочаквано му се сториха по-възрастни и отговорни.

Прикрилият се зад вратата на шофьора повтори заповедта.

— Пусни оръжието! Пусни оръжието! Горе ръцете! Горе ръцете!

Проблемът бе, че Бритън не можеше да изпълни нареждането.

— Пусни оръжието!

„Смит и Уесън“ модел „29“ е с дабъл екшън спусък, което означаваше, че може да се натисне спусъкът, когато ударникът е отпуснат напред или дръпнат назад. В първия случай не бе нужно да се натиска силно с пръст.

Бритън бе убеден, че един точен изстрел е по-ефективен от цяла канонада, насочена към престъпника. Освен това знаеше, че изстрелът при единичен режим — когато ударникът е изтеглен назад — бе по-вероятно да порази целта, отколкото изстрелите, произведени със силен натиск, когато ударникът е изтеглен напред. Допълнителното усилие пречеше на точността.

Затова си бе създал навик всеки път, когато вади оръжието с мисълта, че може да му се наложи да стреля, да изтегля ударника назад. Така бе направил и одеве, докато излизаше на улицата.

„Ако пусна това чудо, ударът ще освободи ударника и то ще започне да стреля, което ще накара двете полицайчета да изпразнят в мен «Глоковете» си.“

— Няма да повтарям, копеле! Пусни оръжието! Пусни го веднага!

— Може ли да го оставя на земята! Ударникът…

— Пусни проклетия пистолет!

— Спокойно, момчета — намеси се нов властен глас.

Бритън видя други две ченгета от Фили, капитан и сержант. Не бе разбрал кога са пристигнали, едва сега забеляза, че на „Чърчил Лейн“ са се събрали четири полицейски автомобила. Воят на сирените в далечината оповести пристигането и на други.

— Здрасти, Джак — поздрави капитанът.

Бритън го позна. Преди години му беше сержант по времето, когато полицай Бритън беше на служба в трийсет и пети участък.

— Ако пусна оръжието, ударникът е изтеглен и…

— Приберете оръжията — нареди високо капитанът. — Познавам го. Наш човек е.

Щом полицаите се подчиниха — нито секунда по-рано — капитанът пристъпи към Бритън и стисна приятелски рамото му, сякаш казваше: „Радвам се да те видя, приятел.“

— Господи, Джак, яко са надупчили колата, а?

— Още нямаше два месеца — отвърна Бритън.

— Какво, по дяволите, става тук, Джак?

— Двамата със Сандра бяхме в „Роузуд Кейтърърс“ на „Франкфорд Авеню“ на коледното парти на детективите от североизточния участък. Стори ми се, че ни следят — крайслер „Таун енд Кънтри“ от 2002, може би 2003, бледозелен. Така и не успях да видя номера.

— Томи — нареди капитанът, — пусни автомобила за търсене…

— Чернокожи, облечени като мюсюлмани — уточни Бритън. — Въоръжени бяха с автоматични „Калашников“, последно ги забелязах, когато завиваха на запад по „Уесекс Лейн“.

— Слушам, господине — отвърна сержантът. Посегна към микрофона на ревера, натисна копчето за връзка и започна да предава информацията.

— „Калашников“ значи? — попита капитанът и поклати глава. — Напълно автоматични ли?

Бритън кимна.

— Като капак са уцелили резервоара — посочи той.

Капитанът изруга приглушено и се обърна към младите полицаи.

— Обадете се на пожарната — опасност от изтичане на бензин — нареди той и отново погледна Бритън.

— За кратко реших, че не ме следят, но се оказа, че греша — продължи Бритън. — Показаха се от завоя — той посочи — тъкмо когато двамата със Сандра бяхме влезли през градинската порта. Блъснах я зад стената и тогава адът се отприщи…

— Тя добре ли е?

— В мазето е. Силно разтърсена, но иначе е добре.

— Защо не прибереш това пушкало и не отидем да си поприказваме с нея?

— Господи — въздъхна Бритън смутен, че досега не се е сетил да прибере пистолета „Смит и Уесън“.

Капитанът раздаде заповеди да се провери дали има ранени съседи, след това да се огради местопрестъплението и най-сетне даде знак на Бритън да го отведе в къщата.

 

 

Сандра бе излязла от мазето и се бе отпуснала на канапето в хола. На масичката бе поставила тумбеста чаша пълна с тъмно уиски. Тя също си бе наляла.

— Миличка, нали помниш капитан Донъли?

— Да, разбира се. Отдавна не сме се виждали. Честита Коледа.

— Добре ли си, Сандра? — попита Донъли, без да крие притеснението си.

— Защо да не съм? Първо съпругът ми ме просна на земята, след това онези ААГ-та надупчиха и къщата, и новата ни кола — всичко е съвсем наред.

— Не е хубаво да ги наричаш ААГ-та, Сандра — ухили се капитан Донъли.

— Мога — настоя тя и посочи кожата си. — Мога да казвам афроамерикански гнусляри. Мога нещо още по-цветисто да кажа, но тъй като съм дама, ще премълча.

— Спокойно, миличка — опита се да я успокои Бритън.

— Мислех, че Джак е приключил с тях — продължи тя. — Ама и аз каква съм глупачка.

Бритън се пресегна към чашата уиски.

— Да ти предложа питие? — обърна се той към Донъли.

— Не, разбира се. Капитан съм, отговарям за цяло управление, при това съм на работа. Но пък, от друга страна, нали е Бъдни вечер!

— Ще ти донеса. — Сандра се надигна от канапето. — Занесох бутилката в кухнята. Знаех си, че няма да се разминем само с по едно.

Донъли погледна Бритън.

— Стегната работа — заяви с възхищение той.

— Да. Мръсници! Разбирам, че искат да ме очистят, но…

— Джак, дай да изясним някои неща.

— Какви неща?

— Чух, че си напуснал управлението, но друго почти нищо не знам. Все още ли си в силите на реда?

— Може и така да се каже — отвърна Бритън, извади малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото и го подаде на Донъли. Капитанът го отвори, разгледа внимателно съдържанието му и го върна на Джак.

— Тайните служби, така ли?

— Ако някой те пита, достатъчно е да кажеш: „Жертвата се идентифицира, като ми показа документите си на специален агент от Тайните служби…“

— „… и има право да носи оръжие“ — довърши цитата Донъли. — Въоръжен си със „Смит и Уесън .357“, ако не греша.

— Точно така.

— Какви си ги вършил, Джак?

— Разпределен съм към Вътрешна сигурност.

— Значи затова Сандра каза, че си въобразявала, че си приключил с Афроамериканските луди глави.

Бритън кимна и в този момент му хрумна нещо.

— Като спомена Вътрешна сигурност, най-добре да съобщя за станалото, преди да научат от „Фокс Нюз“. Извинявай.

Извади мобилния телефон от калъфчето му и набра номер.