Джоан Ейкън
Ема Уотсън (2)

2

Стана по-добре, че вечерта не успяха да склонят мистър Уотсън да се присъедини към компанията на масата, тъй като Робърт, Джейн и Маргарет се прибраха толкова късно, че преобличането им се превърна в трескава суетня и вечерята бе поднесено с голямо закъснение. Както и предишните дни от гостуването им Робърт бе хокан от своята съпруга, че не е напудрил достатъчно косата си.

— Е, нали за жена ми и сестрите ми има пудра в изобилие — кратко отвърна Робърт. — Задоволи се с това, Джейн, че самата ти си облякла много елегантна рокля.

Забелязвайки израза върху лицето на снаха си, Ема незабавно се зае да хвали дрехата.

— Наистина ли мислиш така, миличка? — възкликна Джейн, моментално превърнала се в олицетворение на приветливост. — Не смяташ ли, че е претрупана? Малко се колебаех дали да не сложа тази златиста дантела върху сатенената рокля в убит сив цвят, която носех вчера — как ти се струва? Ще я освежи ли? Ха! Честна дума, безсмислено е да питам сестра ти Маргарет, защото тя е такава ласкателка! Хвали всичките ми рокли с еднаква жар.

— Може би те всички го заслужават? — усмихна се Ема.

— О, скъпо дете! Моля те, остави иронията! Ще си помисля, че си същата ужасна присмехулница като присъстващата тук мис Маргарет — със самодоволен вид заяви мисис Робърт.

Жената на Робърт се обличаше много изискано и си правеше косата изключително умело въпреки отсъствието на своята прислужница, от чиято липса непрекъснато се оплакваше. Имаше ниска фигура, широк нос и голяма уста, но живото й изражение напълно задоволително компенсираше тези отклонения от нормите за красота. Лицето й почти никога не застиваше неподвижно, тъй като от нея постоянно бликаха енергия и остроти: ругаеше съпруга си заради неговото мълчание и дразнеше Маргарет по повод нейните кандидати в Кройдън, особено на някой си мистър Хобхаус. В минути на покой се виждаше, че кожата на лицето й, въпреки своята мекота, бе загрозена от хиляди дребни бръчици подобно на емайла на порцелан, престоял прекалено дълго твърде близо до огъня.

Маргарет Уотсън, сестрата, която бе най-близка по възраст до Ема, не бе лишена от хубост: имаше тънка, добре оформена фигура и по-скоро приятно лице, отколкото правилни черти, но обичайното й остро и неспокойно изражение намаляваше впечатлението от нейната привлекателност. Женитбата бе единствената цел, към която тя така неистово се стремеше, че необходимостта от проява на изтънченост в предварителните ходове за очароване на един мъж напълно бе убягнала от съзнанието й.

Когато разбра, че Том Мъсгрейв и приятелят му същата сутрин са направили кратко посещение в пасторския дом по време на нейното отсъствие, Маргарет не направи опит да скрие раздразнението си.

— И двамата ли — той и лорд Озбърн? Какво казаха? Колко дълго останаха? Попитаха ли за мене? Не съобщиха ли за някакъв план — не обявиха ли някакво намерение да ни посетят отново?

Ема не бе в състояние да изрази кой знае каква надежда, че в близко бъдеще съществува подобна вероятност. Неудоволствието на Маргарет от тази новина остана незабелязано сред обхваналото всички изумление. Робърт и съпругата му изпаднаха в ужас и недоумение при вестта за женитбата на Пенелъпи.

Робърт Уотсън бе слаб, тъмнокос мъж, който приличаше на баща си по телосложение и ръст, но твърде много се различаваше по характер и това беше отпечатано върху лицето му. Некрасив, макар и с фини черти, той имаше предпазливо, нервно и пресметливо изражение, което постоянно нарушаваше впечатлението за жизнерадост и приветливост, изкуствено демонстрираше пред обществото.

— Пенелъпи се омъжила? — попита той. — Сериозно ли говориш, Елизабет? Да не е някаква нескопосна шега, която вие с Ема сте съчинили, за да ни позабавлявате?

— Омъжила се? — пискливо извика Джейн Уотсън. — И в коя църква, моля? Сигурни ли сте? Беше ли облечена като младоженка? Носеше ли венчална халка?

— Няма лъжа, беше облечена като младоженка, носеше халка, а и пръстен с диамант, огромен колкото грахово зърно — отвърна Ема, която намираше почти непоносима пошлостта на снаха си и навика й да завижда на успеха на всички останали дори когато това не нарушаваше собственото й благополучие.

— Ама че работа! През целия си живот не съм била толкова изумена. Та най-малко от пет години Пен бе лишена от всякакви основания да се надява, че ще успее да си намери съпруг — да не говорим за богат. Какъв доход има? Как изглежда?

— Изглеждаше порядъчен и достоен човек — спокойно отвърна Елизабет.

— И много горд със съпругата си — добави Ема. — Гледаше я с огромна любов.

