Уилям Грифин
Специална част (69)

(Три)

Не се наложи да търсят трола в пещерата му.

Тъкмо довършваха закуската си, когато на вратата се почука. Кастило отвори и генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб влезе в камуфлажни дрехи, последван от подполковник Питър Удс и майор Хоумър Фостър, и двамата облечени като шефа си.

— Виждам, че греша — рече вместо поздрав Макнаб. — Случва се от време на време, макар да се говори друго.

— Кое, господине?

— Не си лежиш в леглото. Обзаложих се с Фостър десет към едно, че ще трябва да те изхвърлим от леглото и да те чакаме да се натъпчеш.

Макнаб влезе в хола.

— Имате вид на човек, който се кани да щурмува Багдад — отбеляза Светлана.

— Добро утро — поздрави Макнаб. — Вече съм го правил два пъти. — Обърна се към Удс. — Викни и останалите тук.

— Слушам, господине, отвърна Удс и се насочи към телефона.

Макнаб забеляза Ранди.

— А пък аз си мислех, че младите дами се обличат в мокри фланелки — изви вежди той.

— Господин генерал-лейтенант — започна Чарли, — това е Рандолф Ричардсън Четвърти.

— Наистина ли? — попита Макнаб. Погледна Кастило. — Познавам баща ти.

„Мили боже!“

„Всички ли са знаели освен мен?“

Макнаб отново насочи вниманието си към момчето.

— И дядо ти, разбира се. Ако обещаеш да предадеш на генерал Уилсън много поздрави, аз ще ти обещая да запазя в тайна предпочитанията ти към мокрите тениски.

Ранди се ухили, когато Макнаб стисна ръката му.

— Добре, господине.

— Докато чакаме останалите, много ти благодаря за чашата кафе, която се канеше да ми предложиш, подполковник Кастило.

— Разбира се, господине. Ще поръчам веднага, господине.

— Нека Удс се заеме. — Обърна се към адютанта си. — Питър, поръчай, ако обичаш, кафе и нещо сладко за закуска. Поничките да са с много захар.

— Слушам, господине.

— Захарта влияе по ужасен начин на тялото ти, Рандолф. Нали не те наричат Рандолф?

— Ранди, господине.

— И така, Ранди, избягвай я, доколкото е възможно. Но пък захарта те зарежда. Получаваш неочакван прилив на енергия. А неочакваният прилив на енергия е точно това, от което се нуждае разнородният ни екип.

Погледна Кастило.

— Както на подполковника му е известно, сутрешното тичане зарежда мозъка с кислород. Тогава мозъкът функционира по-ефикасно. Някои хора, Ранди — нищо лично — са си седели в хотелската стая и са се тъпкали, докато други са тичали по плажа.

 

 

В 08:50 всички, присъствали на последното събрание, се бяха събрали и пиеха кафе.

В 08:55 на вратата се звънна. Майор Фостър отвори. Двама офицери с колосани ризи, изгладени панталони и сака, влязоха в апартамента.

Единият бе подполковник Рандолф Дж. Ричардсън III. Другият бе много слаб, много висок, с лице като на аскет, по-черен дори от чичко Рем. Униформата бе безупречна и личеше, че е полковник от Армейски медицински център, спечелил три отличия. Носеше отличителния знак на парашутист.

Полковникът се огледа, за да открие човека с най-висок чин, на когото да отдаде чест, огледа насъбралите се, които сърбаха кафе и дъвчеха понички, и най-сетне забеляза висшия офицер. Той бе на длани и колене, стискаше нещо в зъби и ръмжеше заедно с Макс.

— Господине — излая полковникът и вдигна ръка, за да отдаде чест. — Полковник Дж. Портър Хамилтън се явява по ваша заповед, господине.

Макнаб се изправи чевръсто и отвърна на поздрава. Макс се приближи, за да подуши новодошлия.

— Свободно, полковник — нареди Макнаб и се обърна към Чарли.

— Време е да му изнесеш обичайната си реч, подполковник.

