Джоан Ейкън
Ема Уотсън (5)

5

На следващата сутрин мис Озбърн и мис Кар дойдоха на посещение с файтон, теглен от пони. Скоро на сестрите в пасторския дом стана ясно, че през изминалото време в замъка Озбърн нещата са били обсъдени отново и се е стигнало до известна преоценка. Може би мистър Хауард бе изнесъл проповед за християнското милосърдие пред господарката на имението, или старата вдовица се бе намесила, или застъпничеството и молбите на мис Озбърн в крайна сметка бяха пожънали плодове и постигнали умилостивяващ ефект — каквато и да бе причината, посетителките донесоха кошница с цветя и плодове от специалните оранжерии на замъка, както и всякакви любезни послания от самата лейди Озбърн. Тя се надявала, че китката на младата дама не причинявала твърде силна болка или неудобство, била дълбоко задължена за любезната услуга, оказана на дъщеря й, предполагала, че злополуката ще попречи на мис Ема Уотсън да посети следващия бал в Доркинг и затова съжалявала за липсата на възможност да се срещне с нея там, но се надявала, че ще се появи удобен случай и т.н., и т.н.

Естествено, трябваше да се отвърне на тази подчертана любезност от страна на лейди Озбърн. Посетителките бяха поканени да влязат в пасторския дом и да опитат печените ябълки и сладкия кейк, които Елизабет неизменно приготвяше за посрещане на сутрешни гости. Тези угощения бяха вежливо отказани, но мис Озбърн още в първия миг забеляза пианото в гостната и попита коя от дамите в пасторския дом е музикантката.

— Сестра ми Ема — отвърна Елизабет с пламенна гордост. — Ема има глас на славей. Учителите й в Шрусбъри не са могли да намерят думи за нейния талант. Успява да вземе и най-високите тонове! А и прекрасно свири на пианото…

— Само че не сега, разбира се — бързо изрече Ема, показвайки превързаната си китка. Нямаше желание да я молят да свири пред тези дами, които по музикален вкус и техника на изпълнението несъмнено далече я превъзхождаха, и смяташе за късмет, че разполага с толкова непобедимо защитно средство.

— О, мис Уотсън! Толкова ми се иска да ни попеете! — промълви мис Озбърн с кръгли, възхитени очи. Ясно беше, че се намира в началния етап на боготворене на своята спасителка. — Нищо не желая повече от това да ви чуя! Моята приятелка мис Кар би могла да ви акомпанира — тя винаги е на пианото, когато танцуваме. Свиренето не я уморява, а може и да изпее дуети с вас. Моля ви, моля ви, мис Ема, направете ни това удоволствие! Позволете ни да ви чуем.

Ядосана, истински уморена от зле прекараната нощ и чувствайки се не съвсем здрава, Ема бе принудена да потисне дълбокото си нежелание да свири. Тя виждаше, че Елизабет се страхува да не обиди дамите от замъка. Самата Ема усърдно се стараеше да скрие от сестра си своето леко неразположение, за, да не би да го сметне за основателна причина да не отиде на бала в Доркинг. След толкова много положени старания Ема бе твърдо решила, че Елизабет трябва да се възползва от тях. Затова престана да възразява и без да обръща внимание на слабото главоболие и пулсирането в китката, изпълни желанието на мис Озбърн и изпя няколко балади.

Мис Озбърн бе във възторг. Какъв чуден глас! Не била чувала нищо по-хубаво в Лондон, дори в Ковънт Гардън. Мис Ема не бивало да крие таланта си! Непременно трябвало да дойде… някоя вечер… съвсем скоро… да попее в замъка Озбърн… нали мис Кар мисли същото?

Ема поблагодари и отказа. Бе много признателна, но не би могла да изпълни желанието й… при това нестабилно здравословно състояние на баща си… не е разумно да поема ангажименти за вечерно време… вероятно по-късно, през пролетта, когато сестра й Пенелъпи се установи в Клисъкс…

Това внесе желаната промяна в разговора. Новината за закупуването на Клисъкс от доктор Хардинг очевидно не бе достигнала още до замъка — на Ема й бе забавно да открие, че онова, което се бе превърнало във всеобщ обект на съседски клюки сред жителите на селото, очевидно проникваше по-бавно до висшата аристокрация. Дамите бяха безкрайно удивени и жадно ги обсипаха с въпроси.