Джейн й хвърли раздразнен поглед, но Робърт дълбокомислено заговори:

— Трябва да призная, че тази изумителна новина ме кара повече да уважавам сестра ни Пенелъпи. Никога не съм си представял, че тя ще успее да се устрои така добре. И няма да отричам, че от собствените ми мисли отпада немалка тежест. Защото имах всички основания да се опасявам, че тя би могла да бъде значителен товар за нас през идните години, когато ни сполети неизбежното скръбно събитие… — и той вдигна поглед към тавана, с което искаше да посочи бащината си спалня. — Сега, след като поне една от четирите ми сестри достойно и удачно се уреди, може би имаме по-добри надежди за в бъдеще — Робърт кимна великодушно и покровителствено към Маргарет и Ема. — Що се отнася до нашата бедничка Елайза тук, страхувам, че, че не мога да храня илюзии. Но не се знае от коя трънка какъв заек може да изскочи и след като Пенелъпи е сключила престижен брак, имаме основания да разчитаме на нея да намери съпрузи за по-малките си сестри. Даа, Клисъкс! Е, е, е! Доктор Хардинг трябва да е наистина твърде състоятелен човек, щом може да си позволи да приведе в ред този имот. Та той е обявен за продан от не знам колко си години. Самият аз за нищо на света не бих се заел с толкова скъпи възстановителни работи, дори да притежавах несметни богатства. Но може би за доктор Хардинг това е отлична възможност. Да! Не отричам, че ще звучи добре: „Зет ми, доктор Хардинг, от Клисъкс!“ Даа, да-а! — и той потри тънките си ръце. — Днес е бил много щастлив ден за семейството. Казвате, че и Том Мъсгрейв е дошъл на посещение с приятеля си лорд Озбърн?

— Не бих разчитала на услугите на някой от тези господа — злобно каза Маргарет и Ема бе принудена да се съгласи:

— Бе прищявка от тяхна страна, защото останали разочаровани от днешния лов.

— Но и мисис Блейк ни навести. Още не сме ви казали за мисис Блейк! — вметна с жар Елизабет.

— И коя, моля ви се, е мисис Блейк? — запита Джейн пренебрежително и подигравателно. — Мисис Блейк! Никак не звучи като име, което да буди големи надежди. Неинтересна и банална фамилия. Мисис Блейк! Хм! Прилича на име на простодушна скучна провинциалистка.

— Изцяло грешиш, скъпа! — горещо възкликна Елизабет. — Мисис Блейк е приятна и изключително изискана. Тя е сестра на мистър Хауард, капеланът на замъка Озбърн, и мисля, че има връзки с не по-малко високопоставени и знатни хора, отколкото лейди Озбърн. А съпругът й току-що е произведен капитан. От флота.

— О! Е, много ми е приятно да го чуя. Офицерите от флота навярно винаги са безупречни — снизходително произнесе Джейн, като вероятно си спомни, че Блейк не бе по-банално име от Уотсън. — Вярно, чух да се говори в Кройдън, че лейди Озбърн щяла да се омъжва за мистър Хауард.

— Какво — възкликна възмутена Маргарет, — възможно ли е? Вдовица на барон да падне толкова ниско? И положително трябва да е десет години по-стара от него, та дори и двайсет!

— Да, скъпа, но във висшите среди на подобна огромна разлика във възрастта се придава малко значение. Освен това лейди Озбърн изглежда прекрасно и годините изобщо не й личат. Ако съди по вида й, човек би помислил, че е най-много трийсетгодишна: тя притежава толкова изтънчена хубост с тия прекрасни сиви очи и тъмни мигли, пък и каква изящна осанка има и говори така умно и изискано. Ни най-малко не прилича на онази нейна червенокоса дъщеря. Виждала съм лейди Озбърн много пъти от разстояние на баловете в Кройдън, понякога в компанията на мистър Хауард. Вярно, наистина, тя би могла да си намери значително по-добра партия, но също така е ясно, че този господин й е легнал на сърцето, а и той, не може да се отрича, е доста представителен. Има чудесна фигура. Чувала съм да говорят, че покойният й съпруг, лорд Озбърн, бил направо грубиян и родителите й, семейство Бънги, я убедили, дори принудили да сключи онзи брак. Несъмнено този път тя смята, че има право да постъпи в съответствие със собствените си желанията. Осигурила е наследник, с което е изпълнила задълженията си.

Ема не успя да се сдържи и попита:

— А мистър Хауард също ли е толкова привързан към нейно благородие? Известно ли е дали той самият желае тази женитба?

— Господи, дете, та тя разполага със състояние от десет хиляди лири годишно! Ще бъде голям глупак, ако не отговори на желанията й. Чувала съм да говорят, че бил много отстъпчив. А тези високопоставени дами са свикнали всичко да става според волята им. Те преодоляват всякакви препятствия. А пък самият мистър Хауард, въпреки целия си ум и красива външност, не е богат.

Ема въздъхна. Не успя да надвие чувството на огромно съжаление, че мъж, тъй явно надарен с вкус, проницателност, интелигентност и дълбочина, се оставя да бъде ловко впримчен в толкова неподходящ брак. Ако действително бе така „Та какво, помисли си тя, знам аз за неговите вътрешни желания и намерения? Танцувах два танца с него на онзи бал, нищо повече. А и къде свърша благоразумието и започва пресметливостта? Твърде вероятно е той да съумее да използва десет хиляди лири годишно за по-добри цели, отколкото би го сторила дамата, ако остане сама или се омъжи за друг. Пък и от моя страна е чиста самонадеяност да правя преценки, след като познавам този мъж тъй бегло, а лейди Озбърн — никак. Тя може да е истински благородна и добросърдечна и да заслужава любовта му.“

Стремейки се да отклони мислите си от темата, която не би могла да й донесе нито утеха, нито облекчение, Ема се заслуша в разговора на останалите.

Те бяха започнали да разказват на Елизабет за срещите си със стари приятели и познати.

— Колко се е състарила горката мисис Селбърн! Едва я познах! — и по-нататък: — Господи! Каква потресаваща промяна у Фредерик Уинстън! Едно време той беше толкова елегантен, истински франт, а сега изглежда направо като фермер, дори провинциалист на средна възраст!

Разказите на Робърт и Маргарет бяха все в тоя дух и ако се съди от начина, по който сестрата описваше изумителната всеобща изостаналост и упадък в областта, можеше да се помисли, че е отсъствала от Стантън по-скоро три години, а не три месеца. Джейн се ограничаваше със забележки за дрехите и с безкрайното си учудване, че само на дванайсет мили от Кройдън — този център на модата и блестящия вкус — начинът на обличане можеше да е тъй недопустимо остарял.

