Джоан Ейкън
Ема Уотсън (8)

8

Ема прекара пет много натоварени дни в Клисъкс, заета с нареждане, прибиране, разпределяне, правене на списъци и слушане на споровете между Елизабет и Пенелъпи за това, как да се разположат мебелите.

— Защо, за Бога, си правиш труда да спориш с Пенелъпи? — позволи си един ден да попита Ема, когато тя и Елизабет бяха сами в килера за сладка и конфитюри и описваха неговото съдържание. — Тя иска съвет единствено за да го отхвърли и да предложи някой свой собствен абсурден план. Не заслужава усилието човек да й се противопоставя с разумни доводи.

Последва пауза. Ема си помисли, че сестра й няма намерение да отговори. Но накрая Елизабет отвърна кратко:

— Пенелъпи обича да спори. Ако го прави с мене, така донякъде намалява опасността да се препира с доктор Хардинг. Забелязала съм, че подобни заядливи обсъждания страшно го изморяват… На тези сечива мястото им определено не е тук. Джем? — тя провря главата си през вратата и се провикна: — Джем, занеси всичко в склада за градинарски уреди.

Ема се загледа в гърба на сестра си с изненада и уважение. Острата раздразнителност, която Пенелъпи проявяваше към доктор Хардинг, й бе направила впечатление. Държанието й бе необичайно и неприлично за млада съпруга, толкова скоро след сватбата. Но фактът, че Елизабет не само бе забелязала, но беше взела и мерки да смекчи дрязгите между двамата, я порази. „Елизабет има много ниско мнение за себе си — помисли си Ема. — Мисис Блейк често го повтаряше. Тя оценява твърде скромно както външността, така и ума си. Отчасти това се дължи на обстоятелството, че Пенелъпи, която е по-млада, винаги се е налагала и е карала по-голямата си сестра да се чувства незначителна. Много жалко! Елизабет е по-добра от Пенелъпи по характер, превъзхожда я по външност, стига само да полага грижи за себе си, и не е по-глупава от нея. Много ми е любопитно какво са си казали Елизабет и Том Мъсгрейв по време на онези четири танца! Никога няма да се осмеля да попитам. Горкият Том. Как би могъл да изправи глава отново, след като е причинил смъртта на мисис Блейк и малкия Чарлс. Ще бъде принуден да напусне околността и да се пресели другаде.“

Ема забеляза, че мистър Тикстаф също зорко наблюдаваше отношенията между доктор Хардинг и младоженката. Понякога шеговито се намесваше или използваше първата възможност да прехвърли разговора върху по-безобидна тема. Ема започна да го уважава малко повече, но той все така не й харесваше — всъщност след пет дни антипатията й нарасна до там, че й се струваше непосилно да се намира в една стая с него и усърдно избягваше да остават насаме.

Чудеше се дали той бе забелязал това. Тикстаф не беше глупак въпреки недодяланите си и често оскърбителни обноски. Беше добър събеседник и често подхващаше интересни и разнообразни теми. Знаеше много неща за акции и облигации, тъй като известно време бе работил като брокер също като баща си. Беше роден и израснал в апартамента над семейната кантора на Ломбард Стрийт.

Ема недоумяваше защо се е отказал от тази доходна професия. Може би е имало някакъв неприятен инцидент, подобна на този в Озбърн Парк. Каквато и да бе причината, в един момент беше станал съветник на доктор Хардинг и очевидно благодарение на неговите услуги докторът бе получил възможността да превърне скромното си състояние, натрупано в продължение на години усърдна лекарска практика, в огромно богатство.

— Бих казал, мис Ема, че вашето семейство извади късмет: пътищата ме отведоха при доктор Хардинг, а него — при вашата сестра — каза мистър Тикстаф на Ема, докато изготвяха опис (тя с голяма неохота) сребърни и позлатени прибори, които докторът бе закупил на търг.

— Несъмнено — студено отвърна тя, докато записваше „6 чаени лъжички в стил «Кралица Ана», доста потъмнели“.

— Надявам се да насоча и вашия брат, мистър Сам, по път, който да му донесе също такова богатство като на доктора. Мистър Сам Уотсън е умен мъж и добър лекар и ще бъде много жалко, ако само липсата на средствата му попречи да се издигне.

— Вероятно — насила произнесе Ема.

Тикстаф се направи, че не забелязва ледения й тон. Каза със смях:

— Бедният млад човек! Все още тича след мис Мери Едуардс. Но няма никаква надежда да му я дадат, след като тя наследи добро състояние. Зная от сигурен източник (мистър Тикстаф изглежда имаше много връзки в провинцията), че се очаква тия дни лорд Озбърн да й направи предложение. Е, бавачке, какво има? Какво търсиш в килера за сервизи?

