Христо Калчев
Откриване на ловния сезон (3)

3.

Облечен в черен, старомоден костюм, с протрити възкъси панталони, със старомодна, широка връзка и обувки с изядени токове, Козела скиташе бавно из есенните улици на София. Имаше вид по-скоро на скучаещ пенсионер, отколкото на съсредоточено и агресивно лезвие на кама мъж. Беше ранен предиобед и той минаваше по адресите на емблематични заведения, така наречените „мутренски бърлоги“, които сега не работеха, но вечерта щяха да се превърнат в бандитски свърталища. Някои от тях помнеше, някои бяха нови заведения, трети — преправени бивши кръчми, дори библиотеки, включително и старата печатница на СБП. Козела набелязваше маршрута, по който тази нощ щяха да минат Блитд и Коста Македонеца. Не му беше много ясно какво търси, но интуицията го караше да броди из града с вид на пенсиониран уморен чиновник, едва свързващ двата края.

Градът се беше променил до неузнаваемост. Само за три години нищо не беше останало същото. Някога, където беше имало месарница, сега се помещаваше фризьорски салон. Бившето квартално читалище се беше превърнало във фитнес зала, кварталното кино в бинго… Да, градът наистина се променяше, но едва ли за добро.

Козела се върна в квартирата си, взе душ и легна. Вечерта се налагаше да разиграва друг маскарад, да изглежда по друг начин, затова му бе необходима почивка. Последната му мисъл преди да заспи беше „кой всъщност е Михаил Митев?“. По негови сметки така нареченият майор наближаваше четиридесетте години, бивш борец, посредствен… и като че ли друго не помнеше за него. После вече беше заспал.

В 18 часа се срещна с Виктор Бут в дневният бар на „Шератон“. В 21 часа руският таджик заминаваше за Лондон и им предстоеше тежка среща. Бяха започнали да си стават излишни, а и опасни един за друг. Виктор го чакаше зачетен в някакво илюстровано списание, но като Козела приближи видя, че всъщност наблюдава входа с огледало.

— Как да те наричам? — попита Виктор.

— Козел. Тук сме на четири очи. Не стана ли опасен бизнеса ти в България, Виктор?

— Отдавна няма бизнес, имам длъжници. Дойдох да си прибира версиите.

— Лично? — попита Козела.

— Получих любезен отказ — усмихнат каза Виктор Бут, подвизавайки се в България с фалшивата самоличност Булат Варо. — Предупредих ги, че ти ще минеш да прибереш кредитите.

— Аз?! — неприятно изненадан попита Козела.

— Да, ти, Козел! Става дума за девет милиона долара и четири души лични длъжници.

— Познавам ли ги? — неохотно попита Козела.

— Поименно, със сигурност. В търговска банка „Биохом“ съм оставил писмо и пълномощно на името на Йон Марин. Разбира се, и подробни инструкции. Петдесет процента са за теб, Козел.

— Кои са длъжниците?

— Ще видиш! — усмихна се Виктор Бут. — Стари артисти от „Армимекс“ и „Кинтекс“, имената са в инструкциите.

— А ако откажа? — попита Козела.

Виктор се усмихна любезно.

— Кой отказва на такова дружеско предложение, Козел. При положение че си свил любовно гнездо на Крит и трепериш над спокойствието си.

Виктор стана пъргаво, прибра списанието, каза на английски „I’ll be in touch!“ и напусна заведението.

Следващата среща беше с принц Хауки Исламболи. Вечеряха в ресторанта на същият хотел. По скоро имитираха. Същата нощ принцът с шофьора, който го чакаше пред хотела в бентлито му, щеше да напусне страната, за да не мине никога повече през нея, както самият той се беше изразил.

Козела дълго мисли дали да му разкаже за разговора си с Бут, но реши, че е по-добре да остави принца да „изпусне“ информацията, с която разполага. Обучен по елитни колежи и университети, възпитан като истински аристократ, Исламболи присъстваше по коренно различен начин на масата. От него лъхаше на спокойствие, учтива увереност и сдържаност, присъща на благородниците. На Козела му омръзна от куртоазия, а и срещата с неговите хора наближаваше.

— Имам проблем, принце — каза Козела. — Тази вечер Виктор Бут ме превърна в свой заложник.

— Невероятно! — усмихна се египтянинът — Хората все по-трудно общуват по между си.

— Говоря сериозно, принце! Бут отправи недвусмислени заплахи.

— Убий го, Козел! — сериозно каза Исламболи. — Истинският мъж не робува никому.

— Изпуснах тази възможност, принце! Орелът отлетя.

— Тогава му се подчини — кротко каза Исламболи, настоя да плати сметката, извини се с липса на време и напусна „Шератон“.

Вместо за Прага, Бенина замина за София. Настани се в леля си Едит, но нае и апартамент в частният хотел „Нишава“ на двама братя сърби, които познаваше отдавна. „Аз ще бъда много богата“ — мислеше си тя. — „Не защото съм алчна за богатство, а защото умният човек е неприлично да бъде беден!“. Тази фраза беше чувала от дядо си навремето, но я запомни завинаги. В това на пръв поглед банално заключение се съдържаше твърде много житейска мъдрост, ако не житейска, то еврейска мъдрост, а Бенина беше научена от дете да не подценява умния човек, още по-малко когато той е евреин. Братовчед й Володя Аберман беше и двете. Тя щеше да се превърне в неговото оръжие, предано, ненатрапчиво, но смъртоносно. Горкият Володя нямаше представа на какъв верен генерал е поверил армията си.

След като вечеря с леля си, Бенина се преоблече и поръча такси, но вместо „бар Червило“, което беше целта й, мина да се преоблече втори път в хотела. Беше на път за срещата си с един от най-малко познатите, но най-опасните млади мъже на страната. Един от трите супер-контрабандисти на България. Тя знаеше, че тази нощ ще прави секс, дори и извращения, но нищо не можеше да спре истински мотивираната Бени, още по-малко че на сутринта една гореща вана щеше да заличи спомените й. В 23.30 часа тя застана пред бара на „Червило“ и каза на охраната:

— Заведете ме при Пепи Амигос.

Коста Македонеца и Козела пиеха водка в отвратителния тийнейджърски бар „Червило“. Децибелите бяха непоносими, публиката — детска, музиката — сръбско-циганска чалга. Козела беше почнал да чувства непоносимо пулсиране в слепоочията, когато вибрацията на телефона му се обади. „Идва“ чу гласа на Блинд и майора наистина влезе в заведението, придружен от двадесетина души охрана, в компанията на няколко ефектни млади жени, най-вероятно манекенки, ако съдеше по физическата им еднотипност, и няколко от старите „артисти“, които помнеше от годините, когато все още действаше в София. В компанията на майора бяха Стоил — Пашата, един мъж, който Козела помнеше от Белград — тогава той се въртеше в обкръжението на Аркан и се опитваше да се представи като наемен убиец от България. Да, без съмнение това беше бай Боне, според Блинд един от двамата основни „жътвари“ на групировките. Козела срита Коста Македонеца, което значеше „снимай“. Палейки си цигарате и напускайки заведението, те се разминаха с босовете на „Юнона“, излезнаха в свежата октомврийска нощ на София.

— Гладен съм! — каза Коста Македонеца.

— Яж ми хуя! — свирепо отвърна Козела и си тръгна.

На сутринта министерство на вътрешните работи обяви всенародна операция „Чисти ръце“. Вечерта в бар „Червило“ беше станало някакво сбиване, а възмутените софийски бюргери не можеха да понасят нищо, което сами не причиняват сами. Господи, тези хора не знаеха колко са вредни, сами на себе си.