— Дори дамите с по-добро положение в обществото носят обувки с дървени подметки! Направо не знаех къде да дяна погледа си! И през ум не ми минаваше, че подобен обичай все още е широко разпространен дори сред нисшите слоеве. — Ема гузно успя да отмести взор от очите на Елизабет. — И, скъпи мои, в един от домовете дама — предполагам, че минава за такава — ни посрещна, облечена в онова нещо, което май едно време се наричаше камизола. Принудих се да забия поглед в килима. Друга бе навлякла три фусти, когато сега никой не носи повече от една. Имаше и корсети с банели, Боже мой, а днес всяка модерна жена е захвърлила дори обикновените корсети — корсажите. В наше време е чудо нечувано да се слага дори риза. Наистина в тези провинциални области човек се чувства, сякаш е попаднал в Средновековието.

— А… а посетихте ли, както смятахте, мистър и мисис Първис? — попита със запъване Елизабет.

— Онази с камизолата бе старата мисис Фицсимънс — вметна Маргарет. — Още от детските си години съм я запомнила като невъобразима стара повлекана.

— О, семейство Първис, да — нехайно отвърна Робърт. — Честна дума, тя е много повехнала, бедничката. Изглежда толкова немощна и болнава, че бих се учудил, ако Първис не съжалява за този брачен съюз. И цялата полза от тая женитба е една дребна хилава дъщеря… да-а, той щеше да стори по-добре, ако не бе изчезнал и бе взел тебе, Елайза, макар на времето нещата да изглеждаха различни. Не ти ли беше хвърлил око преди десетина години? Въпреки всичко не мога да не отбележа, че този обрат в събитията се оказа за добро. Сега баща ми има нужда от твоите грижи и макар че след всичко случило се сестра ми Ема би могла да поеме тези задължения, тогава не бе възможно да се предвиди, че леля Търнър ще прояви лудо безразсъдство и ще извърши такава безподобна глупост. Не, не, както стана, е най-добре. Предполагам, че не си получавала вести от леля си, мисис О’Браян, както се нарича тя сега? — попита той Ема.

По време на словото на Робърт Ема изпитваше остро състрадание към Елизабет, която, с труд успяваше да сдържа сълзите си. Но за късмет тъкмо в този момент баща им позвъни от горния етаж и като промърмори някакво извинение, Елизабет бързо излезе от стаята.

Ема каза на брат си, че е получила няколко писма от лелята, но нито едно от тях не е със скорошна дата. Той кимна и заяви:

— Лоша работа. Ужасно лоша. Мисля, че тя съжалява за необмислената си постъпка. Нещата обаче са необратими. Само дето ти се оказа лишена от състояние, Ема. Бедната Елизабет — продължи той, — тя също трагично е повехнала. Чудя се как е загубила хубостта си. Наистина се чудя.

— Действително — съгласи се жена му невъзмутимо. — Сега, след като не е в стаята, можем да говорим за това. Боже мой! Струва ми се невероятно да си представя, че някога ще има сериозен кандидат. Тенът на лицето й е загрубял, а косата — толкова оредяла, че е за окайване. Много съжалявам, че прислужницата ми Харгрийвс не е тук, за да опитаме дали балсамът за укрепване на косата не би й подействал благотворно…

— Ама че врели-некипели, Джейн — с досада забеляза мъжът й. — Кажи ми, за Бога, какъв е смисълът от подобни хитрости? И къде, би могла да настаниш прислужницата си в тази къща? В плевника над конюшнята? А и какъв смисъл би имало… Елайза отдавна вече…

Той бе принуден да прекъсне останалата част от доводите си, тъй като Елизабет се върна в трапезарията. Краткото време, прекараното горе, се бе оказало напълно достатъчна, за да овладее чертите на лицето си. Тя спокойно произнесе:

— Ема, мила, татко изрази желание да постоиш при него. Моли те да отидеш и да му почетеш на глас. Така че, ако не възразяваш, че ще пропуснеш десерта…

— Ни най-малко! — възкликна с пламенна готовност Ема, като блъсна назад стола си. — Много ще ми е драго да се кача и да му правя компания. Извинете ме, моля — добави тя, обръщайки се общо към присъстващите и почти избяга от стаята. Докато изкачваше стълбата, чу Джейн да коментира с пискливия си и самоуверен глас:

— Малката Ема нямаше да изглежда толкова зле, ако бе по-висока и лицето й не беше толкова неизразително. И това нейно дръзко и самоуверено държане! Така неуместно, направо прекалено… Не виждам как бихме могли да я представим на приятелите си…

„Отвратителна, отвратителна жена, помисли Ема, докато продължаваше да се качва по стълбите. Все пак съм много доволна, че съм й станала неприятна, защото в такъв случай вероятно ще прекрати настойчивите си покани да замина с тях и да им гостувам в Кройдън — последното нещо, което бих пожелала да сторя. Нейните приятели! Представям си какво представляват! Язвителни млади адвокати и богати търговци, които те гледат отвисоко.“

Тя почука на вратата на баща си и влезе. Самата тишина и спокойствие на неговата стая й подействаха освежаващо след високите самодоволни гласове и баналните приказки, които трябваше да слуша долу. И когато той каза: „А, Ема, мое мило дете, ще се радвам, ако поседиш малко при мене и ми почетеш“, за нея бе истинско щастие да му окаже тази услуга. Баща й бе седнал в кресло до камината, но тя го убеди, че в леглото ще се чувства по-удобно и му помогна да се премести.

