Христо Калчев
Откриване на ловния сезон (10)

11.

Козела беше в България, защото някой си Дилян Дяков, псевдоним на Поли Пантев, знаеше местонахождението му в Крит. Поли беше мъртъв, но обкръжението му живи и заплахата оставаше в сила, докато един човек в България знаеше къде укриват Фори Малкия, за него нямаше да има спокойна нощ. Положението в страната се оказа значително по-тежко отколкото се представяше. Старите структури на мафията бяха изчезнали, но на тяхно място се бяха появили десетки нови, значително по-добре обучени, технически съоръжени и финансово могъщи. От къде да започна — мислеше си Козела, докато бръснеше преобразеното си след операцията лице и не е ли най-добре за се откажа. Нямаше да се откаже и го знаеше. Въпроса беше има ли ресурса да се противопостави бързо и ефективно на групировките и достоверно да замете следите си при оттеглянето. Тогава му хрумна една на пръв поглед налудничава идея. Денар ще се погрижи за Виктор Бут, Джон Хакел за Исламболи, ние с Коста Македонеца и Блинд ще обезглавим мафията и ще потръгне като вода в пясък. Козела знаеше, че за да се изгради нов лидер на ъндърграунда са необходими поне пет-шест години, а до тогава може би европейските структури и НАТО щяха да са влезли в жандармерийските си роли. Точно така, реши той, докато се миеше над чешмата. Денар и Хакел искат партия, аз също. Те изпълняват своята част от контракта и се разделяме като сериозни държавни мъже.

Срещата му с Боб Денар започна с половин час по-късно. Хотел „Принцеса“ беше частен, закътан и дискретен оазис в тетевенския балкан, а разстоянието дотам — по малко от половин час. За негова изненада Денар не го очакваше сам, представи го на двама мъже, холандец и германец и мина направо на темата.

— Приемаш ли, Козел?!

— Не — отговори той.

— Не?! — Денар се спогледа със сътрапезниците си. — Как да те разбирам?

— Ти предлагаш една част от договора, господин Денар, аз другата половина, ти изпълняваш своята част, а аз моята, стискаме си ръцете и се разделяме, но половин контракт е неприемлив за мен.

Денар кимна.

— Добре, Козел, да чуем твоята половина от договора.

Ред беше на Козела да кимне разбиращо.

— На четири очи, господин Денар. Това което ще ти направя не е предложение, това е условие, приятелю. Приемеш ли го, ние играем в един отбор, но можеш и да откажеш, разбира се, но това значи че се виждаме за последен път.

Боб Денар се обърна към събеседниците си и на немски помоли да ги оставят насаме, после отново се обърна към Козела.

— Слушам те!

Козела се прекръсти „на ум“

— Виктор Бут.

Очите на Боб Денар помръкнаха.

— Това е все едно да ме изпратиш срещу Осама Бин Ладен, Козел.

Бившият генерал знаеше, че е спечелил първият рунд.

— А защо не срещу Саддам Хюсеин, господин Денар?

— Еднакво непосилни задачи — кимна белгиецът. — Но може би е време светът да се раздели с този таджик.

Козела се изправи.

— Покажи ми некролога му, господин Денар и аз ще бъда най-коректният ти партньор в Боливийската авантюра.

Козела знаеше че Денар няма да тръгне лично срещу Виктор Бут, но това нито го безпокоеше, нито беше негова работа. Важно беше, че ловният сезон е открит и той, Козела, командва „сафарито“. Вечерта „Нощен труд“ публикува снимка на Асен Донев-Облака. Обезкръвеното му тяло беше захвърлено край Перловската река, а следствието традиционно в такива случаи беше завело дело срещу неизвестен извършител.

Големите „каналджии“ прикрепиха към Бенина някакъв мъж, когото наричаха „Нарциса“ и я оставиха на негово разположение. Той я заведе в хотел „Свети Константин“ в Самоков, настани я в един от вип апартаментите и й заповяда да чака повикване. Бени вечеря в ресторанта, после се прибра в стаята си, взе душ, излегна се пред канапето в хола и заспа пред телевизора. По някое време започна да сънува еротични сънища, но после се разбуди и установи, че е изправена пред грубата действителност. На канапето до нея седеше около четиридесет годишен мъж, който я беше разголил до кръста и с показалеца пресираше клитора й, Бенина бързо дойде на себе си и задържа ръката му.