Старата бавачка, която се въртеше на прага, изгледа мистър Тикстаф с пронизващ поглед. Тя бе решила от самото начало, че той не е човек с добро положение, а случайно издигнал се парвеню и отношението й към него изразяваше точно това. Той напълно го съзнаваше, но не изпитваше лоши чувства към нея. Държанието й сякаш го забавляваше.

— Не търся вас, мистър Тикстаф, а мис Ема. Ей сегичка дойде брат ви, мис, мастър Сам, на посещение. И кого, мислите, води със себе си? Лорд Озбърн. Изглежда са се срещнали, докато са яздели по пътя край реката.

— Ха-ха-ха! — изкиска се Тикстаф. — Ромео и, как му бе името на онуй другото младо момче, граф Парис, двамата пристигат на посещение по едно и също време? Е, чудя се какво ги води насам. Възможно ли е да знаят нещо, което на нас ни е неизвестно? Много хубаво се получава, защото аз също исках да се срещна с мистър Сам Уотсън.

Ема тръгна към утринната гостна, която бяха превърнали в горе-долу подходяща за посрещане на гости. Когато влезе, намери сестра си Елизабет, малко притеснена в компанията на Сам и лорд Озбърн, всеки от които се чувстваше неловко в присъствието на другия. На Ема й стана ясно, че макар винаги да се радваше да види Сам, Елизабет бе оставила някаква работа недовършена, което запълваше цялото й съзнание, и че й се искаше лорд Озбърн да се намира на другия край на света.

— Доктор Хардинг ще дойде скоро — доста разсеяно обясняваше тя. — Изпратих да го повикат… той и Пенелъпи — мисис Хардинг — излязоха заедно с Хейтроп да нагледат новия път.

Ема бе раздразнена, защото мистър Тикстаф я бе последвал в гостната и сега приветстваше двамата млади мъже.

— Мистър Сам Уотсън! И лорд Озбърн! Моля ви, предайте моите най-искрени почитания на лейди Озбърн, когато я видите, и на мис Хариет. Какво става с онези брезови насаждения, сър? Много ли пострадаха от студеното време миналата година? А новите рибарници добър улов ли дадоха?

Ема негодуваше, че мистър Тикстаф се държи до такава степен като член на семейството — какво право имаше на това? И лорд Озбърн, забеляза тя, прие поздравите му малко объркано и без всякакво удоволствие. Вярно беше, че лорд Озбърн никога, в нито един момент не изглеждаше особено уверен или свободен сред много хора. Както обикновено, беше блед, измънка нещо, от което можеха да се доловят думите „щастлив“ и „признателен“, загледа се в краката си и веднага след това го чуха да обяснява със заекване, че лейди Озбърн е заминала за няколко дни в Лондон по работа, свързана с новия свещеник в Стантън. Придружавал я мистър Хауард. Лорд Озбърн не показа ни най-малък ентусиазъм при съобщаването на този факт, но може би това бе естественото му държание.

Ема смяташе, че духът й едва ли би могъл да падне повече, но тези вести накараха сърцето й да се свие. „Те ще се върнат сгодени от Лондон — помисли тъжно тя. — В Лондон ще му се стори по-лесно да направи предложение.“

В този момент се появи Пенелъпи, разливаща се в усмивки.

— Лорд Озбърн! Какво голямо щастие! Съпругът ми ще дойде, само да смени обувките си! Каква кал! Бях забравила колко много кал има в провинцията. Какво прави нейно благородие майка ви? Добре ли е?

Лорд Озбърн нескопосно повтори разказа си за посещението на лейди Озбърн в Лондон. Докато говореше, Пенелъпи хвърляше изпълнени с мълнии погледи към сестрите си: „Защо не ме повикахте по-рано? — властно изискваха отговор очите й. — Защо не са предложени закуски? Къде е Фийлдинг с шерито?“

— Значи скъпата ви майка се наслаждава на лондонските удоволствия. Но когато се върне и след като ние пооправим къщата, дълбоко се надявам и вярвам, че ще ни гостува тук. За нас е много ценно мнението й за това, което сме постигнали досега.

Лорд Озбърн промърмори нещо, което би могло да се приеме като обявяване на намеренията на майка му по този въпрос.

— Тя е… тоест тя има… или поне аз смятам така…

— Великолепно! Толкова лесно се стига до Лондон от тук! — ликуващо говореше Пенелъпи. — Ние предвиждаме да правим много, много посещения в столицата, нали, моя любов?

В този момент се бе появил доктор Хардинг с чисти обувки и объркан израз, сякаш желаеше да се намира, където и да е, но не и тук. При вида на Сам лицето му светна.