— Добре, господине. — Кастило погледна Хамилтън. — Длъжен сте да…

— Обърнете внимание, подполковник Ричардсън — прекъсна го Макнаб. — Това се отнася и за вас.

Даде знак на Кастило да продължи. Ранди наблюдаваше с широко отворени очи.

Кастило забеляза, че Праведния Рандолф е във възторг, че ще бъде посветен в онова, което ставаше.

Кастило повтори:

— Длъжни сте да запазите в тайна всичко, което чуете и видите тук. По заповед на президента всичко, казано тук, е строго секретно и нямате право да го коментирате или предавате на никого без мое разрешение или разрешение от президента.

— Разбрахте ли добре и двамата? — попита Макнаб.

— Да, господине — отвърнаха в един глас и двамата.

Полковник Хамилтън погледна любопитно Кастило, който бе в панталони защитен цвят, но бос.

— Ричардсън — нареди генерал-лейтенант Макнаб, — ще направиш следното. Върви да се видиш с командващия генерал в Хърлбърт. Трябва ти само той. Кажи му да ти даде картите.

— Добре, господине.

— Провери дали са добре опаковани, след това върви в базата и ни чакай там. Идваме след малко.

— Слушам, господине. Ами транспорт?

Макнаб се замисли над въпроса в продължение на цели две секунди.

— Нали нямаш нищо против да вземат „Мустанг“-а, Чарли? Ранди с удоволствие ще се повози със спуснат покрив.

— Не, господине — отвърна той и подхвърли ключовете за кабриолета на Ранди.

— Ще се видим в Хърлбърт, Ричардсън — нареди Макнаб. Обърна се към Ранди. — За мен беше удоволствие да се запознаем, синко. Прати поздрави на дядо си.

Стиснаха си ръцете.

— Беше ми много приятно да се видим, подполковник Кастило — заговори Ранди и протегна ръка.

„Никога не съм имал желание да прегърна някого, включително Светлана, но сега най-силното ми желание е да прегърна Ранди.“

„Само че е невъзможно.“

Преглътна с усилие.

— И аз се радвам, че се видяхме, Ранди. Много поздрави на майка ти. Накарай дядо ти да те доведе в ранчото. Двамата с Фернандо ще те качим за по-дълго на „PT-22“.

— С удоволствие, господине — отвърна с напрегнат глас Ранди, докато си стискаха ръцете.

Светлана не се притесняваше.

— От мен целувка и прегръдка, Ранди. — След това стана, за да го прегърне и целуне.

Трийсет секунди по-късно Ричардсън и Ранди излязоха.

— Заключи вратата, Питър — нареди Макнаб.

Обърна се към полковник Хамилтън.

— Полковник, казаха ми, че сте най-изключителният експерт в армията — дори в страната — по токсините. Така ли е?

— Това е специалността ми, господине, и имам известни познания.

— Предполагам, не знаете много за Африка, нали, полковник? По-точно за бившето Белгийско Конго.

— Не, господине, не знам много за Демократична република Конго, някои неща са ми известни, макар да предпочитам да не бях чувал за тях — за Руанда и Бурунди, които със сигурност са ви известни, а и двете страни граничат с Конго.

— Полковник, ще повторите ли, ако обичате?

— Господине, казах, че знам някои неща за Руанда и Бурунди. Бях там…

— Били сте там?

— Да, господине. През 94-та, по време на най-ужасния геноцид, който жителите на Руанда упражняваха над тутси — избиха стотици хиляди.

— Какво правехте там?

— Наблюдавах, господине.

— За кого?

— Господине, нямам право да говоря по този въпрос.

Макнаб изви едната си рошава червена вежда.

— Полковник, нали знаеш кой съм?

— Да, господине.

— Въпреки това не можеш да ми кажеш, така ли?

— Не, господине. С цялото си уважение, не мога да говоря по този въпрос.

— Кой може да ти даде разрешение?

— Господине, мога да се свържа с някои хора и да поискам разрешение да ви разкажа всичко, което искате да научите за геноцида. Сигурен съм, че те ще вземат под внимание кой сте, генерал Макнаб.

