Джоан Ейкън
Ема Уотсън (14)

14

Мисис О’Браян бе убедена, че е жестоко докато двама членове на семейство Уотсън, Сам и Елизабет, се радват на блестящи перспективи и щастие, Ема, нейното собствено протеже, да е принудена да се труди усърдно, без да вижда нещо примамливо в бъдещето, което да я насърчава. Само тежка работа и враждебност от страна на лейди Озбърн.

Мисис О’Браян реши да се посъветва с Том Мъсгрейв, като по този начин се надяваше с един изстрел да улучи два заека. И му написа писмо. (Както с облекчение научиха приятелите на Том Мъсгрейв, той не си бе пръснал черепа от отчаяние поради загубата на Елизабет Уотсън, а просто бе посветил цялото си време и съсредоточил всичките си усилия да тренира своите коне, записани за надбягванията в Епсъм.)

Писмото доведе Том на посещение у мисис О’Браян в момент, когато Ема имаше урок.

— Ни най-малко не е редно и справедливо — заяви дамата — моето бедно момиче така да слабее, да губи всякаква руменина и да е потиснато, докато всички останали от семейството са весели като пойни птички. (Ако не смятаме мис Маргарет, защото не знаем дали тя е щастлива или нещастна с оня Тик). Но защо ти, Том, мило момче, не направиш предложение на Ема? Та тя е най-добрата душа на света.

— Няма да има полза, госпожо. Тя няма да се омъжи за мен. Не си подхождаме — честно отговори Том. — Аз не съм човек за Ема, защото много-много не обичам да чета книги. На нея пък скоро ще й омръзнат конете ми.

— Като стана дума за коне — сети се Мисис О’Браян — слушай, Том: трябва да направиш всичко възможно, но да не допуснеш Изгубена надежда да получи колики. Този кон е много предразположен към тях. Лауданум, терпентин, ленено масло, промивки с топла вода, барбадоско алое, млечка, каломел! Но преди всичко, не позволявай да се случи. Колко жалко, че сме толкова далеч от морето — най-доброто нещо за конете е да погалопират няколко дни до коляно в солена вода. Ама пък да изминат четиридесет и пет мили — не, боя се, че трябва да изоставим тая мисъл. Значи, Том, ти не смяташ, че Ема ще се омъжи за мистър Хауард?

— Не, със сигурност не, лельо Марая. Мисля, че го е отхвърлила. Дала му е ясно да разбере, че няма да й е приятно да я ухажва. А и според мене той се опитва да се сближи с мис Озбърн.

— Ема няма ли да иска да се омъжи за Озбърн?

— Ох, него тя никога не би приела, госпожо. Той не е нито достатъчно деен, нито достатъчно решителен за мис Ема. Много обичам това момче, има добро сърце и разбира от коне, но не е за нея. Не. Нищо няма да излезе.

— Тогава какво да правим — завайка се мисис О’Браян. — Плесенясало сено, Том! Полагаш най-старателни грижи, нали, тези коне да се хранят само със сено от най-добро качество? Достатъчна е най-малката плесен, за да се чудиш как да се справиш с газовете в стомаха им. В такъв случай ще ти са нужни ленено семе, свинска мас и катран, но да се надяваме, че никога няма да се налага да прибягваш до тези лекове.

— В никакъв случай, госпожо. Все пак съм ви благодарен, че сте си помислили за това.

— О, Боже! Какво ще правим с бедната ми Ема? Как да й вдъхнем по-весели мисли?

Том се замисли.

— Ами — предложи той след дълга пауза — бихме могли да я вземем с нас да наблюдава дерби надбягването. Мислите ли, че ще й е забавно? В края на краищата, само на една крачка нагоре по хълма е. А аз искам и вие да видите как ще се състезават моите коне, след като така усърдно участвахте в подготовката им. Ще бъде справедливо. Те почти са толкова ваши, колкото и мои.

— Е — отвърна мисис О’Браян като поразмисли. — В това няма нищо лошо.

Така излетът бе уреден.