Мистър Уотсън помоли да му бъде прочетено нещо от проповедите, които бе събрал през годините. Притежаваше голяма колекция, тъй като ги бе писал и съхранявал още от дните, когато участваше много дейно в живота на енорията.

— Реших да ги предложа за публикуване — каза той на Ема. — Мистър Хауард ме осведоми, че книгите с проповеди, подобни на написаната от преподобния Фордайс, се търсят много на пазара в наше време, когато — уви — младите свещеници не полагат нужното усърдие да подготвят свои собствени текстове. Мистър Хауард любезно обеща да ме съветва при подготовката на сборник от мои избрани работи. Затова ще ти бъда признателен, мила, ако ми помогнеш, като четеш написаното на глас, за да си опресня паметта.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, татко.

И това бе самата истина. Съчиненията представляваха отмерени, добре обосновани и понякога неудържимо вълнуващи проповеди, като онази, например, която мистър Уотсън бе произнесъл след смъртта на жена си. През следващите седмици Ема прехвърли по-голямата част от творбите, четейки ги неизменно всеки ден на баща си, и получи щастливата възможност да се запознае с цялата им мъдрост.

Но през тази първа вечер той я спря след двайсет минути.

— Благодаря ти, дете мое. Това ме успокои и унесе. Мисля, че сега ще намеря мир в съня си. Днешният ден се оказа донякъде мъчителен. Някой не ме ли осведоми, че Пенелъпи се била омъжила? Но сега това няма значение. Лека нощ, мила, ти имаш нежен глас — „прекрасно нещо у една жена“, както се е изразил поетът. Напомняш ми за скъпата си майка.

Ема се почувства възнаградена, докато гасеше пламъка на лампата и на пръсти излизаше навън. Тези кратки минути на спокойствие и душевен отдих за нея бяха по-ценни от всичко останало, случило се през този изпълнен с разнообразни събития ден.

* * *

Четири дни по-късно Робърт и Джейн се завърнаха в Кройдън, като отново отведоха със себе си Маргарет. С половин уста бе отправена покана и към Ема да замине с тях, тъй като антипатията на Джейн беше изтласкана на по-заден план от неоспоримия факт, че гардеробът на най-младата зълва, набавен под ръководството на леля Търнър с многото й пари и превъзходен вкус, щеше да се превърне в предмет на голям интерес и оживено обсъждане в кръга от приятели в Кройдън. И тъй, предложението бе направено, но с такова безразличие и неискреност, че за Ема не бе никак трудно да го отхвърли.

— Благодаря ви, но баща ми ме помоли да му изчета на глас всички негови проповеди. За това ще са необходими седмици, а сестра ми Елизабет е прекалено заета, а и не обича да чете…

— Охо, скъпа Ема, боя се, че си истинска интелектуалка! — възкликна лукаво Джейн. — Бедничката Маг и аз никога няма да успеем да те настигнем — толкова учена ще станеш, след като изчетеш всички тия проповеди. Не съм ли права, Маг, любов моя? Налага се ние, нещастните, да се ограничим с обсъждания на десените на батистата и на панделките с перли. Е, скъпа Ема, трябва да дойдеш в Кройдън друг път — нали така, Робърт, Маги? През пролетта ще подновим най-настойчиво молбите си, а засега следва да сме доволни и от това, че връщаме нашата очарователна Маг при безутешния мистър Хобхаус, ако междувременно той не е умрял от мъка…

Робърт я заподканя да приключи, за Бога, със сбогуването и да се качва в каретата, иначе нямало да стигнат вкъщи за вечеря.

Заминаването на Маргарет предизвика огромно облекчение у Ема. Тя се укоряваше заради липсата на сестринска любов, но бе достатъчно честна да признае, че бе почти невъзможно човек да харесва тази най-близка й по възраст сестра, която, макар и нелишена от проницателност и ум, не полагаше никакво старание да схване потребностите на другите и обичаше единствено себе си. След завръщането си в пасторския дом Маргарет отначало, явно водена от желанието да впечатли Ема със своето добро отношение, бе възприела мило и ласкаво държане, почти разнежено и почтително бе разтегляла думите, бе изразявала само най-възхитителни чувства на съвършена благонамереност и не бе открила у сестра си нищо, което да не е достойно за похвала. Но постепенно, дали защото реши, че мнението на Ема е без значение, или понеже й се стори твърде трудно да поддържа подобно поведение, Маргарет се върна към очевидно обичайните си маниери. Вайкаше се, дразнеше и гневеше от липсата на удобства в пасторския дом и непрекъснато отправяше сприхави нападки срещу Елизабет, която отдавна привикнала, ги понасяше с безучастно спокойствие.

Когато поканиха Маргарет да се завърне в Кройдън заедно със семейната двойка, тя, явно изоставила надеждите си, свързани с Том Мъсгрейв, не скри своето горещо желание да напусне отново Стантън.

Това малко наскърби добрата Елизабет:

— За толкова кратко посещение ли се върна у дома? Не искаш ли да прекараш повече време с татко? Или със сестра ни Ема?

— О — нехайно възкликна Маргарет, — за това ще има достатъчно време, когато Пенелъпи се върне с нейния доктор и се установи в Клисъкс. Тогава действително ще има нещо, за което си заслужава… исках да кажа, че ще може да се общува с повече хора в околността.

— Всъщност работата е там — обясни Джейн на Елизабет с висок доверителен шепот, — че младият мистър Хобхаус, младшият съдружник на моя съпруг, обръща толкова недвусмислено и подчертано внимание на Маргарет, че… о, аз много я взимам на подбив, не е ли така, Робърт?

Маргарет побърза да изобрази престорена усмивка, но Робърт, зает с представите за очакващия го черен път и бавно пътуване, нямаше време за подобни светски учтивости.