— Нали не говорим за ЦРУ, полковник?

— Не, господине, нито за някоя друга от разузнавателните агенции.

— Не може да бъде! — възкликна Макнаб.

Кастило се изненада, че Макнаб не избухна.

— Господине, мога да позвъня на един номер в Ню Йорк Сити и да им съобщя, че ми се налага да говоря. Те ми звънят, обикновено почти незабавно, винаги до час и ме насочват към обезопасен телефон. Искате ли да пробвам, господине?

Генерал-лейтенантът се замисли за двайсет секунди.

— Вие офицер на служба ли сте?

— Да, господине. Аз съм от випуск 83-та на Академията, господин генерал-лейтенант.

— Щом намерим време, двамата с теб и босоногия ще изпеем химна на Академията. Но сега се налага да изслушаш онова, което имам да кажа на събралите се тук. То е единствено, за да си в течение. Забранено ти е изрично да разказваш на тайнствените хора какво си чул, когато им позвъниш.

— Тъй вярно, господине.

— След това си хапни поничка, налей си чаша кафе и слушай внимателно.

— Добре, господине.

— Никак не съм изненадан, дами и господа — заяви Макнаб, — че повишеният приток на кръв към мозъка ми след сутрешното тичане ми даде някои идеи на проблемите, с които се сблъскахме снощи. Вече не е проблем как ще скрием подполковник Кастило и двамата Барлоу на Козумел, без да ги забележат зорките очи на ФБР и граничен патрул. Трябва да благодарим за щедростта на Алойшъс Франсис Кейси. Подполковник Кастило, нали не греша, че можеш да ръководиш операцията от фермата си в Мидланд? Не греша, нали?

— Мога, господине. Въпреки това предпочитам…

— Не съм те питал за предпочитанията ти — сряза го Макнаб. — Тъй като майор Портър потвърди, че твоят „Гълфстрийм“ се наблюдава от служители на ФБР, въпросът е „Как да прекараме босоногия и приятелите му до ферма в Тексас, без ФБР да разберат?“ Ако вземем „Гълфстрийм“-а или някой друг граждански полет, те веднага ще се усетят. И така, тичах аз по брега, докато други, които няма да споменавам, си лежаха кротко, и отговорът дойде сам. Щом излязох от душа, се обадих на полковник Джейк Торине.

Макнаб погледна полковник Хамилтън.

— Полковник Торине, макар да е от Военновъздушните сили, е един от нас.

Хамилтън кимна.

Генерал-лейтенантът продължи:

— Полковник Торине често се съгласява както с анализа, който правя на различни проблеми, така и с разрешението, което предлагам. Докато разговаряме, полковник Торине или вече е, или в най-скоро време ще бъде на международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще подпише едномесечен наем за „Лиърджет“ от „Сигнъчър Хлайт Съпорт“. Самолетът ще бъде ползван от благотворителен фонд „Лоримър“, на който той е директор. Щом свърши тази работа, „Лиър“-ът ще бъде докаран на летище „Пенсакола“ от капитан Ричард М. Спаркман от Военновъздушните сили и оставен тук. По принцип са необходими двама пилоти да управляват „Лиър“, но съвсем спокойно може да се мине и само с един добър пилот. Спаркман ще бъде в цивилно облекло и ще пътува като цивилен пилот. Ще отиде в залата за пътници, където ще го посрещне майор Дик Милър, също в цивилни дрехи, и господин и госпожа Джак Бритън. Спаркман ще пусне летателен план до североизточното летище в града на братската обич^[1] който ще бъде за „Гълфстрийм“. За „Гълфстрийм“ са необходими двама пилоти, затова изпращаме Милър. Напълно възможно е по този начин да избегнем нежеланото внимание от страна на ФБР. Дори да не успеем, техните хора много скоро ще научат, че след като се е появил пилот, изпратен от фонд „Лоримър“ да вземе самолет „Г-III“, трима чернокожи, единият пилот, пристигнали с такси или от „Хилтън Гардън Ин“ — намира се малко по-надолу от нас, на плажа — са се качили в „Г-III“ и са поели към Филаделфия. След като разберат, че обектът, който дебнат, не е нито един от триото на борда на „Г-III“ — подполковник Кастило трябва да се е сдобил с доста впечатляващ тен по време на краткия си престой на плажа — те ще решат, че той или се е промъкнал на борда на самолета, докато не са наблюдавали, или че е напуснал щата по друг начин, като например с автомобил. Сигурно ще гледат да замажат положението, като пратят свои колеги на летището във Фили. Колегите ще видят как господин и госпожа Бритън слизат от самолета и ги посрещат полицаи от Филаделфия. Тогава господин и госпожа Бритън ще отидат в хотел „Фор Сийзънс“ — домът им е надупчен, полковник Хамилтън; настаняването им ще бъде покрито за колкото време е необходимо от благотворителен фонд „Лоримър“, но от ФБР няма да знаят, че е така, тъй като господин Бритън ще е казал на бившите си колеги от полицията „разкарайте федералните“ или нещо подобно. Истината е, че филаделфийските ченгета и агентите на ФБР не се обичат много, така че бившите колеги на господин Бритън ще изпълнят молбата му с огромна радост. След това „Гълфстрийм“-ът излита за международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще бъде оставен за поддръжка. По-наблюдателните сред вас сигурно са забелязали, че господин Бритън остава във Филаделфия, където ще се опита да научи нещо полезно за химическия завод в Конго от Афроамериканските луди глави. Капитан Спаркман и майор Милър остават във Вашингтон, където Милър ще поеме задълженията на полковник Торине, който ще пътува известно време.

Макнаб замълча и погледна Милър.

— Майоре, нали не си въобразявате, че след като са ви простреляли в пустинята, някой ще ви пусне да обикаляте конгоанската джунгла с Финеас и чичко Рем?

Обърна се към полковник Хамилтън.

— Едрият е чичко Рем, полковник, грозният е Финеас Деуит. — Той ги посочи. — Едва ли има някой, който да знае повече от тях двамата за тази част на Африка. С вас стават трима.

— Всъщност, господине — призна Хамилтън, — помня господин Деуит. Бяхте в хотел „Ла“ в Буджумбура, нали, господин Деуит?

— Да, господине — потвърди Деуит. — Често отсядах там. Само че аз не ви помня.

— Стараех се да се представям за тутси — обясни Хамилтън.

— Значи ставаме двама, господине. Не говорех киняруанда, затова гледах да си затварям устата.

— Господин генерал — започна да обяснява Хамилтън, — сигурен съм, че господин Деуит знае не по-малко за района от мен, следователно аз…

— Не разбирате защо сте ни необходим ли? Моля ви, полковник, имайте малко търпение.

— Добре, господине. Споменахте за химически…

— Помолих ви любезно, полковник, да проявите още малко търпение.

— Разбира се, господин генерал-лейтенант.

— И така, Бритън е във Филаделфия. Милър е във Вашингтон, а подполковник Кастило — и „Лиър“-ът — са тук, в Пенсакола. Вечерта, поне така предполагам, хората на ФБР ще имат по-важни задачи, отколкото да се мотаят на летището в Пенсакола и да се оглеждат за вас. Вече ще са научили, че „Гълфстрийм“-ът е в Балтимор. Както казах, на хората в нашия бизнес често им се налага да будуват в тъмните нощи. И така, Чарли, изчакваш да стане тъмно и заедно с двамата Барлоу, ефрейтор Брадли и Джак Дейвидсън отивате на летището.

— Добре, господине.

— Имам два въпроса. Ще разполагате ли с достатъчно охрана? Можеш ли да кацнеш във фермата по тъмно?

Кастило погледна Дейвидсън.

— Както знаете, господине, открай време се притеснявам заради Джак, но след като до мен е ефрейтор Брадли, всичко ще бъде наред.

Присъстващите се разсмяха. Дейвидсън му показа среден пръст.