* * *

Денят на дербито ги посрещна със сиво, ветровито и ледено утро. Отчайваща потиснатост гнетеше националния дух в цяла Англия по това време, тъй като Наполеон току-що бе нанесъл съкрушително поражение на руснаците, които бяха преминали в пълно отстъпление след загубата на половината си войска и се готвеха да подпишат мирен договор с победителите. В този момент изглеждаше, че Англия е изправена съвсем сама срещу огромната френска заплаха.

Това се оказа още едно важно основание надбягванията в Епсъм да се превърнат в тържествено събитие със знамена, оркестри и увеселения. Украсата бе придала весел вид на улиците на малкия град и от ранни зори лондончани се бяха отправили масово на югозапад с карети, големи файтони с гюруци и кочияши, кабриолети и фермерски каруци. Планинската верига Даунс бе почерняла от хиляди зрители, довели със себе си хора, които да ги развличат: гадатели, майстори, актьори, представящи куклени комедии с традиционните Пънч и Джуди, други кукловоди, изпълнители на селски танци. Въпреки студеното, почти зимно време, събраното множество се забавляваше, като се замеряше с кокосови орехи, возеше се на въртележките и се люлееше на люлките. Цигани продаваха букети цветя и предсказваха бъдещето. Групи семейства в карети се бяха разположили на пикник около цялата огромна овална падина сред Даунс, където се намираше пистата за надбягвания, и енергично разтваряха бутилки с шампанско и разопаковаха кошници със закуски. Режеха се парчета шунка и се печеше на шиш обвито в тесто месо. Жените носеха най-топлите си пелерини, а мъжете бяха съчетали цилиндрите с добре закопчани кожени яки. Предприемчиви търговци предлагаха горещи тухли под наем.

Конюшните близо до стартовата бариера бяха място на трескава дейност. Том Мъсгрейв не се виждаше никъде, когато Ема, мисис О’Браян, Сам и Мери Едуардс изминаха пътя по Бъръхийт Роуд и стигнаха до падината в Даунс.

— Да си изберем място до Татнъм Корнър — предложи Сам. — От там ще можем да наблюдаваме приближаването към финалната черта.

Имаха късмет, че пристигнаха рано, защото скоро не остана никакво свободно място в този предпочитан район. Сам успя да посочи няколко видни светски личности — мистър Кънинг, Йоркския херцог, лейди Д. и херцогиня Б. После забеляза свой приятел, умен млад аптекар от Лондон, някой си мистър Хейдън, и го доведе да го запознае с тях. Мистър Хейдън и Ема скоро установиха, че между тях съществува естествена духовна близост поради любовта им към музиката и подеха оживен разговор. Тогава случайно стана ясно, че бащата на Сам и Ема е написал „Проповедите на един селски свещеник“.

— Ама че работа! — възкликна мистър Хейдън. Един мой приятел, преподобният Джеймс Кларк смята, че книгата е великолепна.

— Да не е мистър Кларк, библиотекарят на принца?

— Той е написал писмо на сестра ми! — преливащ от гордост, каза Сам.

— Мистър Кларк ще присъства днес тук. Ще ми позволите ли да ви го представя, мис Уотсън?

— Разбира се — отвърна Ема. — За мене това ще бъде голяма чест.

— Значи, ти си зарязал пациентите си днес, а, Хейдън? — подкачи го Сам.

— Ни най-малко! Един от моите пациенти — най-високопоставеният — ще дойде тук. Всъщност… извинете ме… — и той стремително се отдалечи.

Чу се как някъде далече оркестър свиреше „Владей, Британийо, моретата“.

В този момент се появи Том Мъсгрейв, широко усмихнат. Вратовръзката му бе наполовина развързана, а по жакета му имаше сламки.

— Е — гордо попита той Сам, — заложихте ли на Изгубена надежда? При сто към едно едва ли ще пострадате.

— Какво означава това? — попита Ема. — Сто към едно?

— Това означава, невежо момиче, че ако заложиш една лира на коня и той победи, печелиш сто лири — великодушно й обясни Сам.

— Боже Господи! Всички трябва да заложим! Ще спечелим купища пари.

