Уилям Грифин
Специална част (42)

(Шест)

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

12:40, 2 януари 2006

Докато „Аеро Командър“-ът рулираше по частната писта, той забеляза, че отстрани са спрели два самолета „Гълфстрийм“ един до друг.

Единият беше неговият. На другия се виждаше емблемата на американските Военновъздушни сили и президентския екип.

— Мама му стара — възкликна той.

Спря „Аеро Командър“-а до правителствения.

— Виждам Дейвидсън — заяви Мунц. — Там са и някои от хората на Певснер. И на Дъфи.

— А пък аз виждам „Гълфстрийм“-а. Алфредо, ще заведеш ли Светлана във втората квартира, която спомена? В „Голф енд Поло“ или „Поло енд Голф“, както там се казваше.

— Идвам с теб — настоя Светлана.

— Ще вършиш, каквото ти се каже. Времето за игри и закачки свърши. Разбра ли?

Тя кимна.

— Сега ще си поприказвам с пилота — каза Кастило. — Вие оставате — всички, освен Макс — в самолета. Ако отида при Дейвидсън, оставате в самолета, докато тръгнем, след това завеждаш Светлана и Лестър в „Поло“ нещо си. Разбрахме ли се?

— Какво става, Чарли?

— Подозирам, че положението не е никак добро. Ще стане още по-зле, ако ме видят със Светлана.

— Да не би да мислиш, че Монтвейл е тук?

— Или той, или лакеят му — отвърна Кастило. — След малко ще разбера. — Отвори вратата, ако обичаш.

Светлана не го целуна, когато той мина превит почти на две покрай седалката й. Спря го, положи ръка на бузата му и се вгледа в очите му.

„Това бе точно толкова интимно, колкото и целувка.“

До носа на „Гълфстрийм“-а бяха застанали двама в униформи на Военновъздушните сили. Единият показа на другия Макс, който се спусна към колесника за ритуала си, а след това към мъж в зелен панталон и блуза с копчета, който се бе отправил към тях.

Кастило забеляза, че по-високият беше подполковник от авиацията, а другият просто пилот.

— Говорите ли английски, господине? — попита подполковникът.

— Опитвам се — отвърна Кастило.

— Хубаво куче — отбеляза той.

— Благодаря.

Макс дотича при тях, седна и подаде лапа.

Подполковникът приклекна и почеса Макс по ушите.

— Хубав самолет — отбеляза Кастило. — На президентския екип е, нали?

Подполковникът вдигна поглед към него, изправи се, но не отговори.

— Аз съм резидентът на СВР в Буенос Айрес, подполковник. Бихме искали да сме наясно какво правят американските ни приятели.

След тези думи подаде на подполковника личната карта на подполковник К. Г. Кастило от Специалните части на американската армия.

Подполковникът веднага позна картата, усмихна се и я огледа внимателно.

— Канех се да ви кажа, подполковник — започна той, — по възможност по-тактично, че не ми е позволено да говоря за мисията на самолета. Но след като вие сте мисията…

— Моля?

— Съвсем неофициално ще ви призная, че сте затънали до ушите.

— Защо?

— Посланик Монтвейл току-що наряза посланика като кисела краставица. Посланик Монтвейл каза, цитирам почти дословно: „Току-що прелетях почти осем хиляди километра, за да се видя с проклетия подполковник Чарли Кастило, а вие не само твърдите, че нямате представа къде се намира копелето, ами че дори не сте чул, че е в Аржентина.“

Обърна се към капитана и попита:

— Нали това бяха думите на посланика, Сам?

— Почти дословно, господине — потвърди капитанът. — Не мога да обясня защо, но ми се стори, че посланик Монтвейл не харесва особено много подполковник Кастило.

— Знам, че посланик Монтвейл не харесва никого, но не помня някога да съм го виждал толкова вбесен — призна подполковникът. — Какво, за бога, сте направили, подполковник?

— Бях много лошо момче — отвърна Кастило. — И не сме водили този разговор, подполковник.

Макар много добре да знаеше, че отдаване на чест, докато е в цивилни дрехи, се забранява от американската армия, Кастило козирува.

Подполковникът и капитанът отвърнаха.

Кастило се обърна към „Аеро Командър“-а с намерение да помаха с ръка.

Вместо това изпрати въздушна целувка.

След това подкани Макс.

— Хайде, Макс.

Тръгна към Джак Дейвидсън.

 

 

— Изпусна посланик Монтвейл — обясни Дейвидсън, докато се ръкуваха.

— Той видя ли те? — попита Кастило.

— Не. Жандармерията бяха предупредени, че пристига „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили, затова реших да съм по-предпазлив и останах да чакам в колата на Дарби. — Посочи беемве с черни прозорци и аржентински номера. Джипът мерцедес до него беше на Дъфи. Само ако се вгледаш внимателно, ще забележиш дупките от куршуми.