— Ще звънна на някого — най-вероятно на братовчед си Фернандо — и ще помоля да осветят пистата. В най-лошия случай ще се отклоня до Мидланд. Там „Лиър“-и кацат незабелязани както „Хатерас“ и „Бъртрам“ в Лодърдейл. Няма проблем.

— Сега остават те двамата — кимна Макнаб към Едгар Дешамп и Алекс Дарби. — Ти решаваш, Чарли, кой идва с теб.

— Според мен Едгар решава — заяви Кастило.

— Алекс отива във Фулда или ако предпочиташ, Марбург, за да се оправи с твоя човек там — отвърна незабавно Дешамп. — Аз заминавам за Виена или Будапеща, или където се е заврял чичо ти Били. Става ли така, Алекс?

Дарби кимна.

Кастило едва сега забеляза, че Дешамп за пръв път проговаряше тази сутрин.

„Не че е притеснителен, нито пък Дарби.“

„Никой от присъстващите не е притеснителен, напротив.“

„Означава, че са съгласни с казаното от Макнаб.“

„Господи, какъв човек!“

— Комуникации? — попита Макнаб.

— Има радио в офиса на Гьорнер — отвърна Кастило, — и Шандор Тор има радиостанция.

— Трябва да направим нещо за Алойшъс. — Погледна Удс. — Питър, изпрати на господин Кейси нова Зелена барета.

Подполковник Питър Удс се усмихна.

— Слушам, господине.

— Старата му е доста оръфана — намеси се Чарли.

— Всички комуникации ще минават през Д’Алесандро — продължи генерал-лейтенантът. — Щом излезем оттук, няма да знам къде се намирате, нито пък какво правите, освен че сте пръснати къде ли не.

— Така е, господине.

— Вие двамата няма да се затрудните да отидете до Германия, или където е, Кочиан.

Дешамп и Дарби кимнаха.

— А, да, шефче, предполагам, благотворителният ти фонд ще се погрижи двамата динозаври да пътуват в първа класа.

— Разбира се, Едгар. Как сте с парите?

— Засега не са отказали да приемат кредитната ми карта.

Макнаб погледна Кастило.

— Още нещо, подполковник, още няколко подробности. Деуит, чичко Рем заминават за Браг с нас. В Браг… — Той се обърна към Хамилтън. — Откога не си шетал в женското царство, подполковник?

— Ами… от известно време, господин генерал-лейтенант.

Кастило не успя да прецени дали Хамилтън е ядосан, дали му е забавно, или е решил, че въпросът изобщо не е на място.

— Докато чакаме да уточним последните подробности, ще се погрижим да се поразвъртиш. Чичко Рем, трябва да си избереш стрелци от Делта Форс.

— Слушам, господине.

— И да се погрижиш „Еър Танзания“ да се пребоядиса.

— Слушам, господине.

— Погрижи се за военните изисквания, чичко Рем. Ваксини, завещания, застраховки и всичко необходимо. Финеас и полковник Хамилтън ще разкажат на останалите каквото трябва да знаят за Африка.

— Слушам, господине.

— Най-добре, каквото правиш, да го правиш извън Браг.

— Слушам, господине.

— Не се сещам за друго. Някой има ли предложения?

Всички мълчаха.

— Сега, полковник Хамилтън, бих искал да ви благодаря за търпението. Имаш ли някакви въпроси?

— Имам. Правилно ли разбрах, че планирате някаква операция в Демократична република Конго?

— Точно така.

— Ще ми кажете ли каква?

— Имаме причини да вярваме, че иранците, с помощта на руснаците, са си направили химическа лаборатория, за да започнат биологическа война, и искаме да открием доказателство, което да представим на президента, преди мръсниците да предприемат действия.

— Честно да ви кажа, господине, изключително се радвам, че някой е съгласен с мен.

— Моля?

— Преди известно време подадох на ЦРУ сведение, че в Конго има вероятност да съществува биохимична лаборатория. Те разгледаха въпроса и стигнаха до заключението, че греша.

— Обясни по-подробно, полковник — помоли Макнаб.

— Ами… — започна той, след това спря. — Доколко сте запознат с въпроса?