— Само ако конят излезе пръв. Курсът на залаганията показва, че публиката няма високо мнение за шансовете му.

— Кой кон е фаворит?

— Този на принца — Панджандръм. Курсът е три към едно.

Долу, до желязната преграда, която отделяше пистата, стояха множество букмейкъри. Те крещяха своите курсове и вдигаха над главите си табели, на които бяха написали цифрите.

Предстояха няколко по-малки надбягвания преди основното за деня, в което щеше да се състезава Изгубена надежда. Докато те се провеждаха, Ема се разхождаше с мисис О’Браян и Мери Едуардс и гледката я забавляваше от все сърце. Докато бродеха, се натъкнаха на лорд Озбърн, сестра му, която носеше разкошна розова шапка, обрамчена с нещо, приличащо на пух от прецъфтял магарешки трън, и мистър Хауард. Виждайки Ема, мис Едуардс извика радостно и се втурна възторжено да я поздравява.

— Ах, колко съм щастлива да ви видя, мис Ема! Мама казва, че не бива да разговарям с вас, нито да ви посещавам, че вие не сте достойна за вниманието на доброто общество, така че това е невероятно щастлива възможност да не изпълня нарежданията й. Тя е тук, но за късмет много далече — близо до другия край на пистата. Старае се да си пробие път колкото е възможно по-близко до каляската на принца с надеждата, че той може да пожелае да заговори нашия братовчед Руфъс Бънги, който на времето е изпълнил няколко дребни поръчки на престолонаследника и никога не пропуска да ни го припомни. Ах, толкова съм радостна да ви видя, мис Ема, и тъй ме е яд на мама заради това глупаво скъсване на отношенията. Та какво вина имате вие, че на младини татко е бил толкова безразсъден? И нека ви кажа (тя зашепна в ухото на Ема), че брат ми Озбърн ви е страшно благодарен, защото изобщо не желаеше да се жени за Мери Едуардс и бе много щастлив, че успя да се измъкне с чиста съвест. Нали така, скъпи?

Лорд Озбърн непохватно се поклони на Ема и й се усмихна.

— Много съм щастлив… невероятно признателен — смънка той.

— Братята ми и аз възнамеряваме да напуснем замъка Озбърн. Ще го дадем под наем — не сте ли чули? — Мис Озбърн продължи: — Ще го направим, щом мама се омъжи за Руфъс. Ще се преместим в къщата, отредена за вдовиците на лордовете Озбърн и ще живеем там в пълни удобства с парите от наема. Възможно е също, Озбърн има такива планове, той да се нанесе в тази къща с Том Мъсгрейв и там заедно да направят конюшня за породисти животни. Но с даването на замъка под наем всичко е уредено. В него се нанася изключително богат адмирал — адмирал Крауфорд със своя племенник. Адмиралите винаги са най-добрите наематели, защото за тях е естествено да бъдат изискани и да обичат реда. А пък аз (тя прошепна още по-тихо на Ема) — брат ми още не знае, но смятам да се омъжа за мистър Хауард. Ще бъде страхотно, нали?

Ема кимна, повдигнала усмихнат поглед към сините очи с цвят на великденче, които с искрящ взор се бяха вторачили към нейните.

— Отличен план — съгласи се тя. — Мис Озбърн, случайно да знаете дали братовчедът на мистър Хауард, капитан Фриймантъл е…

Бурен изблик на викове почти ги оглуши. Мъже крещяха резултатите от първото надбягване.

Мис Озбърн енергично кимна. Устните й оформиха нещо, което сякаш завършваше на „ил“. „Оставил“? „Удавил“? „Тук отправил“? „Ударил“?

— Хети… й… мм… мисля, че трябва да се връщаме към нашата карета — надвика лорд Озбърн шума. Сестра му се наведе и целуна Ема по бузата. Двамата мъже се поклониха и се отдалечиха с мис Озбърн.

— Хайде, миличка — каза мисис О’Браян, която бе свършила някаква своя работа и се бе завърнала. — Смятам, че трябва да последваме примера им.