Значи Клисъкс най-накрая ще бъде основно ремонтиран и там ще се настани семейство? Великолепно! Такъв красив стар дом! Колко жалко, че е останал необитаем тъй дълго. Толкова е тъжна историята на сър Мелдред и лейди Торидж — последните представители на древен род…

— За баба ще бъде много интересно да научи тази новина — заяви мис Озбърн, — защото съм я чувала много пъти да казва, че семейство Торидж принадлежат към един от най-уважаваните родове в страната. Значи сестра ви и доктор Хардинг наистина възнамеряват да заживеят там?

— Да, много скоро — започна да обяснява Елизабет, но в този момент мис Кар, която от доста време се опитваше с многозначителни погледи да напомни на младата си спътница, че са останали прекалено дълго за сутрешно посещение, накрая постигна целта си.

След като гостенките се сбогуваха след многобройни уверения в приятелство, Елизабет сурово смъмри по-младата си сестра:

— Защо не пожела да пееш в замъка Озбърн? Това е начин да влезеш в една аристократична среда! Чудесен начин да станеш известна.

— Да! Като наемна изпълнителка! — със свити устни произнесе Ема. — Много благодаря, но предпочитам да вляза чрез лично приятелство или изобщо да ме няма!

— Ема! Ема! Прекалено горда си, това не е добре за теб.

— Горда? Да, горда съм. Не искам да ме въвеждат като животно от цирка, като изпълнителка, която с музиката си изкарва хляба. Не забеляза ли колко смаяни останаха, когато чуха, че Пенелъпи и съпругът й ще се настанят в Клисъкс? И колко шокирани? Те гледат на нас като на същества от по-нисша категория. Стремежът на хора от нашата среда да водят подобен начин на живот се счита за нещо неуместно!

— О, срамота, що за глупост, Ема! Въобразяваш си повече, отколкото случаят позволява. Те се изненадаха, това е всичко.

— Прекрасно — каза Ема. — Когато Пенелъпи и нейният доктор се преместят, ще видим колко внимание ще получат от семейство Озбърн. Ще открием чия преценка е била по-близко до истината.

На Елизабет все още й бе много трудно да убеди себе си, че Пенелъпи и доктор Хардинг някога наистина ще се върнат и ще се настанят в Клисъкс. Но реалността на намеренията им стана очевидна, когато с пощата на следващия ден пристигна писмо от Пенелъпи.

„Доктор Хардинг и аз решихме да удължим нашето сватбено пътешествие до Уеймут — пишеше новата мисис Хардинг, — водени от допълнителната причина, че от онова, което чуваме за напредъка на строежа в Клисъкс, разбираме как работниците не са стигнали доникъде и колко мудно напредват. Моля те, скъпа моя Елизабет, иди там и ги подкани да работят по-бързо. Надявахме се да сме се настанили до момента, в който получиш писмото ми, но се опасявам, че вероятността за това е нищожна. Определено не мога да си помисля да създам дом без добре уредена кухня и облицована печка.“

— Мили Боже — силно озадачена, отбеляза Елизабет. — Откъде са могла да хрумнат на сестра ни такива претенциозни идеи? Никога не сме имали облицована печка тук, нито пък ни е минавало през ум да я правим.

— Е, хайде, непременно ще отидем в Клисъкс и ще настояваме работниците да се трудят по-бързо — весело каза Ема. — Трябва да призная, че съм много любопитна да видя отново това място. Спомням си, че мама ме води веднъж там, когато бях петгодишна. Приличаше ми на палата на Спящата красавица.

Клисъкс, господарската къща с имение, закупена от Пенелъпи и нейния съпруг, се намираше над река в подножието на обрасъл с гори хълм, на около миля разстояние от пасторския дом в Стантън и в посока, противоположна на Озбърн Парк. Това определено бе най-старият дом в околността, много по-древен от замъка Озбърн. Според някои историци части от Клисъкс датираха от времето на саксите. Семейството, което го бе обитавало, Торидж, бе от сравнително старинно потекло, но през този век бе преживяло тежки времена, особено последният му представител, сър Мелдред Торидж, който, както се твърдеше, бе загубил на хазарт цялото си наследство в размер на седемдесет хиляди лири годишен доход в Уейтиърс и неотдавна се бе хвърлил в морето от една скала в Брайтън.