— Разбира се, от Чичъстър посещение до Лондон бе направо немислимо, но сега нещата са съвсем други. Когато строителите най-накрая ни оставят на спокойствие, надяваме се да ни гостуват много съседи. Нищо прекалено официално отначало, нали разбирате, просто няколко млади хора, събрали се да играят карти и малко да потанцуват — това са развлечения, които доктор Хардинг толкова много обича. След това топла вечеря. После, с времето, когато наближи Великден и нашият добър Бертран е приготвил достатъчно количество пикантни провизии, може би бал…

Сам разговаряше сериозно с мистър Тикстаф, но думата бал се вряза в слуха му.

— Бал? — попита той с братска безцеремонност. — Милостиви небеса, Пенелъпи! Не хвърчиш ли твърде нависоко? Имаш ли достатъчно голяма зала за тази цел? Или достатъчно познати?

Пенелъпи му хвърли унищожителен поглед, но на Ема й се стори, че долови в очите на доктор Хардинг кратък проблясък на нещо, което приличаше на облекчение и солидарност.

— Разполагам с място, естествено. Двата странични салона са слети в един и би било безумно прахосничество да не се използват…

„Да, но кого ще покани? — помисли Ема. — Кои от бившите ни съседи биха проявили желание да пътуват толкова далече по кален път? Пък и повечето от тях са възрастни. И бедни. Балът не е забавлението, което да ги привлече.“

Тя забеляза, че Сам отклони очи към прозореца. Предният двор вече бе подреден, хаосът бе изчезнал. Проследявайки накъде гледа брат й, Ема установи, че една карета спира в двора.

— Милостиви Господи! Още гости, гледай ти! — извика ликуваща Пенелъпи. — Чудя се кои ли могат да бъдат?

Ема бе пронизана от спомена за едно друго утро, когато мисис Блейк пристигна на посещение с четирите си деца в стантънския пасторски дом. Същият ден, помисли си Ема, в който Пенелъпи се яви, за да съобщи, че се е омъжила. Колко много неща се бяха случили оттогава и все тъжни.

От тези неутешителни мисли я изтръгна гласът на Фийлдинг, който извести за пристигането на мистър Едуардс, мисис Едуардс и мис Едуардс.

Ема хвърли бърз поглед към притеснения Сам и веднага осъзна, че той предварително е знаел за плановете на семейство Едуардс и в съответствие с тях бе планирал собственото си посещение. Чудеше се дали и лорд Озбърн не бе сторил същото. Благодарение на професията си Сам научаваше новините от всеки дом и кътче в околията. Можеше да се очаква, че лорд Озбърн като официално признат кандидат на Мери Едуардс поддържа връзки с нея. Той никак не изглеждаше изненадан от появата й.

Мери Едуардс бе двайсет и една годишна, с година по-млада от Маргарет. С лишеното си от всякакъв цвят лице тя не бе хубавица, но имаше изключително приятни черти, бледосини очи и буйни, много меки руси коси, чиито къдрици упорито отказваха да запазят формата си и от тях постоянно се изплъзваха малки кичурчета. Притежаваше фини обноски, но бе твърде срамежлива и поглеждаше родителите си неспокойно, често с желание да я упътят какво да прави. „Много ми напомня за някого — помисли си Ема, която я бе виждала само веднъж преди това, на първия бал в Доркинг. — Но на кого?“

Мистър и мисис Едуардс се държаха с подобаваща вежливост, но малко резервирано, особено дамата, която имаше сдържан вид, сякаш отлагаше за по-нататък преценката си за този нововъзстановен, пищен дом. Мистър Едуардс бе по-непринуден и общителен и скоро установи сърдечни отношения с доктор Хардинг, впускайки се в приятелско обсъждане на риболова, на подобряването на горите чрез редовно изсичане на дърветата и на отличните качества на водата в Епсъм.

Пенелъпи, завързала оживен разговор с лорд Озбърн, казваше:

— Закуска след лов! Та това е превъзходна идея! За доктор Хардинг ще е удоволствие да я организира и по този начин да се запознае със съседите във весела и неофициална обстановка. Трябва да знаете, че ненавиждаме официалностите! Смятайте въпросът за уреден, лорд Озбърн! Кога се събирате отново с хрътките си из тия краища? О, дотогава всички тези огромни купчини камъни ще са изчезнали, обещавам ви, къщата и имението ще са в напълно завършен вид. С огромно нетърпение очаквам да ви видя в пълния ви блясък. Между другото — тя понижи глас — какво стана с нещастния Том Мъсгрейв? Чувам, че с него било направо свършено, клетника, след онова, което се случи.