— Сигурен ли си, че Монтвейл не те видя?

Дейвидсън кимна.

— Освен това той не знае кой съм, нито пък как изглеждам.

— Никога не подценявай Монтвейл. Сам ли беше?

— Водеше трима. Двама сигурно са от Тайните служби…

— Които е много вероятно да те познаят.

— Ако ме бяха видели, но те не ме видяха, защото бях много внимателен, подполковник, господине.

— Извинявай, Джак, изморен съм. Ами третият?

— Метър и осемдесет и пет, може би и деветдесет, четирийсет и няколко годишен, подстрижка на военен, костюмиран. Сигурен съм, че е военен. Най-вероятно от армията.

— Защо?

— Офицерите от братските служби в цивилно облекло си приличат на цивилни. Нашите офицери в цивилни дрехи приличат на офицери от армията в цивилни дрехи.

Кастило се разсмя.

— Кой ли е? — Въпросът на Кастило беше реторичен. — Какво стана?

— Веднага след като се направих на предпазлив и се качих в беемвето, се появи посланик Силвио с джип на посолството. И преди да попитате, подполковник, господине, не ме е видял, защото бях особено предпазлив.

— Добре, Джак — усмихна се Чарли.

— Може да е познал колата на Дарби, защото е умен човек, но не дойде да каже „Здрасти“. След това „Гълфстрийм“-ът кацна, всички слязоха, посланиците проведоха разговор, при който Монтвейл поаленя и заразмахва ръце. Затова предположих, че говорят за теб.

— После?

— Качиха се на джипа и отпрашиха.

— Да имаш представа къде отидоха?

— Да, господин подполковник, имам. В беемвето, в което се бях притаил, защото, както ви казах, бях особено предпазлив…

— Стига, Джак, дяволите да те вземат — сряза го Кастило.

— Има радио на посолството и аз ги подслушвах, за да мога да ти докладвам, че отиват в посолството.

— Значи не са в квартирата.

— Само предполагам, Чарли. Не мога да чета по устни, но си мисля, че една от причините, поради която Монтвейл беше толкова вкиснат, беше, че попита посланика за квартирата и посланикът отговори: „Каква квартира?“

Кастило се обърна към „Аеро Командър“-а.

Всички бяха излезли.

„Защо не се сетих, че в един по обед, в слънчев летен ден в Аржентина, кабината на самолета се превръща в пещ?“

Даде знак на Алфредо Мунц да се приближи. Сам.

„Защо не се учудвам, че всички идват с него?“

Когато хората на Певснер видяха Мунц, Светлана и Брадли да вървят към Кастило и Дейвидсън, слязоха от автомобилите си и също тръгнаха към тях. Когато жандармите видяха, че хората на Певснер тръгват към Кастило и Дейвидсън, слязоха от автомобилите и също тръгнаха към тях.

Дейвидсън разбра какви мисли се въртят в главата на Чарли.

— Може да решат, че Червени гащи е актриса, а ние сме й почитатели и придружители.

— „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили е докарал посланик Монтвейл — заяви Кастило, когато се събраха всички. — Отишли са в посолството, където се налага да отидем двамата с Джак. Алфредо ще закара Светлана до „Пилар“. Лестър, вземи радиото и върви с тях.

— Слушам, господине.

Кастило се обърна към офицера от жандармерията.

— Какви са заповедите ви?

— Да съм на ваше разположение, mi coronel.

— Имате ли две коли?

— Si, mi coronel. Мерцедес и форд.

— Изпрати едната с мен, а другата с полковник Мунц. Следвайте него и другите господа, но само до входа на кънтри клуба. Не искаме да привличате излишно внимание.

— Si, mi coronel.

Обърна се към хората, които Мунц беше нарекъл „хората на Певснер“, и заговори на руски:

— Магистрала „Панамерикана“ е толкова натоварена по това време, че ще бъде трудно да ви проследят.

Един от „хората на Певснер“ кимна с разбиране. Трябваше да се отърве от жандармерията.

Подполковник Светлана Алексеева очевидно прецени, че след като за подполковник Кастило е безопасно да говори на руски, за нея също е безопасно и тъй като имаше въпроси, побърза да ги зададе на родния си език.

— Чарли, мили, ти кога ще дойдеш?

Кастило погледна изражението на Джак Дейвидсън.

„Мама му стара, изпуснахме котката от торбата. Всъщност все някога трябваше да му кажа.“

— Щом успея, любима — отвърна той също на руски и срещна погледа на Дейвидсън. — Нали можеш да караш, Джак? Струва ми се, че си в шок.