— Несъмнено ще намерим мистър Хобхаус да ни чака у дома с най-горещо безпокойство, за да разбере дали Маргарет отново ни е удостоила с компанията си при връщането ни — продължаваше Джейн. — Той е чувал такива разкази за франтовете в Стантън, особено за някой си Том Мъсгрейв!

В този момент Том Мъсгрейв с един приятел прекосиха в лек галоп съседната ливада, с което допълнително затвърдиха решението на Маргарет да замине, тъй като не направиха никакво усилие да се спрат или да поведат разговор, а само размахаха шапки и камшици, докато яздеха покрай групата.

— Твърдя, че мистър Мъсгрейв е много неприятен млад господин, изцяло разяден от гордост — отряза Джейн Уотсън. — Ще ти бъде много по-добре, скъпа Маг, в град Кройдън, където човек поне може да ходи по улиците с боти от нанкин, без да затъва в калта, и където ще имаш на разположение мистър Хобхаус като придружител.

И така, триото отпътува и в пасторския дом отново се установи спокойното обичайно ежедневие.

Но една от забележките на мисис Робърт Уотсън бе заседнала в съзнанието на Ема и не е й даваше мира.

Баловете в Доркинг се провеждаха ежемесечно и до следващия имаше трийсет дни. Ема саможертвено бе решила, че този път тя ще остане у дома, за да прави компания на баща им, а Елизабет, която от все сърце се радваше на всяко общуване с хора, не трябваше да бъде лишена от удоволствието да потанцува.

— Освен това, мила сестричке, позволи ми, моля те, да изпитам въздействието на укрепващия балсам върху твоята коса. Леля Търнър имаше навика непрекъснато да го употребява, резултатите бяха превъзходни и съм уверена, че той ще сътвори чудеса в твоята външност.

Елизабет бе изпълнена със съмнения и колебания и бе трудно да я убеди човек, както да отиде на бала вместо сестра си, така и в ефективността на балсама.

— Та ние нямаме и капка балсам — добави тя като необорим аргумент.

— Вярно е, но аз имам записана в бележника си рецептата. Прислужницата на леля ми я даде. Ето я. Всичко, което ни е необходимо, е малко трагаканта, малко бадемова есенция, зехтин, розмаринов спирт и известно количество отлежал ром. Всички тези съставки ги имаме вкъщи, с изключение на смолата, но съм уверена, че можем лесно да я набавим. Моля те, моля те, скъпа сестричке, позволи поне да опитам.

— Не мисля, че татко би одобрил опитите да се разкрасява външността.

— Глупости! На него му харесва да изглеждаме спретнати и да имаме изискан вид, а онова, което ти предлагам, е само една по-нататъшна крачка в това отношение. Залагам цялото богатство на английските финансисти и банкери срещу един порцеланов портокал, че той няма да забележи разликата. Ех, само ако можеше да сдобиеш с нова рокля — тъжно въздъхна Ема. — Колко жалко, че си по-висока от мене, иначе можеше да носиш една от моите. Но възнамерявам да прекроя кадифената ти наметка и да придам по-елегантна форма на диплите. Смятам да ти направя черно дантелено боне, за да смениш онова, което носиш още от времето на смъртта на лорд Нелсън.

— О, Ема! Не трябва да полагаш толкова усилия заради мен. Какъв смисъл има? Вместо мене редно е ти да отидеш на бала — каквато си млада, хубава, стилно облечена, трябва да се възползваш от своите шансове.

— Мило мое, ще имам достатъчно шансове занапред. Само си представи, както явно прави сестра ми Маргарет, колко потресаващо ще се разшири нашият кръг от съседи, когато Пенелъпи и нейният доктор се върнат и настанят в Клисъкс. Задоволявам се да чакам тая блажена епоха. Междувременно е несправедливо ти да стоиш вечно затворена тук, защото имаш, мисля, цял куп познати, на които ще е приятно да те видят на бала, докато аз нямам никакви приятели и се стеснявам, когато пред мен се изпречат толкова чужди хора.

— А не е ли именно балната зала мястото, където стават запознанствата? Когато дойде времето за по-следващия бал, ще бъде твой ред да присъстваш. Няма да приема никакъв отказ. Но засега, скъпа сестричке, ти всъщност имаш една приятелка, у която следва да се отбиеш. Определено трябва да се отговори без повече бавене на любезността й да ни посети миналата седмица.

— Мисис Блейк. Права си. Ще отида още тази сутрин.

— Бих желала да те придружа, но докато старата ни бавачка все още куца, не смея да се отдалеча много от къщата, защото на татко може да му е нужна помощ…

— Не, за това не може и да се помисли. Пък и аз добре си спомням нейната къща. Не е ли същата, където едно време живееше старата мисис Хеншоу, която често ни даваше джинджифилови курабийки с формата на човечета?

— Точно така, не много навътре в парка, след като се прекосят вратите. Бих предложила старият Пийзмарш да те закара с файтона, но сега има много работа — строи новия кокошарник. Ако нямаш нищо против да караш кобилата сама, колата е на твое разположение — ще бъде по-представително, ако се появиш така…

— О, не, скъпа моя сестричке! Не ми трябва файтон, мога да извървя пеша една миля. Ще ми бъде много приятно.

— Алеята вероятно ще е доста кална — колебливо произнесе Елизабет. — По-добре да защипеш с карфици фустите си.

— Не се безпокой. Ще си сложа обувки с дървени подметки, след като арбитърката на модата от Кройдън вече ни напусна — с дяволита усмивка каза Ема.

Предпазена по този начин, тя потегли с намерението да се наслади на приятната разходка по слизащия надолу варовиков коларски път, където ледът върху локвите бе образувал причудливи рисунки. Бе сухо ветровито зимно утро и високо горе плаваха огромни облаци. Ема, която изпитваше удоволствие да бъде сама, се надяваше, че тъкмо този ден местната хайка ловци няма да се събира в замъка Озбърн и че не я заплашва опасност да срещне Том Мъсгрейв и неговия приятел.

