Христо Калчев
Откриване на ловния сезон (19)

20.

Когато съобщението от Марбея пристигна, Димитров повика Петров и Тодоров в хотел „Самоков“ — Боровец и разположи армията си в гората. Един по един партньорите му пристигнаха с охраните си, настаниха се в апартаментите. Чакаха да стане осемнадесет часа — времето на уговорената среща. На мига Димитров влезе в бара и застана на мястото на бармана. Тази вечер той щеше да бъде обслужващия персонал. Минута-две по-късно и партньорите му се появиха. Когато останаха сами, Димитров извади няколко опаковки кокаин, подхвърли ги на бара, скъса опаковката на двадесет годишно „Олд Смъглър“ и каза неопределено:

— Започва се! С бога напред!

— Тури си го бога на кура! — каза Тодоров. — Има два варианта, да мине чисто и да напълним гушите, или както казваше един откачен писател, „ловецо, не забравяй че си прицел“. Какво ще правим с евреите, Косьо?

— Спокойно, Джони! — отговори Димитров. — Да реализираме сделката и ще мислим. Доберем ли се до ноу-хауто, естествено, че колкото по-малко евреи ни се мотаят из краката, толкова по добре.

— Това копеле е хитро като „белка“ — каза Пиер. — Едва ли ще се докопаме до ноу-хауто. Да не бъдем максималисти, пичове, ако трансфера мине чисто, ебал съм им еврейските тарикатлъци. В България няма да има по-силни хора от нас.

— Чул те господ — каза Димитров. — И все пак ви предлагам следната схема. Влиза стоката и я прехвърляме по диагонала на държавата. Край Благоевград има едни бивши казарми — идеален склад за тази цел. После Лейката от Варна, Мето и Гошо Златния ще я хвърлят на улицата. Десет процента на вътрешния пазар, за да подсигурим транспорта. Останалото ще свършим със сърбите.

— Имаме ли хора в Америка? — попита Джон Тодоров.

— Негри — отговори Димитров. — Хора на земунци. Можем да играем и с Малая Одеса, но риска е много голям. Лично аз не го поемам, пичове.

— Аз го поемам — каза Пиер. — Ако стоката не стигне в Америка, смятайте, че не е реализирана.

— С кого ще работиш там? — учудено попита Димитров.

— Има с кой, Компир. Ще ти депозирам авансово петдесет процента от цената на всякакво количество.

— Приемам — каза Димитров след известен размисъл. — Ти, Джони?

Тодоров удари една магистрала кокаин и погледна с пъстрите си, почти жълти очи.

— Ако си имаме доверие, да вървим до края, пичове — уверено каза той. — Ако не, още сега да си ебаваме майката и кой от къде е.

— И аз така мисля — кимна Димитров. — Добре, Пиер, ти поемаш Северна Америка. Но преди това трябва да свършим работата тука и да си вържем гащите. Какви са рисковете? Кой може да ни изпържи?

— Евреите! — отговори Димитров и сбърка. — Никой друг няма хабер какво замисляме.

Това беше груба грешка. Точно в този момент ръководството на МВР получаваше информация от два източника. Главният секретар подозираше кой е единия. Ако петстотин милиона долара влезнеха в чужди ръце, Михаил Митев Майора ставаше лесна плячка и „кукла на конци“ в ръцете на новите босове на ъндърграунда. Едната информация неминуемо идваше от неговото обкръжение, но от къде идваше друга — мислеше генералът, загледан в прозореца на кабинета си. „Нима този слух, че Козела е възкръснал, е верен? Не може да бъде!“ мислеше си той. Козела е възрастен мъж. Дори да е жив, кой знае къде си лекува простатата.

В дванадесет часа на обед Самуел Аберман влезе в фоайето на хотел „Черно море“ и отиде на рецепцията. Той много отдавна познаваше служителката и я попита свойски:

— Роза, ще ме свържеш ли със Станислава Пеева? Гост е на хотела ви.

— Стейси, манекенката? — каза рецепционистката. — Плати и освободи стаята. Но мисля, че още пие кафе в дневния бар.

— Благодаря ти — каза Самуел и със свито сърце тръгна към заведението.

Стейси наистина беше на една от масите, пиеше кафе и четеше някакъв булеварден вестник.

— Добър ден — каза той. — Виждал съм ви някъде.

— О, здравей, Сам — видимо приятно изненадана му се усмихна Стейси. — Случайно ли минаваш през хотела?

— Не — Сам седна срещу нея. — Надявах се да те намеря.

— Заминавам — каза Стейси. — Рулетката ми глътна парите, а е и време да се връщам.

— Чака ли те някой в София? — неуверено попита Самуел, надявайки се да чуе „не“.

— В какъв смисъл? — неразбиращо попита тя. — Имам майка, брат… татко почина преди години.

— Съпруг, приятел… сърцето тегли ли те в София? — все по-неуверено попита той.

— О, Сам — усмихна се Стейси. — Какви романтици сте вие, евреите. Аз съм манекен, приятелю. Модел. На такива като мен мъжете гледат като на парче месо. А понеже аз не съм, сама си плащам сметките.

Самуел Аберман почувства вътрешно ликуване. Истина ли беше всичко това което чуваше или сънуваше буден. Нима беше възможно тази изваяна красавица да носи толкова древна гордост в себе си. „За бога Сам, не полудявай“ помисли той и със стиснато гърло „изплю камъчето“.

— Ще откажеш ли един обед с мен? Ще ми доставиш огромно удоволствие ако приемеш.

— Нямам нито една причина за да ти откажа, Сам — каза кротко Стейси. — Но си свърших парите, а не съм държанка. Едва ще ми стигнат за бензин до София.

— Стейси — каза Сам, — не мисли за пари. Диаспората не е оставила никой на улицата. Мога ли да ти кажа нещо под клетва?

— За бога, Сам. От къде на къде ще ми се кълнеш. Та ние едва се познаваме.

— Въпреки това, Стейси, позволи ми да ти кажа нещо — продължи той, чувствайки потен улей по гръбнака си. — Нека говорим докато обядваме. И запомни, Стейси, докато Самуел Аберман е жив, ти нямаш парични проблеми.

Стейси го гледа дълго преди да попита:

— Богат ли си, Сам?

Когато един евреин е глупав, е много глупав, когато един евреин е влюбен, е много влюбен, а когато е и двете, то той е мъртвец. Проспериращият адвокат Самуел Аберман не си даваше сметка в какъв трап пада, когато отговори:

— Да, Стейси, аз съм богат човек. Много богат, за нашите стандарти. Ако ми позволиш, ще те превърна в собствената си икона, госпожице.

Стейси го погледна в очите:

— Не бързай с декларациите, Сам. Ще обядваме заедно, ще говорим на масата. Моля ти се, пази се от изхвърляния.

Стейси се изправи:

— Извини ме, ще отида до тоалетната, чакай ме в ресторанта.

Когато остана сама, Станислава Пеева проведе един телефонен разговор, по скоро продиктува „Оставам във Варна, най вероятно утре ще кацне «феникса». Подробностите допълнително“. Когато отиде в ресторанта, възбуденият Самуел Аберман вече беше събрал цяла армия келнери около себе си и се готвеше да струпа на масата „фрут оф дъ луум“ — „рога на изобилието“, както кулинарното разточителство беше известно според древните книги.