— Не знам почти нищо — отвърна Макнаб.

— Както вече казах, това е моята област и имам известни познания. Преди известно време забелязах аномалия в производството на някои химикали, които се произвеждат в Германия, което ме наведе на мисълта, че или се използват за опити, или се складират, или и двете.

— Какви химикали? — попита тихо Макнаб.

— Имената им ще ви бъдат ли от полза?

— Какви химикали?

— С прости думи, все химикали, които се използват за биологична война. Забранени са според международните споразумения. Например зарин. Вниманието ми беше привлечено от завишеното производство на диизопропилкарбодиамид.

— Какво е това?

— С прости думи, дава възможност да се натрупва зарин в алуминий.

— Както в бойните глави ли?

— Или в кафеварка. Важното е, че притежанието на зарин е незаконно, така че защо му трябва на някого алуминий, в който да го съхранява?

— Разбирам.

— И друго привлече вниманието ми — необичайно производство в Германия и Индия на химически производни на полипептидите, доксициклини, трихотецени, микотоксини и какво ли още не.

— Все отровни субстанции.

— Точно така.

— И вие информирахте ЦРУ.

— Дори им предложих, че ако се проверява, възможното производство е в бившата германска ядрена лаборатория или на река Нава, или на река Аруими в Конго, недалече от Кисангани, навремето Стенливил. Знаете ли кой е Хенри Мортън Станли? „Предполагам, вие сте доктор Ливингстън?“ Стенливил е създаден на мястото, където Станли открива Ливингстън.

— И аз така знам — кимна Макнаб. — Защо решихте така?

— Защото и двете лабораторни дейности, атомната и химическата, изискват огромни количества вода и за охлаждане, и за други цели. Сигурно затова в ЦРУ са решили, че в старите немски лаборатории се занимават с риба. Охладителните цистерни сигурно се използват за тази цел.

— С кого от ЦРУ се свързахте, полковник? Помните ли неговото или нейното име?

— С никого не съм се свързвал. Просто написах каквото трябваше, прикрепих го към меморандума и подчертах, че трябва да бъде изпратено в ЦРУ, след което го пъхнах в общата поща. Аз съм учен, нямам нищо общо с разузнавателната общност.

— Значи нямате представа дали докладът ви е стигнал до ЦРУ.

— Просто реших, че е изпратен. Чух — вече не помня откъде — за теорията на ЦРУ за рибния завод.

— Полковник — продължи Макнаб, — току-що казахте, че сте учен. Носите униформа на медицинския корпус…

— Доктор съм.

— И носите отличителните знаци на полковник, казахте, че сте завършили „Уест Пойнт“ през 84-та, което означава, че сте войник. Каква е истината, полковник?

— Действащ офицер съм, завършил съм „Уест Пойнт“, полковник съм, но също така съм и доктор. Биохимик съм, през 86-та защитих докторска степен в Оксфорд. През 93-та защитих докторска степен по физика в Масачузетски технологичен университет.

Макнаб кимна.

— Впечатлен съм и в никакъв случай не го казвам подигравателно или саркастично.

— Господин генерал-лейтенант, най-добре да позвъня на въпросните хора веднага — предложи Хамилтън.

— И аз се канех да предложа същото. Само че при моите условия, полковник, не при вашите. Ако искате, ми кажете кои са и ще им позвъня лично.

— Господин, отново с цялото ми уваже…

— Да, това вече го чух. Преди да накарам чичко Рем и Финеас да те тръшнат на пода и да те държат неподвижен, докато босоногият ти изтръгва ноктите, за да ми кажеш кои са въпросните хора, защо не пробваме следното. Ти се свързваш с тези хора, съобщаваш им, че си с мен, че съм разбрал, че иранците и руснаците са намислили нещо в Конго. След това питаш въпросните хора дали ти позволяват да ми сътрудничиш и доколко, включително да ми кажеш кои са тези въпросни хора. Какво ще кажеш?

— Добре, господине — примири се Хамилтън. — Какво ще кажете за обезопасения телефон?