Множество мисли изпълваха съзнанието й. Тя не можеше да скрие от себе си дълбокото разочарование от брат си Робърт и неговата съпруга. Робърт, когото тя помнеше от детските си години като мил и грижовен по-голям брат, се бе превърнал, вероятно под влиянието на Джейн, в дребнав, скучен, пресметлив мъж. Като глава на семейството, какъвто щеше да стане след смъртта на баща им, той не би могъл да служи за опора и утеха на сестрите си. А Ема знаеше от Елизабет, че естественият развой на нещата правеше невъзможно дългото забавяне на тази смърт. „Така ми каза брат ни Сам — довери Елизабет на Ема със сълзи на очи. — Сам е добре запознат със състоянието на татко, а той е много способен лекар, независимо какво мисли за него семейство Едуардс. Сам смята, че баща ни никога не е успял напълно да превъзмогне скръбта си от дългото боледуване и смъртта на мама и че тази скръб просто го я изяла отвътре.“ Ема бе видяла Сам за последен път, когато той бе десетгодишен, но бе склонна да се довери на мнението му. Тя долавяше, че баща й доброволно се сбогува с живота и спокойно очаква да се пренесе в друг, по-добър свят. Това й причиняваше огромна мъка, тъй като през месеците след завръщането си вкъщи тя дълбоко се бе привързала към благия стар джентълмен и не можеше да си представи как ще продължат да живеят без него. Колкото и уединен начин на живот да водеше по необходимост, неговият спокоен твърд дух властваше над цялата къща. След смъртта му сестрите щяха да бъдат принудени да напуснат пасторския дом, който минаваше във владение на следващия енорийски свещеник, и къде можеха да отидат? Съществуваше мрачната вероятност Робърт и Джейн да се окажат задължени да ги приемат в дома си в Кройдън — перспектива, която ужасяваше и най-храброто сърце. Ема почти се изкушаваше да помоли в писмо за помощ леля си в Ирландия, но като се имаше предвид изключително силната взаимна нетърпимост между самата нея и новия съпруг на леля й, това щеше да остане като последно средство.

„Може би пък брат ни Сам ще успее да подобри материалното си положение — с надежда помисли Ема — и да има дом, в който да прибере Елизабет и мене.“ Тъй като Сам в момента бе млад лекар, борещ се да си създаде име в Гилфорд, това не изглеждаше много вероятно. Разбира се, Пенелъпи, след като се установеше в Клисъкс с доктор Хардинг, можеше да предложи да приюти сестрите си, но тази възможност като най-неприемлива засега оставаше на най-заден план. „Колко странно — помисли си тя, — че баща ми, толкова мил човек, е могъл да създаде три такива ужасно неприятни деца като Робърт, Пенелъпи и Маргарет!“

В този момент, укорявайки се за недоброжелателните си мисли „Какво би си помислил татко за мене?“ — Ема свърна в отворената врата на Озбърн Парк. Нямаше къщичка за пазач, откъдето да се охранява този вход, който се ползваше съвсем рядко; главният се намираше на срещуположната страна, пет мили по на юг. Пътят минаваше между горичка от дъбове и лешници и трънлив плет, с вплетени къпинови храсти. Ема си спомни как бе идвала тук като малко момиченце със сестрите си, за да бере къпини, а после ходеше за мляко и джинджифилови курабийки в къщата на милата стара мисис Хеншоу, която имаше чекрък и предеше прежда от овча вълна, събрана от децата по тръни и гъсталаци.

„Колко отдавна беше всичко това — помисли тя тъжно, докато вървеше по пълния с локви път, който извиваше между две полегати тревисти височинки, където пасяха овце. — Колко щастливи бяхме тогава!“

Пред нея се намираше друга врата и две малки къщи точно толкова големи, че да се избегне думата „къщурки“. Бяха с проста квадратна форма, всяка имаше веранда с колони и бе разположена в скромна градина на фона на бледоморава горичка от бодлива зеленика и дъбови дървета. Едната къща бе заета от мисис Блейк и децата й, а другата — от мистър Най, иконома на лорд Озбърн.

Ема наближаваше къщите, когато чу зад себе си приглушен тропот на копита. Обърна се и видя мистър Хауард да язди към нея на сив нисък набит кон.

Лицето му светна, щом я съзря. Повдигна шапка и слезе от коня.

— Добър ден, мис Уотсън! На едно и също място ли отиваме?

— Сигурно, сър, тоест, ако сте тръгнали да посетите сестра си — усмихнато отвърна Ема.

В този момент вратата на най-близката къща рязко се отвори и оттам стремително изскочи група деца, които се оказаха трите малки момченца на мисис Блейк, следвани от бавачката с бебето на ръце.

— Вуйчо Адам! Вуйчо Адам! Ще се разходиш ли с нас? Или ще поиграеш на ловене на топка с купи?

— Което вие предпочитате. Къде е майка ви? И къде са ви добрите обноски? Мис Уотсън е дошла да ви посети и искам да чуя вашите поздрави.

— Добър ден, мис Уотсън! — отговориха всички в хор, а Чарлс плахо пристъпи напред и пое ръката на Ема.

— Ще дойдете ли на разходка с нас, мис Уотсън? Може ли да ви покажем ледницата?

— Ако има време — засмя се тя, — ще се радвам да я видя.

— Както разбирам, вие вече познавате Джордж, Франк и малката ми племенница? — осведоми се мистър Хауард.

— Да, имах това удоволствие. А сега съм дошла с надеждата да се запозная с домашната зайка и да видя сбирката от диви кестени.