— Само толкова ли можеш? — попита тя.

— Имам медицинска забрана да еба умрели и спящи — каза той, съблече се, вдигна й краката и грубо проникна в нея. По-късно под душа я попита: — Не те ли интересува как се казвам, ма?

— Дреме ми на путката — отговори Бенина. — Не ми пука как ебеш, а каква работа можем да свършим.

Младият мъж се усмихна лукаво и отговори в същият стил.

— Сериозно ли си въобразяваш, че мен ме интересува нещо друго — излизайки от банята подхвърли през рамо. — За твое сведение фамилията ми е Димитров, ако това има някакво значение за теб.

— Никакво — отговори Бенина и усили налягането на душа.

В четири чака сутринта договора беше подписан и „нарцис“ запали колата.

— Къде? — попита Бенина.

— Където трябва — отговори той, слизайки по серпентините на Боровец. — Ще пътуваме дълго, ако ти е скучно, можеш да ми направиш една свирка дотогава.

Бенина нямаше нужда от второ предложение, на нея й трябваха спокойни, задоволени сътрудници, не изнервени и възбудени врагове.

На двадесет и седми ноември по обед Хакел заминаваше. Беше четвъртък, слънчев и топъл ден за края на ноември, зимата се бавеше, но и Козела вече трети месец беше в България. Време беше да вземе мерки за оттеглянето си, щяха да се видят в кафене „Тур“ на улица „Искър“ където Козела държеше квартира под наем, но Хакел нито знаеше такива подробности, нито ако знаеше щяха да му свършат работа. Заведението беше дълъг и тесен безистен, осветено в единият край до витрината и мрачно като нощ в дъното си. Козела си купи вестници, поръча си кафе и седна да чака Хакел. Имаше близо два часа на разположение, прехвърли заглавията с нарастваща досада, подмина политическите и клюкарските страници, но на последната страница на вестник „Труд“ откри любопитно съобщение „четете в утрешният брой, Виктор Бут бере душа в Хартум — Судан след престрелка на битова основа“. Може би Боб Денар беше започнал да действа или нещо повече, беше завършил своята част от контракта си. Козела показа вестника на Хакел и му преведе съдържанието на информацията.

— Това е твоя работа, нали, Козел? — попита германският евреин.

— Каквото и да ти отговоря, няма да ми повярваш — подкупващо усмихнат каза Козела. — Предлагам ти да направиш един подарък на Великият сабри Морис Алкалай.

— Принц Исламболи? — попита Хакел.

— Браво, Джон! — искрено възхитен каза Козела. — Винаги съм се възхищавал от умни мъже. Отървете ме от египтянина и аз съм на ваше разположение в еврейският валс.

След дълго мълчание Хакел каза.

— Не ти обещавам нищо, Козел. Това което можеш да очакваш от мен е да ти отговоря с да или не до края на годината.

— И това е нещо, Джон — кротко каза Козела. — Получа ли отговор „да“, следващите водки са от мен. При „не“ ебавай си майката, евреино! Мога да ти го кажа и на български, но няма да ме разбереш.

Бенина Аберман се върна във Варна на двадесет и девети ноември, събота, изглеждаше уморена, недоспала и отслабнала, но Влад познаваше бившата си братовчедка и настояща годеница и избягваше да й задава въпроси. Бени обаче се надигна на пръсти, целуна го, каза:

— Имам нужда от душ. — И след половин час застана срещу него свежа и ухаеща като чайна роза. — Подробности не те интересуват, нали, Влад?

— Не — каза той.

— Тогава отвори чантата ми, вътре са договорите, подписани от Димитров, Тодоров и Петров.

— Умното ми момиче — каза Влад, колкото да чуе гласа си. Той всъщност беше объркан и не знаеше как да реагира.

— Не бих казала така, Влад — унило каза Бенина, наливайки си от кафето. — Не знам колко ще ми издържат силите, приятелю, винаги съм обичала секса, но никога търговията с него.

— Приятелю? — озадачено попита Влад.

— А какъв по дяволите искаш — внезапно каза Бенина. — Братовчед, годеник, сводник, какъв по дяволите си ми ти, евреино?