— Кажи им, че нямаш време да се занимаваш с обезопасен телефон. Кажи им, че ако имат номер, на който можеш да им позвъниш, ще минем през телефонната централа на Белия дом, която е достатъчно сигурна.

— Звучи логично, господине.

— Заповядай — посочи Макнаб телефона.

— С ваше позволение, господине, предпочитам да използвам моя — заяви полковник Хамилтън.

Извади мобилен телефон от джоба на панталона, излезе на балкона и затвори плъзгащата се врата след себе си. Забелязаха как набра дълъг номер.

— Помни го наизуст — отбеляза Дмитрий Березовски. — Не е записан.

— Забелязах — кимна Макнаб.

— Нали се шегувахте за ноктите? — попита Сандра Бритън.

Макнаб я погледна.

— Ако си мислех, че ще има някакъв смисъл, в момента щеше да изглежда така, сякаш се е намазал с лак „Червена страст“.

— Интересен човек — подхвърли Светлана.

— С тези думи си спечели наградата „Баналност на годината“, Йети.

— Йети ли? — повтори с раздразнение тя.

— Нали Карлос те нарича така.

— Той ми казва Свет. Това е…

— Спипа те, Йети! — обади се Дешамп.

— Много ме бива в тази работа — усмихна се Макнаб. — Наш Карлос не ти ли е казал?

— Какво толкова говори? — любопитстваше Березовски.

— Прекалява — обади се Дарби.

Полковник Хамилтън пъхна телефона в джоба на панталона, отвори вратата и влезе в стаята.

— Ще ми позвънят — заяви той. — Страхувам се, че ще настояват за обезопасена линия.

— Докато чакаме — предложи Макнаб, — защо не ни разкажеш как се сдоби с всички тези дипломи, полковник.

Хамилтън кимна.

— Добре, господине. След като завърших „Пойнт“, спечелих стипендия „Роудс“ за Оксфорд. Записах се в колеж „Мансфийлд“. Имах намерение да взема диплома по биохимия. Трябваше да завърша за една година. Стори ми се смешно лесно, а когато ми казаха, че мога да защитя докторат, прекарах още една година. Помолих армията да ми даде тази година. След това завърших офицерски курс в Бенинг и подадох молба за школата по парашутизъм. След като изкарах, ми дадоха командването на химически взвод в 82-ра военновъздушна в Браг.

Кастило срещна погледа на чичко Рем. И двамата си представиха как са се слисали хората от взвода, когато са научили, че новият им командир е висок, кльощав чернокож с докторска степен, който говори с английски акцент и едва вчера е завършил школата по парашутизъм.

— Докато бях в Браг — продължи Хамилтън, — записах задочен курс в Масачузетс…

Замълча, когато телефонът му звънна.

— Да — обади се той, след това с изненада добави: — Добре.

Подаде телефона на Макнаб, който прецени шока по лицето на полковника и включи на спикър.

— Генерал-лейтенант Макнаб? — прозвуча непознат глас.

— Да, кой се обажда?

— При създалите се обстоятелства, господин генерал-лейтенант, няма нужда от обезопасена линия.

— Както прецените.

— Наредих на полковник Хамилтън да ви съдейства във всичко, особено в настоящия ви проект.

— Благодаря.

— Не му е позволено да разкрива нищо за нас.

— Добре.

— Пожелаваме ви успех в начинанието, господин генерал-лейтенант.

Макнаб протегна телефона на една ръка разстояние и го погледна.

— Копелето гадно ми затвори! — Огледа присъстващите. — Някой от вас позна ли гласа? Чувал съм го и преди. По дяволите!

В продължение на трийсет минути крачи пред стъклената врата към терасата. Очевидно се опитваше да си спомни.

След това се обърна, подпря ръце на кръста и заяви:

— Добре, деца. Времето за игри и закачки свърши. Тръгваме.

— Ура! — провикна се Кастило.

Подполковник Удс се разсмя.

— Ще си платиш, Питър! — обеща Макнаб и без да каже и дума, излезе от стаята.