Но преди да успеят да стигнат до своята карета, пред тях се изправи младият мистър Хейдън, изтичал стремително по стъпканата трева.

— Мис Уотсън! — задъхано произнесе той. — Може ли да ви обезпокоя само за минутка? Това е мистър Кларк, той много би желал да говори с вас.

Мистър Кларк, висок човек с удължено и заоблено лице, тъмни дрехи и внушителна фигура, произнесе:

— С мис Ема Уотсън ли имам честта да разговарям? Дъщерята на преподобния Хенри Уотсън, починалия енорийски свещеник на Стантън в графство Съри? Моят господар, Негово Кралско Височество Уелският принц, има голямо желание да се запознае с вас. Ако не възразявате това да стане в неофициална обстановка, ще бъдем много улеснени и хубавото събитие ще ни донесе допълнително удоволствие…

— Разбира се, че не възразявам — отвърна Ема, неимоверно смаяна.

— В такъв случай ме последвайте, ако обичате.

Те го последваха. Беше им доста трудно да не изостават, защото, независимо от набитото си телосложение, той се провираше ловко между многобройните кабриолети, файтони и ланда. Накрая се приближиха до една разкошна каляска, разположена на място, откъдето се разкриваше най-пълна гледка наоколо. Вътре седеше достолепен пълен господин, в стегнат син жакет. Смутената Ема, докато правеше най-ниския реверанс, на който бе способна, остана с беглото впечатление за едро червендалесто лице, пълна брада на множество гънки, увиснала над здраво пристегната широка вратовръзка, и огромен диамант, блестящ сред снежнобели ленени дипли. А над всичко това светеха чифт изненадващо умни сиви очи.

Един глас произнесе:

— Госпожо, проповедите на вашия баща са предпочитаното ми четиво преди лягане през последния месец. Попитайте Кларк дали е така. Тяхната яснота, тяхната възвишеност, просветлението, което носят — накратко, не намирам думи, за да изразя удоволствието си от срещата с дъщерята на забележителния и свят човек, който ги е сътворил. Съжалявам само, че нямах възможността да се срещна лично с него…

„Боже Господи! — помисли си Ема. — Та той наистина мисли това, което казва!“

Тя заговори:

— Сир, аз съм неизразимо трогната от вашите думи и зная колко щастлив би бил моят баща…

Мистър Кларк докосна ръката й, аудиенцията бе свършила. Ема отново направи нисък реверанс и се отдръпна до мисис О’Браян, която чакаше на няколко крачки встрани. Докато се изправяше след реверанса, Ема стреснато срещна убийствения бесен поглед на лейди Озбърн, която седеше в разположена наблизо карета до един мъж с огромна червена рунтава брада и бакенбарди. Лорд Руфъс, без съмнение.

Ема учтиво им кимна с глава, след което се оттегли, стиснала ръката на леля си.

— Чудесно! — възкликна лелята. — Така й се пада! Направо ще се поболее!

Ема избухна в смях.

— Лельо Марая! Ти ме смайваш!

— Хайде бързо, най-добре е да се връщаме в нашия кабриолет. Голямото надбягване скоро ще започне.

От мястото им стартът оставаше скрит от погледа, но видяха всички участници — огромна смесица от хора и коне — когато те стремително завиха край Татнъм Корнър.

— Правят се две обиколки по пистата — обясни мисис О’Браян, която бе погълнала огромно количество сведения от Том. — Първият кръг отсява бавните от бързите. Следващият път ще можем да видим дали конят на Том има някакъв шанс.

— Какъв е на цвят?

— Ема! Ти ме изумяваш! Той е сив кон. Състезателните му цветове са черно и жълто. По принцип се смята, че сивите коне не са толкова бързи като червеникавокафявите или сиво-кафявите… Нека да видим сега…

Бурно препускащата група коне отново приближи, но вече много бяха изостанали… Два-три се бяха откъснали напред.

— Милостиви небеса! — възкликна мисис О’Браян, която виждаше надалече. — Наистина ми се струва… да, да, точно така… Изгубена надежда е в челната тройка. Черно и жълто!