— Елате да заобиколим къщата, за да видим зайката Хариет — подкани Чарлс, дърпайки Ема към градината, която представляваше приятна смесица от розови храсти и зелки, шипки и зеленчукови лехи.

— Мисля, че най-напред трябва да поздравя майка ви — възрази Ема.

За щастие в този момент самата мисис Блейк се появи на вратата, загърната в плътно топло наметало.

— Скъпа мис Уотсън! Извинете за това неофициално посрещане. Много се радваме да ви видим тук, нали, деца?

— Да, мамо! — извикаха всички.

— Много ли сте изморена от ходенето пеша, искате ли да влезем вътре, за да се подкрепите с малко угощения? Или най-напред да се разходим в парка?

— О, паркът, разбира се! Много съм любопитна да видя тази ледница.

— Отлично. Зайката Хариет и кестените можем да покажем на връщане — утеши мисис Блейк Чарлс, чието лице бе помръкнало. — Тогава се надяваме, че мис Ема ще влезе и ще си хапне студено месо с нас. При тези разходки, мис Уотсън — добави тя, — сме възприели обичая брат ми да води Дапъл за поводите, а момчетата да го яздят поред. Така никой не се преуморява.

— Но вие също може да пояздите, мис Ема, ако се уморите — учтиво предложи малкият Джордж.

— Благодаря ти, миличък, но се боя да не падна. Не съм свикнала да яздя на мъжко седло — отвърна му Ема.

Малката Софи и бавачката й останаха в градината, а компанията тръгна напред през тревата. Беше ясно, че в този вътрешен участък от Озбърн Парк бяха направени подобрения със старание и вкус. Умело създадени просеки през групи млади дървета насочваха погледа към изкуствено езеро с извита форма, като на най-тясното място над водата се простираше изящен мост с висок свод. А още по-нататък, в самия край на парка, се извисяваше замъкът Озбърн, за който Ема имаше мъгляви спомени отпреди четиринайсет години, тъй като го бе виждала само един или два пъти. Сега тя го разгледа внимателно и с интерес и осъзна, че онова, което с детската си невинност бе смятала за кули и назъбени бойници от далечен исторически период, бяха всъщност сравнително скоро добавени съоръжения.

— Боже мой! Бях забравила колко е огромен!

— Какъв чудесен готически стил — усмихнато каза мистър Хауард. — По-голямата част от това, което виждате, както и назъбените стени, са били пристроени от дядото на сегашния лорд Озбърн преди около четиридесет години, а синът му, бащата на лорд Озбърн, е изградил двете високи кули. За късмет настоящият лорд няма архитектурни амбиции. Всъщност чувал съм да го характеризира дома си като „стара грамада, подобна на гробница“ и той много повече предпочита ловната хижа в Мелтън.

— Ако не греша, известно време сте преподавали на лорд Озбърн? — каза Ема.

— Да, бях учител на него и по-младия му брат Чилтън до миналата година, когато Чилтън постъпи в Кеймбридж. Сега съм прехвърлил вниманието си върху моите племенници — обясни мистър Хауард, като в същото време свали Франк от седлото и настани на негово място Джордж. — Намирам, че напълно си заслужава да им преподавам, нали, момчета?

От тона му се подразбираше, че те далече превъзхождат неговите предишни ученици, но Ема бе твърде тактична, за да поиска да сравни способностите им. Тя се досещаше, че лорд Озбърн не се бе оказал блестящ ученик. В начина му на изразяване имаше някаква мудност и вялост, която подсказваше, че ако по рождение не принадлежеше към привилегированото общество, можеше да бъде охарактеризиран като не много умен и дори лишен от всякаква съобразителност човек.

„Все пак за лорд се представя доста добре“ — великодушно си помисли Ема.

Докато компанията се разхождаше с бавно темпо, съобразено с малкия Франк, децата засипаха Ема с информация за онова, което ги заобикаляше. „Точно тук видяхме зайците да танцуват.“ „Казват, че в онова дърво обитава призракът на пазач на дивеч, който по погрешка бил застрелян от стария лорд Озбърн.“ „В оня шубрак расте миши трън с червени плодове, чудно красиви.“ „Ей там вуйчо Адам видял как една чапла почти се задавила с риба.“ „Нашият татко е станал вече капитан на «Антверпен» и сега корабът се е отправил към Средиземно море“. „Лорд Озбърн обеща да вземе Чарлс на лов през следващия сезон.“

В паузите между това изобилие от весели съобщения възрастните приятелски си разменяха мисли на теми, които детското бъбрене спонтанно предизвикваше в съзнанието им: за растенията, природата, политиката, книгите, изкуството — мисис Блейк довери, че обича да рисува пейзажи — но без да опитват да се задълбочават или да разискват сериозно даден въпрос. „Прилича просто на приятна игра — помисли си Ема, — в която играчите хвърлят топката, без да ги е грижа кой ще я улови и няма никакви правила… Не съм изпитвала такова чувство на свободно и успокояващо общуване от времето на онези разходки с леля и вуйчо из ливадите на Шрусбъри, когато разговаряхме за музика, история, поезия и последните събития.“ Ема бе принудена да признае пред себе си, че Елизабет, макар и любеща сестра, бе така отрупана с домакински грижи, та общо взето с месеци не отваряше книга, рядко си даваше труд да хвърли поглед върху вестник, а темите й за разговор се свеждаха до бита вкъщи и случките в околността. Независимо от това с Елизабет в никакъв случай не се живееше скучно, защото тя притежаваше проницателност и здрав разум, а по отношение на хората показваше тънка наблюдателност. И все пак по-различно и приятно бе да общуваш с умове, завладени от по-широки интереси, способни да изказват нови идеи по всички важни теми и да разговарят живо и увлекателно.