До къщата се стигаше по криволичещ път покрай реката. От едната страна се извисяваше покритият с букова гора хълм, а от другата — водата проблясваше между храстите.

— Прекрасно е — каза Ема, докато Елизабет нагаждаше темпото на тегления от понито файтон към извивките на пътя, — но представи си да пътуваш оттук през нощта! Или при навалял сняг! Чудя се как сестра ни Пенелъпи е решила да се установи в място, до което се достига след толкова много серпентини. Дали е помислила за това?

— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Елизабет. — Пенелъпи е виждала пътя само веднъж, през слънчев октомврийски ден, когато листата са лежали мъртви на земята и пред нея се е разкривала светла гледка. Но когато този хълм се скрие под летния листак, ще стане съвсем мрачно. Сестра ни е склонна да взима прибързани решения въз основа на повърхностна и ограничена преценка, а после, ако нещата се окажат не наред, както често се получава, отказва да поеме вината и нарочва за изкупителна жертва онзи, който й е най-удобен.

Взеха още един завой и видяха пред себе си къщата — дълго, ниско, несиметрично знание, разположено на малка височинка над реката. Ясно беше, че се извършва ремонт: чуваше се пилене и чукане, работници караха колички напред-назад. Елизабет, която познаваше всеки мъж, жена и дете в този край на разстояние двайсет мили наоколо, привлече вниманието на един такъв познат и го попита дали не може да намери главния строител, Джосая Докинс, тъй като трябва да му предаде съобщение.

Той кимна и изчезна под една арка, а кобилата бавно продължи напред и навлезе през входа в главния двор на зданието с формата на обърнато Г.

В този миг зърнаха още една карета.

— Охо! — каза Елизабет. — Та това е файтонът на лейди Озбърн! — А ето я, няма лъжа, ей Богу, самата мис Озбърн заедно с мисис Блейк.

Старата кобила с желание спря и мис Озбърн дойде да ги поздрави:

— О! Скъпа мис Ема, боя се, че ни заловихте да надничаме през ключалката. Надявам се, ще ни простите. Баба бе толкова любопитна да научи какви промени се правят тук — въпреки нашите уверения, тя трудно можеше да повярва, че се е намерил смел човек, който действително смята да възстанови тази порутена къща и да живее в нея.

Мисис Блейк се усмихна на Ема и каза:

— А освен това се случи така, че на посещение у брат ми е дошъл един наш братовчед, капитан Фриймантъл, голям ентусиаст на тема архитектурни забележителности, особено от периода на саксите. След като разбра колко близо до Клисъкс се намираме, изрази горещо желание да види мястото, особено преди да са извършени големи промени в него, за да не би, нали разбирате, подобренията да го направят неузнаваемо, както често става. Той е в задната част, катери се по купчини тухли и старателно разглежда каменните строежи на саксите. Накратко, скъпа мис Уотсън, трябва да ни простите за прекаленото любопитство.

Елизабет, малко объркана от присъствието на неочакваната компания, любезно поздрави дамите с „добре дошли“ и ги покани да разгледат всичко, което пожелаят. Сетне, забелязала главния строител, на драго сърце го използва за претекст да се извини и прекоси двора, за да му предаде съобщението на Пенелъпи. Мис Озбърн тръгна след нея да търси господина, който ги придружаваше.

Ема приятелски заразпитва мисис Блейк за здравето на малкия Чарлс и изрази надежда, че приключението в ледницата не е довело до лоши последици.

— Не, не, никакви, благодаря ви, мила мис Ема — отвърна мисис Блейк. — Чарлс стои вкъщи и се занимава допълнително с уроци с брат ми като наказание за своето безразсъдство. Всъщност (между нас казано) това се прави само за успокоение на хората от замъка, тъй като ние не виждаме как иначе би могъл да постъпи. В края на краищата наказанието не е голямо, защото той обича уроците с Адам. Той самият не е пострадал, но естествено скърби за малкия Файдо — много скърби — добави тя със снишен глас, след като мис Озбърн се отдалечи, за да каже нещо на един господин, който точно в този момент се появи изпод арката.

— Малкият Файдо? — удивено попита Ема. — Защо? Той ранен ли е? Нали Чарлс каза, че нищо му няма.