Лорд Озбърн придоби крайно мрачен вид и смънка:

— Мисля… смятам… не зная… не съм съвсем сигурен…

Ема не успя да чуе останалата част от отговора.

Мистър Тикстаф бе влязъл в разговор с мистър Едуардс и доктор Хардинг.

— Дотам, докъдето стига, плавателният канал Уей — Арън е много добър — казваше той, — но това, от което спешно се нуждаем в тоя край, е Главен имперски плавателен канал от Лондон до Портсмут. Възможен е маршрут от Доркинг през Уотън и Абинджър до Окли, може би канал по долината на река Моул или пък връзка с железопътната линия на Съри в Мърстам.

— Теглените с мулета вагонетки са много по-ефективни от шлеповете, влачени от коне — възрази мистър Едуардс. — Пък и по-бързи.

— Но разходите, скъпи ми господине, разходите! Помислете си само как ще се полагат всички тия релси! Много по-добре би било да се удължи Кройдънския канал до Портсмут.

— Да, като се прокопаят Бог знае колко хълмове, построят се тунели и виадукти и се отклонят водните пътища по нови русла…

— И в двата случая ще е необходим закон на Парламента…

„Мили Боже — каза си Ема, озарена от внезапен проблясък. — Възможно ли е това да е причината, накарала доктор Хардинг да купи тази къща? Заради разположението й край реката? Заради огромната стойност, която би придобил този имот, ако някой от обсъжданите в момента планове се превърне в реалност?“

Тя отправи поглед през прозореца навън. От сутрешната гостна, разположена в югоизточния край на къщата, се разкриваше великолепна гледка към хълма, чак до тясната река, която кротко се виеше между обраслите с гъсталак брегове и отразяваше небето, като никога ясно, с почти пролетна синевина. Ема опита да си представи тази река, превърната в оживен воден път: шлепове, натоварени с каменни и дървени въглища и вар, плисък на въжетата за теглене, тежко пристъпващи по брега огромни коне, викове на превозвачи, може би кей в подножието на самия хълм…

— Е, скъпи господине, по този въпрос най-добре се посъветвайте с лорд Озбърн. Той заседава в Камарата на лордовете.

Изразът на лорд Озбърн, който в момента разговаряше с Мери Едуардс, издаде огромното му нежелание други да се обръщат към него.

— Аз почти нищо не разбирам от тия работи… Аз не… Нямам… Не мога да поема…

Мисис Едуардс снизходително се сбогуваше с Пенелъпи:

— Толкова интересна къща. Смело е от ваша страна да се заемете с толкова трудна задача. Ще ни бъде любопитно да научаваме какви успехи сте постигнали. Разбира се, тук е твърде далеч, за да се идва често като в милия Стантън. Хайде, Хенри, хайде, Мери, любов моя, не бива да забравяте, че сега ще трябва да пътуваме значително по-дълго до главния път. Довиждане, мис Уотсън, довиждане, мис Ема.

Тя ловко успя изобщо да не се обърне към Сам.

— Не остана доволна, че съм тук — каза той пред Ема и Елизабет, след като всички гости си отидоха.

— Сам, аз наистина много се учудих, че си успял да се откъснеш от работата си — отвърна педантичната Елизабет. — Твърде вероятно е мисис Едуардс да си е помислила същото. Пък и никак не й хареса, че ти тъй дълго говори с Мери Едуардс до прозореца. Всъщност, аз самата се удивих.

— Тя още не е сгодена за лорд Озбърн — смело изрече Сам.

В този момент старата бавачка лениво се въртеше из стаята, събирайки чашите, и дочу последната забележка.

— Мис Едуардс сгодена за лорд Озбърн! — изписка тя. — И таз хубава! Надявам се да няма такова нещо. И дума не може да става! Милостиви небеса! Само като си представя!

— Защо? — попита озадачена Ема. — Зная, че неговото обществено положение е по-високо, но тя вече наследи огромно състояние, а семейство Едуардс са много почтени хора. Мнозина биха сметнали този съюз за сполучлив. Ние също, ако не беше Сам.

— Да, ама — с прокобен глас каза бавачката — май лорд Озбърн не го знай, но мис Едуардс не им е истинска дъщеря. Те я осиновиха.

— Хубава работа, Мами, всеки го знае. Тя е тяхна племенница. Дъщеря на починалата сестра на мистър Едуардс.

Мислите на Ема поеха в друга посока. Думата „племенница“ й напомни за мисис О’Браян. Сега, когато мистър Хауард бе в Лондон и несъмнено се наслаждаваше на удоволствията, които предлагаше сезонът на светските развлечения, вероятността да научи чрез него нещо за евентуалното местожителство на леля си ставаше още по-малка.

С въздишка Ема се върна в килера и се зае отново с описа на сребърните прибори.