Тълпата крещеше като обезумяла. Аутсайдер, озовал се в челната група на състезанието, неизбежно печели симпатиите на публиката. Тя ревеше:

— Изгубена надежда! Давай, давай, давай, юнак! Надежда, Надежда, Надежда!

И Изгубена надежда изпълни исканията й, като мълниеносно задмина останалите и спечели надбягването с цели пет дължини пред Панджандръм на принца.

— Милостиви небеса! — гласът на леля Марая отново бе отмалял. — Аз заложих сто лири на тоя кон.

— Лельо! Да не вземеш да припаднеш! Откъде, за Бога, взе парите? — гневно запита Ема.

— Зае ми ги Том.

— Надежда победи! — крещеше тълпата.

— Лельо! — извика Сам. — Том пита дали искаш да слезеш и да водиш коня по време на почетната обиколка!

— Имаш пълното право да го сториш — каза Ема, — като се вземат предвид всичките съвети, които даде на Том за коликите и как да запълва подковите с говежди тор.

И мисис О’Браян направи почетната обиколка с коня, като се смееше и плачеше едновременно.

По-късно сподели с Ема:

— О, колко ми се иска капитан О’Браян да бе тук! Но може би той е гледал от горе?

— Може би той и татко са заети с по-приятни неща там, на небето? — предположи Ема. Ала от израза на леля Марая се виждаше, че тя бе склонна да оспори това твърдение.

Мисис О’Браян продължи:

— Ема, миличка, Том Мъсгрейв ме помоли да си помисля дали не искам да замина и да наглеждам тяхното предприятие. Той и лорд Озбърн планират заедно да направят конюшня за състезателни коне. Смятам, че определено си струва да обмисля тази идея. Том казва, че благодарение на моите съвети е спечелил това надбягване. Какво мислиш?

— Мила лельо Марая, мисля, че планът е отличен — отвърна Ема, прегръщайки леля си. — Ти и Том може би ще успеете взаимно да внасяте ред в живота си.

Към тях се приближи Сам с ръце, пълни с банкноти.

— Сам! Какво си правил? Да не си залагал и рискувал парите си?

— Половината са твои, лельо Марая, другата половина е за мен.

— Сам! Какво би казал татко?

— Никога повече няма да го правя — призна Сам. — Беше прекалено страшно. Последният остатък от наследството на баща ми… Но поне мога да дам своя принос от пет хиляди лири на Мери за домакинството.

Ема възнегодува.

— Можеше да заложиш няколко лири и за мене!

— Не забравяй — отвърна Сам, — че Том има още един кон, който ще се състезава утре в Оукс.

Мисис О’Браян заговори:

— Слушай, скъпа Ема. Ако аз отида да наглеждам домакинството на Том и Озбърн, ти какво би пожелала да правиш? Разбира се, би могла да отидеш в Клисъкс и да живееш със Сам и Мери или, уверена съм, Елизабет и Първис с радост ще те приемат в Лай Хил.

В този момент лорд Озбърн дойде да поздрави Том Мъсгрейв, който бе заобиколен от група смеещи се и ръкопляскащи приятели. Срещайки Ема, той й каза:

— Между другото, мис Уотсън, нашият наемател, адмирал Крауфорд, има приятел, който ви търси… по-скоро този приятел не е негов, а приятел на приятел на племенника на адмирала — мистър Хенри Крауфорд… Разбирате ли ме?

„Не съвсем“ — помисли си Ема, но го гледаше с внимание и чакаше.

— Той каза, че ви познава… капитан… капитан Фрийборн… наскоро се е завърнал от Дарданелите или пък да не беше Сейшелските острови… капитан Фрий някой си… Всъщност мисля… Смятам… Разбирам…

— Лельо Марая? — каза Ема. — Не мисля, че е необходимо да се тревожиш къде ще живея.

Над рамото на мисис О’Браян тя гледаше към слабата фигура в морска униформа, която се бе откъснала от голяма група други офицери и приближаваше през тревата към нея с широки крачки…