— Така е, но лейди Озбърн бе толкова раздразнена от случката, че заповяда животното да бъде унищожено.

Ема бе шокирана и известно време можеше само да гледа втренчено в пространството, преди да осмисли тази вест. После с горчив глас запита:

— Но защо? Не разбирам. Кучето нищо лошо не бе направило — всичко бе случайност… топката се търколи…

— Боя се — със същия тон й отвърна мисис Блейк, — че след като веднъж подобна идея е влязла в главата на въпросната дама, всякакви уговорки са излишни. Тя е неумолима. Но сега — добави тя с по-висок глас — позволете ми, мис Ема, да ви представя капитан Фриймантъл. Матю, това е нашата приятелка и съседка мис Ема Уотсън.

Мъжът, който пристъпи напред, не се отличаваше с особен ръст, но създаваше впечатление, че е висок, защото бе слаб и изискан. Носеше светлокестенявата си коса малко по-дълга, отколкото бе обичайно, и това отиваше на продълговатото му усмихнато лице с тясна, изпъкнала челюст, красив нос и живи очи с цвят на тъмен лешник под високо чело.

— Мис Уотсън — той се наведе над ръката й. — Позволете ми да ви поздравя с придобиването от сестра ви на този изключително интересен имот! Струва ми се, че Клисъкс може би някога е бил едно от кралските имения на Кеулин Уесекски, който, както несъмнено знаете, е известен и като Бретуалда Южноанглийски през VI век, завладява територията чак до река Севърн и се превръща в един от първите големи владетели в страната. Виждате ти, соук, от староанглийските саку и сокн, означава право на юрисдикция, така че Клисъкс нищо чудно да произлиза от древния израз за ленно владение на Кеулин — естествено, думите сокен и сокенманри са се появили по-късно с нахлуването на викингите. Разбира се, не по-малко възможно е имението да е принадлежало (и много вероятно така да е станало по-после) на Кадуала, който през VIII век (както навярно знаете) става господар на Уесекс и басейна на Южна Темза чак до Кент и напълно ликвидира ютския елемент на остров Уайт.

Докато съобщаваше тези факти, капитан Фриймантъл се усмихваше на Ема тъй пламенно и искрено, че тя не се въздържа и му отговори с подобна усмивка.

— Наистина ли го е направил? Струва ми се, че е трябвало да извърви доста път само за да ликвидира ютите.

— Честна дума, така е било! На свой ред наследник на Кадуала става Ин, издал редица закони, на които силно се възхищава крал Алфред. За съжаление влиянието на Ин до известна степен е ограничено от Уихтред Кентски. За нещастие, след Ин идва Ателбалд Мерсийски, който, със съжаление трябва да кажа, е бил най-долен негодник.

— Ужасно! Имам предвид, действително ли е бил такъв?

Капитан Фриймантъл отново очарователно й се усмихна и показа два реда блестящи бели зъби. Очите му искряха.

— Ателбалд е бил невероятно скандален човек, уверявам ви. Но за щастие докато копаел гроб на другите, сам паднал в него — убил го собственият му телохранител, след което братовчед му Офа (същият, който построил земленото укрепление между Уелс и Мерсия) успял да възстанови реда.

— Много се радвам да го чуя — каза Ема.

— Но местоположението на този имот тук, край реката — нали разбирате, много важен път през онези времена, когато огромна част от страната все още е била покрита с непроходими гори, особено Уелд — прави изключително голяма вероятността той да е принадлежал на крал. Могат да се намерят още няколко евентуални собственици: Кунеулф е друг крал на западните сакси, разгромен от Офа през 777 г., или пък Куикхелм, крал преди него, умрял през 636 г. Куикхелм побеждава бритите при Бийндън, но самият той претърпява поражение от Едуин Нортумбрийски през 626 г. (Все пак остава жив и успява да се покръсти след десет години).

— Много се радвам, че не е загинал в тая битка — каза Ема. — Колко много крале са имали тези западни сакси.

Капитан Фриймантъл й отправи още една от лъчезарните си усмивки.

