Иван Радоев
Садал и Орфей (5) (Опитите на Садал)

5

МАРОН. Елате, славни певци! Много пъти вие сте идвали тук, за да получите това, което ви се полага като племенни вождове и съветници на царя. За последен път ви посреща Марон на тая маса, която винаги е била щедра към вас. (Подава му една кесия.)

СЕВТ. Защо казваш, че ни посрещаш за последен път?

МАРОН. Моето атинско достойнство не ми позволява да остана повече тук. Аз посветих живота си на Тракия още от времето на Буши. Но вие сами видяхте плесницата, която получих от Садал чрез певеца Орфей.

РОНАК. Видяхме това, Мароне.

МАРОН. Злато и имот в Тракия аз не натрупах. Едничкото скъпо нещо, което имам, това са тия два пръстена. Те са дар на моя баща от великия певец Алкей. Вземете ги! (Дава им пръстените.)

СЕВТ. Ти не бива да си ходиш, Мароне! Твоите съвети винаги са били най-мъдри!

РОНАК. Не прави това, Мароне, ние те молим!

МАРОН. Аз не съм просяк, да се моля за трохи. Оставете ме да изпълня последното си задължение.

КОТ. А другата?

МАРОН. Другата е за Орфей! Свободен си!

КОТ. Ти си…

МАРОН. Можеш да го кажеш, но това ще бъде за последен път. Аз си отивам в Атина. Ако един цареубиец като тебе може да понася оскърбленията на един певец, един атинянин не може.

КОТ. Голяма работа! Една — една! Да не е малко за мирния труд на помощник-военачалника!

МАРОН. Само че това е последната кесия, която получаваш.

КОТ. Кой ти каза, че е последната?

МАРОН. Когато един атинянин пада от своето място, той казва всичко на своя цар, включително и това, как се става царски пълководец.

КОТ. Слушай, хитро старче! Остави своите атински номера. Ти измисли тая работа… Уж ние… а пък ти да го спасиш.

МАРОН. Първо, аз това ще го кажа, защото, второ, и без това си отивам.

КОТ. А кой изпрати ония двамата да режат гърлото на Орфеевия брат?

МАРОН. Аз ги изпратих. Свободен си!

КОТ. Слушай, ти си…

МАРОН. Хубаво си помисли, преди да кажеш тази жълта дума. Свободен си!

ТЕРЕС. Ех, чичо Мароне, да ги имах всичките наведнъж! Как мислиш, дали ще ми стигнат в Атина за една година? Много обичам аз тия златни колелца! Нищо не искам от държавата, нищичко! Нито почести искам, нито слава, нито Херодот искам да пише за мене… „И живя славно и преславно Аристарх, и после дойде Солон, и той живя славно и преславно, а после Пизистрат сътвори славни дела за атиняните“, после дойде четвърти и пети, а между тях живя и никому неизвестният Терес, който никога не отиде в Епидавъра, не се подписа нито на един камък, дори един фалос от дърво не издяла, та да се чудят потомките и да го навират в учудените очи на мъжете си… Обичам аз живота, чичо Мароне! И което е най-важното — и животът ме обича. Защото всички хора обичат живота, но животът не обича всеки. А мене знаеш ли защо ме обича? Защото не искам да го разбирам. Оня там, вашият Сократ, искаше да го разбере, и животът му поднесе чашата с отрова. А мене животът ме гледа, смее се и ми вика: „Карай, Терес!“… И аз карам! А, чичо Мароне, как мислиш? Ами че това, дето ти го разправям, аз мога да направя школа като Сократ и да ми викат „учителю“. „Учителю“… Ами чашата?…

А другата?

МАРОН. Мъчно ми е за тебе, Терес! Ти си весело и умно момче. Ето, вземи и моя дял. Имам у мене малко пари за път и за една чаша вино.

ТЕРЕС. Къде ще вървиш, чичо Мароне?

МАРОН. В Атина, мойто момче, тук вече няма място за мене.

ТЕРЕС. За нищо на света! Ти знаеш колко те обичам! След смъртта на баща ми ти си ме отгледал като роден син.

ПЕРДИКАС. Така се прегръщаха Марон и Буши навремето. Когато Буши го прегърна гробът, Марон прегърна Садал. Какво ли значи тая прегръдка с Терес сега?

ТЕРЕС. Слушай, вонлива гнидо! (Замахва да го удари.)

МАРОН. Остави го, Терес! Това ще бъде много малко за него.

ТЕРЕС. Гнида! (Излиза.)

МАРОН. (Люлее една кесия за връвчицата като обесена.)

Живял някога цар Буши,

той имал четири уши…

ПЕРДИКАС. Ти какво?

МАРОН. Кой бил пял тая песничка?

ПЕРДИКАС. Ти знаеш кой!

МАРОН. Знам. Тази песен я съчиниха Севт и Ронак. Ти едвам я научи, и каза на Садал, че Орфей я пее на площада.

ПЕРДИКАС. Говориш глупости!

МАРОН. Може. Само че с тебе няма да се прегърна. След няколко дни аз съм в Атина.

Мой дълг е поне да предпазя Садал да знае кои са съветниците му… военачалниците му. Нали, Антиб? Навярно Кот ти е казал всичко… Вземи. (Хвърля му кесия, но Антиб нарочно не я улавя.)

АНТИБ. (Към Пердикас.) Ти излез!

(Към Марон.) Иди ми донеси кесията!

МАРОН. Аз все още съм пръв съветник на царя.

АНТИБ. А аз съм пръв военачалник. И Садал е мой кум. Ти чу какво каза царят на сватбата: „От тебе очаквам много, Антиб!“

МАРОН. А някога те очакваха двата лъва на Садал.

АНТИБ. А сега очакват тебе.

МАРОН. Глупав си ти, Антиб! И това ще ти пречи много.

АНТИБ. Глупавият пречи по-малко от умния, старче, особено в държавните работи.

МАРОН. Нима толкова бързаш да направиш Евредика вдовица?

АНТИБ. Аз обичам Евредика, старче!

МАРОН. Тогава вземи кесията си и запази своята храброст за бойното поле!

АНТИБ. (Тръгвайки.) Старче, подъл си ти, но въпреки това аз те обичам. (Взема кесията, излиза и на секундата пак се връща.) Дойде ми на ум, защо… Защото си много подъл! (Излиза.)