Всички разменяха мнения за „Баладата за последния трубадур“, която мисис Блейк четеше на глас на своите момчета, когато звук на копита и трополене на колела на карета ги накара да се обърнат и Чарлс възкликна:

— О! Лейди Озбърн с големия си файтон идва насам през тревата.

Лейди Озбърн, както бе казала Джейн Уотсън, бе изключително елегантна, красива и чаровна на вид, и никой, който не я познаваше, не би могъл да й даде повече от тридесет години. Дъщеря й, мис Озбърн, в никакъв случай не можеше да се мери по хубост с поразителната си майка. Тя бе слаба, с безкръвно лице, а разкошният червеникавокафяв цвят на косата само подчертаваше бледия й тен. А този ден изглеждаше мрачна и без настроение, съвсем различна от онова, което беше на бала, когато, спомни си Ема, имаше доста весел и оживен вид, докато се извиняваше на малкия Чарлс, че не може да танцува с него. Мис Озбърн не проговори.

Лейди Озбърн отправи небрежно едва забележима усмивка към двете дами и едва им кимна с глава, като запази цялото си внимание за мистър Хауард.

— Скъпи господине! — обърна се тя към него с тон, в който умело се съчетаваха шеговитост, ласка и твърдост. — Скъпи мой мистър Хауард, забравихте ли, че трябваше днес на обед да разговаряме относно финансирането на новите приюти за бедни?

— Не, лейди Озбърн, не съм забравил — учтиво отвърна той, извади часовника си с металичен капак и го погледна. — Не съм забравил, но остава час и половина до насрочената среща. Сестра ми и аз по време на нашата разходка съчетаваме физическото раздвижване с урок на момчетата по естествена история и удоволствието от компанията на мис Уотсън. Позволете ми да ви представя…

— Все пак мисля, че се налага да лиша дамите от компанията ви — отсече рязко лейди Озбърн, като се усмихна само с устни, а очите й останаха надменни. — Сетих се за редица други неща, които желая да обсъдя с вас, ако бъдете така любезен и ме последвате в замъка. — И без повече обяснения заповяда да обърнат каретата и с бърз ход се отправи в посоката, от която бе дошла.

Мистър Хауард въздъхна с доста тъжен вид, извини се кратко, свали Джордж от седлото и се качи на коня.

— Надявам се, че ще имаме възможност да се върнем към този изключително приятен разговор друг път, мис Уотсън — каза той. — Засега довиждане, скъпа Ана. Довиждане, момчета!

И той препусна в лек галоп след файтона.

— О, дявол да го вземе! — възкликна Чарлс. — Това означава, че не можем да стигнем до ледницата, нали, мамо? Твърде далече е и Франк не може да извърви разстоянието пеша в двете посоки.

— Боя се, че е така — съгласи се майка му. — Не искам да те чувам да казваш „Дявол да го вземе“, скъпи. Това е грозен израз. Смятам, че посещението на ледницата е удоволствие, което трябва да си запазим за друг ден, когато вуйчо Адам ще може да ни отдели повече време. Няма значение! У дома имате куп съкровища, които да покажете на мис Ема. Мисля, скъпа, че ако не възразявате, ще бъде най-добре да се връщаме обратно — обърна се тя към Ема. — Франк е юнак, но пътят, който трябва да извървим пеша, май представлява пределът на неговите възможности.

Лека сянка бе помрачила лицето й. Това не учуди Ема. Пренебрежението на лейди Озбърн към двете жени, придружаващи мистър Хауард, граничеше с невъзпитаност, а единственият поглед, който бе хвърлила на Ема, беше вледенен от явна студена неприязън. Като могъща съседка, живееща в непосредствена близост в другия край на парка, лейди Озбърн навярно създаваше известни затруднения на мисис Блейк, помисли си Ема. А ако, както бе намекнала Джейн Уотсън, дамата действително имаше намерение да се омъжи за мистър Хауард, за неговата сестра това бе тревожна и не особено приятна перспектива, която вероятно освен другото щеше да сложи край и на много хубави семейни развлечения.

Ема не изрази гласно нито една от тези мисли. Вместо това попита:

— Много ли е разностранна благотворителната дейност, с която се занимава лейди Озбърн?

— О… да, действително, тя се интересува от благодеяния — доста уклончиво отговори мисис Блейк. — Тя и моят брат — той е капелан на замъка, както знаете, а освен това и викарий на тази енория — работят усърдно в тази област. Лейди Озбърн е много умна и способна… А също, разбира се, толкова елегантна и очарователна. — Мисис Блейк въздъхна.

Джордж и малкият Франк бяха изпреварили останалите, докато се надбягваха към къщи. Чарлс обаче вървеше редом с майка си и здраво я държеше за ръка. Той вдигна поглед и попита:

— Вуйчо Адам ще се ожени ли за лейди Озбърн, мамо?

— Божичко, момчето ми! Как ти хрумна подобно нещо?

— Така каза Джем пред мисис Фишър. Всички в селото смятали, че това ще стане.

— Чарлс, не ми харесва, че слушаш клюките на прислугата и градинарите. Още по-малко ми харесва, че ги повтаряш. Какво ще решат вуйчо Адам и лейди Озбърн не е наша работа.

— Да, мамо — каза с унил тон момчето, но след секунда-две добави: — И все пак много се надявам, че той няма да се ожени за нея. Защото ако го направи, предполагам, че ще трябва да отиде да живее в замъка и ние няма да можем да тичаме там всеки ден и да питаме вуйчо за разни неща, както правим сега, когато е във викарския дом. В такъв случай това би било наша работа, не мислиш ли така, мамо?

— Замълчи, дете! Какво ще си помисли мис Уотсън за нас? Ще си направи изводът, че не вършим друго, освен да клюкарстваме за съседите си.