— Смея да твърдя, че вие, както повечето останали жители по тия земи, смятате случилото се между 55 г. пр. Хр. и 1066 г. за нещо маловажно. Но ви обещавам, че насочите ли веднъж вниманието си към този период, ще откриете колко завладяващо интересен е той. Тази епоха поглъщала съзнанието ми по време на множество дълги и лишени от събития пътувания по море. Е, и по време на други, които по-скоро бяха наситени с прекалено бурни преживелици.

— Мисля, че трябва да дойдете и да се запознаете с баща ми — предложи Ема, — ако гостуването ви в нашия край е по-дълго. Той също високо цени крал Алфред и много обича да чете историческа литература.

— Ще ми бъде приятно! Чувал съм от братовчед си за огромната ерудиция на баща ви и будния му интелект. Бих счел за чест да се запозная с него. За съжаление, пребиваването ми тук вероятно ще е кратко. Но ако през това време…

Подканата на мисис Блейк прекъсна думите му.

— Хайде, мис Озбърн, хайде, братовчеде. Смятам, че дълго притеснявахме мис Уотсън и мис Ема — време е да си вървим. А и лейди Озбърн несъмнено с нетърпение очаква да чуе разказа на мис Озбърн.

— Мислите ли, че сестра ви ще може скоро да се настани в къщата, мис Уотсън? — жадно се поинтересува мис Озбърн.

— Така ме увери мистър Докинс.

— Но на мене нещо ми подсказва, че лейди Озбърн няма да бъде сред онези, които ще посетят Пенелъпи и доктор Хардинг, когато се установят тук — сухо и полугласно изтъкна Ема пред Елизабет, докато файтонът от Озбърн Парк с трополене излизаше от двора.

— Какво те кара да го мислиш?

— Елизабет, знаеш ли какво е направила лейди Озбърн?

С гневно възмущение Ема разказа на сестра си за ненавременния край на малкия Файдо.

Елизабет поклати глава, не по-малко шокирана, но не чак толкова смаяна.

— Чувала съм и други подобни истории за поведението й, когато е разгневена. Гневът й може да бъде безмилостен. Ако прислугата предизвика яростта й, тя я уволнява мигновено. Един стар кочияш, който не искал да кара по засипан със сняг път, бил изпъден на мига… Мисля, че когато децата й са били по-малки, се е отнасяла жестоко с тях…

— Какво би могъл да намира мистър Хауард в нея? — възкликна разпалено Ема, когато Елизабет обърна кобилата и подкара файтона обратно по крайречния път.

— Опасявам се, Ема, че не се ръководи от чувства.

— Но той е добър човек! Човек с принципи и здрав разум!

— Може би се надява да й помогне да се промени.

— Не виждам голяма вероятност. В края на краищата тя трябва да е петдесетгодишна. На тази възраст хората не се поддават на промени — прекалено дълбоко са вкоренени в тях обноските и навиците им. Как би могъл да понася перспективата, пред която е изправен?

Гласът на Ема, цялото й поведение бяха тъй разстроени, че Елизабет, която обичаше сестра си и искаше да я предпази от ненужна болка, каза бързо:

— Ние нищо не можем да направим за него. Всеки сам избира съдбата си. А и за всички е очевидно, че лейди Озбърн го обича безумно. Мисля, че ще водят спокоен съвместен живот. Какво впечатление ти направи капитан Фрйимантъл? Мисис Блейк ми разказа историята му, докато разговаряхте. Горкият човек, загубил е ръката си в битката в залива Ока. Пуснали го у дома в отпуск по болест, тъй като раната не заздравявала както трябва и той се консултирал с лекар в Лондон, но сега скоро щял да се върне на кораба си…

Ема вторачено и с ужас гледаше сестра си.

— Загубил ръката си?

— Да, не видя ли? Ръкавът му бе забоден за жилетката.

— Изобщо не забелязах — Ема бе потресена. — Как съм могла да бъда толкова невнимателна… толкова ненаблюдателна? Предполагам, че през цялото време съм гледала лицето му и съм очаквала да чуя какво ще каже. Лицето му е толкова необикновено, че нищо друго не се забелязва…

— Е, мисля, че капитанът предпочита така да се държат с него — допълни Елизабет спокойно. — Мисис Блейк казва, че не обича да споменават за недъга му — старае се да го омаловажи, колкото е възможно. О, между другото, открих защо Пенелъпи не се тревожи особено за този лъкатушен път — работниците изсичат задната алея и прокарват нов път през хълма…